№ 286
гр. С.З., 27.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – С.З., I ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и седми септември през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Димитър М. Христов
Членове:Румяна Ат. Танева
Анна Т. Трифонова
при участието на секретаря Антонина Д. Динева Николова
като разгледа докладваното от Анна Т. Трифонова Въззивно търговско дело
№ 20225501000333 по описа за 2022 година
Обжалвано е решение № 196/28.03.2022г., постановено по гр.д №
4763/2021г. на Районен съд – С.З., с което е признато за установено по
отношение на Ю. М. К., съществуването на вземане на “И.С.К.” ООД за
сумата в размер на 166, 67 лв. - главница по четвърта падежирала вноска по
Договор за потребителски кредит SO №2485/21.04.2021 г., ведно със
законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението в
съда - 24.08.2021 г. до окончателното изплащане на вземането, за което
вземане е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК
№1275/25.08.2021 г. по ч. гр. дело № 3933/2021 г. по описа на РС - С.З., като е
отхвърлен иска за установяване на вземане за сумата от 19, 10 лв.,
представляваща договорна лихва за периода от 20.08.2021г. до 20.08.2021г.,
като неоснователен и “И.С.К.” ООД е осъден да заплати на Ю. М. К.,
направените разноски по делото в размер на 37,01 лв., съразмерно с
отхвърлената част от исковете.
Подадена е въззивна жалба от Ю. М. К. против решение №
196/28.03.2022г., постановено по гр.д № 4763/2021г. на Районен съд – С.З. в
частта, с която съдът е признал за установено, че дължи на “И.С.К.” ООД
1
сумата от 166,67 лв. – главница по четвърта погасителна вноска по Договор за
потребителски кредит, ведно със законната лихва върху главницата от датата
на подаване на заявлението до съда – 24.08.2021 г. до окончателното
изплащане на вземането. Излагат се съображения за неправилност и
незаконосъобразност на първоинстанционния акт в обжалваната част, като се
прави искане да бъде отменен в тази част и да отхвърли иска за главница по
четвъртата вноска в размер на 166 лв. Няма искане за събиране на
доказателства. Претендират се разноските в първоинстанционното,
въззивното и заповедното производство.
В законоустановения срок е постъпил отговор от „И.С.К.“ ООД в който
се взема становище по направените оплаквания с искане решението да бъде
потвърдено в обжалваната част. Няма искания за събиране на доказателства.
Претендира разноските по делото. Прави възражение за прекомерност на
възнаграждението на процесуалния представител на Ю. М. К..
Подадена е въззивна жалба от „И.С.К.“ ООД против решение №
196/28.03.2022 г., постановено по гр.д № 4763/2021г. на Районен съд – С.З. в
частта, в която съдът е отхвърлил като неоснователен предявения от
дружеството иск за установяване на вземането за сумата от 19, 10 лв.,
представляваща договорна лихва за периода от 20.08.2021г. до 20.08.2021г.,
като неоснователен с правно основание чл. 422 ГПК за установяване
съществуването на вземане дължимо по индивидуален договор за
потребителски кредит. Излагат се съображения относно неправилност и
незаконосъобразност на обжалваното решение. Не са направени
доказателствени искания. Претендират се разноските по делото.
В законоустановения срок е постъпил отговор от Ю. М. К., в който се
взема становище по направените оплаквания с искане решението да бъде
потвърдено в обжалваната част. Няма искания за събиране на доказателства.
Претендира разноските по делото.
Окръжен съд – гр. С.З., в настоящият състав, след като обсъди данните
по първоинстанционното и въззивното производства, намира за установено
следното:
Пред първоинстанционния съд е предявен иск с правно основание чл.
422 ГПК във връзка с чл. 9 от ЗПК и чл. 6 от ЗПФУР.
От представения по делото индивидуален договор за потребителски
2
кредит SO №2485/21.04.2021 г., се установява, че „И.С.К.“ ООД е
предоставил на Ю. М. К. сумата от 1 000 лв. С подписването на договора
ответникът се е задължил да върне предоставения му кредит със съответното
оскъпяване на шестмесечни погасителни вноски.
Видно от приложеното ч. гр. дело № 3933/2021г. по описа на РС - С.З., е
видно, че ищецът е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение за
сумата от 166,67 лв. - главница, представляваща задължение по Договор за
потребителски кредит SO №2485/21.04.2021г., сумата от 19,10 лв. договорна
лихва за периода от 20.08.2021г. до 20.08.2021г., ведно със законната лихва
върху главницата от момента на подаване на заявлението - 24.08.2021 г. до
окончателното изплащане на дължимите суми. Със заявлението се
претендират и направените разноски по делото. Съдът е уважил заявлението и
е издал заповед за изпълнение №1275/25.08.2021 г. Срещу издадената заповед
за изпълнение е било подадено възражение в срок, поради което и в
изпълнение на указанията на заповедния съд ищецът е предявил настоящите
искове за установяване на вземанията му по издадената заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК.
При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните
правни изводи:
Вземането, предмет на процесния договор, е породено от сключените
между „И.С.К.“ ООД и Ю. М. К. договор за кредит от разстояние. Легалната
дефиниция на този вид договори се съдържа в разпоредбата на чл. 6, ал. 1 от
ЗПФУР, съгласно която договор за предоставяне на финансови услуги от
разстояние е всеки договор, сключен между доставчик и потребител като част
от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана
от доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването
на договора страните използват изключително средства за комуникация от
разстояние - едно или повече. В разпоредбата на чл. 18 от ЗПФУР са
посочени подлежащите на доказване факти и обстоятелства във връзка със
сключването на договор за предоставяне на кредит от разстояние, като
доказателствената тежест е възложена на ищеца-доставчик на услугата. За
доказването на преддоговорната информация и на електронните изявления,
отправени съгласно ЗПФУР, се прилага Законът за електронния документ и
електронния подпис – сега Закон за електронния документ и електронните
3
удостоверителни услуги (загл., изм. с ДВ, бр. 85 от 2017 г.), а съгласно, ал. 3
преддоговорната информация, както и изявленията, направени чрез телефон,
друго средство за гласова комуникация от разстояние, видеовръзка или
електронна поща, се записват със съгласието на другата страна и имат
доказателствена сила за установяване на обстоятелствата, съдържащи се в
тях.
В разпоредбата на чл. 3 от Закона за електронния документ и
електронния подпис в редакцията му действала към момента на сключване на
твърдения договор за кредит от разстояние (ред. ДВ, бр. 100 от 21.12.2010 г.)
електронният документ представлява електронно изявление, записано върху
магнитен, оптичен или друг носител, който дава възможност да бъде
възпроизвеждано. Следователно в случаите, в които законът изисква писмена
форма, независимо дали същата е за действителност или за доказване, тя се
счита спазена, след като е съставен електронен документ. Електронното
изявление се счита за подписано при условията на чл. 13, ал. 1 ЗЕДЕУУ,
според който за електронен подпис се счита всяка електронна информация,
добавена или логически свързана с електронното изявление за установяване
на неговото авторство, като законът въвежда три форми на електронния
подпис – обикновен, усъвършенстван и квалифициран.
Разпоредбата на чл. 13, ал. 4, изр. 2 ЗЕДЕП допуска страните да се
съгласят в отношенията помежду си да придадат на обикновения електронен
подпис стойността на саморъчен. По делото са представени доказателства, че
е постигнато съгласие между страните, чрез договаряне, осъществено
посредством средства за комуникация от разстояние. Комуникацията между
страните е осъществена посредством електронната страница на кредитора, на
която кредитополучателят е подал искане за получаване на кредит,
предоставена е необходимата информация и лицето се е съгласило да получи
заем. Поради това въззивният съд намира, че страните са постигнали съгласие
по смисъла на чл. 13, ал. 4, изр. 2 ЗЕДЕП, че ще признават стойността на
електронния подпис на саморъчен в отношенията помежду си. Ето защо
следва да се приеме, че представеният договор за кредит представлява
подписан частен електронен документ, който се ползва с формална
доказателствена сила относно авторството на обективираните волеизявления
съгласно чл. 180 ГПК (в този смисъл е Решение № 70 от 19.02.2014 г. на ВКС
по гр. д. № 868/2012 г., IV г. о., ГК).
С оглед изложеното въззивният съд приема, че между страните е
възникнало валидно облигационно правоотношение по силата на договор за
предоставяне на финансови услуги от разстояние, по силата на който на Ю.
4
М. К. е предоставена сума в общ размер на 1 000 лв.
Сключеният между страните договор има характеристиките на договор
за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 от ЗПК, спрямо който са
приложими особените изисквания за действителност на ЗПК. За да бъде
валидно сключен договорът, е необходимо да отговаря на разпоредбите на чл.
10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20 и ал. 2, чл. 12, ал. 1, т. 7-9 от ЗПК. Тези
условия следва да са налице кумулативно, за да породи договорът валидна
облигационна връзка между страните. Липсата на което и да е от тях прави
договорът недействителен съгласно императивната норма на чл. 22 от ЗПК.
В договора се съдържа погасителен план, който съдържа информация за
размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски,
съобразно чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК. Изискването за посочване
последователността на разпределение на вноските между различните
неизплатени суми, е неприложимо, тъй като договорът е сключен при
фиксиран лихвен процент /38, 29 %/ за целия му срок, а наличието на тази
информация следва да се съдържа в погасителния план единствено при
наличието на различни лихвени проценти, каквито не се установяват в
случая.
По отношение на клаузата за договорна лихва в договора за кредит и
съответно ГПР.
Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, годишният процент на
разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва
по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България.
Видно от т.VI.12 от Общите условия към договора, са посочени и
взетите предвид допускания при изчисляване на ГПР и кои вземания
формират същия. В настоящия случай в сключения между страните договор,
размерът на ГПР е формиран единствено от уговорената между страните
договорна лихва, като таксата за експресно разглеждане не е включена в
ГПР. В случая договорната лихва се явява не само печалба на кредитора
заради предоставения кредит, а и покриване на риска от неплащане на
кредита в случай на неплатежоспособност на длъжника.
Въззивният съд намира, че в сключения между страните договор, ясно е
посочен годишния лихвен процент, както и общият размер на сумата, която
5
следва да бъде върната от заемополучателя. Поради това той е разполагал с
пълната информация за сумите, които следва да възстанови, още към момента
на сключване на договора, а именно с тази цел са въведени изискванията на
чл. 11 от ЗПК. Съдът намира за неоснователни доводите на ответницата, че
договорът е сключен в нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК и е
налице недействителност на клаузата за възнаградителна лихва.
Неоснователен е и доводът, че клаузата с която е уговорена
възнаградителната лихва е нищожна като противоречаща на добрите нрави,
тъй като превишава три пъти размера на законната лихва. В тази връзка
следва да се има предвид, че съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният процент
на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България. Както беше
посочено по – горе, възнаградителната лихва е включена като елемент в
годишния процент на разходите, поради което може и да надхвърля
трикратния размер на законната лихва, стига заедно с другите редовни
плащания да не се превишава ограничението относно общите разходи по
кредита, прието с чл. 19, ал. 4 ЗПК. Поради това следва да се приеме, че
посочения размер на ГПР /45, 78 %/ е по - нисък от установения в чл. 19, ал.
4 ЗПК императивен максимален размер до пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения.
С оглед изложеното въззивният съд намира, че сключеният между
страните Индивидуален договор за потребителски кредит SO №
2485/21.04.2021 г. е действителен. Поради това за ответницата е възникнало
задължението да заплати на „И.С.К.“ ООД претендираната сума в размер на
166, 67 лв., представляваща главница по четвърта падежирала вноска по
Договор за потребителски кредит SO №2485/21.04.2021 г., ведно със
законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението в
съда - 24.08.2021 г. и сумата от 19, 10 лв., представляваща договорна лихва за
периода от 20.08.2021г. до 20.08.2021г.
С оглед гореизложеното въззивният съд намира, че обжалваното
решение в частта, с която е отхвърлен предявеният иск на “И.С.К.” ООД
против Ю. М. К. за установяване на вземане за сумата от 19, 10 лв.,
представляваща договорна лихва за периода от 20.08.2021 г. до 20.08.2021 г.
6
по договор за потребителски кредит SO №2485/21.04.2021 г., е неправилно и
следва да бъде отменено и вместо него постановено друго, с което да се
признае за установено по отношение на Ю. М. К. съществуването на
вземането на “И.С.К.” ООД за сумата от 19, 10 лв., представляваща договорна
лихва за периода от 20.08.2021 г. до 20.08.2021 г. по договор за потребителски
кредит SO №2485/21.04.2021 г., за което е издадена заповед за изпълнение по
чл. 410 от ГПК №1275/25.08.2021 г. по ч. гр. дело № 3933/2021 г. по описа на
РС - С.З..
В останалата част решението е правилно и следва да бъде
потвърдено.
По отговорността за разноски в заповедното и
първоинстанционното производство:
Въззивният съд намира, че от страна на “И.С.К.” ООД действително е
налице злоупотреба с права по чл. 3 от ГПК, което води до неоснователно
обременяване на задълженията на длъжника. В тази връзка,
първоинстанционният съд е изложил подробни мотиви, към които въззивният
съд на основание чл. 272 от ГПК, препраща.
Следва да се посочи, че определение № 1678/23.06.2022г., постановено
по гр. д. № 4763/2021г. не е обжалвано от страните и е влязло в законна сила.
По отношение на разноските във въззивното производство:
В настоящото производство “И.С.К.” ООД е направило разноски за
държавна такса в размер на 25 лв., адвокатско възнаграждение за подаване на
отговор в размер на 360 лв. и адвокатско възнаграждение за подаване на
въззивна жалба в размер на 360 лв. или в общ размер на 745 лв.
С оглед на направения извод за наличие на злоупотреба с права,
въззивният съд намира, че ако с оглед изхода на делото присъди в пълен
размер направените от “И.С.К.” ООД разноски в размер на 745 лв., това
означава да се наруши принципа за забрана на неоснователното обогатяване.
Отговорността за разноски цели не да обогати едната страна, а да възстанови
реално направените разноски. Ето защо на “И.С.К.” ООД следва да бъде
присъдена сумата от 149 лв., представляваща 1/5 от претендираните разноски,
която е равностойна на дължимите разноски, в случай, че беше заведено едно
общо производство за дължимите погасителни вноски по сключения между
7
страните договор за кредит.
С оглед изложеното Ю. М. К. следва да заплати на “И.С.К.” ООД
направените в настоящото производство разноски в размер на 149 лв.
Водим от горните мотиви, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 196/28.03.2022г., постановено по гр.д №
4763/2021г. на Районен съд – С.З. в частта, с която е отхвърлен
предявеният иск на “И.С.К.” ООД против Ю. М. К. за установяване на
вземане за сумата от 19, 10 лв., представляваща договорна лихва за периода
от 20.08.2021г. до 20.08.2021г. по договор за потребителски кредит SO
№2485/21.04.2021 г. като место него ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Ю. М. К., ЕГН
**********, с постоянен адрес: гр. С.З., ***, съществуването на вземане на
“И.С.К.” ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. С.***, за
сумата от 19, 10 лв., представляваща договорна лихва за периода от
20.08.2021г. до 20.08.2021г. по договор за потребителски кредит SO
№2485/21.04.2021 г., за което е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от
ГПК №1275/25.08.2021 г. по ч. гр. дело № 3933/2021 г. по описа на РС - С.З..
ПОТВЪРЖДАВА решение № 196/28.03.2022г., постановено по гр.д №
4763/2021г. на Районен съд – С.З. в останалата обжалвана част.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 196/28.03.2022г., постановено по гр.д №
4763/2021г. на Районен съд – С.З. в частта за разноските.
ОСЪЖДА Ю. М. К., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. С.З., ***
да заплати на “И.С.К.” ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление:
гр. С.*** направените в настоящото въззивно производство разноски в
размер на 149 лв.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
8
1._______________________
2._______________________
9