№ 1910
гр. Варна, 17.12.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, III СЪСТАВ, в публично заседание на
тридесети ноември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Юлия Р. Бажлекова
Членове:М. Недкова
мл.с. Александър В. Цветков
при участието на секретаря Елка Н. Иванова
като разгледа докладваното от мл.с. Александър В. Цветков Въззивно
гражданско дело № 20213100502550 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е въз основа на подадена от Община Варна, чрез процесуален представител
юриск. Г.П., въззивна жалба срещу Решение № 262467/13.08.2021 г., постановено по гр.д. №
14308 по описа на ВРС за 2020г., с което по предявения от М. Д. Ш., ЕГН **********, и СТ.
Г. Ш., ЕГН **********, и двамата с адрес в гр. Варна, ул. *****, отрицателен установителен
иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК е прието за установено, че Община Варна НЕ Е
собственик на недвижим имот, находящ се в гр. Варна, район „Аспарухово”, кв. „Галата“,
местност „Черноморец“, представляващ ПИ с идентификатор 10135.5405.618 по КККР,
одобрени със заповед номер РД – 18 – 73/23.06.2008г. на ИД на АГКК, изменени със заповед
с номер КД – 14 – 03 – 967/12.04.2012г., с площ от 997 кв.м., при съседи: ПИ с номера
10135.5103.441, 10135.5103.27, 10135.5012.3025, 10135.5012.65, 10135.5405.617 и
10135.5405.9534, както и ответникът е осъден на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК да заплати
на ищците сторените съдебно-деловодни разноски в производството в размер на 1439,91
лева.
Въззивникът излага становище за неправилност, незаконосъобразност и необоснованост
на обжалваното съдебно решение, по съображения, че процесният имот попада в територия
по параграф 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ и не е в обхвата на Решение № 322-4/29.05.2000г. на
Общински съвет - Варна, с което е бил одобрен околовръстен полигон на м-т „Прибой" и
територията е включена в строителни граници на гр. Варна, като в заключението на вещото
лице липсвала подобна констатация. Оспорва извода на първоинстанционния съд, че по
отношение на процесния имот има неприключило реституционно производство, тъй като
1
административната процедура била приключила с влязъл в сила акт - Решение №
510/27.05.1998г. на Поземлена комисия – Варна, поради което счита, че процесния имот не е
възстановен на основанията изложени в атакувания съдебен акт и са налице всички
предпоставки на разпоредбата на чл. 25, ал. 1 от ЗСПЗЗ, по силата на който процесният имот
е преминал в собственост на Община Варна. В условията на евентуалност сочи, че дори и да
се приеме, че той попада в обхвата на околовръстен полигон, от представените с отговора на
исковата молба писмени доказателства и от заключението на СТЕ се установявало, че до
постановяване на решението от Общински съвет - Варна за създаване на селищно
образувание, земята е имала земеделски характер по смисъла на чл. 2, ал. 1, т. 1 от ЗСПЗЗ.
След влизане в сила на същата го е загубила и е станала урбанизирана, но за нея бил приет
ПНИ, който представлявал план за територия по параграф 4 - особен вид кадастрален план.
Позовавайки се на аргумент от разпоредбата на чл. 28 б, ал. 10 от ЗСПЗЗ, жалбоподателят
твърди, че за Община Варна правото на собственост е възникнало по силата на закона -
преди одобряване на ПНИ. Твърди, че първоинстанционния съд е игнорирал факта, че в
таблицата за изчисляване на дължимото обезщетение, която е част от заключението на СТЕ
е записан „неиндифициран собственик", поради което счита, че е приложен неправилно
материалният закон, определящ кои категории лица се нанасят в ПНИ. В обобщение сочи,
че процесния имот е подлежал на възстановяване по реда и условията на ЗСПЗЗ, а с оглед
липсата на доказателства по делото имота да е придобит по реда и при условията на
параграф 4а и следв. от ПЗР на ЗСПЗЗ следвало да се приеме, че по отношение на него е
налице хипотезата на чл. 25, ал. 1 от ЗСПЗЗ. Оспорва извода на съда, че ищците са
установили наличието на предпоставките на придобивната давност по чл. 79 от ЗС и
кредитираните писмени и гласни доказателства, ангажирани за установяване на твърденията
за осъществено давностно владение. По изложените съображения моли за отмяна на
обжалваното решение и отхвърляне на предявения иск с присъждане на разноски за двете
съдебни инстанции.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор от М. Д. Ш. и СТ. Г. Ш.,
представлявани от адв. М.В., с който въззивната жалба се оспорва като неоснователна.
Въззиваемите твърдят, че с Решение № 322-4/30.05.2000г. на ОБС – Варна местността, в
която се намира процесния имот е придобила статут на селищно образувание и по смисъла
на чл. 7, ал. 1 от ЗУТ представлява урбанизирана територия. Поддържат становището, че по
отношение на имота е налице неприключило реституционно производство, доколкото по
него нямало постановено позитивно реституционно решение, поради което счита, че не са
налице условията на чл. 25, ал. 1 от ЗСППЗ за да се приеме, че общината е станала негов
собственик. Въззиваемите твърдя, че от събраните по делото доказателства, както и от
приетата от съда СТЕ се установява, че той никога не е бил отчуждаван и винаги е бил
собственост на физически лица, поради което не е налице пречка за придобиването му въз
основа на изтекла придобивна давност, чийто фактически състав считат за установен. По
изложените съображения молят за потвърждаване на съдебното решение с присъждане на
сторените съдебно-деловодни разноски.
2
В проведеното открито съдебно заседание по делото пълномощникът на на въззивникът
поддържа подадената жалба и моли за отмяна на решението с присъждане на разноски.
Процесуалният представител на въззиваемият оспорва въззивната жалба в пледоарията си
по същество като отправя искане за потвърждаване на първоинстанционното решение. Моли
са присъждане на разноски
След съвкупна преценка на доказателствата по делото и съобразявайки становището
на страните и нормативните актове, регламентиращи процесните отношения, съдът
приема за установено следното от фактическа и правна страна :
Производството пред Варненския районен съд е образувано по искова молба от М. Д. Ш.
и СТ. Г. Ш., с която е предявен отрицателен установителен иск по чл. 124 от ГПК за
приемане за установено по отношение на ответника Община Варна, че НЕ Е собственик на
недвижим имот, находящ се в гр. Варна, район „Аспарухово”, кв. „Галата“, местност
„Черноморец“, представляващ ПИ с идентификатор 10135.5405.618 по КККР, с площ от 997
кв.м., при съседи: ПИ с номера 441,275, 3025, 65, 617 и 9534.
В иницииралата съдебното производство искова молба ищците твърдят. че от м.01.2008г.
упражняват фактическо владение върху ПИ с идентификатор 10135.5405.618 по КККР на гр.
Варна, съгласно Заповед РД 18-73/23.06.2008г. на ИД на АГКК, последно изменение със
Заповед КД 14-03-967/12.04.2012г. на Началника на СГКК – гр. Варна, с административен
адрес в гр. Варна, кв. „Галата“, местност „Черноморец“, с площ от 997 кв.м. Като
упражняваната фактическа власт е повече от 10 години чрез явно и несмущаващо давностно
владение. През м. юли 2019г. ищците сочат, че подали молба – декларация за признаване
право на собственост върху недвижим имот, чрез извършване на обстоятелствена проверка.
Получили удостоверение от Община Варна, че имотът с партиден номер 5305Н356347 бил
заведен на тяхно име. В последствие подали молба до СГКК – Варна за издаване на скица на
имота, като бил получен отговор, с който ищците били уведомени, че за имота няма влязъл в
сила ПУП – ПРЗ, като попада извън границите на с.о. „Прибой“ в територията на земите по
чл. 19 от ЗСПЗЗ, в резултат на което бил съставен Акт за общинска собственост с номер
10416/2020г с правно основание за чл. 2, ал. 1, т. 7 ЗОС. Поради изложеното считат, че е
установено по какъв начин ответната страна е станала собственик на имота. На следващо
място твърдят, че в случай, че имотът попада в територията на земи по чл. 19 от ЗСПЗЗ, така
както е отбелязано от СГКК – Варна, то процедурата за вписване на имота на общинска
собственост не е довършена. От извадка от КР от 25.07.2019г. имотът попадал в
урбанизирана територия, а изненадващо за тях към месец юни 2020 вече бил земеделски
имот. Обобщават твърденията си, че към датата на подаване на молбата – декларацията за
признаване правото на собственост върху имота, той не е бил земеделска земя. Процесният
имот бил част от нива с площ от 15 дка, съгласно НА 130, дело 128/1930г., който бил
записан на името на М.И.И. като от 1930г. до настоящия момент имотът винаги бил в
собственост на физически лица. Не е актуван като държавен, не са налице реституционни
претенции и няма данни да е предоставян за ползване. Щом имотът не подлежи на
възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, то не може да бъде включван във фонда по чл. 19 от
3
ЗСПЗЗ. Имотът не е бил включван в блокове на ТКЗС, поради което Община Варна не може
да го придобие по реда на чл. 25 от ЗСПЗЗ. С гореизложените твърдения обосновава извод,
че ответникът не е собственик на имота, респективно не е приложим мораториумът по чл.
86 от ЗС да се придобива по давност имот общинска собственост, от което извличат правния
си интерес от провеждане на исковата защита.
В срока по чл. 131 от ГПК е депозиран писмен отговор на исковата молба от Община
Варна, в който предявения иск се оспорва като недопустим, а в условията на евентуалност -
неоснователен. Сочи, че в КП от 1960г. и разпределителен лист към него имот с номер 1517
(стар номер на ПИ с идентификатор 10135.5405.618) са вписани лица, които не са свързани с
ищците, като същите не са се легитимирали като собственици на процесния имот. За
местност „зона за отдих“, р-н „Аспарухово“, Община Варна има одобрен ПНИ, съгласно
Заповед с номер РД 11-7706-109/30.03.2011г., в която процесният имот бил вписан в
регистъра на ПНИ, като „неидентифициран собственик“. ПНИ за имота бил одобрен през
2011г., поради което непосредствено преди окончателното му обявяване ищците са можели
да се определят като собственици. Не са ангажирани доказателства за надлежното
предоставяне на правото на ползване. АОС няма конститутивно действие, поради което
липсва правно значение моментът на неговото съставяне. Ответникът Община Варна излага
твърдения, че е придобила имота по силата на чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ. В условията на
евентуалност сочи, че е станал собственик на имота по реда на чл. 19 от ЗСПЗЗ, като
признава, че същият е бил собственост на физически лица, но не е извършена реституция,
поради което след влизане в сила на плана за земеразделяне и одобрената карта на
съществуващите и възстановими стари реални граници земята е станала общинска
собственост.
Предявен е отрицателен установителен иск за собственост с правно основание чл. 124 от
ГПК, в производството по който ищецът е длъжен да докаже само фактите, обуславящи
правния му интерес да оспорва правото на ответника, при което и доколкото правният
интерес е абсолютна положителна процесуална предпоставка за съществуване правото на
иск, при недоказване на фактическите твърдения, които го пораждат, производството по
отрицателния установителен иск подлежи на прекратяване като недопустимо. Тази
постановка обаче е в сила само в случай, че ищецът извежда правния си интерес от
твърдения, които не включват притежаване на самото спорно право, което той отрича на
ответника.
Съгласно задължителните постановки на т.1 от ТР № 8/ 27.11.2013 г. по т.д.№ 8/ 2012 г. на
ОСГТК правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост е
налице, когато ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва, позовава се на
фактическо състояние или има възможност да придобие права, ако отрече правата на
ответника. В настоящия случай, в проведеното при първоинстанционното разглеждане на
делото открито съдебно заседание на 03.06.2021 г. ищците са обосновали интереса си от
исковата защита по твърдения, че при отричане със сила на пресъдено нещо на правото на
собственост на ответника, ще могат да придобия процесния имот на основание чл. 79 от ЗС,
4
вследствие на упражнено от тях давностно владение върху същия.
Видно от представеното по делото удостоверение от Община Варна недвижимият имот с
идентификатор № 10135.5405.618 е деклариран и записан на ответника, като на основание
чл. 2, ал. 1, т. 7 от ЗОС е издаден АЧОС №10416 от 26.06.2020г., въз основа на който
общината се легитимира като собственик на имота. С разпоредбата на §1 от ЗИД на ЗС /доп.
- ДВ, бр. 18 от 2020 г./ мораториумът върху придобивната давност за държавни и общински
имоти е продължен до 31.12.2022 г., поради което до отричане на правото на собственост на
общината по отношение на процесния ПИ, владелците не могат да се позоват на изтекла в
тяхна полза придобивна давност.
За установяване на твърдяното от въззиваемите владение с цел да придобият на
оригинерното правно основание на чл. 79 от ЗС недвижимия имот, пред
първоинстанционния съд са разпитани свидетелите С.В. и Б.К., чиито показания съдът
кредитира съобразно правило на чл. 172 от ГПК с оглед родствената им връзка със страните.
От съвкупния анализ на същите се установява, че М. и С.Ш.и владеят имота считано не по-
късно от 2010 г., оградили са го, обработват го, като поддържат градина и са засадили
дървета. В имота са изградили и детски кът люлки, шатра и масичка със столова.
Изложените от свидетелите показания се подкрепят и от заключението на проведената по
делото СТЕ, чието заключение съдът кредитира като обективно и компетентно дадено, и
неоспорено от страните. От последното се установява,че имотът се ползва от ищците с
грижата на добри стопани - затревен и се поддържа със специализирана техника и има
обособен детски кът с различни видове цветя, като засадените растения са на възраст между
две и седем години, като се установяват и дървета на възраст над двадесет и пет години.
С оглед посочената фактическа установеност се достига до еднозначния и категоричен
извод, че ищците упражняват фактическа власт върху процесния недвижим имот с
характеристиките на владени по чл. 79 от ЗС, годно да ги направи собственици на имота при
отричане на претендираното от Община Варна право на собственост, с оглед установения с
§1 от ЗИД на ЗС /доп. - ДВ, бр. 18 от 2020 г./ мораториум. До отричане със сила на
пресъдено нещо респ. общинския характер на имота, владелците не биха могли да се
позоват на изтеклата в тяхна полза придобивна давност, което обуславя и правният им
интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост срещу общината.
При установен правен интерес от провеждане на исковата защита, предявеният
отрицателен установителен иск възлага в тежест на ответника да докаже в условията на
пълно и главно доказване, че е притежател на отричаното от ищците, настоящи въззиваеми,
спорно право на собственост върху недвижимия имот, като е длъжен да изчерпи в рамките
на процеса всички основания, на които претендира съществуването му в своя патримониум.
С отговора на исковата молба, както и в хода на първоинстанционното производство
ответникът Община Варна поддържа, че е придобил правото на собственост по силата на
закона - чл. 25, ал. 1 от ЗСПЗЗ, а в условията на евентуалност - че е собственик на
основание чл. 19, ал. 1 от ЗСПЗЗ. С обжалваното решение са отхвърлени твърденията за
съществуването и на двете придобивни основания, докато с иницииралата настоящото
5
въззивно производство жалба от Община Варна е изразено становище за неправилност на
изводите на първоинстанционния съд относно наличието на предпоставките единствено на
чл. 25, ал. 1 от ЗСПЗЗ. Предвид изложеното, и с оглед разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК,
според която служебната проверка на въззивния съд е ограничена до валидността и
допустимостта /в обжалваната част/ на първоинстанционното решение, а по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, предмет на разглеждане в настоящото
въззивно производство е единствено произнасянето по заявеното като главно основание на
чл. 25, ал. 1 от ЗСПЗЗ, само за което въззивникът е формулирал оплаквания за неправилност
и необоснованост.
Съгласно цитираната разпоредба, земеделските имоти, които не принадлежат на
държавата, гражданите или юридически лица са общинска собственост. Съобразно трайната
съдебна практика, която настоящият въззивен състав изцяло споделя, в приложното поле на
чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ се включват само земеделски земи, които са подлежали на
възстановяване, но не са заявени в предвидените в закона срокове, респ. не са изкупени от
ползватели по смисъла на пар. 4 ПЗР ЗСПЗЗ. Придобивното основание се отнася единствено
до подлежащи на възстановяване, но незаявени за имоти, а не и за такива, за които, макар да
е подадено заявление в сроковете по ЗСПЗЗ, реституционните производства не са
приключили с позитивно решение.
Основната реституционна норма на ЗСПЗЗ - чл. 10, ал. 1, определя като субекти на
правото на възстановяване на собствеността собствениците на земеделски земи към момента
на включването им в ТКЗС, съответно към обобществяването на земята в различните му
проявни форми.
Видно от приложения по делото нотариален акт № 130/05.02.1930г. М.И.И. е продала на
С.И.Н. собствената си „нива“ от 15 дка, находяща се в землището на с. Галата, община
Варна, местност „Манастир Баши“.
От заключението на изготвената при първоинстанционното разглеждане на спора СТЕ се
установява, че имотът, предмет на прехвърлителната сделка, обективирана в НА
130/05.02.1930г. отговаря на имот с № 1517 с площ от 12 дка по КП от 1960г., респективно
процесният имот представлява част от него и отговаря на имот № 1517 по КП от 1960г. С
решение № 322-4/30.05.2000г. на ОБС – Варна местността, в която се намира той придобива
статут на селищно образувание, т.е. е урбанизирана по смисъла на чл. 7, ал. 1 от ЗУТ. По
отношение на него не са извършвани отчуждителни действия, няма данни имотът да е бил
предоставян за ползване по пар. 4 ПЗР ЗСПЗЗ, както и да е вкарван в ТКЗС или ДЗС,
напротив същият не е включен към земята, обработвана от ДЗС „Евксиноград“. В същото
време в заключението е посочено, че по заявление на Гина Димитрова Трепечова е поискано
възстановяване на имота, предмет на НА 130/05.02.1930г., но за него не е издадено
позитивно реституционно решение, а е постановен отказ от ПК в гр. Варна.
Гореизложеното обуславя извод, че по отношение на процесния имот не са налице
предпоставките на придобивното основание по чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ, приложимо само по
отношение на подлежащи на възстановяване земеделски земи, чието възстановяване не е
6
заявено в законоустановените срокове. Към момента на издаване на акта за частна общинска
собственост (26.06.2020 г.), въз основа на който въззивникът се легитимира като собственик,
както и считано от 03.05.2000 г., територията, в която попада той е със статут
„урбанизирана“, по смисъла на чл. 7, ал. 1 от ЗУТ. На още по-силно основание сочения
оригинерен придобивен способ е неприложимо към процесния недвижим имот, тъй като не
са ангажирани доказателства, а със заключението на вещото лице са отрича същият да е бил
отчуждаван, респективно той не е подлежал на възстановяване. Дори и само за пълнота на
обосновката, при липсва на осъществено доказване, а и на твърдения, да се приеме
обратното, то по отношение на имота е подадено заявление за възстановяване и е проведена
реституционна процедура, която не е завършила с издадено позитивно решение.
Изложеното едновременно опровергава удостовереното с АЧОС №10416 от 26.06.2020г.
право на собственост по чл. 2, ал. 1, т. 7 ЗОС в полза на Община Варна, а така също и
обосновава извод за неприложимост на предпоставките на чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ за
придобиване на правото на собственост от ответника по силата на закона. Дали в полза на
ищците са осъществени елементите от фактическия състав на основанието по чл. 79, ал. 1 от
ЗС е въпрос, който излиза извън предмета на спора по основателност на претенцията, а касае
единствено правния интерес им интерес от нейното разглеждане. Релевантно за изхода на
производството е, че Община Варна не се легитимира като собственик на процесния имот на
заявеното с отговора на исковата молба основание по чл. 25, ал. 1 от ЗСПЗЗ. Само за
пълнота на обосновката, доколкото въпроса е извън предмета на въззивната проверка,
следва да се посочи, че ответникът, настоящ въззивник, по гореизложените съображения за
неприложимост цитирания оригинерен придобивен способ, не се легитимира и като
собственик на имота и по силата на чл. 19, ал. 1 от ЗСПЗЗ. Това е така, защото статутът на
земята и фактът, че същата не подлежи на възстановяване, наред с отсъствието на издадена
заповед по ал. 2 на посочената разпоредба, обосновават извод, че не е изпълнена нито една
от кумулативно предвидените предспотавки на посоченото основание.
С оглед съвпадението в решаващите изводи на двете съдебни инстанции, обжалваното
първоинстанционно решение следва да бъде потвърдено на основание чл. 272 от ГПК като
валидно, допустимо и правилно.
На основание чл. 78, ал. 3 от ГПК в полза на въззиваемите следва да бъдат присъдени
доказаните съдебно-деловодни разноски в размер на 1000 лева.
Мотивиран от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 262467/13.08.2021 г., постановено по гр.д. № 14308/2020 г.
по описа на ВРС, с което по предявения от М. Д. Ш., ЕГН **********, и СТ. Г. Ш., ЕГН
**********, и двамата с адрес в гр. Варна, ул. *****, отрицателен установителен иск с
7
правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК е прието за установено, че Община Варна НЕ Е
собственик на недвижим имот, находящ се в гр. Варна, район „Аспарухово”, кв. „Галата“,
местност „Черноморец“, представляващ ПИ с идентификатор 10135.5405.618 по КККР,
одобрени със заповед номер РД – 18 – 73/23.06.2008г. на ИД на АГКК, изменени със заповед
с номер КД – 14 – 03 – 967/12.04.2012г., с площ от 997 кв.м., при съседи: ПИ с номера
10135.5103.441, 10135.5103.27, 10135.5012.3025, 10135.5012.65, 10135.5405.617 и
10135.5405.9534, както и ответникът е осъден на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК да заплати
на ищците сторените съдебно-деловодни разноски в производството в размер на 1439,91
лева.
ОСЪЖДА Община Варна, ЕИК *********, да заплати в полза на М. Д. Ш., ЕГН
**********, и СТ. Г. Ш., ЕГН **********, и двамата с адрес в гр. Варна, ул. *****, сумата
от 1000 /хиляда/ лева, представляваща сторени във въззивното производство съдебно-
деловодни разноски, на осн. чл. 78, ал. 3 от ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с касационна жалба пред ВКС, в едномесечен срок
от съобщаването му на страните, при условията на чл.280 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8