Р Е Ш Е Н И Е
гр.София,
20.01.2023 г.
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на четиринадесети
април през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я: ЕВЕЛИНА МАРИНОВА
при
секретаря Юлия Асенова, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 8529 по описа за 2020
год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 и сл. ГПК.
С решение № 26514 от 29.01.2020 год., постановено
по гр.дело № 20648/2018 г. на СРС, ІІ Г.О., 56 състав, е осъден предпочитания
ответник „У.-О.Г.С.П.“, с код по Булстат: **********с адрес: с.Бързия, община
Берковица, обл.Монтана, ул.**********да
заплати на Р.П.З., ЕГН: **********, с адрес: ***, по иск с правно основание
чл.200, ал.1 КТ, сумата от 100000 лв., представляваща обезщетение за
неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания от смъртта на баща й П.В.З.,
вследствие на трудова злополука, настъпила на 30.08.2017 г., ведно със законната
лихва, считано от датата на увредата -31.08.2017 г. до окончателното плащане,
като е отхвърлен иска за разликата
до пълния предявен размер от 200000 лв.; осъден е предпочитания ответник „У.-О.Г.С.П.“,
с код по Булстат : **********с адрес: с.Бързия, община Берковица, обл.Монтана,
ул.**********да заплати на Ц.П.З.,
ЕГН: **********, с адрес: ***, по иск с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ
сумата от 100 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди,
изразяващи се в болки и страдания от смъртта на баща му П.В.З., вследствие на
трудова злополука, настъпила на 30.08.2017 г., ведно със законната лихва,
считано от датата на увредата - 31.08.2017 г. до окончателното плащане, като е
отхвърлен иска за разликата до
пълния предявен размер от 200 000 лв.; е осъден предпочитания ответник „У.-О.Г.С.П.“,
с код по Булстат : **********с адрес: с.Бързия, община Берковица, обл.Монтана,
ул.**********да заплати на Р.П.З.,
ЕГН: **********, с адрес: *** и на Ц.П.З., ЕГН: **********, с адрес: ***,
констиуирани на основание чл.227 ГПК на мястото на починалата в хода на
производството първоначална ищца Н.Й.З. като нейни правоприемници, по иск с
правно основание чл. 200, ал. 1 КТ сумата в общ размер от 100 000 лв.,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в болки и
страдания от смъртта на П.В.З., вследствие на трудова злополука, настъпила на
30.08.2017 г., ведно със законната лихва, считано от датата на увредата -
31.08.2017 г. до окончателното плащане, като е отхвърлен иска за разликата до
пълния предявен размер от 200 000 лв. С решението на съда е осъдена Р.П.З.,
ЕГН: **********, с адрес: ***, да заплати на „У.-О.Г.С.П.“, с код по Булстат : **********с
адрес: с.Бързия, община Берковица, обл.Монтана, ул.**********на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 8822,50 лв.,
представляваща разноски по делото. С решението на съда е осъден Ц.П.З., ЕГН: **********,
с адрес: ***, да заплати на „У.-О.Г.С.П.“, с код по Булстат : **********с
адрес: с.Бързия, община Берковица, обл.Монтана, ул.**********на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 8822,50 лв.,
представляваща разноски по делото. С решението на съда е осъдено „У.-О.Г.С.П.“,
с код по Булстат : **********с адрес: с.Бързия, община Берковица, обл.Монтана,
ул.**********да заплати на основание чл.78, ал.6 ГПК по сметка на СРС сумата от
12125 лв., представляваща държавна такса и депозит за вещо лице, платен от
бюджета на съда.
Решението
е постановено при участието на З. „Б.И.“ АД, ЕИК: ********, като трето лице -
помагач на страната на предпочитания ответник- „У.-О.Г.С.П.“.
С
определение № 103060 от 28.05.2020 г., постановено в закрито заседание по
гр.дело № 20648/2018 г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 56 състав е оставена без
разглеждане молбата по чл.248 ГПК от Р.П.З., ЕГН: ********** и Ц.П.З., ЕГН: **********,
обективирана в насрещната въззивна жалба
с вх.№ 5051265/27.04.2020 г. за изменение на решението от 29.01.2020 г.,
постановено по гр.дело № 20648/18 г. по описа на СРС, 56 състав, в частта му за
разноските.
В срока по чл.259 от ГПК и по чл.263,
ал.2 от ГПК, решението на СРС, ІІ Г.О., 56 състав
е обжалвано
от предпочитания ответник и от ищците по
делото.
Ответникът по делото „У.-О.Г.С.П.“, с.Бързия, община Берковица,
обл.Монтана, обжалва решението с въззивна
жалба, подадена чрез пълномощниците му адв.Г.В. и адв.Б.Л., в частта, с която са
уважени предявените от ищците обективно съединени осъдителни искове с правно
основание чл.200 от КТ с искане същото да бъде отменено в обжалваната му част и
вместо това да бъде постановено друго, с което предявените осъдителни искове да бъдат отхвърлени изцяло, като
неоснователни. В жалбата се излагат
доводи, че
решението в обжалваната от ответника част е неправилно, тъй като съдът
неправилно е определил степента на съпричиняване, която следвало да бъде
определена в размер на 60 % от страна на работника, както неправилно е
определил и размера на справедливото обезщетение на ищците. Претендира присъждане на направени разноски по
делото.
Въззиваемите
страни- ищци Р.П.З. и Ц.П.З., чрез пълномощника си адв.М.Н.-Т. оспорват
жалбата, по съображения подробно изложени в депозирания по делото писмен отговор
по чл.263, ал.1 от ГПК. Молят съда жалбата, като неоснователна да бъде
отхвърлена, а първоинстанционното решение, в обжалваната от ответника част -потвърдено,
като правилно и законосъобразно. Претендират присъждане на направени разноски
по делото.
Въззиваемата страна- ответник
Регионална дирекция по горите-гр.Берковица, не взема становище по въззивната
жалба подадена от предпочитания ответник по делото.
Третото лице-помагач З. „Б.И.“ АД, ***, не
взема становище по жалбата.
Ищците Р.П.З.
и Ц.П.З., обжалват решението с насрещна въззивна жалба, подадена чрез пълномощника им адв.М.Н.-Т., в частта, с която са отхвърлени предявените от тях
обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл.200 от КТ с искане
същото да бъде отменено в обжалваната му част и вместо това да бъде постановено
друго, с което предявените осъдителни
искове да бъдат уважени изцяло, като основателни и доказани. В жалбата
се излагат доводи, че решението в обжалваната от тях
част е неправилно, тъй като съдът неправилно
е приложил разпоредбата на чл.201, ал.2 от КТ, като е приел, че П.В.З. е проявил
груба небрежност, при което е съпричинил вредоносния резултат в размер на
½ от вредите. Неправил съдът бил приложил и редукция на дължимото
обезщетение на ищците за претърпени от тях неимуществени вреди. Претендират
присъждане на направени разноски по делото.
Въззиваемата
страна- ответник „У.-О.Г.С.П.“,
с.Бързия, община Берковица, обл.Монтана, чрез пълномощниците си адв.Г.В. и адв.Б.Л. оспорват жалбата на ищците, по
съображения подробно изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл.263,
ал.3 от ГПК. Моли съда, насрещната
въззивна жалба като неоснователна да бъде отхвърлена, а първоинстанционното
решение –потвърдено в обжалваната от ищците част, като правилно и
законосъобразно. Претендира присъждане на разноски по делото.
Въззиваемата страна- ответник
Регионална дирекция по горите-гр.Берковица, не взема становище по насрещната
въззивна жалба подадена от ищците по делото.
Третото лице-помагач З. „Б.И.“ АД, ***, не взема
становище по насрещната въззивна жалба подадена от ищците по делото.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК, от легитимирана страна в процеса срещу
първоинстанционното съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване,
поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивните жалби са НЕОСНОВАТЕЛНИ.
Софийски градски
съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства
поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се
установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла
на чл.266
от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа
обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се
преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са
обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и
обстоятелства.
Предвид възприемането на установената от
първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни
изводи:
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на
императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като краен резултат относно
определения размер на обезщетението за претърпени от ищците неимуществени вреди
по предявените от тях обективно съединени осъдителни искове с правно основание
чл.200 от КТ. Настоящата въззивна инстанция споделя
изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното решение решаващи изводи от
фактическа и правна страна за наличие на предпоставките на чл.200 от КТ за
ангажиране на отговорността на ответника. Съдът не споделя изложените в мотивите
на първоинстанционното решение решаващи изводи, относно определения справедлив
размер на дължимото обезщетение на ищците за претърпени неимуществени вреди и определения
процент на съпричиняване от страна на пострадалия на вредоносния резултат.
Крайните изводи на съда са обосновани с оглед данните по делото и събраните по
делото доказателства. Във връзка с изложените във въззивните жалби доводи,
следва да се добави и следното:
Не се спори между страните, а видно и от събраните по делото доказателства - допълнително споразумение № 24/12.06.2017 г. към
трудов договор № 39/08.02.1993 г. се установява, че между пострадалия П.В.З., ЕГН **********
и ответника УОГС“Петрохан“, с.Бързия/“Учебно-опитно горско стопанство
Петрохан“/ е
постигнато споразумение на основание
чл.119, във връзка с чл.68, ал.1, т.3 от Кодекса на труда за изменение на
трудовия договор сключен между тях, а именно: считано от 12.06.2017 г. за място
на работа в УОГС“Петрохан“, с.Бързия от длъжност: горски работник на длъжност „
Водач, машини за ГС“, за срок: срочен за заместване на отсъстващия по време на
платения и неплатен годишен отпуск за 2017 г. Е.Х.П.. От разпореждане №
5104-11-21 от 25.09.2017 г., издадено от Ст.инспектор по осигуряването в
Териториално поделение-Монтана на Национален осигурителен институт/НОИ/ се
установява, че на основание чл.60, ал.1 от Кодекса за социално
осигуряване/КСО/, декларираната злополука вх.№ 5101-11-20 от 04.09.2017 г. на
Териториално поделение-Монтана от осигурителя Учебно-опитно горско стопанство
„Петрохан“ станала с П.В.З., ЕГН ********** на 30.08.2017 г. се приема за
трудова злополука по чл.55, ал.1 от КСО. Установява се също така от мотивите на
разпореждането, че злополуката е станала по време на маневра на заден ход със
специализиран горскостопански трактор, за да се закачат и изтеглят към временен
склад дървени трупи. При тази маневра е настъпило внезапно движение на трактора
в обратна посока. Прието е също така, че водачът П. З. скача от трактора или
изпада при преобръщането му, като при това действие той е притиснат и наранен
от трактора, което е довело до множество травми на цялото тяло, довели до
травматичен шок и смъртта му на 31.08.2017 г. Не се спори между страните, че
процесното разпореждане е влязло в законна сила. От протокол № 5103-11-9 от
18.09.2017 г. за резултатите от извършеното разследване на злополуката станала
на 30.08.2017 г. с П.В.З., ЕГН **********, в Учебно-опитно горско стопанство
„Петрохан“/УОГС/, с.Бързия, изготвен от комисия на ТП на НОИ-Монтана в поименно
посочен състав се установява, че П. З. е пострадал в резултат на падането и
преобръщането на трактора, както и че в деня на злополуката, П. З. и горските
работници извършвали обичайна, рутинна дейност на обекта, като познавали
естеството на работата и били надлежно инструктирани за деня. Трактористът П. З.
бил правоспособен водач на МПС, запознат е с длъжностната характеристика за
длъжността „водач на машини в ГС“-/тракторист/ и е преминал встъпителен
инструктаж на новото работно място- на 12.06.2017 г., както и всички други
видове инструктажи при продължителния му стаж, като горски работник. Не било
документирано обаче проведеното обучение по правилата за осигуряване на безопасни
и здравословни условия на труд при
преназначаването му от длъжността „ горски работник“ на длъжността „водач
машини за ГС“. Установени са допуснати нарушения на нормативни актове от страна
на работодателя УОГС „Петрохан“, с.Бързия, а именно: на чл.13, ал.4 от Наредба
№ РД-07-2 от 16.12.2009 г. за условията и реда за провеждането на периодично
обучение и инструктаж на работниците и служителите по правилата за осигуряване
на здравословни и безопасни условия на труд/ДВ, бр.102 от 2009 г./, съгласно
която разпоредба, работниците и служителите по ал.2 се допускат до
самостоятелна работа само след успешно положен изпит по правилата за безопасни
и здравословни условия на труд; на чл.11, ал.1, т.4 и т.6, във връзка с чл.11,
ал.2, т.2 от Наредба № 5 от 11.05.1999 г. за реда , начина и периодичността на
извършване на оценка на риска /ДВ, бр.47 от 21.05.1999 г./ и чл.166, ал.1 от
Наредба № 7 от 23.09.1999 г. за минималните изисквания за здравословни и
безопасни условия на труд на работните места и при използване на работното
оборудване/ обн. ДВ, бр.88 от 08.10.1999 г., в сила от 09.01.2000 г./, във
връзка с чл.18, ал.1 и ал.2 от Правилник за здравословни и безопасни условия на
труд в горите/ДВ, бр.100 от 2007 г./. В протокола на комисията са посочени
конкретно необходимите мерки за недопускане на подобни злополуки, като изрично
е посочено, че работодателят следва да допуска до работа само лица, на които е
проведено необходимото обучение и успешно положен изпит по правилата за
осигуряване на безопасни и здравословни условия на труд.
От удостоверение за наследници с изх.№
АО-11-360/1/ от 04.09.2017 г., издадено от длъжностно лице в с.Бързия, община
Берковица, област Монтана се установява, че П.В.З. е починал на 31.08.2017 г.,
като женен и след смъртта си е оставил следните наследници по закон: Н.Й.З.-
съпруга, Ц.П.З.- син и Р.П. Д.- дъщеря.
От удостоверение за наследници с изх.№ АО-11-185/1/ от
23.05.2019 г., издадено от длъжностно лице в с.Бързия, община Берковица, област
Монтана се установява, че Н.Й.З. е починала на 21.05.2019 г., като вдовица и
след смъртта си е оставила следните наследници по закон: Ц.П.З.- син и Р.П. Д.-
дъщеря. С определение постановено в публично съдебно заседание на 10.06.2019 г.
по гр.дело № 20648/2018 г. по описа на СРС, Г.О., 56 състав, са конституирани
на основание чл.227 ГПК, Р.П. Д. и Ц.П.З., като ищци по делото на мястото на
починалата в хода на производството ищца Н.Й.З..
С оглед на така
установената фактическа обстановка правилни са изводите на първоинстанционния
съд за наличие на предвидените в закона материалноправни предпоставки на чл.200 от КТ за възникване на отговорността на ответника, в качеството му на работодател на пострадалия П.В.З., за
обезщетяване на ищците на лично претърпените от тях неимуществени вреди от смъртта на пострадалия наследодател, починал на 31.08.2017 г., в резултат на трудова злополука, настъпила на 30.08.2017 г.
Съгласно разпоредбата на чл.200,
ал.1 КТ за вредите от трудова злополука или професионална
болест, които са причинили временна неработоспособност, трайно намалена
работоспособност 50 и над 50 на сто или смърт на работника или служителя,
работодателят отговаря имуществено, независимо от това, дали негов орган или
друг негов работник или служител има вина за настъпването им, като дължи обезщетение
за разликата между причинената вреда - неимуществена или имуществена,
включително пропусната полза, и обезщетението и/или пенсията по общественото
осигуряване /ал.3/. За да възникне имуществена отговорност на работодателя за
обезщетяване на причинените на пострадал от трудова злополука работник или
служител имуществени и неимуществени вреди, трябва да бъдат установени чрез
пълно и главно доказване по правилата на чл.154, ал.1 ГПК следните
материални предпоставки: 1./ наличие на трудово правоотношение между пострадалия
работник и ответника; 2./ трудова злополука, претърпяна от работника или
служителя в периода на трудовото правоотношение; 3./ вреда, водеща до
неблагоприятни последици - намаляване на имуществения актив, увеличаване на
имуществения пасив или направата на разноски, а по отношение на неимуществените
вреди - претърпени болки и страдания от пострадалия или лица, които имат право
да получат обезщетение и 4./ причинно - следствена връзка между злополуката и
причинените имуществени и неимуществени вреди, т. е. те да са закономерна,
естествена последица от злополуката, която е настъпила през време и във връзка
или по повод на извършваната работа, както и при всяка работа, извършена в
интерес на предприятието.
Съгласно установената
съдебна практика, имуществената отговорност на работодател по чл.200 от КТ
за обезщетяване на работника за вреди
от трудова злополука има обективен характер. Работодателят носи
риска от травматично увреждане на работника дори и при липса на причинна връзка
между условията на труда и злополуката - съгласно чл.200, ал. 2 КТ,
работодателят отговаря имуществено и когато злополуката е причинена от
непреодолима сила, както и когато е настъпила по време на почивка на работника.
Работодателят не може да бъде изцяло освободен от задължението за обезвреда,
освен когато пострадалият е причинил умишлено увреждането - чл.201, ал.1 КТ.
В случаите, когато пострадалият е допринесъл за увреждането, допускайки груба небрежност /чл.201, ал.2 КТ/,
размерът на обезщетението може да бъде само намален, дори и при положена от
работодателя дължима грижа за осигуряване на безопасна работа. Това е така, тъй
като отговорността на работодателя по чл.200 КТ е
гаранционно - обезпечителна и има обективен характер, т. е. тя е отговорност за
обезщетение, за обезвреда, и не представлява санкция за неправомерно поведение
на работодателя /в посочения смисъл - решение № 129/19.11.2020 г. по гр.дело №
516/2020 г. на ВКС, III г.о.; решение № 290/18.11.2015 г. по гр.дело № 15/2015
г. на ВКС, IV г.о. и др., постановени по реда на чл. 290 ГПК/.
Не се спори между страните, че
процесната злополука има характер на трудова по смисъла на чл.55, ал.1 КСО, според която норма трудова
злополука е всяко внезапно увреждане на здравето, станало през време и във
връзка или по повод на извършваната работа, както и при всяка работа, извършена
в интерес на предприятието, когато е причинило неработоспособност или смърт.
Характерът на злополуката като трудова и наличието на причинно - следствена
връзка между злополуката и уврежданията се установява от разпореждане №
5104-11-21 от 25.09.2017 г., издадено от Ст.инспектор по осигуряването в
Териториално поделение-Монтана на Национален осигурителен институт/НОИ/, за
което не е спорно, че е влязло в законна сила. Надлежният ред за установяване
на трудова злополука като елемент от фактическия състав на обективната и
безвиновна отговорност на работодателя на основание чл.200, ал.1 КТ е
нормативно определен с разпоредбите на чл.57 и сл. КСО и Наредба за
установяване, разследване, регистриране и отчитане на трудовите злополуки.
След извършване на проверка, по нормативно определен ред, длъжностното лице по чл.60, ал.1 КСО издава
разпореждане за приемане или за неприемане на злополуката за трудова по
утвърден от управителя на НОИ формуляр. От една страна, то представлява индивидуален
административен акт относно наличието или не на трудова злополука, а от друга
страна, то е официален удостоверителен документ за установените в него факти, и
в частност за наличието на трудова злополука като юридически факт, който е
елемент от фактическия състав на имуществената отговорност на работодателя.
Влязлото в сила разпореждане има доказателствена сила за гражданския съд,
разглеждащ спора по чл.200 КТ и
е недопустимо да се преразглежда въпросът доколко увреждането е в причинна
връзка с извършваната работа по трудовото правоотношение /решение №
1247/09.12.2008 г. по гр.дело № 4465/2007 г. на ВКС, III г.о., решение № 319/
22.06.2010 г. по гр.дело № 204/2009 г. на ВКС, III г.о., решение №
374/23.07.2014 г. по гр.дело № 3766/2013 г. на ВКС, IV г.о. и др./.
В процесния случай, с оглед
установения по делото механизъм на настъпване на трудовата злополука,
въззивният съд приема, че районният съд правилно е приложил материалния закон,
приемайки, че е налице „груба небрежност“ по смисъла на чл.201, ал.2 КТ. Небрежността в гражданското право е неполагане на
дължимата грижа според един абстрактен модел - поведението на определена
категория лица /добрия стопанин/ с оглед естеството на дейността и условията за
извършването й. Грубата небрежност не се отличава по форма /според
субективното отношение към увреждането/, а по степен, тъй
като грубата небрежност също е неполагане на грижа, но според
различен абстрактен модел - грижата, която би положил и най - небрежният човек,
зает със съответната дейност при подобни условия. При трудова злополука има
съпричиняване, когато работникът извършва работата без необходимото старание и
внимание и в нарушение технологичните правила и на правилата за безопасност.
Това съпричиняване обаче не може да доведе до намаляване на дължимото
обезщетение от работодателя. Намаляване на отговорността на работодателя може
да има само при съпричиняване при груба небрежност - липса на елементарно
старание и внимание и пренебрегване на основни технологични правила и правила
за безопасност. Съпричиняването при допусната груба небрежност има своите
степени, които в съответствие с обективното съотношение на допринасянето за
трудовата злополука с оглед на всички конкретни факти и обстоятелства са
критериите за намаляване на обезщетението. Поведението на работника следва да
бъде окачествено като груба небрежност, обосноваваща намаляване на дължимото
обезщетение на основание чл. 201, ал. 2 КТ,
когато от обстоятелствата е било несъмнено ясно, че определени негови действия
могат да доведат до злополука, увреждаща здравето му, но въпреки това са
били предприети от работника в нарушение с установените технологични правила и
правилата за безопасност, както и с проведените от работодателя инструктажи за
работа, като работникът е знаел, че с тези действия би допринесъл за
вредоносния резултат, но се е надявал, че ще ги предотврати - модел на
поведение в гражданското право, свързан с неполагане на дължимата грижа. Само
наличието на такова субективно отношение на работника, установяващо се от
обективните му прояви - неполагане на грижа, каквато и най - небрежният би
положил в подобна обстановка, би довело до прилагане на разпоредбата на чл.201,
ал.2 КТ при установено нарушение на някое от правилата за безопасност на труда /решение №
125/04.05.2016 г. по гр.дело № 4417/2015 г. на ВКС, ІV
г.о., решение №
60/05.03.2014 г. по гр.дело № 5074/2013 г. на ВКС, IV г.о.,
решение № 45/08.04.2021 г. по гр.дело № 1580/2020 г. на ВКС, III г.о., решение
№ 268/25.03.2021 г. по гр.дело № 1030/2020 г. на ВКС, IV г.о. и др./.
Съгласно чл.154, ал.1 ГПК
работодателят, въвел възражение за съпричиняване от страна на работника, следва
да докаже, че трудовата злополука е настъпила и поради проявена от работника
„груба небрежност“ при изпълнение на работата - че работникът е допуснал
нарушение на правилата за безопасност на труда, но и че е извършвал работата
при липса на елементарно старание и внимание и пренебрегване на основни
технологични правила и мерки за безопасност, че не е положил грижа, каквато и
най - небрежният би проявил при такива обстоятелства.
Настоящият съдебен състав приема, че в процесния случай пострадалият П.В.З. е
допринесъл за настъпването на уврежданията, допускайки „груба небрежност“, тъй
като по време на злополуката не е бил с поставен предпазен/обезопасителен/
колан, с какъвто безспорно е бил оборудван управлявания от него горски трактор.
Т.е. същия не е спазил изискванията за здравословни и безопасни условия на
труд.
Съдът приема, че отговорността на работодателя по чл.200 от КТ за обезщетение
на пострадал от трудова злополука, макар и да
произтича от договор е по естеството си деликтна, поради което правилата за
деликтите са приложими към тази отговорност.
Обезщетението за неимуществени вреди от
смъртта на пострадал от трудова злополука възмездява страданията или загубата
на морална опора и подкрепа, понесени от близките на починалия. Изхождайки от
предпоставката, че неимуществените вреди са неизмерими в пари, а увредените
лица са в различни отношения с пострадалия, Пленумът на Върховния съд на Р.
България е приел ограничителни критерии за определяне на лицата, имащи право на обезщетение. Така съгласно т.2 от
Постановление № 4 от 25.05.1961 г. на Пленум на Върховния съд на Р. България,
при смърт на пострадалия, поради непозволено
увреждане кръгът на лицата, които имат
право на
неимуществени вреди, се определя от съда по справедливост и обхваща
най-близките роднини като низходящите, възходящите и съпруга.
С Постановление № 5 от
24.11.1969 г. на Пленум на Върховния съд на Р. България, т. 2 от Постановление
№ 4 от 25.05.1961 г. е допълнена в следния смисъл: имат право на обезщетение за неимуществени вреди и
отглежданото, но неосиновено дете, съответно отглеждащият го, ако единият от
тях почине вследствие непозволено увреждане, както и лицето, което е
съжителствало на съпружески начала с починалия при непозволено увреждане, без
да е бил сключен брак. От друга страна с Постановление № 2 от 30.XІ.1984 г. по гр. дело № 2/84 г., Пленумът на ВС е възприел като
разграничителен критерий прякото и непосредствено родство по права линия и
съпружеската връзка. Приел е, че кръгът на лицата, имащи право на обезщетение за неимуществени вреди, е
посочен изчерпателно в постановления № 4/61 г. и № 5/69 г. на Пленума на
Върховния съд и няма основания за разширението му.
В настоящия случай,
безспорно е обстоятелството, че ищцата Н.Й.З./ починала в хода на производството по делото/
е съпруга на пострадалия П.В.З., починал
на 31.08.2017 год. в резултат на трудова злополука, настъпила на 30.08.2017 г. по време на работа при
ответника. Безспорно е обстоятелството, че ищците Р.П.З. и Ц.П.З. са деца на
пострадалия- дъщеря и син.
На следващо място задължителната съдебна практика, съдържаща се в ППВС № 4/
1968 г., решение № 177 от 27.10.2009 год. по гр.дело № 14/ 2009 год. на ВКС, ІІ
т.о., решение № 334 от 10.10.2012 год. по гр.дело № 1609/ 2011 г. на ВКС, ІV
г.о.,
постановени по реда на чл.290 от ГПК установява, че
справедливостта, като критерий за определяне паричния
еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към
стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Затова
справедливостта по смисъла на чл.52 от ЗЗД не е
абстрактно понятие и тя се извежда от преценката на конкретни обстоятелства,
които носят обективни характеристики. Принципът справедливост изисква в
най-пълна степен компенсиране на вредите на увреденото лице. Този принцип
изисква индивидуална преценка на моралните вреди, причинени на ищците, като
се имат
предвид множество обстоятелства и взаимовръзки.
По делото е установено, че ищците са били в най-близки отношения със своя наследодател П.В.З.. Ищците са
преживели изключително тежко неговата смърт, тъй като последния е бил тяхна
морална и материална опора. В процесния случай, вземайки предвид сериозните
морални страдания на съпругата, дъщерята и сина от внезапната загуба на най-близкия
им човек на 50 годишна възраст, който бил тяхна морална и материална опора, и
нелепата му смърт, че обезщетение в размер на по 150000 лв./ сто и петдесет
хиляди лева/ за всеки един от тях е в съответствие с обществения критерий за
справедливост, предвиден в разпоредбата на чл.52 от ЗЗД.
Правилен е изводът на първоинстанционният съд, че в случая
пострадалия е допринесъл за трудовата злополука, като е допуснал груба небрежност, т.е. налице е
съпричиняване по смисъла на чл.201, ал.2 от КТ. Основателно е възражението за
съпричиняване, заявено от ответника, чрез
неговия пълномощник в първоинстанционното производство, както
и с настоящата въззивна жалба. Съгласно разпоредбата на чл.201, ал.2 от КТ, отговорността на
работодателя може да се намали, ако пострадалият е допринесъл за трудовата
злополука, като е допуснал груба небрежност. За да се прецени дали е налице груба небрежност, следва
да се прецени налице ли е и както е естеството на допуснатото нарушение на
трудовите задължения от страна на пострадалия работник. Несъмнено установено е по делото, с оглед заключението
на вещите лица по допуснатата комплексна автотехническа и медицинска
експертиза, че пострадалият П.В.З. е
допринесъл за настъпването на уврежданията/тежка множествена травма, в резултат
на която е починал/, допускайки „груба небрежност“, тъй като по време на
злополуката не е бил с поставен предпазен, обезопасителен колан, с какъвто
безспорно е бил оборудван управлявания от него горски трактор. По този
начин пострадалият е нарушил правилата за безопасност на труда, задължение за
което му е вменено с разпоредбата на чл.126 т.6 КТ, неполагайки с това грижа,
каквато и най-небрежният в такъв случай би положил. При тези съображения е безспорно обстоятелството, че непоставяне
на предпазен колан от страна на пострадалия П.В.З., вследствие на нарушаване на
задълженията по чл.126, т.6 от КТ следва да бъде
преценявано в контекста на чл.201, ал.2
от КТ.
С оглед
на изложеното въззивният съд приема, че пострадалия е допринесъл за
настъпването на вредоносния резултат със своята груба небрежност. По тези съображения въззивният съд приема, че починалият
наследодател на ищците е допуснал груба
небрежност по смисъла на чл.201, ал.2 от КТ. Неправилен е в процесния случай, с
оглед събраните по делото доказателства определения от първоинстанционния съд
процент на съпричиняване от страна на пострадалия в размер на 50 %.
Съобразявайки
посочените обстоятелства, съдът намира, че съпричиняването на пострадалия е в
размер на 1/3, с който размер следва да се редуцират размерите на обезщетенията
на ищците/ от по 150000 лв./, т.е. на всеки един от тях следва да им бъдат
присъдени по 100000 лв./сто хиляди лева/, респективно на конституираните ищци
на мястото на починалата ищца Н.Й.З., следва да бъде присъдено обезщетение в общ
размер от 100000 лв./ сто хиляди лева/ Неоснователно е възражението на ответника, че степента на съпричиняване от страна на пострадалия е
в значително по-висока степен - 60 %.
С оглед на изложеното и поради съвпадане на крайните изводи на въззивната инстанция с тези на
първоинстанционния съд, въззивните жалби следва да се остави без уважение като
неоснователни, а обжалваното решение на СРС, като правилно и законосъобразно, следва да бъде потвърдено изцяло на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По разноските във въззивното
производство:
Разпоредбите
на чл.78, ал.1 и ал.3 ГПК регламентират правото на разноски на страните: когато
искът е уважен само за една част, а за останалата отхвърлен, заплатените от
ищеца такси, разноски по производството и възнаграждението за един адвокат, ако
е имал такъв, се заплащат от ответника съразмерно с уважената част на иска.
Ответникът също има право да иска заплащане на направените от него разноски
съразмерно с отхвърлената част на иска. И в двата случая се присъждат всички
направени разноски съразмерно уважената или отхвърлената част от иска.
Посочените правни норми намират приложение и във въззивното производство, в
което страните могат да направят различни разноски, с оглед различния размер на
обжалваемия интерес, напр. за държавна такса, адвокатско възнаграждение и други
разноски с оглед необходимостта от извършване на допълнителни
съдопроизводствени действия. Когато и двете страни по спора са обжалвали
първоинстанционното решение и същото е потвърдено изцяло от въззивната
инстанция, направените от тях разноски за собствените им въззивни жалби не се
възлагат върху другата страна, а остават за тяхна сметка. Ако някоя от страните
е направила разноски, относими към защитата срещу подадената от другата страна
въззивна жалба, то тези разноски следва да бъдат присъдени по правилата на чл.
78 ГПК.
В определение № 480 от 12.11.2019 г. по
ч.гр.дело № 122/2019 г. на ВКС, ІV г.о., е прието, че съгласно разпоредбите на
чл.78, ал.1 и ал.3 от ГПК, всяка от насрещните страни по делото има право на
разноски за адвокатско възнаграждение съразмерно с уважената, респ. – отхвърлената
част от иска /исковете/. Това правило се прилага за всяка една съдебна инстанция
по делото. Когато искът /исковете/ бъде уважен, респективно - отхвърлен
частично от първата инстанция и при подадена въззивна жалба само от едната
страна срещу цялата неизгодна за нея част от първоинстанционното решение или
част нея, и първоинстанционното решение бъде потвърдено в обжалваната част,
въззивникът няма право на разноски, а дължи заплащане на направените от
въззиваемия разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение за защитата пред
въззивната съдебна инстанция, която също е уважила/отхвърлила иска /исковете/ в
същата част /респективно - в частта, с която е сезирана с тях, т.е. - не е уважила
изцяло въззивната жалба/. В тези случаи приложението на правилото, че
разноските се заплащат съразмерно на уважената/отхвърлената част от иска
/исковете/ не създава затруднения. Това правило се прилага и в случаите, когато
и двете страни са подали въззивни жалби срещу неизгодната /цялата или част от
нея/ за всяка от тях част от първоинстанционното решение. Когато последното
бъде потвърдено /изцяло, респективно - в обжалваните части/, искът /исковете/
остава уважен/отхвърлен в същата част, с която е сезиран и въззивният съд /респективно
- изцяло не са уважени и двете въззивни жалби/, поради което всяка от
насрещните страни по делото има право на разноски за адвокатско възнаграждение
съразмерно на уважената, респективно - на отхвърлената част от иска /исковете/,
при положение, че това възнаграждение е уговорено общо по размер за въззивната
инстанция, което е най-често срещаната хипотеза. Съгласно принципа за свободата
на договаряне /чл.9 от ЗЗД/ и тъй като в закона няма императивна забрана за
това, страната и адвокатът могат да уговорят отделни компоненти на адвокатското
възнаграждение, включително - една част от адвокатското възнаграждение да се
дължи и да се плати от страната за оказаната ѝ адвокатска защита по
подадената от нейно име въззивна жалба, а друга част – по жалбата на насрещната
страна. Само в този случай, ако въззивният съд потвърди първоинстанционното
решение /респективно - изцяло не уважи и двете въззивни жалби/, съгласно и
изясненото по-горе, той следва - съобразно уговореното в договора - да присъди
в полза на страната само разноските за оказаната ѝ адвокатска защита
срещу въззивната жалба на насрещната страна, но не и разноските за оказаната
адвокатска защита по подадената от нейно име въззивна жалба. В смисъла на
гореизложеното е налице и установена практика на ВКС - определение №
336/07.05.2013 г. по ч.т.дело № 638/2012 г. на ВКС, ІІ т.о., определение №
797/14.12.2015 г. по ч.гр.дело № 5048/2015 г. на ВКС, ІV г.о. Такъв е и процесния случай.
Сторените в процесния случай от
ответника разноски във въззивното производство за адвокатско възнаграждение са
за подаване на въззивна жалба и за отговор на въззивна жалба подадена от
ищците. Сторените от ищците разноски във въззивното производство за адвокатско
възнаграждение са за подаване на въззивна жалба и за отговор на въззивна жалба
подадена от ответника.
В процесния
случай ответника е сторил разноски във въззивното производство в размер на
сумата от 10872 лв. с включен ДДС, представляващи адвокатско възнаграждение за
оказано процесуално представителство по насрещната въззивна жалба на ищците. От
друга страна, настоящата съдебна инстанция намира за неоснователно своевременно
направеното от ищците, чрез техния пълномощник възражение по чл.78, ал.5 от ГПК
за прекомерност на разноските от 10872 лв. с включен ДДС, направени от ответника
за адвокатското възнаграждение във въззивната инстанция. Тъй като в процесния
случай от една страна делото е с висока степен на правна и фактическа сложност,
а от друга страна сторените от ответника разноски за адвокатско възнаграждение
за въззивното производство по приетата за неоснователна въззивна жалба на
ищците са в минимален размер съобразно чл.7, ал.2, т.5 от Наредба №
1/09.07.2004 г. за минималните рамери на адвокатските възнаграждения, поради
което следва да му бъдат присъдени в пълния претендиран размер от 10872 лв., с
включен ДДС.
При
този изход на производството по делото на адв.М.Н.-Т.- пълномощник на ищците Р.П.З.
и Ц.П.З. във въззивното производство следва да се присъди адвокатско възнаграждение
на основание чл.38,ал.2 от Закона за адвокатурата /ЗАдв/, чийто размер следва
да бъде съобразен с разпоредбата на чл.7, ал.2, т.5 и чл.9, ал.1 от Наредбата в
редакцията й към момента на сключване на договора за правна защита и съдействие
от 13.04.2021 г., в който е договорена безплатната помощ. Сумата възлиза в общ
размер на 10872 лв., дължим за оказаната по отношение на всеки един от двамата ищци
безплатна защита /по 5436,00 лв./ с включен ДДС. Трайна и непротиворечива е
практиката на ВКС относно дължимостта на ДДС върху адвокатско възнаграждение за
оказана безплатна помощ от адвокат, регистриран по ДДС, какъвто е настоящия
случай.
На следващо място, като неоснователни
следва да се преценят доводите на ответника, чрез неговия пълномощник адв.Г.В. относно
направеното възражение за наличие на предпоставки за осъществяване на безплатно
процесуално представителство на ищците, предвид обстоятелството, че същите не
са представили по делото декларации, че са материално затруднени и по никакъв
начин, не би могло да се направи извод, че не могат да заплатят адвокатско
възнаграждение.
Съгласно чл.38, ал.2 от Закона за
адвокатурата /ЗАдв./, в случаите на предоставена безплатна адвокатска помощ по
чл.38, ал.1 от ЗАдв., адвокатът има право на адвокатско възнаграждение в
размер, определен от съда, но не по-нисък от предвидения в Наредба №
1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Получилата безплатна адвокатска помощ страна не е длъжна да доказва пред съда
наличието на обстоятелствата по чл.38, ал.1, т.1-3 от ЗАдв. - че има право на
издръжка, че е материално затруднена, че е в роднински или друг вид близки
отношения с адвоката или че е юрист. Преценката дали са налице условия за
възникване на мандатното правоотношение е изцяло на страните по него – право на
адвоката е да прецени дали да поеме безплатно процесуално представителство по
отношение на свой близък или друг юрист или на материално затруднено лице, за
което на основание чл.38, ал.2 от ЗАдв. се дължи възнаграждение само при
благоприятен изход на делото по отношение на представлявания. За уважаване на
претенцията за присъждането на адвокатското възнаграждение на основание чл.38,
ал.2 от ЗАдв. е достатъчно в договора за правна защита и съдействие да е ясно изразена
волята на страните по него, че адвокатската помощ е оказана безплатно. Страната
по делото винаги дължи съдебните разноски съобразно изхода на делото по
правилата на чл.78 от ГПК и няма интерес да възразява дали следва да заплати
разноските на насрещната страна или на процесуалния ѝ представител.
В
смисъла на гореизложеното е налице и установена практика на ВКС - определение №
1388/05.12.2014 г. по гр.дело № 4139/2014 г. на ВКС, ІV г.о., определение №
1199/25.10.2013 г. по гр.дело № 4224/2013 г. на ВКС, ІV г.о., определение №
224/02.03.2017 г. по гр.дело № 3873/2016 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 353/06.11.2015
г. по гр.дело № 892/2015 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 310/08.01.2019 г. по гр.дело
№ 915/2018 г. на ВКС, ІV г.о.. С оглед на което, съдът намира, че в хипотезите
на чл.38, ал.1 от ЗАдв., не дължи
проверка дали е налице съответната хипотеза за безплатно оказаната адвокатска помощ.
Така мотивиран Софийски градски
съд, Г.О., ІІІ-В с-в,
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 26514 от 29.01.2020 год.,
постановено по гр.дело № 20648/2018 г. на СРС, ІІ Г.О., 56 състав.
ОСЪЖДА „У.-О.Г.С.П.“, Булстат: **********с адрес: с.Бързия, община Берковица,
обл.Монтана, ул.**********да заплати на
адвокат М.Н.-Т. от САК, ЕГН **********, с адрес: ***, на основание чл.38, ал.2
от ЗА, адвокатско възнаграждение в размер на сумата от 10872
лв. / десет хиляди, осемстотин
седемдесет и два лева/- направени разноски във въззивното производство за
защита срещу въззивната жалба на ответника „У.-О.Г.С.П.“, Булстат: **********с
адрес: с.Бързия, община Берковица, обл.Монтана, ул.Петроханска № 1.
ОСЪЖДА Р.П.З., ЕГН: **********, с адрес: ***, да заплати на „У.-О.Г.С.П.“, Булстат: **********с
адрес: с.Бързия, община Берковица, обл.Монтана, ул.**********на основание чл.78, ал. 3 ГПК сумата от 5436 лв./пет
хиляди, четиристотин тридесет и шест лева/, представляваща направени от
ответника разноски във въззивното производство за защита срещу насрещната въззивната
жалба, подадена от ищците Р.П.З., ЕГН: ********** и Ц.П.З., ЕГН: **********.
ОСЪЖДА Ц.П.З., ЕГН: **********, с
адрес: ***, да заплати на „У.-О.Г.С.П.“,
Булстат: **********с адрес: с.Бързия, община Берковица, обл.Монтана, ул.**********на
основание чл.78, ал. 3 ГПК сумата от 5436
лв./ пет хиляди, четиристотин тридесет и шест лева/, представляваща направени
от ответника разноски във въззивното производство за защита срещу насрещната въззивната
жалба, подадена от ищците Р.П.З., ЕГН: ********** и Ц.П.З., ЕГН: **********.
РешениеТО може да се обжалва пред ВКС с касационна жалба при условията на
чл.280, ал.1 от ГПК, в едномесечен срок от съобщението до страните.
РЕШЕНИЕТО
е постановено при участието в процеса
на З. „Б.И.“
АД, ***, като трето лице - помагач на страната на предпочитания ответник- „У.-О.Г.С.П.“,
с.Бързия, област Монтана.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.