№………./………2020 г.
гр. Варна
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ в открито съдебно заседание,
проведено на двадесет
и шести ноември две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДЕСПИНА
ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТИНА
КАВЪРДЖИКОВА
ИВАНКА ДРИНГОВА
при секретар Димитричка Георгиева,
като разгледа докладваното от съдията
Кавърджикова
въззивно гражданско дело № 1767 по описа за
2019 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
по делото е образувано по въззивната жалба на Т.К.В., ЕГН ********** *** и
допълнение към жалбата лично от Т.К.В.,
ЕГН ********** ***, против решение № 3587/02.08.2019г. по гр.д. № 4050/2018г.
на 11-ти състав на ВРС, с което са отхвърлени
предявените от нея срещу ответника И.Б.Д. ЕГН ********** *** искове
с правно основание чл.108 от ЗС, както
следва:
-
за приемане за установено в отношенията между страните, че ИЩЦАТА Е СОБСТВЕНИК на
следния недвижим имот, а именно: самостоятелен обект с идентификатор №
10135.3511.74.3.37, с адрес на имота: ****, намиращ се в сграда № 3,
разположена в поземлен имот с идентификатор 10135.3511.74, с предназначение:
жилище, състоящо се от стая, кухня и сервизни помещения, със застроена площ
51.98 квадратни метра, ведно с прилежащото избено помещение № 37, с площ 1.44
кв.метра, както и 0.5992% идеални части от общите части на сградата и от
правото на стоеж върху мястото, при съседи на жилището: ап.38, стълбище,
паркинг, вход 1, а на избеното помещение:коридор, изба на ап.41, коридор и
съседни самостоятелни обекти в сградата по схема: на същия етаж:
10135.3511.74.3.38, 10135.3511.74.3.15, под обекта: 10135.3511.74.3.34 и над
обекта: 10135.3511.74.3.40, въз основа на давностно владение , осъществено
от нея в периода 01.09.1992г. - 01.09.2002г., както и за осъждане на
ответника да предаде на ищцата владението на този недвижим имот;
-
за приемане за установено в отношенията между страните, че ИЩЦАТА Е СОБСТВЕНИК на
следния недвижим имот, а именно: самостоятелен обект с идентификатор №
10135.3511.74.3.37, с адрес на имота: ****, намиращ се в сграда № 3,
разположена в поземлен имот с идентификатор 10135.3511.74, с предназначение:
жилище, състоящо се от стая, кухня и сервизни помещения, със застроена площ
51.98 квадратни метра, ведно с прилежащото избено помещение № 37, с площ 1.44
кв.метра, както и 0.5992% идеални части от общите части на сградата и от
правото на стоеж върху мястото, при съседи на жилището: ап.38, стълбище,
паркинг, вход 1, а на избеното помещение:коридор, изба на ап.41, коридор и
съседни самостоятелни обекти в сградата по схема: на същия етаж:
10135.3511.74.3.38, 10135.3511.74.3.15, под обекта: 10135.3511.74.3.34 и над
обекта: 10135.3511.74.3.40, въз основа на давностно владение , осъществявано
от нея в периода от 01.09.1992г. до 29.11.2018г., както и за осъждане на ответника да предаде на
ищцата владението на този недвижим имот, като
неоснователни.
Считайки обжалваното
решение за неправилно, по изложените от страната съображения за това, се моли
да бъде отменено и постановено друго с което исковите й претенции да бъдат
уважени.
В
срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор от И.Б.Д., ЕГН **********
***, чрез адв. Цв.А., с който
оспорва въззивната жалба и допълнението, като неоснователни. Възразява срещу
разглеждането на новите твърдения, наведени за пръв път с т.н. допълнение на
въззивната жалба. Моли първоинстанциоанното решение да бъде потвърдено.
Претендира присъждане на направените по делото разноски.
В с.з.
на 26.11.2019г. въззивницата Т.К.В. лично и чрез адвоката предоставящ й правна
помощ под формата на процесуално представителство адв. Р.Д. поддържа въззивната
си жалба, а ответникът И. Б. Д., чрез адв. Цв.А.-становището си, изразено в
писмения си отговор.
ВОС
съобрази следното:
В
исковата си молба, депозирана с вх. № 19495/21.03.2018г. и уточнявана
многократно, последно с молба вх .№ 80462/05.12.2018г.
и с вх.№ 84214/19.12.2018г., ищцата Т.К.В. ЕГН **********,***,
чрез предоставилата на осн. чл. 21, т. 3 от ЗПрП адв. Р.Д. правна помощ под
формата на процесуално представителство е уточнила, че насочва исковете си
срещу ответника И. Б. Д. ЕГН ********** ***,
с правно основание чл.108 от ЗС за
приемане за установено в отношенията между страните, че е собственик на самостоятелен обект с идентификатор
№ 10135.3511.74.3.37, с адрес на имота: ****, находящ се в сграда № 3,
разположена в поземлен имот с идентификатор 10135.3511.74, с предназначение:
жилище, състоящо се от стая, кухня и сервизни помещения, със застроена площ
51.98 квадратни метра, ведно с прилежащото избено помещение № 37, с площ 1.44
кв.метра, както и 0.5992% идеални части от общите части на сградата и от
правото на стоеж върху мястото, при съседи на жилището: ап.38, стълбище,
паркинг, вход 1, а на избеното помещение:коридор, изба на ап.41, коридор и
съседни самостоятелни обекти в сградата по схема: на същия етаж:
10135.3511.74.3.38, 10135.3511.74.3.15, под обекта: 10135.3511.74.3.34 и над
обекта: 10135.3511.74.3.40, въз основа
на давностно владение , осъществено от нея в периода от 01.09.1992г. до 01.09.2002г.,
евентуално в периода до 29.11.2018г. и за осъждане на ответника И.Б.Д., ЕГН **********,***
да й предаде владението върху гореописания имот.
Ищцата
е изложила твърдения, че се явява собственик на процесния недвижим имот, върху
който е било насочено принудително изпълнение по изпълнително дело № 20127190400257
по описа на ЧСИ С. Я.: самостоятелен обект с идентификатор №
10135.3511.74.3.37, с адрес на имота: ****, намиращ се в сграда № 3,
разположена в поземлен имот с идентификатор 10135.3511.74, с предназначение:
жилище, състоящо се от стая, кухня и сервизни помещения, със застроена площ
51.98 квадратни метра, ведно с прилежащото избено помещение № 37, с площ 1.44 кв.метра,
както и 0.5992% идеални части от общите части на сградата и от правото на стоеж
върху мястото, при съседи на жилището: ап.38, стълбище, паркинг, вход 1, а на
избеното помещение:коридор, изба на ап.41, коридор и съседни самостоятелни
обекти в сградата по схема: на същия етаж: 10135.3511.74.3.38,
10135.3511.74.3.15, под обекта: 10135.3511.74.3.34 и над обекта:
10135.3511.74.3.40. Придобила собствеността по силата на изтекла в нейна полза
10-годишна придобивна давност, считано от 01.09.1992г., евентуално в периода от
01.09.1992г. до 29.11.2018г. Упражнявала фактическата власт върху имота явно,
необезпокоявано и непрекъснато, като собствен от 1992год. и до момента, с
намерението да го придобие, като никой не се е противопоставял на това й
намерение, тъй като за покупката му от ИК на ОНС-Варна дала голяма част от
парите. Изискуемия се за придобиване на имота 10-годишен срок изтекъл на
01.09.2002г. През 2014г. разбрала от ЧСИ Ст.Янкова, че по отношение на
собствения й имот има сключена договорна ипотека от сина й Р. А. Г. и снаха й К.
Н. Г. в полза на Банка Пиреус за обезпечаване на задължения на фирмата на
внучката й Т. Р. Г.-„Алексия 05" ЕООД. Изказала е несъгласие с този
договор за ипотека, защото ипотекарните длъжници, нейните син и снаха не са били
носители на правото на собственост върху ипотекирания от тях на 15.06.2009г. имот.
Синът й Р. А. Г. и снаха й К. Н. Г., въпреки, че са били страни по договора за
покупко-продажба на имота от 1991г. са изгубили правото на собственост върху
жилището, с придобиването му от нея на 01.09.2002г., когато е изтекъл
законоустановения 10-годишен давностен срок, считано от датата на установяване
на владение с намерението за своене.
Като
разбрала за заведеното изпълнително дело в края на 2014г., подала жалба срещу
действията на ЧСИ. До 2017г. не получила никакъв отговор. През 2017г. разбрала,
че ЧСИ е насочил поредна публична продан върху единственото й жилище. Отново
подала жалба. Двете й жалби-тази от 2014г. и тази от 2017г. били разгледани в
едно производство , по въззивно гр.дело № 167/2018г. по описа на ВОС. През
август 2018г. намерила залепено уведомление за предстоящия въвод във владение
на купувача по проданта, проведена по изп.д. № 20127190400257 по описа на ЧСИ
Ст.Я. Обжалвала изпълнението по реда на чл. 435, ал. 4 и сл. от ГПК, по която
било образувано в.гр.д. № 1939/2018г. на ВОС.
В
хода на настоящото производство, докато се опитвала да уточни претенцията, от
удостоверение изх.№ 3649/25.04.2018г. по изп.д. № 20127190400257 по описа на
ЧСИ Ст.Я. разбрала, че нейното единствено жилище е продадено на И.Б.Д. и
постановлението за възлагане е влязло в сила на 21.02.2018г. На 29.11.2018г.,
когато купувачът И. Б. Д. бил въведен в имота, а тя била принудително изведена.
Тази дата е посочила в исковата си молба, като крайна такава в периода на
придобиване на имота по давност по предявения от нея в условията на
евентуалност иск.
Ответникът
И.Б.Д. ЕГН ********** ***, чрез адв. Ц..А. в писмен отговор по реда на чл. 131 от ГПК е изложил,
че така предявените от ищцата Т.К.В. с правно основание чл. 108 от ЗС са
недопустими за разглеждане, като заведените от нея с искова молба искове са
били с правно основание чл. 440 от ГПК, като е извършено от съда недопустимо
изменение на така предявените искове на осн. чл. 214 от ГПК, като се е стигнало
до изменение на предявените отрицателни установителни искове в осъдителни
ревандикационни.
Ако бъдат приети предявените искове за
допустими, ответникът ги оспорва като неоснователни. Възразява срещу
твърденията на ищцата за изтекла в нейна полза придобивна давност, вследствие
на осъществено от нея владение. Владението е едновременно проявление на
субективен и обективен елемент. Обективният елемент се изразява в упражняване
на фактическата власт върху веща и включва фактически действия, които
недвусмислено манифестират власт върху имота по съдържание като на собственик.
Субективният елемент на владението е намерението за своене. Това, че ищцата е
манифестирала намерение да владее имота
изключително и само за себе си и никой не се е противопоставял на това й
намерение, не отговаря на действителността. Тя не представя писмени документи, от които да е
видно, че е придобила собствеността на имота на основанието на което твърди -
10 годишен давностен период. Оспорва факта, че в продължение на десет години,
считано от 1992г. е владяла необезпокоявано от никого имота. Според приложената
справка от Службата по вписванията-Варна, извършена по партидата на собственика
К. Н. Г. в периода от 1996 г. до 2009 г., тя, заедно със съпруга си Р.А. Г. са учредили 7 пъти договорни ипотеки -
през 1996 г, 1998 г, 1999 г., 2003 г, 2006 г. и два пъти през 2009 г., в полза
на различни банки, все по отношение на процесния имот. От една страна явно е
отпаднала възможността ищцата да е била необезпокоявана, тъй като при постъпило
искане за кредит с ипотека се прави оглед и оценка от оценител на предложения
за обезпечение недвижим имот, а от друга страна - собствениците на имота -
синът и снахата на ищцата, са ипотекирали същия с ясното съзнание, че
ипотекират собствен недвижим имот, за което са се снабдили най-малко седем пъти
със скица и седем пъти с данъчна оценка на имота, съответно седем пъти са
водили вещи лица-оценители да извършат оглед и оценят имота. Седем пъти
собствениците на имота са декларирали пред съответния нотариус право на
управление с ипотекирания имот. Отделно се поддържа становището, че имотът е бил
предоставен на ищцата за ползване, докато е жива от нейния син и снаха. Това е
заявила лично Т.В. по гр.д. № 167/2018г. на ВОС по воденото от нея дело по
жалба с правно осн. чл. 435, ал. 4 от ГПК. Предвид извършения въвод по
изпълнителното дело, ищцата в момента нито владее, нито държи имота, а имотът
се владее от него- И.Б.Д..
Той е придобил имота на публична продан по
изп.д. № 20127190400257 на ЧСИ Ст.Я.,
като му е било издадено постановление за възлагане на недвижим имот от
20.11.2017 г. вписано под акт № 33 том XXIII дело 1196 вх.рег.№ 9435/20.04.2018
г. в СВ, протокол за въвод във владение от 23.11.2018 г. по изпълнителното
дело, с който е иззет имота от предишните собственици и протокол от 12.12.2018
г. за предаване на владение на новия собственик. С протокол от 23.12.2018 г. са
предадени движимите вещи от жилището на длъжниците Р. и К. Г.
Моли се производството по делото да бъде
прекратено, евентуално исковете отхвърлени, като неоснователни. Претендира и
присъждане на сторените по делото разноски.
Съдът, след съвкупна
преценка на събраните по делото доказателства приема за установено следното от
фактическа страна:
С
договор № 18665/28.02.1991 г. за придобиване на държавен недвижим имот по реда
на НДИ, сключен между Председателя на ИК на ОНС гр. Варна и К. Н. Г., последната е закупила следния
недвижим имот, а именно: жилище № 37, вх. 2 ет. 5, бл.19, състоящ се от стая,
кухня и сервизни помещения, застроен върху 51.98кв.м. и избено помещение № 37 с
полезна площ 1.44кв.м. ,както и 0.59992%ид.ч. от общите части на сградата и от
правото на строеж върху мястото, за сумата от 10786.00лв., заплатена напълно от
купувачката, като е заплатила и режийни от 108.00лв. От представената схема №
15-225002-13.04.2018 на АГКК-гр.Варна, е видно, че жилището е с идентификатор
10135.3511.74.3.37, а като собственик е посочена К. Н. Г.
Видно
от представеното по първоинстанционното дело удостоверение за граждански брак,
К. Н. Г. е сключила граждански брак с Р. А. Г. на 07.05.1977г., за което е
издаден акт № 260-Б на длъжностното лице по гражданско състояние в гр. Варна, т.е. придобитото през 1991г. жилище е такова при
режим на СИО.
Няма
спор между страните и се установява от представената пред ЧСИ справка за родствени връзки, че Р.
А. Г. е син на Т.К.В..*** по партидата на Красимира Николова Георгиева за
периода от 01.01.1992г. до 10.03.2019г., по отношение на процесния недвижим
имот са вписани осем ипотеки в периода от 1996 г. до 2009 г. от страна на собствениците
К. Н. Г. и Р. А. Г. за свои задължения към банки или действайки в качеството им
на ипотекарни длъжници по кредит предоставен на „Алексиа 05“ ЕООД ,
представлявано от дъщеря им Т. Р. Г. /договорна ипотека , вписана 15.06.2009г.,
видно от НА № 16, т. 5, дело № 6568/2009г. на Сл.по вписванията-Варна/. Вписани
са и две възбрани по изп.д. на ЧСИ Ст.Я. и Д.П.-Я.. В подкрепа на същите
обстоятелства са представени и самите НА за договорна ипотека № 162, том
ІІ,рег.№ 3923, дело №382/2009г., НА за договорна ипотека № 164, том І,
рег.№1950, дело № 164/2009г., НА за договорна ипотека № 37,том ІІІ, рег.№7534, дело № 437/2006г., НА за
договорна ипотека № 170, том ІІІ, рег.№7275, дело №570/2005г., НА за договорна
ипотека № 181, том І, рег.№14093/ дело №816/2003г., НА за договорна ипотека №
188, том.І, рег.№1547, дело № 182 от 1999г., НА за договорна ипотека № 318, том
ІІ, дело №4476/1998г. и НА за договорна ипотека №40, том І, дело 1035/1996г., с
които са учредени договорните ипотеки от справката от страна на К. Н. Г. и Р. А.
Г.
Представена
е и справка от СВ-Варна по партидата на Т.К.В. за периода от 01.01.1992г. до
12.03.2019г. Тя не вписана като собственик на процесния апартамент, придобит от
нея на някое сред тези в чл. 77 от ЗС основания, но пък в периода от 1996г. до 2008г.
е сключила сама или със съпруга си А. Г. В. шест броя договорни ипотеки по
отношение на апартамента им в гр. Варна, жк „Чайка“, бл. 40, вх. А, ет. 5, ап.
20, за който се твърди, че са дарили/заменили с К. Н. Г. и Р.А. Г.,
придобивайки по давност техния- процесния апартамент.
Видно
от Нотариален акт за Договорна ипотека от 15.06.2009г с № 164, том 1, рег
№1950, д.№164 от 2009, на нотариус Д. В., с район на действие района на ВРС,
вписана в АСл.по вписванията-Варна с вх.рег.№ 11165 от 15.06.2009г.,акт №
16,том V, дело № 6568от 2009г., „Банка Пиреос България“ АД предоставя на
„Алексия 05“ ЕООД , представлявано от Т.а Р. Г. кредит по Договор за банков
кредит в размер на 30000,00 лв., като лицата К. Н. Г. и Р. А. Г., в качеството
им на ипотекарни гаранти, учредяват в полза на кредитора „Банка Пиреос
България“ АД договорна ипотека върху следния свой собствен недвижим имот :
апартамент № 37, находящ се в гр.Варна, ж.к. Възраждане, бл.19 вх.2 ет.5.
Видно
от изпълнителен лист от 16.11.2011г., изд. въз основа на заповед за изпълнение
№ 10565/15.11.2011г. по ч.гр.д.№ 17741/2011г. на ВРС, длъжниците Алексиа 05
ЕООД ЕИК *********, представлявано от Т.
Р. Г., Т. Р. Г., ЕГН **********, Р.А. Г., ЕГН ********** и К. Н. Г., ЕГН **********,
са осъдени солидарно да заплатят на кредитора “Банка Пиреос България” АД, ЕИК
*********, представлявана от изпълнителен директор А. К. и Е. А. А., СУМАТА в размер на 22508,23лв./двадесет и две
хиляди петстотин и осем лева и двадесет и три стотинки/ лева, представляваща неизплатена главница по
договор за кредит, сключен на 03.06.2009г., изменен и допълнен с анекс
А01-118/2010, сключен на 28.06.10г., А02-118/2011, сключен на 28.07.11г., ведно
със законната лихва върху дължимата главница, считано от датата на подаване на
заявлението в съда 11.11.2011г. до окончателното й изплащане, както и сумата от
1305,81 лв. /хиляда триста и пет лева и осемдесет и една стотинки/ лева –
направени разноски, на основание чл. 417, т. 2 от ГПК.
Присъединено
към доказателствения материал е изпълнително дело № 20127190400257 на ЧСИ Ст.Я.,
образувано по молба от 15.05.2012г. на
„Банка Пиреос България“ АД против солидарно задължените „Алексиа 05“ ЕООД, Т. Р.Г.,
Р. А. Г. и К. Н. Г., въз основа на издадения изпълнителен лист по ч.гр.д. №
17741/2011г. по описа на ВРС.
По
това изп.д. изпълнението е насочено по отношение на ипотекирания в полза на
банката-кредитор процесен недвижим имот-жилище, находящо се в гр. Варна, жк
„Възраждане“, бл. 19, вх. 2, ет. 5, ап. 37. Жилището е продадено на публична
продан, текла в периода от 13.10.2017г. до 13.11.2017г. на ответника И.Б.Д. за
сумата от 62147.10лв. , като на 20.11.2017г. ЧСИ е издал постановление за
възлагане в негова полза, влязло в сила на 21.02.2018г. Купувачът е въведен във
владение на 23.11.2018г., видно от приложения по първоинстанционното дело
протокол от същата дата.
С
решение № 292/21.02.2018г. по гр.д.№ 167/2018г. на ВОС-ГО е оставена без
уважение подадената от Т.К.В. жалба вх. № 2255/09.12.2014г., допълнена с жалба
вх. № 31857/14.11.2017г., на осн. чл. 435, ал. 4 от ГПК, в качеството й на
трето за изпълнението по изп.д. № 20127190400257 по описа на ЧСИ Ст.Янкова
лице, владеещо имота в деня на налагане на възбраната, находящ се в гр. Варна,
ж.к. „Възраждане“, бл. № 19, вх. 2, ет. 5, ап. 37. В решението е посочено, че в
жалбата си В. е твърдяла, че описаният имот е собствен на длъжниците по
изпълнението К. Н. Г. и Р. А. Г. От самите й фактически твърдения съдът е
направил извода, че от 1992 тя има
качеството държател на имота, доколкото синът й и снаха й-длъжниците по
изпълнението са й разрешили да живее в жилището до смъртта си.
Пред
ВРС са изслушани показанията на водените от ищцата Т.К.В. свидетели: Ц. И. М. и Е. М. А., и двамата без родство и дела със
страните по спора.
Св.
Ц. И. М. сочи, че с Р. и К. били съседи и приятели. Като на млади семейства им
били дадени тези апартаменти през 1986г., а през 1989г. им разрешили да ги
закупят. Запознала се и с майката и бащата на Р.`-леля Д. /Т.В./ и чичо Н. /А.
В./. Те често идвали във „Възраждане“, докато през 1992г. не си заменили
апартаментите и възрастните хора дошли да живеят в апартамента във
„Възраждане“, бл. 19, вх. 2, ет. 5, а младите с децата си заминали в техния
апартамента в Чайка. Преди покупката на жилището Росен и Краси направили
основан ремонт, за да може да дойдат да живеят Т. и А. и да им е хубаво.
Св.
Е. М. А. поддържа, че познава Т.В. от 1992г., защото са съседи. Той живее във
„Възраждане“ бл.19, вх. б, ет. 6, т.е. в жилището над това на В.. Първоначално
се запознал със сина й, който бил един от първите нанесли се в блока и си
направил ремонт. Казал му, че ще си разменят апартаментите с майка си, защото
му е тясно с две деца. Майка му щяла да дойде да живее във „Възраждане“, а те
ще отидат в „Чайка“. През късната пролет на 1992г. или лятото на същата година семействата
осъществили намеренията си и във Възраждане дошли баба Дора и съпруга й, които
живеели сами. След смъртта на дядо Н. през 2011-2012г. баба Д. продължила да
живее в жилището си, докато един ден свидетелят видял лепенка на вратата на
апартамента, поставена от ЧСИ и разбрал, че възрастната жена не живее вече там.
В с.з. на 30.05.2019г. по първоинстанционното
дело е прието за безспорно установено между страните и ненуждаещо се от
доказване, на осн. чл. 146, ал. 1, т. 3 от ГПК, че ответникът упражнява
фактическа власт върху процесния недвижим имот.
Въз основа на горното
съдът прави следните правни изводи:
Жалбата е подадена от
надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес от обжалване,
срещу акт който подлежи на обжалване и в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК,
следователно е процесуално допустима.
Решението
на първоинстанционния съд съдържа реквизитите по чл. 236 ГПК и е действително,
произнасянето съответства на предявеното искане и правото на иск е надлежно
упражнено, поради което производството и решението са допустими. Вярно, че с
отговора на исковата молба са наведени възражения от ответника за недопустимост
на разгледания от ВРС иск, предявен от ищцата Т.К.В. с правно основание чл. 108 от ЗС, т.к.
първоначално заведените от нея с искова
молба искове са били с правно основание чл. 440 от ГПК. Допуснато е било от
съда, според страната, недопустимо изменение на така предявените искове, на
осн. чл. 214 от ГПК, като се е стигнало до изменение на предявените отрицателни
установителни искове в осъдителен ревандикационен. Това възражение, следва да
бъде посочено, че е неоснователно. Действително няма допуснато от ВРС изменение
на исковите претенции на ищцата, извършено по реда на чл. 214 от ГПК, доколкото
не са били разменени книжата с ответника по спора, а до предявяване на иска с
правно основание чл. 108 от ЗС, насочен срещу ответника И.Б.Д. се е стигнало по
пътя на уточняването на исковата претенция от страна на ищцата Т.К.В., заведена
от нея на 21.03.2018г.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част. По отношение на неправилността на първоинстанционния
съдебен акт, съобразно разпореждането на чл.269, ал.1 изр.второ ГПК, въззивният
съд е ограничен от посочените в жалбата оплаквания.
Разгледана по
същество въззивната жалба е неоснователна.
Фактическият състав
на чл. 108 ЗС установява, че за уважаване на ревандикационният иск следва да са
налице следните предпоставки в условията на кумулативност: претендиращият
връщането на вещта, предмет на иска да е собственик на същата, ответникът да я
държи, като това държане да е без правно основание. Липсата на която и да е от
посочените предпоставки води до отхвърляне на иска. В тежест на претендиращият
връщането на посочената от него вещ е да докаже, че е собственик на същата. В
тежест на ответната страна е да докаже, че държи вещта на правно основание. В настоящият
случай се налага извода, че недоказана остава още първата предпоставка за
уважаване на иска, независимо от това, че няма спор, че ответникът държи вещта,
към датата на приключване на устните състезания по първоинстанционното дело, като
се легитимира като неин собственик въз основа на влязлото в сила на
21.02.2018г. постановление за възлагане от 20.11.2017г. по изп.д. №
20127190400257 на ЧСИ Ст.Я.
Ищцата, понастоящем въззивница се легитимира
като собственик на недвижим имот, находящ се в гр. Варна, жк. „Възраждане“
бл.19, вх. 2, ет. 5, ап. 37, с идентификатор № 10135.3511.74.3.37, придобит от нея
по давност, текла в периода от 1992г. до 2002г., евентуално до предявяване на
иска на 21.03.2018г.
Настоящият
състав намира ,че ищцата не е придобила собствеността на соченото от нея
основание-осъществявана фактическа власт, която владелецът държи лично или чрез
другиго като своя, в продължение на 10 години.
От изявленията на разпитаните по първоинстанционното дело
свидетели Ц. М. и Е. А. и представените по първоинстанционното и приложено към
него изп.д. писмени доказателства се установява, че от лятото на 1992г. ищцата Т.К.
М. и съпруга й А. Г. В. са се установили в жилището на сина си и снаха си Р. А.
Г. и К. Н. Г., закупен от последните с договор № 18665/28.02.1992г., където В.
живял до смъртта си през 2011-2012г., а В.
до 23.11.2018г., когато купувачът по публичната продан по изп.д. № 20127190400257 на ЧСИ
Ст.Я.-И.Б.Д. е въведен във владение. Може да се приеме, че в настоящия казус е
изтекъл изискуемия се по чл. 79 от ЗС срок от 10 години. Не следва да бъде
прието за доказано, че семейството на К.
и Р. Г. и семейството на Т. и А. В. са заменили собствените си жилища, както
твърдят разпитаните свидетели, защото не се установява сключването на договор
за замяна, нещо което е видно и от представените справки от Сл.по вписванията
Варна за периода от 01.01.1992г. до м.март 2019г. по партидите на Т.В. и К. Г..
Следва да бъде посочено още, че не е спорно и това ,че Т. и А. В. са
собственици на апартамент № 20, находящ се в гр. Варна, жк „Чайка“, бл. 40, вх.
А, ет. 5, с площ от 92.72кв.м. и семейството на К. и Р. Г. обитава това жилище.
Следва да бъде посочено
още, че съгласно разпоредбата на чл. 69 от ЗС се предполага ,че владелецът
държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго. В настоящия
казус тази законова презумпция, от значение за придобиване на правото на
собственост по отношение на недвижим имот, се явява опровергана.
Т.В. е била допусната
със съпруга си да живее в жилището на сина си и снаха си, видно от собствените
й изявления в жалбата срещу действията
на ЧСИ, инициирала производството по гр.д. № 167/2018г. на ВОС-ГО.
Недоказано остава
твърдението й, че със съпруга си са дали повечето от парите за закупуване на
жилището и затова са се установили да живеят там, чувствайки се като
собственици.
Недоказано остава и това, че са били
допуснати възрастните съпрузи, по повод осъществената с младото семейство
замяна, макар и неосъществена по нотариален ред.
Недоказано остава също така, че след като е
била допусната да живее в процесното жилище от сина си и снаха си до края на
дните си, тя е променила намерението си, превръщайки държането във владение.
При
всички посочени по-горе случаи, необходимо е новият владелец за да започне да
владее, предишният владелец да е изоставил владението, в случай, че е завладяна
вещта, в случай на съгласие между тях
или в случай на изгубване на владението. Във всички тези случаи обаче е невъзможно
едновременно да съществуват две
владения, основани на два факта, които взаимно се изключват един друг. Нужно е
държателят, какъвто се явява В., допусната в жилището от семейството на сина си
да извършва действия, да проявява активност, която по смисъла и съдържанието си
да отричат владението на владелеца-собственик. Към това следва да се прибави и
намерението да свои вещта, като започне да държи вещта за себе си и
накрая-действията на държателя, с които отрича правото на владелеца да са
стигнали до знанието на владелеца и той да не се е противопоставил на
отнемането или отблъскването на владението му, а се е съгласил с тях. Няма
ангажирани доказателства за това. Дори напротив. Синът й Р. Г. и снаха й К. Г.,
които се явяват собственици на жилището в гр. Варна ,жк „Възраждане“, бл. 19,
осем пъти са демонстрирали качеството си на такива, ипотекирайки собствения си
недвижим имот, с оглед обезпечаването на получени кредити от банки в периода от
1996г. до 2009г., в който период, начиная от 1992г. Т.В. сочи себе си за
владелец, с намерение за своене. Явно, нито Т.В. е установила владение със
съгласието на Р. и К. Г., нито те са изгубили владението, нито е завлядяла
имота на младото семейство, нито е отблъснала тяхното владение. А и те не са я
считали за собственик, придобила имота им по давност след 2002г., а и по-късно,
ипотекирайки го чак до 2009г. Не го е придобила на същото основание и до
2018г., доколкото този период след 2009г. е недостатъчен, за да се породят
правните последици регламентирани в чл. 79, ал. 1 от ЗС, защото не е налице
предпоставката на ал. 2 от същия текст, във вр. чл. 70, ал. 1, предл. 1 от ЗС. В
подкрепа на казаното е и поведението на Т.В.. Тя не се е снабдила с НА за
собственост на процесния имот, като придобит по давност, но и сама нуждаеща се от
средства в периода от 1996г. до 2008г. е сключила със съпруга си А. Г. В. шест
броя договорни ипотеки, но единствено по отношение на собствения им апартамент
в гр. Варна, жк „Чайка“, бл. 40, вх. А, ет. 5, ап. 20, за който се твърди, че
са отстъпили или заменили с К. Н. Г. и Р. А. Г., придобивайки по давност
техния- процесния апартамент. Следователно тя е нямала самосъзнанието на владелец,
а в последствие на собственик на придобития по нейни твърдения процесен
апартамент по давност.
Т.К.В.
не доказва придобиването на спорния недвижим имот по давност в периода от 01.09.1992г.
до 01.09.2002г., евентуално до датата на предявяване на иска в съда-21.03.2018г.
С оглед
гореизложеното, настоящият състав намира, че предявените искове с правно
основание чл. 108 от ЗС са неоснователни и следва да бъдат отхвърлени.
Поради съвпадане
изводите на ВОС с тези в решението на ВРС, последното следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на спора и направеното искане
за присъждане на разноски, въззивницата следва да бъде осъдена да заплати на
въззиваемия сумата от 1518.00лв., представляваща заплатено
съгласно договор за правна защита и съдействие на л. 26, фактура на л. 27 и и
списък за разноските по л. 80 от ГПК на л. 25 по делото адвокатско
възнаграждение в минималния размер, съгласно чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба №
1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения от
1265.00лв. към което е начислено ДДС или
общо 1518.00лв. , на осн. чл. 78, ал. 3 от ГПК. Направеното от насрещната
страна възражение за прекомерност е неоснователно, т.к. заплатеното адвокатско
възнаграждение е в законоустановения минимум, след като адвокатът е регистриран
по ДДС.
Водим от горното,
съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение
№3587/02.08.2019г. по гр.д. № 4050/2018г. на ХІ състав на ВРС, с което са отхвърлени исковете на Т.К.В. ЕГН **********,***, насочени срещу ответника И.
Б. Д. ЕГН ********** ***, за приемане за установено в отношенията
между страните, че ищцата е собственик на
самостоятелен обект с идентификатор № 10135.3511.74.3.37, с адрес на
имота: ****, находящ се в сграда № 3, разположена в поземлен имот с
идентификатор 10135.3511.74, с предназначение: жилище, състоящо се от стая,
кухня и сервизни помещения, със застроена площ 51.98 квадратни метра, ведно с
прилежащото избено помещение № 37, с площ 1.44 кв.метра, както и 0.5992%
идеални части от общите части на сградата и от правото на стоеж върху мястото,
при съседи на жилището: ап.38, стълбище, паркинг, вход 1, а на избеното
помещение:коридор, изба на ап.41, коридор и съседни самостоятелни обекти в
сградата по схема: на същия етаж: 10135.3511.74.3.38, 10135.3511.74.3.15, под
обекта: 10135.3511.74.3.34 и над обекта: 10135.3511.74.3.40, по силата на давностно владение, осъществено от нея в
периода от 01.09.1992г. до 01.09.2002г., евентуално до 21.03.2018г. и за
осъждане на ответника И.Б.Д., ЕГН **********,*** да й предаде владението върху гореописания имот, на основание
чл.108 от ЗС.
ОСЪЖДА Т.К.В. ЕГН **********,***
да заплати на И. Б. Д. ЕГН ********** ***,
разноски за въззивната инстанция в размер на 1518.00лв., на осн. чл. 78, ал. 3 от ГПК.
Решението подлежи на
обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването на препис на страните при
условията на чл. 280 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.