Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. София, 14.08.2019г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД,
Гражданско отделение, IV„Д” въззивен състав в публично
заседание на двадесет и осми февруари през две хиляди и деветнадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Здравка Иванова
ЧЛЕНОВЕ: Цветомира Кордоловска
мл.с-я Боряна Петрова
при секретаря Поля Георгиева, като разгледа докладваното от
мл. съдия Петрова в.гр.д. № 11062 по описа на СГС за 2018г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 и сл. ГПК
С Решение № 343240 от 20.02.2018г., постановено по гр.д. № 28963/2016г. по
описа на Софийски районен съд, ГО, 85 състав е признато за установено, че
ответникът К.Н.А. дължи на основание чл. 422
от ГПК във вр. с чл.240 от ЗЗД на ищеца БНП П.П.Ф.ЕАД сумите, както
следва: сумата от 5 603,46 лева – главница по договор за потребителски
заем от 04.02.2009г., ведно със законната лихва за периода от 28.09.2015г. до
окончателното плащане, лихва за забава в размер на 1300, 60 лева за периода от
14.09.2012г. до 11.09.2015г., както и възнаградителна лихва в размер на
2 666,32 лева.
С решението ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата от 188,08 лева-
разноски в заповедното производство и сумата от 291,41 лева - съдебно- деловодни разноски, сторени пред СРС.
Постъпила е въззивна жалба срещу първоинстанционния съдебен акт от
ответника, който твърди, че решението е неправилно и постановено при нарушение
на материалния закон. Твърди, че първоинстанционния съд не е обсъдил липсата на
идентичност между цитираните номера на заповедни производства, по които са били
издадени заповедите за изпълнение и посочените в исковата молба. Поддържа че към
датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК от страна на ищеца БНП П.П.Ф.ЕАД
– 28.09.2015г. – липсват данни, понеже не били представени доказателства, да е
била обявена твърдяната от ищеца предсрочна изискуемост на процесния кредит. По
тези съображения жалбоподателят прави искане за отмяна на първоинстанционното
решение и за постановяване на ново, с което предявените искове бъдат отхвърлени
изцяло като неоснователни и недоказани.
Въззиваемата страна – ищец, БНП П.П.Ф.ЕАД в срока и по реда на чл.263, ал.1
от ГПК е подал отговор на въззивната жалба, като е изложил аргументите си за
нейната необоснованост, респективно – за допустимост, правилност и обоснованост
на първоинстанционното решението, поради което иска същото да бъде потвърдено
като такова от въззивния съд.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от релевираните в жалбата въззивни основания.
При изпълнение на посочените си правомощия, настоящият въззивен състав
намира обжалваното решение за валидно. Що се касае до служебната проверка на допустимостта на
същото, настоящият състав го намира за недопустимо по следните съображения:
Съгласно Решение № 33 от 16.02.2016 г. по гр. д. № 4575/2015 г., Г.
К., ІІІ Г. О. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 от ГПК: „Произнасяне по непредявен иск е налице само когато в
нарушение на диспозитивното начало съдът е
разгледал иск, с който не е сезиран
или е определил предмета на делото
въз основа на обстоятелства, на които
страната не се е позовала.“ Така
например Решение № 176 ОТ 03.11.2010г. по т. д. № 118/2010 Г., Т. К.,
ІІ Т. О. на ВКС приема че с оглед диспозитивното начало в гражданския процес,
съдът е длъжен да даде защита на накарненото материално право само в рамките и
по начина, поискани от ищеца“, а съобразно Решение № 19 от 30.05.2011г. по гр.д. № 262/2010г., Г. К.,
ІІ Г. О. на ВКС: „Диспозитивното начало в гражданския процес е уредено в ГПК
като основно начало на процеса. С разпоредбата на чл.6, ал.2 от ГПК
законодателят е определил, че предметът на делото и обемът на дължимата зашита се
определят от страните, т.е. недопустимо е по свой почин да променя било то
параметрите на правния спор, било то обема и вида на търсената защита.
Следвайки логиката на законодателя и новата философия за точното отграничаване
правомощията на съда и дефиниране в какви параметри може да бъде осъществено
служебното начало, правомощията на решаващия съд са ограничени, лимитирани до
произнасяне на решението си по един правен спор само в предметната рамка на
заявените искания и възражения на основата на твърдяни факти и обстоятелства, релевантни за спорното правоотношение. Произнасяне
по искане, което не е заявено или е различно от заявеното обуславя процесуална
недопустимост на обжалваното решение.
Служебното
начало, регламентирано също като основно начало в гражданския процес изисква от
съда да съдейства на страните за разкриване на обективната истина, чрез
изясняване на делото от фактическа и правна страна, но не може да се разпростре
и по отношение на незаявени възражения, свързани с основателността на
предявения иск, т.е. възражения, извън онези, които касаят надлежното
упражняване правото на иска (арг. от чл.130 от ГПК)“.
С оглед на изложеното и
спазвайки задължителните указания на Тълкувателно решене № 1/2001 ОСГК на
ВКС, а също и Решение № 45 от
20.04.2010г. по т.д. № 516/2009г., ТК, II,
Т.О.
на ВКС, съдебният акт на първоинстанционния съд следва да бъде обезсилен като
недопустим, а делото – върнато на основание чл.270, ал.3 от ГПК за произнасяне
по предявения от ищеца иск.
Предметът на делото е
спорното материално субективно право - претендирано или отричано от ищеца,
индивидуализирано чрез основанието и петитума на иска. Правната квалификация на спорното право се
определя от съда, съобразно въведените от ищеца твърдения. Когато в нарушение
на принципа на диспозитивното начало съдът се е произнесъл по предмет, за който
не е бил сезиран или когато е определил предмета на делото въз основа на
обстоятелства, на които страната не се е позовала, тогава решението е
процесуално недопустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено основание.
Приема се, че съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и
обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди всички доказателства
по делото и доводите на страните, като е длъжен да прецени всички
правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. В съответствие с
принципа на диспозитивното начало в гражданския процес /чл. 6, ал. 2 ГПК/, съдът е задължен да разреши правния спор относно
твърдяното вземане съобразно твърдените от ищеца в исковата молба факти при
точна и коректна интерпретация на фактите.
Видно от сезиращата искова молба по делото,
депозирана от ищеца, същият, при изложените от него факти е основавал
претенцията си спрямо ответника на настъпила предсрочна изискуемост на договора
за кредит, съгласно договорената между страните клауза на чл.11 от текста на
същия. Така е било заявено и в подаденото от ищеца заявление по реда на чл.410
от ГПК на 28.09.2015г. за издаване заповед за изпълнение на парично задължение.
Съдът не е отчел и обсъдил като факт по никакъв начин твърдяната от ищеца за
настъпила предсрочна изискуемост на вземането, поради незаплащане на две
поредни месечни вноски, а е приел настъпила обща изискуемост на кредита, като
по този начин изобщо не се е произнесъл по фактите, с които е сезиран. Именно
по този факт – надлежно обявена предсрочна изискуемост на вземането по кредита, която обосновава договорната
отговорност на ответника за посочената от ищеца сума и който ищецът сам е
изложил като твърдение, липсва произнасяне от първоинстанционния съд и той не е
бил предмет изобщо на изследване и преценка в процеса на доказване от негова
страна.
По
изложените мотиви, настоящият състав на въззивният съд намира, че
първоинстанционният съд, като не се е произнесъл предмета на делото въз основа
на обстоятелства, на които ищецът фактически се е позовавал, не е разгледал
искът, с който е бил сезиран и е постановил недопустим съдебен акт.
Имайки предвид посоченото,
и като съобрази задължителните указания на Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 Г., ОСГТК на
ВКС настоящият състав намира, че постановеният съдебен следва да бъде
обезсилен, а делото следва да бъде върнато на Софийският районен съд за ново
разглеждане от друг състав.
Предвид изхода по делото и липсата на
произнасяне по съществото на спора разноски в настоящото производство, при
спазване на чл. 78 ГПК,
не следва да бъдат присъждани. Такива следва да присъди Софийският районен съд
при новото разглеждане на делото.
Предвид изложените мотиви, СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, IV - Д въззивен състав
Р Е Ш
И :
ОБЕЗСИЛВА като недопустимо решение №
343240 от 20.02.2018г., постановено по гр.д. № 28963/2016г. по описа на
Софийски районен съд, ГО, 85 състав ВРЪЩА
делото на СРС, за ново разглеждане от друг състав на
същия съд за произнасяне по действително предявения иск.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно
обжалване с касационна жалба, подадена в едномесечен срок от уведомяването на
страните пред ВКС, по арг. на чл. 280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: