№ 3415
гр. София, 06.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 31 СЪСТАВ, в публично заседание на
тридесети януари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:МИРОСЛАВ В. СТОЯНОВ
при участието на секретаря КАЛИНА Д. АНГЕЛОВА
като разгледа докладваното от МИРОСЛАВ В. СТОЯНОВ Гражданско дело
№ 20211110136561 по описа за 2021 година
Предявени са установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр.
чл. 9 ЗПК вр. чл. 430 ТЗ вр. чл. 79 ЗЗД във вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД от „Ти Би Ай Банк“
ЕАД срещу Ю. Е. М. за признаване за установено, че ответникът дължи следните суми:
сумата от 12936,19 лв., представляваща главница по договор за потребителски кредит
№********/10.10.2019г. ведно със законна лихва от 01.12.2020г. до изплащане на
вземането, договорна лихва в размер на 3425,97 лв. за периода от 15.11.2019г. до
20.10.2020г., обезщетение за забава в размер на 630,96 лв. за периода от 15.11.2019г. до
16.11.2020г., за които суми е била издадена заповед за изпълнение по ч.гр. дело №
60095/2020г. по описа на СРС, 31-ви състав.
Ищецът твърди, че на 10.10.2019г. е бил сключен с ответника Договор за
потребителски кредит № ********, въз основа на който била предоставена сума в
размер на 12990,36 лева. В чл. 7, ал. 1 от договора бил посочен размер на
предоставения кредит8900 лева, като към него била включена еднократна такса за
оценка на риска в размер на 1391,82 лева, дължима в деня на подписване на кредита,
която се финансирала от кредитора и се възстановявала от потребителя с дължимите
месечни вноски съгласно погасителния план. В случаите, когато потребителят пожелал
сключване на застраховки или да се присъедини към застрахователните програми
средствата се превеждали от кредитора към сметката на застрахователя, за което
потребителят давал изричното си нареждане и съгласие с подписване на договора. В
конкретния случай потребителят бил пожелал да сключи застраховка „BANK ПАКЕТ
3 КРЕДИТ+СМЕТКА“ в размер на 2338,89 лева и застраховка „BANK ПАКЕТ 3
СМЕТКА“ в размер на 359,65 лева. Общото крайно задължение по договора възлизало
на 20354,29 лева, която сума била разсрочена на 36 погасителни месечни вноски в
размер на 565,40 лева, ведно с последна изравнителна вноска в размер на 565,29 лева.
Договореният между страните лихвен процент бил в размер на 31,95 %. Сочи, че
длъжникът бил преустановил плащанията по кредита, считано от 15.11.2019г. и
считано от 20.10.2020г. била настъпила предсрочната изискуемост на задължението
съгласно чл. 16.2 от договора. Твърди, че уведомлението за предсрочна изискуемост
1
било получено лично. Искането към съда е да уважи предявените искове. Претендира
разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба, с който се
оспорват претенциите изцяло по основание и размер. Поддържа, че процесният
договор е недействителен, респ. нищожен съгласно разпоредбите на ЗПК, ЗЗП и ЗЗД.
Сочи, че ищцовото дружество нито твърди, нито доказва, че е представило по пълен и
разбираем начин преддоговорна информация, която е необходима за сключване на
договора за кредит в условията на информираност от страна на потребителя. Твърди,
че информацията не била предоставена в писмен вид под формата на стандартен
европейски формуляр. Договорът бил недействителен и поради неспазването на чл. 10,
ал. 1 ЗПК, както и изискванията, предвидени в чл. 11 ЗПК относно задължителните
реквизити на договорите за потребителски кредит. Не било спазено и изискването,
предвидено в чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК, липсвал и погасителен план към него. На
следващо място твърди, че клаузата, предвиждаща такса оценка на риска в размер на
1391,82 лева била нищожна. Същата сума, без да представлявала част от главницата,
била включена в нея и в месечните вноски и се олихвявала. Поддържа, че към момента
на твърдяното просрочие не са съществували задължения в твърдения размер, тъй като
са били заплатени с предходните месечни вноски. Сочи, че начисляването на такса
„оценка на риска“ е в противоречие с чл. 143, т. 19 ЗЗП вр. чл. 10а, ал. 2 ЗПК.
Поддържа, че оценката на риска не е услуга, а задължение на кредитора, като реално
среща тази „такса“ не получава насрещна престация, поради което клаузата е нищожна
поради липса на основание за начисляването и достатъчно определено съгласие на
страните. Оспорва обстоятелството процесните суми реално да са били предоставени.
Сочи, че няма никакви доказателства, че е получила сумите по договора, какви суми е
получила, поради което не може да се приеме, че за нея съществува задължение да ги
върне в размерите, твърдени от ищцовото дружество. Твърди, че не е настъпила
предсрочна изискуемост и установителните искове са неоснователни. Счита, че
обективната предпоставка- непогасяване на три месечни вноски на твърдените падежи,
не е налице поради недължимостта на такса „оценка на риска“. Наред с това не била
налице и субективната предпоставка, а именно не била уведомена за обявената
предсрочна изискуемост преди депозиране на заявлението. Оспорва, че пратката е
получена от нея, както и съдържанието на писмото, както и че дори и да е получила
някакво писмо, то същото е съдържало уведомление за обявената от банката
предсрочна изискуемост. Твърди, че обратната разписка на пощенските пратки не е
безспорно доказателство за съдържанието на писмата. Поддържа, че дори и да е
настъпила предсрочна изискуемост, то претенцията на ищцовото дружество е
неоснователна в пълния предявен размер по отношение както на главницата, така и
на обезщетението за забава и договорната лихва. Прави възражение за изтекла
погасителна давност. Оспорва, че дължи суми по двете застраховки поради
недействителност на договора. На следващо място липсвали доказателства, че подобни
застраховки реално били преведени на застрахователно дружество. Счита, че
застраховките не били направени по нейно желание, не били индивидуално
договорени клаузи, а били включени в ДПК от ищцовото дружество. Сочи, че клаузите
за оценка на риска и застраховка представлявали допълнителни скрити лихви и били
формулирани като различни такси, за да не бъдат включени в ГПР. Твърди, че клаузата
за договорна лихва била нищожна поради противоречие с добрите нрави. Искането
към съда е да отхвърли предявените искове. Претендира разноски.
Съдът, като обсъди събраните доказателства и доводите на страните,
2
приема за установено следното от фактическа и правна страна:
По допустимостта на исковете
Исковете са предявени от „Ти Би Ай Банк“ ЕАД по реда и в срока по чл. 415, ал.
1 ГПК, на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, след издаване по негово заявление в
качеството му на кредитор срещу ответника Ю. Е. М. в качеството на длъжник, на
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 18.12.2020 г. по ч. гр.
д. № 60095 по описа за 2020 г. на Софийски районен съд, I ГО, 31-ви състав и след
направено от длъжника възражение. Претендира се установяване на вземания,
съответни на задълженията, посочени в заповедта за изпълнение. Ето защо, настоящият
състав, предвид съответствието на настоящото и заповедното производство, приема,
че исковете са допустими.
По основателността на исковете
За основателността на предявените искове с правно основание чл. 422 ГПК вр.
чл. 9 ЗПК вр. чл. 430 ТЗ вр. чл. 79 ЗЗД вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД в доказателствена тежест на
ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване следните
обстоятелства: наличието на действително правоотношение по договор за
потребителски кредит №********/10.10.2019 г., обстоятелството, че Ю. М. е усвоила
твърдения от ищеца кредит в размер, посочен в исковата молба, уговорената между
страните възнаградителна лихва; непогасеният размер на възнаградителната лихва;
забавата на кредитополучателя по отношение изпълнението на задължението за
заплащане на главница; както и размера на дължимата мораторна лихва;
предпоставките за настъпване на предсрочна изискуемост на кредита. С оглед
релевираното възражение за изтекла погасителна давност в тежест на ищеца е да
докаже факти и обстоятелства, с които законът свързва спиране или прекъсване на
давността.
В доказателствена тежест на ответника е при установяване на гореописаните
обстоятелства да докаже плащане на процесните задължения.
В настоящия случай с доклада по делото съдът е отделил за безспорно и
ненуждаещо се от доказване, че между страните е бил сключен договор за
потребителски кредит № ********/10.10.2019 г., като това обстоятелство се установява
и от представените по делото писмени доказателства.
Видно от представения по делото договор за потребителски кредит № ********
от 10.10.2019 г., сключен между страните по делото, ищецът е опуснал на ответника
заем в размер на 8900 лв., който е следвало да се върне разсрочено на 36 погасителни
вноски, съгласно погасителен план, инкорпориран в договора, 35 броя от които в
размер на 565,40 лв. и последна вноска в размер на 565,29 лв., в периода от 15.11.2019
г. (първа вноска) до 15.10.2022 г. (краен срок на договора). Уговорен е годишен лихвен
процент в размер на 31,95% и годишен процент на разходите 49,02 %. Посочена е обща
дължима сума по договора в размер на 20354,29 лв. Видно от процесния договор, т.
7.1. от същия е предвидена еднократна такса за оценка на риска, дължима в деня на
подписването на договора, която се финансира от кредитодателя и се възстановява от
кредитополучателя с дължимите месечни вноски, съгласно погасителния план. От
заключението по съдебно-счетоводната експертиза, което съдът кредитира като
обективно и компетентно изготвено, се установява, че ответникът е усвоил изцяло
сумата от 8900 лв., а на 31.01.2020 г. е извършено плащане на сумата от 400 лв.
От представения и приет по делото сертификат № 1********2019 от 10.10.2019
г. за застрахователни програми „Защита на кредита“ и „Защита на сметките“ за
3
кредитополучателите на потребителски кредити, предоставени от „Ти Би Ай Банк“
ЕАД, и допълнителна медицинска услуга „Второ медицинско мнение“, предоставена от
Mediguide International, се установява, че между третото за процеса лице Cardif
Assurances Vie SA, France, чрез клона си „Кардиф Общо застраховане, клон България“
в качеството му на застраховател и ответницата Ю. Е. М. като застрахован
заемополучател чрез посредничеството на „Ти Би Ай Банк“ ЕАД е сключен договор за
застраховка срещу заплащането на застрахователна премия в размер на 2698,54 лв.
Съгласно договора ползващо се лице е „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, а срокът на
застраховката е равен на срока на договора за потребителски кредит. Според
договорните клаузи застрахованата Ю. Е. М. е изразила съгласие обезщетенията по
полицата, отнасящи се до погасяване на задълженията по кредита, да се изплащат към
„Ти Би Ай Банк“ ЕАД .
По своята правна същност договорът, сключен между страните, е договор за
потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК и спрямо него са приложими
разпоредбите на този нормативен акт, а наред с това и и специалната защита на
потребителя, регламентирана в Закона за защита на потребителите (арг. § 13, т. 1 от ДР
на ЗЗП).
Според разпоредбата на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10,
ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Следователно част от изискванията на чл.11,
ал. 1 от закона, досежно съдържанието на договора, са императивни и нарушението им
влече нищожност на сключения договор.
Съдът намира, че не е налице твърдяното от ответника нарушение на чл. 10, ал.
1 ЗПК, съгласно която договорът за потребителски кредит се сключва в писмена
форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като всички
елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-
малък от 12, в два екземпляра – по един за всяка от страните по договора. Идеята на
законодателя е съдържанието на договора да е достатъчно ясно и четливо от
кредитополучателя, така че да се запознае без затруднение с него при подписване на
договора. Представеният по делото договор с инкорпорираните в него погасителен
план и общи условия са достатъчно четливи, като това обстоятелство се потвърждава и
от заключението по съдебно-техническата експертиза и от заключението по
допълнителната съдебно-техническа експертиза, неоспорени от страните, които съдът
кредитира като обективно и компетентно изготвени. Съдът намира, че при запознаване
с тях потребителят лесно може да се ориентира в съдържанието им.
Що се отнася до твърдяното нарушение на чл. 11, ал. 1 т. 11 ЗПК, а именно
липсата на погасителен план, съдът намира същото за неоснователно.
Съгласно регламентацията на Директива 2008/48/ ЕО на Европейския парламент
и на Съвета от 23.04.2008 г. година относно договорите за потребителски кредити и за
отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета, по отношение на договорите, които
попадат в приложното поле на директивата, какъвто безспорно е процесният договор,
държавите членки не могат да приемат непредвидени в тази директива задължения за
страните по договора, когато тя съдържа хармонизирани разпоредби в съответната
област (вж. по аналогия решение на СЕС от 12.06.2012 г., SC Volksbank România, C-
602/10, EU:C:2012:443, т. 63 и 64). Следва да се отбележи, че чл. 10, пар. 2 от
Директива 2008/48/ЕО извършва такава хармонизация, що се отнася до данните, които
задължително трябва да бъдат включени в договора за кредит. В чл. 10, пар. 2, б. „з“ от
същата директива е предвидено, че в договора за кредит трябва да се посочат само
4
размерът, броят и периодичността на дължимите погасителни вноски и когато е
уместно, редът на разпределение на вноските между различни неизплатени суми,
дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването. Видно от чл. 10,
пар. 2, б. „и“ и пар. 3 от Директивата само при наличие на искане от потребителя
(което може да бъде направено през целия срок на действие на договора)
кредитодателят е длъжен безплатно да му предостави извлечение под формата на
погасителен план. (вж. Решение на СЕС от 9.11.2016 г. по дело C-42/15, Home Credit
Slovakia a.s. срещу Klára Bíróová, ECLI:EU:C:2016:842, пар. 52 и 53 от мотивите и т. 3
от диспозитива)
Съгласно съдебната практика по приложение на директивата не е необходимо
договорът за кредит да съдържа извлечение под формата на погасителен план. В
допълнение към това, кредитодателят е длъжен да предостави само при поискване
извлечение под формата на погасителен план (чл. 11, ал. 1, т. 12 ЗПК). Директивата не
предвижда изискване договорът за кредит изначално да съдържа подобно извлечение
под формата на погасителен план. Такова изискване не е предвидено и в националната
правна уредба, доколкото чл. 11, ал. 3 разяснява ал. 1, т. 12, в смисъл, че кредиторът
предоставя на потребителя при поискване и безвъзмездно, във всеки един момент на
договора извлечение по сметка под формата на погасителен план за извършените и
предстоящите плащания. Подробно извлечение, съдържащо информация по смисъла на
чл. 11, ал. 1, т. 12 ЗПК, в това число какъв размер от главницата и лихвата се погасява,
както и техният остатъчен размер кредитодателят е длъжен да предостави на
потребителя само при поискване.
В конкретния случай се касае за равни месечни вноски на определена дата и
погасителен план по смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, включващ всяка една
погасителна вноска с нейния размер и падеж, е инкорпориран в самия договор, а в чл.
12 от договора изрично е посочено правото на потребителя да получи извлечение по
сметка под формата на погасителен план за извършените и предстоящите плащания,
както и че планът съдържа разбивка на всяка погасителна вноска, показваща
погасяването на главницата, лихвата, изчислена на базата на лихвения процент, и
когато е приложимо, допълнителните разходи.
В случая лихвата е с фиксиран процент и не е било необходимо да се посочва
последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени
суми. Такова изискване съгласно чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК е поставено само при различни
лихвени проценти за целите на погасяването, какъвто настоящият случай не е.
С оглед на тези обстоятелства, следва да се приеме, че в тази насока правата на
заемателя не са ограничени и договорът не е недействителен, поради нарушение на
чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.11 и т. 12 от ЗПК.
Неоснователно е и твърдението на ответника за допуснато нарушение на чл. 11,
ал. 1, т. 20 ЗПК, тъй като в чл. 9.3. от процесния договор е посочено, че лихвеният
процент на ден се изчислява като 1/360-та от лихвения процент по чл. 9.1., съответно
липсата на абсолютно число на лихвения процент на ден се преодолява от
аритметичната сметка 31,95%, разделено на 360, което прави лихвен процент на ден от
0,08875 %.
Съгласно разпоредбата на чл. 10а ЗПК кредиторът може да събира от
потребителя такси и комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора за
потребителски кредит, но не може да изисква заплащане на такси и комисиони за
действия, свързани с усвояване и управление на кредита, като съгласно ал. 4 видът,
5
размерът и действието, за което се събират такси и/или комисиони, трябва да бъдат
ясно и точно определени в договора за потребителски кредит.
В т. 7.1. от процесния договор е предвидена еднократна такса за оценка на риска,
дължима в деня на подписването на договора, която се финансира от кредитодателя и
се възстановява от кредитополучателя с дължимите месечни вноски съгласно
погасителния план. Съдът намира, че посочената такса следва да се квалифицира като
такса за действия, свързани с усвояване на кредита, тъй като тя е част от дейността му
по предварителна оценка на кредисоспособността на длъжника и като такива не може
да бъде събирана от длъжника по силата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК.
В чл. 16 ЗПК законодателят е предвидил оценка от кредитора на
кредитоспособността на потребителя преди сключване на договора за кредит. Касае се
за оценка на платежоспособността на бъдещия заемател преди страните да се обвържат
от договорно правоотношение. Кредиторът като професионалист е длъжен да направи
преценка на възможността на кредитополучателя да върне кредита, т.е. тази оценка е
правно задължение на кредитора, поради което той не предоставя на
кредитополучателя съответна „услуга“, за осъществяването на която се дължи
насрещна парична престация. Ето защо, съдът намира за недопустимо за извършването
на тази дейност, предхождаща договорната обвързаност между страните и насочена
към преценка кредитоспособността на бъдещия заемополучател, а с това и към
осигуряване обезпечеността на кредитора, впоследствие да се събира такса от
заемополучателя. Прехвърлянето на финансовата тежест за изпълнението на
задължението на кредитодателя да извърши оценка на риска в патримониума на
потребителя е неравноправна клауза, водеща до значително неравновесие между
правата на търговеца и потребителя, поради което тя е нищожна.
Видно от заключението по ССЕ, към 20.10.2020 г. (на която дата ищецът твърди
да е настъпила предсрочната изискуемост на кредита) е настъпил падежът на три
вноски по кредита, а първото плащане е извършено на 31.01.2020 г. Поради което
неоснователен е доводът на ответника, че ако т.нар. такса за оценка на риска не беше
включена в размера на месечната погасителна вноска не би настъпила обективната
предпоставка за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, а именно непогасяване
на три месечни вноски с падежи 15.11.2019 г., 15.12.2019 г. и 15.01.2020 г.
На следващо място, видно от клаузите на договора е, че е предвидено заплащане
на годишна възнаградителна лихва в размер на 31,95 %. По отношение размера на
възнаградителната лихва в съдебната практика се приема, че няма пречка страните по
договора да уговарят заплащане на възнаградителна лихва над размера на законната
лихва. Съгласно чл. 9 ЗЗД страните могат свободно да определят съдържанието на
договора, доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и добрите
нрави. Понастоящем не е регламентирано в нашето законодателство максимален
размер на договорната лихва, посочен в чл. 10, ал. 2 ЗЗД, приложим според ВКС за
възнаградителната лихва, каквато е процесната, тоест няма повелителна норма, която
да ограничава размера на лихвите по договорите. В съдебната практика се приема, че
максималният размер на възнаградителната лихва е ограничен винаги от втората
хипотеза на чл. 9 ЗЗД, касаеща добрите нрави. Според практиката на ВКС за
противоречаща на добрите нрави се считат сделки, с които неравноправно се третират
икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални
средства на един субект за облагодетелстване друг и др. Прието е, че противно на
добрите нрави е да се уговаря възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер
6
на законната лихва, а когато възнаградителната лихва е уговорена по обезпечен и по
друг начин заем, противно на добрите нрави е да се уговаря лихва за забава,
надвишаваща двукратния размер на законната лихва (Решение № 906/30.12.2004 г. по
гр. дело № 1106/2003г., ІІ г.о., ВКС, решение № 378/ 18.05.2006г. по гр. дело №
315/2005г., ІІ г. о., ВКС, решение № 1270/ 09.01.2009 г. по гр. дело № 5093/ 2007г., ІІ
г.о., ВКС, определение № 901/ 10.07.2015 г. по гр. дело № 6295/ 2014 г., ІV г. о., ВКС и
др.).
Към датата на сключване на процесния договор на 10.10.2019 г. законната лихва
за забава е 10 % (ОЛП на БНБ е 0%, видно от извършената от съда справка на
интернет-страницата https://www.bnb.bg/, плюс 10 процентни пункта), следователно
определеният в процесния договор (обезпечен и със застраховка в полза на кредитора)
лихвен процент надвишава повече от два пъти този размер.
Дори и процесният договор за кредит да не беше обезпечен със сключената в
полза на кредитодателя застраховка, то предвидената в него възнаградителна лихва
отново би надвишила трикратния размер на законната лихва за забава. Затова
определената в процесния договор възнаградителна лихва е договорена в нарушение на
добрите нрави, следователно клаузата е нищожна по смисъла на чл. 26 ал. 1 от ЗЗД.
При този извод съдът следва да откаже да зачете правните последици на клаузата за
възнаградителна лихва, т.е. да приеме, че тя не е породила задължение за заплащане на
такава в претендирания размер. Нищожността на тази клауза обаче не води
автоматично до нищожност на целия договор, доколкото същият може да се прилага и
без тази клауза.
Според устното изложение при приемането на заключението на ССЕ ГПР по
процесния договор би бил в много по-висок размер от посочения в чл. 10 от договора -
49,02%, ако в него е била включена и стойността на застрахователната премия, което
според съда би довело и до нарушаване на императивната забрана на чл. 19, ал. 4 ЗПК
При сключването на процесния договор за потребителски кредит е бил сключен и
горепосочения договор за застраховка, поради което застрахователната премия
представлява разход, който е следвало да бъде включен в ГПР и липсата на този разход
в договора при изчисляването на ГПР е в противоречие с императивната разпоредба на
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, водещо до недействителност на договора на основание чл. 22 от
ЗПК, както основателно твърди ответницата в устните състезания (Определение №
50685 от 30.09.2022 г. на ВКС по гр. д. № 578/2022 г., III г. о.).
С оглед на така установената недействителност на договора за потребителски
кредит в тази му част и невъзможността недействителните клаузи да се заместят от
законови разпоредби, потребителят дължи връщане единствено на чистата стойност на
кредита съгласно чл. 23 ЗПК. Така длъжникът следва да възстанови единствено
главницата, но не и останалите претендирани суми от кредитора (Решение № 3384 от
23.11.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 14928/2021 г.; Решение № 263448 от 7.12.2022 г. на
СГС по в. гр. д. № 3266/2021г.). Остатъчното задължение на потребителя е именно за
връщане на главницата по получения кредит, а не за реституция на дадената сума по
повод несъществуващ (недействителен) договор, както неоснователно твърди
ответницата в устните състезания (Решение № 50174 от 26.10.2022 г. на ВКС по гр.
дело № 3855/2021 г., ІV г. о.).
Ответникът е усвоил сумата от 8900 лв. и е направил една погасителна вноска в
размер на 400 лв., която следва да се приспадне само от чистата стойност на кредита.
Така искът за главница е основателен до размера от 8 500 лв., а останалите искове
7
следва да бъдат изцяло отхвърлени.
Съгласно приетото в т. 18 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк.
д. № 4/2013 г., ОСГТК, ВКС, предсрочната изискуемост представлява изменение на
договора, което за разлика от общия принцип в чл. 20а, ал. 2 ЗЗД настъпва с
волеизявление само на едната от страните и при наличието на две предпоставки:
обективния факт на неплащането и упражненото от кредитора право да обяви кредита
за предсрочно изискуем. Предсрочната изискуемост има действие от момента на
получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са
настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й. Прието е още, че
предпоставките по чл. 418 ГПК за постановяване на незабавно изпълнение са налице,
ако получаването на волеизявлението от длъжника предхожда по време подаването на
заявление за издаване на заповед за изпълнение, за което сочи употребата на минало
страдателно причастие „обявен” в разпоредбата на чл.60, ал.2 ЗКИ и съответно
изискването за удостоверяване на изискуемостта по чл.418, ал.3 ГПК.
Следователно, за да настъпи предсрочна изискуемост на кредита, е необходимо:
1) да са настъпили уговорените в договора за кредит обстоятелства за упражняване на
потестативното право на банката-кредитор; 2) банката за заяви, че упражнява правото
си да обяви кредита за предсрочно изискуем; 3) това волеизявление да достигне до
кредитополучателя (Решение № 10 от 25.02.2020 г. по т.д. № 16 по описа за 2019 г. на
ВКС, II т.о.).
В настоящия случай ищецът се позовава на допусната забава за изпълнение на
задълженията на длъжника за плащане на три поредни месечни вноски, предвидено в т.
16.2 от процесния договор, считано от датата на връчване на уведомлението –
20.10.2020 г. В тази връзка съдът намира за неоснователно възражението на ответника,
че не е получил уведомлението за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита.
Видно от представените по делото писмени доказателства, уведомлението, съдържащо
изявлението на кредитора, че обявява целия непогасен остатък от кредита за
предсрочно изискуем, е адресирано до ответника на посочения в договора постоянен
адрес, като последният е получил същото лично на 20.10.2020 г. Аргумент в подкрепа
на това е и обстоятелството, че баркодът върху уведомлението е идентичен с този
върху обратната разписка. Ето защо, предсрочната изискуемост е била надлежно
обявена на длъжника на 20.10.2020 г. и е породила правни последици. Дори и при
липса на настъпила предсрочна изискуемост, крайният падеж на договора на
15.10.2022 г. е настъпил преди приключване на съдебното дирене в настоящото
производство, поради което вземането за главница е изискуемо (арг. т. 1 от ТР № 8 от
2.04.2019 г. по тълк. д. № 8/2017 г., ОСГТК на ВКС).
Неоснователно е възражението на ответницата за изтекла погасителна давност.
Дължимата престация от ответника е една – за връщане на получената в заем сума,
като уговореното разсрочване на престацията на заемополучателя на вноски, всяка от
които включва съответна част от главницата на отпуснатия заем, възнаграждение на
кредитора върху нея към момента на предоставянето на кредита и съответните такси
/ако такива се дължат/. Така формирани отделните вноски нямат характер на
периодични платежи по смисъла на чл. 111, б. "в" ЗЗД. Поради това приложимият към
правоотношението давностен срок е общият петгодишен срок, предвиден в чл. 110 ЗЗД
8
(Решение № 103/16.09.2013 г. по гр. д.№ 1200/2011 г., ІІ т. о. на ВКС, Решение №
28/05.04.2012 г. по гр. д. № 523/2011 г., ІІІ г. о. на ВКС, Решение № 261/12.07.2011 г. по
гр. д. № 795/2010 г., ІV г. о. на ВКС). Предвид нормата на чл. 114, ал. 1 ЗЗД
погасителната давност започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо.
Теченето на давността се прекъсва на основание чл. 116, б. „б“ ЗЗД с предявяването на
иска, който се счита предявен с обратно действие от момента на подаването на
заявлението по чл. 410 ГПК на 01.12.2020 г.
По разноските
При този изход на спора – частична основателност на предявените искове, право
на разноски, съразмерно с уважената, респ. отхвърлената част, имат и двете страни,
както за тези, сторени в настоящото исково производство, така и за тези, направени в
хода на производството по ч.гр.д. 60095/2020 г. по описа на СРС, 31-ви състав, в който
смисъл са задължителните за съда разяснения, дадени в т. 12 на Тълкувателно решение
№ 4/18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г., ОСГТК на ВКС.
Съдът определи юрисконсултското възнаграждение на ищеца в двете съдебни
производства в минималния размер на основание чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37 ЗПП вр.
чл. 25, ал. 1 и чл. 26 НЗПП с оглед вида и обема на извършената дейност от
процесуалния представител на ищеца – подаване на искова молба и писмени молби, с
процесуално представителство в едно съдебно заседание от общо проведени три, както
и конкретната липса на фактическа и правна сложност на делото - 50 лв. за заповедното
производство и 100 лв. за исковото производство.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ищецът има право на разноски съразмерно на
уважената част от исковете за заповедното производство за сумата от 195,01 лв. – за
държавна такса и юрисконсултско възнаграждение, а за исковото производство – за
сумата от 482,51 лв. за държавна такса, депозити за ССЕ и СТЕ и юрисконсултско
възнаграждение.
С оглед изхода на делото и на основание чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 ЗА адв.
Красимира Билева има право на адвокатско възнаграждение съразмерно на
отхвърлената част от исковете за оказана безплатна правна помощ на ответника като
материално затруднено лице за заповедното производство съгласно Договор от
02.04.2021 г. (л. 38 по заповедното дело) в размер на 299,88 лв., имайки предвид
заявения размер на претенцията от 600 лв. на същия адвокат съгласно представен
списък по чл. 80 ГПК.
С оглед изхода на делото и на основание чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 ЗА адв.
М. Л. има право на адвокатско възнаграждение възнаграждение съразмерно на
отхвърлената част от исковете за оказана безплатна правна помощ на ответника като
материално затруднено лице за исковото производство съгласно Договор от 02.04.2021
г. (л. 38 по заповедно дело) в размер на 519,68 лв. при минимален размер на
възнаграждението от 1 039,79 лв.
По изложените съображения, съдът
РЕШИ:
9
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 422 ГПК вр. чл. 9 ЗПК вр.
чл. 430 ТЗ вр. чл. 79 ЗЗД по отношение на Ю. Е. М., ЕГН **********, адрес: АДРЕС,
че дължи на „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, ЕИК: *******, седалище и адрес на управление:
АДРЕС, сумата от 8 500 лв., представляваща главница по договор за потребителски
кредит № ********/10.10.2019г., ведно със законна лихва от датата на подаване на
заявлението в съда – 01.12.2020г. до изплащане на вземането, като
ОТХВЪРЛЯ исковете по чл. 422 ГПК вр. чл. 9 ЗПК вр. чл. 430 ТЗ вр. чл. 79 ЗЗД
вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД на „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, ЕИК: *******, седалище и адрес на
управление: АДРЕС, срещу Ю. Е. М., ЕГН **********, адрес: АДРЕС за установяване
дължимост на следните суми за:
главница - за разликата над уважения размер от 8 500 лв. до пълния предявен
размер от 12 936,19 лв.;
договорна лихва в размер на 3425,97 лв. за периода от 15.11.2019г. до 20.10.2020
г.;
обезщетение за забава в размер на 630,96 лв. за периода от 15.11.2019г. до
16.11.2020 г.,
за които суми е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 60095/2020 г. на
СРС.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК Ю. Е. М., ЕГН **********, адрес:
АДРЕС, да заплати на „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, ЕИК: *******, седалище и адрес на
управление: АДРЕС, следните суми:
сумата от 195,01 лв. – разноски за заповедното производство;
сумата от 482,51 лв. – разноски за исковото производство.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 ЗА „Ти Би Ай Банк“ ЕАД,
ЕИК: *******, седалище и адрес на управление: АДРЕС, да заплати на адв. К.И.Б.,
ЕГН: **********, адрес: АДРЕС, сумата от 299,88 лв. – разноски за адвокатско
възнаграждение за заповедното производство.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 ЗА „Ти Би Ай Банк“ ЕАД,
ЕИК: *******, седалище и адрес на управление: АДРЕС, да заплати на адв. М. Л. Л.,
ЕГН: **********, адрес: АДРЕС, сумата от 519,68 лв. – разноски за адвокатско
възнаграждение за исковото производство.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
10