№ 1165
гр. София, 22.08.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 8-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на седми юни през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Красимир Машев
Членове:Златина Рубиева
Петя Алексиева
при участието на секретаря Ива Андр. И.а
като разгледа докладваното от Златина Рубиева Въззивно гражданско дело №
20211000501201 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 – чл.273 ГПК.
С решение № 260243 от 13.01.2021г., постановено по гр.д. №
14404/2019г. СГС, I ГО, 14 състав е осъдил С. П . А. да заплати на П. В. Н., на
основание чл. 79, ал.1 във вр. с чл. 240 от ЗЗД сумата от 15 000 евро,
представляваща главница по договор за заем, ведно със законната лихва от
05.11.2019 г. до окончателното й изплащане и на основание чл.86, ал.1 от ЗЗД
сумата от 2 600 евро, представляваща общ сбор от мораторна лихва върху
сумата от 7000 евро от 31.12.2017 г. до 04.11.2019 г. и върху сумата от 8000
евро от 30.03.2018 г. до 04.11.2019г. С решението СГС, I ГО, 14 състав е
осъдил С. П . А. да заплати на П. В. Н., на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК
сумата от 3077 лева, представляващи разноски по делото.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника в
първоинстанционното производство, чрез процесуалния му представител, с
възражения за неправилност - постановено в нарушение на материалния
закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и
необоснованост. Релевира се довод, че СГС не е обсъдил направеното от
жалбоподателя-ответник оспорване на твърдението на ищеца, че сумата, за
която се твърди, че е била предоставена в заем на С. П . А., била „платена
преди подписване на посочения договор изцяло и в брой“. Прави се извод, че
това твърдение, противно на правните изводи на първоинстанционния съд, не
било надлежно доказано в процеса. Излага се становище, че ако действително
1
е бил сключен договор за паричен заем от 15.11.2016 г., то същият е могъл
единствено да докаже пораждането на задължение в тежест на въззиваемия да
предостави на въззивника в заем договорената сума. Релевира се възражение,
че първоинстанционният съд не е разгледал по същество и довода на
ответника, че твърдяното, но недоказано плащане в брой би представлявало
грубо нарушение на разпоредбата на чл. 3, ал. 1, т. 1. във връзка с ал. 2 от
Закона за ограничаване на плащанията в брой (ЗОПБ), според която
плащанията на територията на страната се извършват само чрез превод или
внасяне по платежна сметка, когато са на стойност равна на или надвишаваща
10 000 лв. Поддържа се твърдение, че след като въззиваемият-ищец не е
представил каквито и да било доказателства сумата по договора за паричен
заем от 15.11.2016 г. да е била предадена или преведена по банкова сметка на
въззивника-ответник, то няма как за последния да е възникнало задължение
за връщане на претендираната сума. Излага се становище, че противно на
правните изводи на първостепенния съд, С. П . А. няма как да е в
неизпълнение, нито в забава за заплащане на каквито и да било суми спрямо
П. В. Н. по посочения договор за заем. Релевира се оплакване, че неправилно
се явява решението и в частта, с която са уважени акцесорните претенции на
П. В. Н., заявени с исковата молба, за мораторна и законна лихва. Прави се
искане въззивният съд да отмени обжалваното решение и да постанови ново,
с което да отхвърли предявените при условията на обективно кумулативно
съединяване искове. Предявява се претенция за присъждане на направените
по делото разноски пред двете инстанции.
В срока по чл. 263, ал.1 ГПК по делото е депозиран писмен отговор на
въззивната жалба от ищеца в първоинстанционното производство, чрез
пълномощника му. В отговора се изразява становище, че жалбата е
неоснователна и като такава следва да бъде оставена без уважение, а
обжалваното решение да бъде потвърдено. Предявява се претенция за
заплащане на разноските пред въззивната инстанция.
В о.с.з. пред въззивния състав жалбоподателят не се явява и не се
представлява. Ответникът по жалбата, чрез пълномощника си, изразява
становище, с което оспорва жалбата и поддържа подадения отговор.
Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок и е допустима, а
разгледана по същество, е неоснователна.
СГС, І ГО, 13 състав е бил сезиран с предявени при условията на
обективно кумулативно съединяване искове, както следва: с правно основание
чл. 79, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал.1 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД, вр. с т. 6 от договора от
15.11.2016г.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като
по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в
жалбата и в отговора на въззивната жалба.
Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно
2
и допустимо. Същото е и правилно.
Въззивният съд, в настоящия си състав, като съобрази доводите на
страните и събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност,
съгласно правилата на чл. 235, ал.2 ГПК, намира за установено от фактическа
и правна страна следното:
По предявения главен иск с правно основание чл. 79, ал.1, предл. първо
от ЗЗД, вр. с чл. 240, ал.1 ЗЗД: Договорът за заем за потребление (паричният
заем) е неформален, реален, възмезден или безвъзмезден, и комутативен –
правните последици настъпват при предаване в собственост на вещите,
предмет на тази сделка – уговорената парична сума, като за заемодателя
възниква притезателното право да иска от заемателя връщане на дадената
сума – в същата валута и размер. С оглед изричното оспорване на ответника,
че не му е била предадена сумата, предмет на договора, в доказателствена
тежест на ищеца по делото е да докаже чрез пълно и главно доказване, както
предписва правната норма на чл. 154, ал. 1 ГПК, че е постигнато съгласие
между страните за предаване от заемодателя на заемателя на уговорената
парична сума. От приложения по делото договор за заем /лист 9 от делото
пред СГС/, се установява, че на 15.11.2016г. – П. В. Н. /заемодател/ и С. П . А.
/заемател/ са сключили договор за заем, по силата на който при подписване на
договора заемодателят дава на заемателя сумата от 16 000 евро, като договора
служи за разписка, че съответната сума е получена от заемателя – т.2 (1).
Съгласно т.2 (2) падежът за връщане на заемната сума е уговорен, както
следва: сумата от 8000 евро - първи транш до 31.12.2017г. и сумата от 8000
евро – втори транш до 30.03.2018г.
Неоснователно е възражението на жалбоподателя, че ищецът не е провел
пълно и главно доказване на твърдението си в исковата молба, че сумата от
16 000 евро е предадена. В настоящия случай, договорът материализира както
желанието на страните да сключат договор за заем, така и предаването на
уговорената сума - съгласно т. 2 (1) от договора същият служи и за разписка
за предаване на сумата, а разписката съгласно чл. 77, ал. 1 ЗЗД се явява
предвидено в закона доказателство за задължението на длъжника.
Непротиворечива е практиката на ВКС, че частен документ, подписан от
лицето, което го издава, съставлява доказателство, че съдържащото се
изявление е направено именно от това лице, т.е. всеки неоспорен /или при
недоказано оспорване/ частен писмен документ от гледна точка на подписа
документ, е автентичен, а доколкото не е спорен от гледна точка на
съдържание, то този документ е истински и следва да се зачете формалната
му доказателствена сила относно съдържащото се признание. Само по себе си
„признанието“ на факт писмено или устно, за разлика от съдебното признание
на иска, не налага неговото доказване с други доказателствени средства, но
като елемент на доказателствения материал по делото, следва да се цени от
съда в рамките на всички събрани доказателства /Решение № 261 от
22.01.2014 г. на ВКС по гр. д. № 2354/2013 г., III г. о., ГК/. С оглед
изложеното, въззивният състав приема, че се установява, че ответникът е
3
получил сумата от 16 000 евро в заем - такова е неговото изрично
волеизявление в договора за заем, като по делото липсва оспорване на това
изявление.
Необосновано е позоваването от страна на жалбоподателя на т.3 от
договора, тъй като същата се съдържа в раздел II „Права и задължения на
страните“ и не регламентира начина на предаване на заемната сума. Редът и
начина на предаването й се съдържат в раздел I „Предмет на договора“ в
цитираната по-горе разпоредба на т. 2 (1).
Неоснователно е възражението на жалбоподателя, че с твърдяното
предаване на сумата от 16 000 евро бил нарушен чл. 3, ал. 1, т. 1,
предложение първо от Закона за ограничаване на плащанията в брой, поради
което твърденият от ищеца заем не бил реално предоставен на ответника, а
оттам не се дължало връщането на взетите в заем суми. Действително
съгласно чл. 3, ал. 1, т. 1, предложение първо от Закона за ограничаване на
плащанията в брой плащанията на територията на страната се извършват само
чрез превод или внасяне по платежна сметка, когато са на стойност, равна на
или надвишаваща 10 000 лв. Последната разпоредба обаче не се отразява на
редовността и доказването на извършеното плащане, а има за последица само
реализиране на административнонаказателна отговорност на нарушителя. В
този смисъл е и константната практика на ВКС, обективирана в определение
№ 120 от 6.03.2017 г. на ВКС по ч. т. д. № 1709/2016 г. на II ТО и № 1193 от
11.12.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4396/2015 г., III ГО, определение № 731 от
5.11.2019 г. на ВКС по гр. д. № 1657/2019 г., III г. о., ГК и др.
Неоснователно и неотговарящо на приложените доказателства е
възражението на жалбоподателя, че страните били обсъждали да сключат
договор за заем, в резултат на което договорът би могъл да докаже
единствено пораждане на задължение на ищеца да предостави в заем
договорената сума на ответника, но това не се е случило. От приложения и
неоспорен договор за заем не следва този извод. Същият няма и
предварителен характер, тъй като с него страните не са поели задължение за
сключване на окончателен договор за заем, както и не са уговорили
съдържанието на бъдещ такъв.
С оглед изложеното, настоящата инстанция приема, че ищецът установи
чрез пълно и главно доказване, както предвижда правната норма на чл. 154,
ал. 1 ГПК, че между него и ответника е било налице валидно облигационно
правоотношение по договор за заем за сумата от 16 000 евро, като тази сума
реално е била предадена на ответника и той се е задължил да я върне на два
транша: до 31.12.2017г. и до 30.03.2018г. Поради обстоятелството, че на
посочените дати ответникът не е върнал заетата сума изцяло /в исковата
молба се твърди за частично погасяване на 1000 евро/, то вземането на ищеца
е изискуемо, като по делото не се твърди, нито са ангажирани доказателства,
че ответникът е погасил своя дълг. Поради това исковата претенция за
главница в размер на 15 000 евро се явява основателна и доказана. Върху
4
главницата ответникът дължи и законна лихва, считано от подаване на
исковата молба до окончателното плащане.
По отношение на претендираната мораторна неустойка, уговорена в т.6
от договора за заем. Съгласно установената съдебна практика по
приложението на чл. 92 ЗЗД, задължението за неустойка се поражда от факта
на неизпълнение на това договорно задължение, което тя обезпечава и
обезщетява, следователно субект на това задължение е неизправната страна
по договора. Страните са свободни да уговарят различни последици от
поведението си при сключването на всеки договор, както и от
неизпълнението на всяко отделно поето задължение по него, като
единственото ограничение при договорната неустойка е да се съобразяват
повелителните норми на закона и добрите нрави (в този смисъл решение № 23
от 13.03.2018 г. по гр. д. № 1740/2017 г. на ВКС, ІІІ г.о.). Процесната
договорна неустойка е мораторна и е за неизпълнение на парично задължение
по договор за паричен заем. Последното е за връщане на предоставения
паричен заем, който е безлихвен и необезпечен, освен с процесната договорна
неустойка. Размерът е уговорен на 0.5% за всеки просрочен ден, но не повече
от 5% от заетата сума. При съобразяване на горепосочените обстоятелства,
така договорената мораторна неустойка не надхвърля присъщите й функции,
съобразена е с частичното неизпълнение на процесното парично задължение,
като не надвишава драстично размера на действителните вреди,
съизмеряващи се при забавено изпълнение на парично задължение със
законната лихва. При това положение тя не накърнява нито императивни
правни норми, нито добрите нрави. От приетото по-горе е налице забава от
страна на ответника за връщане в пълен размер на заетата сума. Ето защо,
претенцията е основателна. Що се отнася до размера, същият е изчислен от
вещото лице по приетата и неоспорена пред първата инстанция ССЕ и възлиза
на сумата от 2 610.54 евро за периода от датата на падежа по всеки транш до
подаване на исковата молба. Претенцията следва да бъде уважена за
претендирания размер от 2600 евро, тъй като съдът не може да се произнася
плюс заявен петитум.
При този изход на спора пред въззивната инстанция обжалваното
решение следва бъде изцяло потвърдено. Не са налице основанията за
неговата незаконосъобразност, релевирани в жалбата на ответника.
С оглед изхода на спора, право на разноски има ответникът по жалбата.
Видно, от приложен списък по чл. 80 ГПК, същият претендира заплащане на
направените разноски пред въззивната инстанция в размер на 1500лв. –
адвокатско възнаграждение, съгласно приложен договор за правна защита и
съдействие. Жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати на въззиваемия
тази сума, на основание чл. 78, ал.1 ГПК.
Мотивиран от горното, САС, ГО, 8 състав
РЕШИ:
5
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение №260243 от 13.01.2021г., постановено по
гр.д. № 14404/2019г. от СГС, I ГО, 14 състав.
ОСЪЖДА: С. П . А., ЕГН ********** адрес: гр. ***, ж.к. „***“, бл. **,
вх.*, ет.* да заплати на П. В. Н., ЕГН **********, чрез адвокат Д. Н., САК,
със съдебен адрес: гр. София, ул. „Каймакчалан“ №21, ет.1, офис 1, на
основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, сумата от 1500 лева, представляваща разноски
по делото-платено адвокатско възнаграждение.
Решението може да се обжалва пред ВКС на РБ в едномесечен срок от
връчването му на страните, при наличие на предпоставките на чл. 280, ал.1 и
ал.2 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6