РЕШЕНИЕ
№. 548
гр. Пловдив, 28.02.2020
год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АДМИНИСТРАТИВЕН
СЪД – гр. Пловдив, ХХVIII състав, в
открито съдебно заседание на трети февруари през две хиляди и двадесета година,
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЛАДИМИР ВЪЛЧЕВ
при секретаря Стефка Костадинова, като
разгледа адм. дело № 156 по описа на съда за 2020 год., докладвано от председателя,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство
по реда на чл.95 и сл. от ДОПК.
Образувано
е по жалба на З.И.П., ЕГН **********,***, чрез адв. Е.В.
против Решение за отказ за издаване на удостоверение относно приложимо
законодателство с №**********/04.12.2019г., издадено от инспектор по приходите
при ТД на НАП – Пловдив, офис Кърджали, потвърдено с Решение № 478/04.12.2019г.
на Директор на ТД на НАП гр.Пловдив.
Жалбоподателят
оспорва постановеният отказ за издаване на удостоверение с възражения за
незаконосъобразност поради съществено нарушение на административнопроизводствените
правила и противоречие с материалноправните
разпоредби. В тази връзка се твърди, че неправилно решаващият орган е приложил
разпоредбите на чл.14, §1-§3 от Регламент № 987/2009г.. Сочи, че
незаконосъобразно решаващият орган е приел, че периода на командироване превишава
максимално допустимия от 24 месеца, тъй като командировъчната заповед е без
краен срок. Излагат се съображения, че по административната преписка не се
съдържат данни жалбоподателят да е бил изпратен да замества друго лице, с което
се оспорват изводите на административният орган. Оспорва и направените изводи,
че не са представени необходимите писмени доказателства, което обосновава с
липса на връчване на необходимите искания. Моли за отмяна на обжалвания акт. Претендира
сторените в производството разноски, съгласно приложен списък.
Ответникът
по жалбата - инспектор по приходите в ТД
на НАП гр. Пловдив, офис Кърджали, редовно призован, не се явява, не се
представлява в съдебно заседание. В писмено становище оспорва жалбата като
неоснователна, а административният акт счита за законосъобразен. Моли
оспорването да бъде отхвърлено. Претендира разноски.
Съдът,
като разгледа становищата и възраженията на двете страни и след преценка на
събраните по делото доказателства, намери за установено следното от фактическа и правна страна:
Началото на производството
е инициирано с подаване на Искане за издаване на удостоверение А1 за приложимо
законодателство за заето лице – З.И.П., с работодател „ИГ“ ЕООД, ЕИК ****,
установен на територията на страната. След извършена проверка спрямо
физическото лице З.И.П. и дружеството-работодател „ИГ“ ЕООД, и след анализ на
събраните по административната преписка писмени доказателства, орган по
приходите при ТД на НАП – Пловдив, офис Кърджали е постановил оспорваното в
настоящото производство Решение за отказ за издаване на удостоверение относно
приложимо законодателство № ********** от 24.09.2019 г.. Срещу така
постановения резултат е подадена жалба в предвидения за това срок пред
териториалния директор, който с Решение № 478/04.12.2019 г. я е оставил без
уважение.
Горната фактическа
обстановка съдът възприе от приобщените по делото писмени доказателства,
касаещи административната преписка по обжалвания акт.
При така установената
фактическа обстановка, на база събраните в хода на съдебното производство
писмени доказателства, съдът прие следното от
правна страна:
Жалбата е подадена
в законоустановения срок и при наличието на правен
интерес, поради което се явява процесуално допустима.
Надлежна страна тук е органа, издал оспорения отказ, доколкото се касае за
производство по ДОПК, което е уредено изрично и по различен начин с
разпоредбата на чл.95 от ДОПК, поради което и разпоредбите на чл.144 и сл. от ДОПК не намират приложение,защото те се прилагат само,ако не е предвидено
друго.
Разгледана по
същество, жалбата е основателна,
поради следните за това съображения:
Обжалваното Решение представлява индивидуален
административен акт по смисъла на чл. 21, ал. 1 от АПК. Обжалваният акт е издаден от
компетентен орган, в предвидената за това форма и при липсата на допуснати
съществени нарушения на административно производствените правила за това, което
становище на съда се налага след извършената служебна проверка. Същият е издаден в изискуемата
форма, в срока, за който е възложена проверката и не страда от пороци, влечащи
неговата нищожност.
Началото на
административното производство е сложено в ход с Искане за издаване на
удостоверение А 1 за приложимото осигурително законодателство за заето лице – З.И.П.,
с работодател „ИГ“ ЕООД, ЕИК ****, установен на територията на страната с вх. №
ИТ 00-6373/********** от 23.08.2019 г. /л.35/, придружено със съответните
доказателства, подадено
от З.И.П. за периода от
04.05.2018г. Във връзка с така подаденото искане с изх. №
ИТ00-ОБС-3470/10.09.2019г. /до З.П./ и изх. № ИТ00-ОБС-3469/10.09.2019г. /до „ИГ“
ЕООД/ са изискани документи и писмени обяснения от задълженото лице и от дружеството.
Изисканите от страна на дружеството документи са предоставени. Посочено е, че
от страна на задълженото лице З.П. изисканите документи не са представени. В
тази връзка следва да се посочи, че видно от обратни разписки л.48 и л.49 искане
с изх. № ИТ00-ОБС-3470/10.09.2019г. /до З.П./ не е получено от задълженото
лице. В хода на извършената проверка и след анализ на представените писмени
доказателства и допълнително събраните такива при извършените проверки, е
констатирано, че не са налице условията, при които лицето може да остане
подчинено на българското осигурително законодателство, поради което е
постановен процесният отказ. За да достигне до този
резултат, административният орган е приел, че целта на правилата за
координиране на системите за социално осигуряване е да се предотврати
едновременното прилагане на осигурителните законодателства на повече от една
държава – членка спрямо трудово активните лица, при свободното им движение в
рамките на Общността, както и да се избегне ситуацията, при която не се прилага
законодателството на нито една държава-членка. В този отказ е посочено че са
приложими според компетентният орган по приходите Регламент (ЕО) № 883/2004 НА
ЕВРОПЕЙСКИЯ ПАРЛАМЕНТ и на СЪВЕТА от 29.04.2004 г. за координация на системите
за социална сигурност ( „Основният Регламент“ за лаконичност)
и Регламент (ЕО) № 987/2009 НА ЕВРОПЕЙСКИЯ ПАРЛАМЕНТ и СЪВЕТА от 16.09.2009 г.
за установяване процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 за
координация на системите за социална сигурност („Регламента за прилагане“ за лаконичност). Според органа по приходите, с оглед на
разпоредбата на чл.12,§2 от Основният Регламент едно от решаващите условия за
прилагането му е командироващият работодател обичайно да осъществява дейността
си на територията на изпращащата държава - членка, като те следвало да са
различни от чисто вътрешните управленски дейности. В тази връзка са посочени и
критериите, характеризиращи осъществяваната дейност. Извън това, предвид
разпоредбата на чл.14, §1 от Регламента за прилагане, компетентният орган е
приел, че наетите от работодателя с цел командироване лица следва да бъдат
подчинени на законодателството на държавата – членка, в която този работодател
е установен за период от поне един месец преди командироването. Затова е приел,
че не е налице изпълнение на изискването П. да е подчинен на законодателството
на България за период от един месец преди командироването, предвид датата на
сключване на трудовия договор с жалбоподателя и датата на командироването му. С
Решението на Директор ТД НАП е потвърден този отказ, като е налице позоваване
на чл.14 от Регламента за прилагане и на решение №А2/12.06.2009 г. за тълкуване
на чл.12 от Основния Регламент, приложимо за командировани работници и
самостоятелно заети работници, временно работещи извън компетентната държава
(2010/С 106/02) на Административната комисия за координация на системите за
социална сигурност.
Решението е
неправилно.
Според чл.12, §1 от
Основният регламент „лице, което осъществява дейност като наето лице в държава
членка от името на работодател, който обичайно осъществява дейността си в нея,
и което е командировано от този работодател в друга държава членка, за да
осъществява там дейност от името на същия работодател, продължава да е
подчинено на законодателството на първата държава членка, при условие, че
предвидената продължителност на тази работа не превишава 24 месеца и че не е
изпратено да замества друго командировано лице.“. Разпоредбата на чл.14, §1 от
Регламента за прилагане /Регламент №987/2009/ „за целите на прилагането на член
12, параграф 1 от Регламент №987/2009 „лице, което осъществява дейност като
наето лице в държава членка от името на работодател, който обичайно осъществява
дейността си в нея и което е командировано от този работодател в друга държава
членка“ включва лице, което е наето с цел да бъде командировано в друга държава
членка, при условие, че непосредствено преди да започне работа спрямо
съответното лице вече се е прилагало законодателството на държавата членка, в
която е установен неговият работодател“. С решение от 25 октомври 2018 г.,
постановено по дело С-451/17 г. на СЕС, тази юрисдикция е дала заключение, че
член 14, §1 от Регламента за прилагане на Основния регламент във връзка с
чл.12, §1 от него трябва да се тълкува в смисъл, че лице, наето на работа с цел
да бъде командировано в друга държава членка, трябва да се счита за лице,
спрямо което непосредствено преди да започне работа вече се е прилагало законодателството на държавата
членка, в която е установен неговият работодател, по смисъла на чл.14, § 1 от
Основният регламент, въпреки, че непосредствено преди да започне работа като
наето лице то не е имало качеството на осигурено лице съгласно
законодателството на тази държава членка, ако към този момент е пребивавало в
нея, което запитващата юрисдикция трябва да провери.
Ето защо за нуждите
на издаване на поисканото удостоверение, без значение е изясняване на
обстоятелството, към кой момент З.П. е нает от работодателя си и впоследствие
командирован. В случаят е достатъчно да бъде изяснена единствено посочената от
СЕС обективна предпоставка – пребиваването му в България непосредствено преди
да сключи договор с работодателя, който го е командировал в приемащата държава.
Посоченото обстоятелство не е спорно, нито се твърди, че жалбоподателят не е
бил на територията на България непосредствено преди да сключи трудовия си
договор дружеството, при което следва да се приеме, че той е бил подчинен на
българското национално законодателство, тъй като останалите предпоставки за
прилагането на нормата на Основния регламент /обичайно извършвана от
командироващото предприятие дейност на територията на изпращащата държава,
запазване на правоотношението между командированото лице и изпращащото
предприятие по време на пребиваването на последното в приемащата държава, срок
на командироването, липсата на
заместване на друго командировано от същия работодател лице/ са безспорно
установени.
Както е посочено в т.34
от решението на СЕС, от самия текст на чл.14, §1 от Регламента за прилагане
следва, че от обстоятелството, че дадено лице е наето с цел да бъде
командировано в друга държава членка, не е пречка то да се счита за „лице,
което осъществява дейност като наето лице в държава членка от името на
работодател, който обичайно осъществява дейността си в нея, и което е
командировано от този работодател в друга държава членка, за да осъществява там
дейност от името на същия работодател" по смисъла на чл.12, §1 от Основния
регламент, така, че когато случаят е такъв и са спазени и останалите условия на
разпоредбата, по силата на същата разпоредба това лице продължава да е
подчинено на законодателството на държавата членка, в която неговият
работодател обичайно осъществява дейността си. Всъщност, както е посочено в
следващата точка от решението на СЕС за това лице не се изисква непременно да е
осъществявало дейност като наето лице от името на своя работодател в държавата
членка, в която последният обичайно осъществява дейността си, но от текста на чл.14,
параграф 1 от Регламента за прилагане следва, че за това лице следва да се е
прилагало непосредствено преди командироването му законодателството на
държавата членка, в която е установен работодателя му. В т.38 от решението е
дадена трактовка и на разпоредбата на чл.12,§1 от Основният регламент, в
частност е посочено, че тя цели свободното предоставяне на услуги да бъде
насърчено в полза на предприятията, които упражняват тази свобода, като
изпращат работници в държави членки, различни от държавата, в която са
установени, като цели и преодоляване на пречките, които биха могли да
възпрепятстват свободата на движение на работниците, и за да се насърчи
икономическото взаимопроникване, като се избегнат административните задължения
за работниците и предприятията. Съответно, според т.45, изречение 2-ро от
решението, съгласно разпоредбата на чл.11, §3, буква „д“ от Основният регламент,
всяко друго лице, към което разпоредбите на чл.11, § 3, букви а - г от този
Регламент не се прилагат /както е в процесният случай/,
е подчинено на законодателството на държавата членка по пребиваване, без да се
засягат останалите разпоредби на посочения регламент, гарантиращи му
обезщетения съгласно законодателството на една или повече други държави членки.
Изрично е подчертано, че гражданството на наетото лице не е сред стълкновителните критерии, посочени в Регламента, както не
са такива критерии нито прекратените осигурителни права, нито липсата на статут
на осигурено лице в държавата членка, в която работодателя осъществява дейността
си. Ето защо, даденото от СЕС тълкуване на посочените стълкновителни
норми сочи, че меродавна за подчинеността на съответната схема за социална
сигурност на държава членка е единствено
непосредственото пребиваване на лицето към момента на започване на работа с
изпращащото предприятие, като тази приложимост не се обуславя от факти като
гражданство, наличието или липсата на предходни трудови договори, сключени на
територията на изпращащата държава членка или наличията на условия за
включването на наетото лице в съответната схема за социална сигурност, т.е. в
предвидените от българските закони такива схеми и разпоредби.
По изложените
мотиви съдът намира, че органът по приходите незаконосъобразно е отказал
издаването на удостоверение за приложимо законодателство, който отказ следва да
се отмени. На основание разпоредбата на чл. 96 от ДОПК, следва преписката по
заявлението на жалбоподателя да се изпрати на издателя на процесния
отказ за издаването на исканото удостоверение за приложимо законодателство.
С оглед изхода на
спора и предвид претенциите на страните за присъждане на разноски по делото,
съдът намира, че такива се следват за жалбоподателя в които се констатираха в
размер на 500.00 лв. съобразно представеният списък, която претенция следва да
се уважи.
Въз
основа на изложените мотиви и на осн. чл.172 ал.2 от АПК, Съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение за отказ за издаване на удостоверение
относно приложимо законодателство № **********/04.12.2019г. г. издадено от М.К.
инспектор по приходите при ТД на НАП – Пловдив, офис Кърджали, потвърдено с
Решение № 478/04.12.2019г. на Директор на ТД на НАП гр.Пловдив.
Изпраща преписката по искане вх. № ИТ 00-6373/********** от
23.08.2019 г. на З.И.П., ЕГН **********,***, за издаване на удостоверение А1 за
приложимо законодателство на органа по приходите при ТД на НАП – Пловдив за издаване
на исканото удостоверение.
ОСЪЖДА ТД на НАП – Пловдив да заплати на З.И.П., ЕГН **********,***,
разноски по делото в размер от 500 лв.
Решението не подлежи на обжалване.
СЪДИЯ: