Определение по дело №30/2016 на Окръжен съд - Благоевград

Решение

Постъпила е възивна жалба вх.№ 1294 от 25.06.2010 год. от „.-М.Е.Г.З. представлявано от управителя С. А.К. против решение № 82 от 8.04.2010 год. по Г.дело № 33/2010 год. по описа на РС Г.З. като постатовено в нарушение на материалния закон, нарушения на материалния закон, необоснованост - не са анализирани всички събрани по делото доказателства и направени възражения. Моли да се отмени решението и реши спора по същество и отхвърлят предявените искове.

Отговор по жалбата не е постъпил.

Възивният съд приема, че жалбата е подадена в срок от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е процесуално допустима. Внесена е ДТ.

Обжалваното решение е валидно и допустимо. Постановено е от компетентен съд съобразно правилата на родовата и местна подсъдност, от надлежен състав и е в рамките на правораздавателната дейност на съда.

По същество възивната жалба е основателна по следните съображения:

Първоинстанционният съд с решение № 82 от 4.06.2010 год. по Г.дело № 33/2010 год. е осъдил „.-М.Е.Г.З. представвявано от управителя С.А.К. да заплати на Д.Я.П. от Г.Х. сумата 11300.00в. представляваща здължение за заем от 26.01.2007 год. /2000лв./ и 30.01.2007 год. /9300.00лв./, ведно със законната лихва счтано от 9.02.2010 год. до окончателното изплащане, както и разноски в размер на 1852.00лв. В мотивите си съдът е приел, че ищцата е превела по банкова сметка на ответника първоначално на 26.01.2007 год. 2000лв.,а след това на 30.01.2007 год. и сумата от 9.300.00лв. Основанието за възникналото между страните правоотношение се доказва от показанията на св.С., че ответникът е искал пари в заем, а не като дарение, погасяване на дълг или друго. Приложена е разпоредбата на чл.176 ал.3 от ГПК, че е съществувало заемно правоотношение, тъй като ответникът не се явил пред съда и съпоставено с другите доказателства по делото дава основание да се приеме, че е съществувал договор за заем за процесната сума. Договорът за заем е неформален договор, като между страните е съществувала устна уговорка и сумата реално е била предадена от ищцата на ответника, оформено с банкови документи. Искането за лихва е основателно за хпериода от получаване на нотариалната покана от ответника, станало на 4.12.2009 год. до завеждане на исковата молба 9.02.2010 год., но това обезщетение не е доказано по размер. Присъдена е законна лихва от 9.02.2010 год. до окончателното й изплащане.

Възивният съд не споделя становището, че между страните по делото е съществувал договор за заем за процесната сума, позовавайки се на съществувалата устна уговорка между страните и за фактическото предаване на сумата от ищеца на ответника, оформено с представените банкови документи. Категорична е практиката, че не може да се презумира, че предаването на суми или вещи от едно лице на друго става на основание договор за заем, сключен между тях. Необходимо е този, който твърди, че предаването е извършено въз основа на заем, да установи това с допустими от закона доказателства. Освен като заем плащането може да бъде също резултат на уреждане на сметки, дарение, погасяване на дълг и пр. Първоинстанционният съд е приел, че основанието за възникналото между страните правоотношение се доказва от показанията на разпитания св.С., а именно, че ответникът е искал пари в заем, а не като дарение, погасяване на дълг или друго. Съдът обаче не се е съобразил със забраната по чл.164 ал.1 т.3 от ГПК, че установяването на договори на стойност по-голяма от 5000 лева не може да стане със свидетелски показания. От фактическата обстановка в исковата молба се разбира, че става въпрос за един заем общо в размер на 11300.00 лв. /изрично посочено и в петитума/, макар, че сумата е преведена на два пъти, веднъж 2000 лева и втори път 9300 лева. Свидетелските показания представляват недопустимо доказателствено средство, а други доказателства от страна на ищеца не са поискани. Виж опр.№ 168 от 8.02.2010 год. на ВКС по Г.д.№ 132/2010 год., опр. № 77 от 5.02.2009 год. на ВКС по Г.д.№ 4476/2008 год., решение № 37/25.06.1969 год. по Г.д.№ 32/69 год. ОСГК.

Вярно е и това, че в съдебната практика се приема, че договорът за заем е неформален, но за неговото доказване е необходима писмена форма, това взаимно противоречие между чл.240 от ЗЗД. и чл.164 ал.1 т.3 от ГПК следва да бъде уредено по безспорен начин от законодателството или с акт на ВКС. В този смисъл е определение № 259 от 1.03.2010 год. на ВКС по Г.дело № 1933/2009 год.

Поради изложеното възивният съд счита, че искът е неоснователен и недоказан, ще следва на основание чл.271 от ГПК да се отмени изцяло първоинстанционното решение и отхвърли предявения иск.

Предвид горното, съдът

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ ИЗЦЯЛО решение № 82 от 4.06.2010 год. по Г.дело № 33/2010 год. по описа на З. районен съд и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявения иск от Д.Я.П.Г.Х. ул."П." № *** управител на Б. „. Х. срещу „.-М.Е.Г.З., представлявано от управителя С. А.К. за сумата 11.300 /единадесет хиляди и триста/ лева, ведно със следващата се законна лихва, считано от 24.11.2009 год. до окончателното изплащане на сумата предадена под формата на заем, като неоснователен и недоказан.

РШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от съобщаването му на страните.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.