№ 215
гр. Велико Търново , 17.12.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ТРЕТИ ГРАЖДАНСКИ И
ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ в публично заседание на седемнадесети ноември,
през две хиляди и двадесета година в следния състав:
Председател:ИЛИЯНА ПОПОВА
Членове:ГАЛЯ МАРИНОВА
МАЯ ПЕЕВА
Секретар:ИНА Д. СТОЯНОВА
като разгледа докладваното от МАЯ ПЕЕВА Въззивно търговско дело №
20204001000289 по описа за 2020 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 52 от 11.03.2020 г., постановено по т.д. № 170/2019 г.
Окръжен съд Плевен е осъдил ЗК „Лев Инс“ АД да заплати на И.Ш. сумата от
80000 лв., ведно със законната лихва от 12.07.2016 г. до окончателното
изплащане – обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на
неговия брат Д.Н.И. вследствие на ПТП, настъпило на 17.07.2014 г., като
отхвърлил иска в частта, с която се претендира заплащането на законна лихва
върху главницата за периода от 17.07.2014 г. до 12.07.2016 г., като погасен по
давност. Със същото решение са отхвърлени като неоснователни и
недоказани предявените от И.Ш. искове против ЗК „Лев Инс“ АД за
заплащане на сумата от 50000 лв., ведно със законната лихва от 26.07.2014 г.
до окончателното изплащане и за сумата от 50000 лв., ведно със законната
лихва от 17.07.2014 г. до окончателното изплащане – обезщетения за
претърпените неимуществени вреди от смъртта на снаха му У.Р.С. и на
племенника му А.Д.И., настъпила вследствие на процесното ПТП. Присъдени
са разноски в полза и на двете страни, съобразно уважената и отхвърлената
част от исковете.
Против постановеното решение в частта, с която в полза на ищеца И.Ш.
1
е присъдено парично обезщетение за неимуществени вреди в размер от 80000
лв., ведно със законната лихва от 12.07.2016 г. до окончателното изплащане,
е постъпила въззивна жалба от ЗК „Лев Инс“ АД, чрез юрисконсулт К.И., в
която са наведени доводи за неговата неправилност. Жалбоподателят счита,
че от доказателствата по делото не може да се направи несъмнен извод за
трайна емоционална връзка на ищеца с починалия, която да е сравнима по
интензитет с тази с най-близките му роднини. Посочва, че по делото не са
ангажирани доказателства между ищеца и пострадалия да е имало житейска
връзка, различна от обичайната между двама братя. Твърди, че в обжалваното
съдебно решение не се съдържат мотиви за това въз основа на какви критерии
съдът е приел за особени установените по делото обстоятелства, определящи
отношенията между ищеца и починалия, и въз основа на какви критерии ги
определя като съпоставими със съдържанието и интензитета на връзката с
лицата от най-близкия родствен кръг на пострадалия. Изтъква, че правните
изводи на съда относно основателността на претенцията са в колизия със
смисъла, вложен в тълкувателната практика на ВКС. Развити са подробни
съображения в тази насока. Жалбоподателят счита, че обжалваното решение е
постановено и в противоречие с действащия материален закон - § 96, ал. 1 от
ПЗР на ЗИД на КЗ.
Отправено е искане до въззивния съд решението да бъде отменено в
обжалваната част, като вместо него бъде постановено друго, с което исковата
претенция в тази част да бъде отхвърлена. Претендират се разноски за
първоинстанционното и въззивното производство.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК въззиваемата страна е депозирала
отговор, в който заема становище за неоснователност на наведените в
жалбата оплаквания. Поддържа тезата, че именно поради огромната близост с
починалите приживе, ищецът поел най-тежките ангажименти след
възникналото ПТП и пристигнал в България за разпознаване на телата, поел
грижата по тяхното транспортиране и погребение, както и грижата за
оцелялото дете. Безспорно било доказано по делото, че починалият брат, като
по-голям, е полагал грижи за И.Ш., а особената сила на тяхната връзка е
породена от обстоятелството, че двамата от рано са останали без бащина
грижа и Д. е замествал ролята на баща спрямо Ш.. Според ответната по
жалбата страна, ангажиментите, които Ш. поема по отглеждането на
оживялата Ш. И. като свое дете са пряко доказателство за особената и силна
връзка между загиналия и ищеца по делото. Изтъква се, че към настоящия
казус е приложим отменения КЗ, поради което не важат и ограниченията,
наложени с § 95 и § 96 от ПЗР на ЗИД на КЗ и възражението на въззивника в
този смисъл е неоснователно. Направено е искане жалбата да бъде оставена
без уважение, а първоинстанционното решение да бъде потвърдено в
обжалваните части като правилно, мотивирано и законосъобразно.
Претендират се разноски за производството пред двете инстанции.
2
Настоящият състав, като взе предвид наведените в жалбата оплаквания,
становищата на страните и като прецени събраните по делото доказателства,
приема за установено следното:
Въззивната жалба е подадена в срок, от надлежна страна, срещу
подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално
допустима и следва да се разгледа по същество.
При извършване на проверката по чл. 269 ГПК настоящият състав
констатира, че оспореното съдебно решение не страда от пороци, водещи до
неговата нищожност – постановено е от законен състав, в пределите на
правораздавателната власт на съда, в писмена форма, с разбираемо изложени
аргументи, подписано от председателя на състава. При извършената служебна
проверка въззивният съд констатира, че съдебното решение е допустимо в
обжалваната част, поради което следва да пристъпи към решаване на спора по
същество, съгласно чл. 271, ал. 1 ГПК.
Окръжен съд Плевен е сезиран с искова молба, подадена от И.Ш.
против ЗК „Лев Инс“ АД за заплащане на обезщетение за неимуществени
вреди от смъртта на негови близки, настъпила вследствие на ПТП на
17.07.2014г., както следва: 80000 лв. обезщетение за неимуществени вреди от
смъртта на брат му Д.Н.И., 50000 лв. обезщетение за неимуществени вреди от
смъртта на снаха му У.Р.С. и 50000 лв. обезщетение за неимуществени вреди
от смъртта на племенника му А.Д.И.. В исковата молба е изложено, че на
17.07.2014 г., около 07:00 ч. на главен път София – Русе, на пътен участък
край с. Гривица, обл. Плевен, водачът на л.а. „Рено Меган Сценик“ с рег. №
СА **** СК Х.А.М.С. без видими причина навлязъл в насрещната пътна
лента. Последвал удар с движещия се в собственото си платно товарен
автомобил „МАН“ с рег. № СА **** НР, с прикачено към него полуремарке с
рег. № А **** ЕК, управляван от М.Д.М.. В следствие на това ПТП, на място
настъпила смъртта на водача на лекия автомобил Х.А.М.С. и на пътуващите
заедно с него сирийски граждани Д.Н.И. и детето му А.Д.И.. Пътуващите в
същия автомобил У.Р.С. (съпруга на Д. И.) и Ш. Д. И. (тяхна дъщеря) били
транспортирани и настанени за лечение в УМБАЛ „Д-р Георги Странски“ гр.
Плевен, където на 26.07.2014 г. починала и У.С.. По случая било образувано
ДП № Д-151/2014 г. по описа на Окръжна прокуратура Плевен, което било
прекратено с Постановление от 18.12.2014 г. с оглед обстоятелството, че
виновният за ПТП водач Х.А.М.С. е починал. В исковата молба е изложено
още, че ищецът И.Ш. е понесъл най-тежкото бреме – по волята на майка си да
пристигне след инцидента в България, за да разпознае и да се погрижи за
телата на брат си и сина му, а впоследствие, докато била в ход процедурата по
репатрирането им в Сирия, починала и снаха му. Твърди се, че душевната
болка от случилото се не е отшумяла и до днес и е споделена с преживялата
дъщеря, за която ищецът поел грижи като настойник. Посочва се, че
гражданската отговорност на виновния водач била застрахована при
3
ответното дружество, като с покана за доброволно изпълнение от 25.07.2018
г. ищецът е изпълнил задължението си да уреди извънсъдебно претенцията си
за неимуществени вреди. Във връзка с нея били образувани щети, като с
писмени отговори от 22.08.2018 г. застрахователят уведомил процесуалния
представител на ищеца, че представените по претенцията доказателства не
установяват основание за определяне на застрахователно обезщетение.
Поради изложеното, ищецът счита, че има основание да получи обезщетения
за смъртта на брат си, неговата съпруга и тяхното дете в посочените по-горе
размери.
С отговора на исковата молба се оспорва наличието на родствена връзка
между ищеца и лицата, загинали при процесното ПТП. Оспорени са също
твърденията за близост между починалите в резултат на ПТП лица и ищеца.
Оспорва се между тях да са съществували отношения от такъв тип, че по
съдържанието си да са надхвърляли обичайните предели на доверие, любов и
подкрепа, характерни за отношенията между братя, между девер и снаха и
между чичо и племенник. В случай, че исковете бъдат приети за основателни
е въведено възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна
на починалите лица поради пътуване без поставени предпазни колани, а по
отношение на починалото дете – поради обстоятелството, че същото не е било
обезопасено с детско столче. Наведено е и възражение за недопустимост на
претендирания размер на обезщетенията над сумата от 5000 лв. по
съображения за надвишаване на лимита, определен с § 96 от ДР на ЗИД на КЗ.
Въведено е възражение за частично погасяване по давност на претенцията за
законна лихва. Акцесорните претенции за лихви са оспорени изцяло и като
следващи съдбата на главните искове.
За да уважи претенцията за обезщетение по отношение на брата на
ищеца, съдът е приел за доказано, че ищецът е бил особено емоционално
близък със своя брат, поради което търпи болки и страдания, надхвърлящи по
интензитет и времетраене нормално присъщите за родствената връзка между
двама братя. Исковете за обезщетение от смъртта на снахата и племенника на
ищеца са отхвърлени по съображения за липса на особена емоционална
близост между него и починалите лица, която да обосновава присъждането на
обезщетение.
Първоинстанционното решение е обжалвано само в частта, с която е
присъдено обезщетение за неимуществени вреди вследствие смъртта на Д. И.
– брат на ищеца, поради което дейността на въззивния съд по проверката на
решението е концентрирана само в тази част. В останалите части
първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано.
От събраните по делото доказателства се установява следното от
фактическа страна:
Не е спорно между страните, а и от приетите по делото писмени
4
доказателства и комплексна автотехническа и съдебномедицинска
експертиза, се установява че на 17.07.2014 г., около 07.00 ч. на пътен участък
край с. Гривица, обл. Плевен, на главен път София – Русе, Х.А.М.С. пътувал с
лек автомобил „Рено Меган“ с рег. № СА **** СК в посока към гр. София. На
задната седалка на автомобила пътували Д. И., У.С., А. И. и Ш. И.. По същото
време в посока от град София към град Русе, в южната лента за движение,
М.Д.М. управлявал товарен автомобил „МАН“ с рег. № СА **** АР, с
прикачено ремарке. Поради неустановена причина водачът на лекия
автомобил навлязъл в лентата за движение на товарния автомобил. Последвал
удар между предната лява част на лекия автомобил и предната лява част на
товарния автомобил. От ударните сили лекият автомобил бил отблъснат
странично вдясно спрямо посоката си на движение, а товарният автомобил
продължил движението си напред с отклонение на ляво, излязъл в левия
банкет и се ударил в крайпътно дърво. От удара на място починали водачът
на лекия автомобил Х.С. и пътниците Д. И. и А. И.. Установено е, че смъртта
на Д. И. е резултат на съчетана черепномозъчна и гръдна травма, като
уврежданията му са били несъвместими с живота и леталния изход е настъпил
веднага.
По делото в превод от арабски език е представено Удостоверение за
наследство, издадено от легитимиран съдия в град Камишли, Сирия. От
същото е видно, че ищецът И.Ш. е сред наследниците на лицата, загинали при
процесното ПТП. Отбелязано е, че той е чичо на детето А. И., от което
обстоятелство може да се направи извод, че той е брат на бащата на детето –
Д. И..
Не се спори, че виновният за настъпването на ПТП водач, е бил
застрахован при ответното дружество по застраховка „Гражданска
отговорност“ на автомобилистите, валидна за периода от 23.09.2013 г. до
22.09.2014 г.
За установяване на отношенията между ищеца и починалия му брат е
разпитана свидетелката М.А.А.. В показанията си тя излага, че се е запознала
лично с И.Ш. във връзка с работата си като преводач – арабист за кантората
на адв. С.И., процесуален представител на ищеца в първоинстанционното
производство. Първоначално комуникирала с Ш. служебно по имейл и по
телефона. Впоследствие се запознали лично, като понастоящем комуникират
почти всяка седмица. Първите впечатления на свидетелката били, че Ш. е
прекалено сдържан. Според нея той си налага такава дисциплина, заради
племенницата си, за която се грижи и която също е пострадала при
процесното ПТП. По думите й той много дълбоко преживява нещата и страда
много. Традиционно в арабските семейства било по – голямото дете да се
грижи за по – малките, като ищецът имал още един брат и една сестра в
Сирия. Брат му Д. се е грижел за него като по – голям брат и загубата му е
много болезнена. Двамата живеели заедно в Сирия около 10 години, като
5
работели в петролния сектор. Ш. пръв напуснал Сирия и отпътувал за
Швеция. По – късно същото направили Д. и семейството му. Пристигнали
легално в България с идеята легално да отидат при Ш. в Швеция.
Свидетелката споделя, че ищецът много се разстроил, когато е трябвало да
разпознае телата на загиналите. Направил е всичко възможно Ш. да не ги
види и да не запомни случилото се. Ш. страдал за всички загинали, като в
кондиция го държала единствено грижата, която полага за племенницата си.
Свидетелката М.А. посочва още, че преди инцидента не се е познавала с
ищеца И.Ш. и не се е срещала с него. От него знае, че е поддържал
непрекъсната връзка с брат си с цел той и семейството му да се установят в
Швеция. В България те са прекарали няколко месеца до година, преди да
настъпи процесното ПТП. Понастоящем Ш. има семейство в Швеция, както и
дете на 3-4 годинки. Работи. Според свидетелката проблемите на Ш.
непрекъснато го връщат към инцидента и към загубата му.
При тази фактическа обстановка съдът прави следните правни изводи:
Безспорно се установява наличието на противоправно поведение на
Х.С., в резултат на което по непредпазливост е причинена смъртта на Д. И..
Между противоправното и виновно поведение на С., изразяващо се в
нарушаване правилата за движение по пътищата и настъпилата вреда, е
налице пряка и непосредствена причинна връзка. Тези факти не са спорни
между страните и се доказват от приетите по делото писмени доказателства.
С оглед на това са налице предпоставките за ангажиране на деликтната
отговорност по чл. 45 ЗЗД, съгласно който всеки е длъжен да поправи
вредите, които виновно е причинил другиму.
С. е управлявал автомобил, застрахован по застраховка "Гражданска
отговорност" при ответното дружество. С оглед на това, за застрахователя се
поражда задължението да покрие в границите на определената в договора
застрахователна сума отговорността на застрахования за причинените от него
на трети лица имуществени и неимуществени вреди – чл. 223, ал. 1 КЗ /отм./.
С. се явява застраховано лице по смисъла на чл. 257, ал. 2 КЗ /отм./.
Увреденият близък на починалото лице при настъпилото ПТП е упражнил
правото си на пряк иск от застрахователя, възможност, предвидена в чл. 226,
ал. 1 КЗ /отм./, приложим по силата на § 22 от ПЗР на КЗ и към настоящия
случай. Съгласно § 22 от ПЗР на сега действащия КЗ за застрахователните
договори, сключени преди влизане в сила на този кодекс, се прилага част IV
от отменения КЗ, освен ако страните договорят друго след влизане в сила на
този кодекс. В случая застрахователният договор е сключен на 23.09.2013 г.,
преди влизане в сила на новия КЗ, считано от 01.01.2016 г., като липсват
данни страните да са договорили друго, поради което са приложими
правилата на отменения КЗ. В него не е въведено законодателно изискване за
предварително уведомяване на застрахователя, като предпоставка за
допустимост на съдебната претенция. Независимо от това, ищецът е отправил
6
покана за доброволно плащане към ответното застрахователно дружество, по
която е образувана щета и е последвал отказ на застрахователя да заплати
претендираното обезщетение.
Спорът в настоящият случай се изразява в това попада ли ищецът сред
кръга лица, имащи право да получат обезщетение за вреди от смъртта на
починалия при ПТП Д. И.. Съгласно ТР 1/21.06.2018 г. на ОСНГТК на ВКС
правото на най-близките да получат обезщетение не е абсолютно и не може да
бъде реализирано, ако претендиращият обезщетение не докаже, че
действително е претърпял неимуществени вреди – значителни по степен и
време морални болки и страдания от загубата на близкия човек. От гледна
точка на чл. 52 ЗЗД е справедливо и други лица, извън най-близкия семеен и
родствен кръг, да могат да получат обезщетение за неимуществени вреди, ако
са създали с починалия постоянна, трайна и дълбока емоционална връзка,
заради съдържанието на която търпят морални болки и страдания от смъртта
му, сравними по интензитет и продължителност с болките и страданията на
най-близките. Възможността за обезщетяване на други лица, освен кръга на
изброените в ППВС 4/1961 г. и ППВС 5/1969 г., следва да се допусне като
изключение – само за случаите, когато житейски обстоятелства и ситуации са
станали причина между починалия и лицето да се породи особена близост,
оправдаваща получаването на обезщетение за действително претърпени
неимуществени вреди. С оглед традициите на съвременното общество
връзките между братята се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа,
духовна и емоционална близост. Когато привързаността им е толкова силна,
че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки
и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите
за съответната родствена връзка, справедливо е да се признае право на
обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия родственик.
Изградените отношения между братята на привързаност, подкрепа и
емоционална близост, и съответно отражението на загубата на един от тях
върху психиката на преживелия, следва да се докажат от лицето, което
претендира обезщетение, съгласно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК. В
конкретния случай настоящият състав приема, че между починалия Д. И. и
неговия брат И.Ш. е съществувала обичайна връзка между родственици,
която не се характеризира с изключителна близост. Степента на търпените
болки и страдания от страна на ищеца не е толкова завишена, че да оправдава
получаването на обезщетение. По отношение на ищеца Ш. се доказа, че той и
починалия са братя, родени в Сирия, като Ш. е напуснал родината си, без да
има данни кога се е случило това и е отпътувал към Швеция, където се
установил да живее. Липсват доказателства за отношенията между братята
преди заминаването на ищеца и тяхната близост, както и за обстоятелството,
че от ранна възраст двамата са останали без баща, което е засилило връзката
и отношенията на взаимопомощ между тях. Посоченото от свидетелката
М.А., че според сирийските традиции по-големият брат полага грижи за по-
7
малкия е общ извод за подобен вид взаимоотношения, без същият да е
подкрепен с примери и конкретни възприятия, за да се приеме, че
удостоверява естеството на общуване и привързаност между двамата братя.
Освен това, свидетелката изтъква в показанията си, че Ш. пръв от двамата е
напуснал родината си е заминал за Швеция, където живее понастоящем и е
създал семейство. Същата няма впечатления относно отношенията им през
времето, когато ищецът е пребивавал в Швеция, а загиналия му брат е
пребивавал в Сирия и след това в България. Единствените сведения на
свидетелката са, че Ш. е искал роднините му да отидат в Швеция,
включително и Д. и неговото семейство. Тези данни сочат на обичайните
отношения на обич и взаимопомощ между членовете на семейството,
включително и между двамата братя.
Не сочи на изключителност на връзката между двамата и
обстоятелството, че на И.Ш. се е наложило да пристигне в България
непосредствено след инцидента, за да разпознае телата на загиналите,
включително и на своя брат, и да се погрижи те да бъдат репатрирани, тъй
като с това той е изпълнил свой морален дълг. Фактът, че Ш. е поел грижите
за малолетната Ш. И. след смъртта на нейните родители също не доказва
изключителността на връзката между него и брат му. В тази връзка
свидетелката знае, че Ш. е проблемно дете и след инцидента не е разговаряла
с никой друг, освен с ищеца. По тази причина и поради това, че Швеция е
много развита държава, пред алтернативата детето да се върне в Сирия,
ищецът е поел грижите за него.
Не се доказаха търпени продължителни във времето, и засилени
негативни субективни изживявания, болки и страдания от смъртта на Д.,
обобщени в исковата молба като душевна болка. Показанията на
единствената разпитана по делото свидетелка не съдържат конкретика за
негативните емоции на ищеца във връзка с претърпяната загуба, намерили
външно проявление чрез осъществени действия, изрази или поведение. М.А.
посочва, че преди инцидента не е познавала И.Ш.. Двамата се запознали по
повод работата като преводач във връзка с настоящото дело. Нейното
впечатление е, че Ш. е прекалено сдържан, но свидетелката няма възприятия
за поведението му преди инцидента, за да извърши съпоставка. Тя не
разполага и с преки впечатления за състоянието на И.Ш. непосредствено след
процесното ПТП. Показанията в тази насока представляват
възпроизвеждане на информация, която свидетелката е възприела от разказа
на самия ищец. Изложените от нея общи впечатления не могат да
удовлетворят изискванията за пълно и главно доказване на състоянието на
трайно създадена връзка и чувства между двамата братя, нито на негативните
изживявания, които загубата на Д. И. е предизвикала у ищеца. Други
доказателства за установяване на релевантните факти не са ангажирани.
С оглед на това, настоящият състав намира, че не се доказа толкова
8
трайна и дълбока емоционална връзка между ищеца и неговия брат, която да
доведе до надвишаващи обичайните болки и страдания от смъртта му.
По тези съображения настоящият състав не споделя извода на
първостепенния съд, че между ищеца и починалия му брат е съществувала
здрава, дълбока емоционална връзка, поради което тежестта на негативните
изменения в душевен план за ищеца надхвърля нормално присъщите морални
болки и страдания, и с оглед на това за него следва да бъде призната
материалноправната легитимация да получи обезщетение за неимуществени
вреди от загубата на загиналия си брат, като счита, че тези обстоятелства
останаха недоказани и последица от това е отхвърляне на иска. Извода за
недължимост на главната претенция обуславя недължимост и на акцесорната
претенция за законна лихва, която също следва да бъде отхвърлена. Това
налага отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната част като
неправилно и несъобразено с материалния закон. Предвид така формулирания
краен извод, не е необходимо въззивната инстанция да се произнася по
същество по наведеното във въззивната жалба възражение за приложението
на § 96 от ДР на ЗИД на КЗ.
Този изход на делото обуславя корекция на обжалваното решение и в
частта за разноските. С оглед обстоятелството, че ищецът е освободен от
заплащането на държавна такса и разноски, дължимата държавна такса за
производството пред първата инстанция следва да остане в тежест на
бюджета на съдебната власт. Решението, в частта, с която ЗК „Лев Инс“ АД е
осъдено да заплати в полза на Плевенския окръжен съд сумата от 3200 лв. –
държавна такса, съобразно с уважената част от иска, следва да бъде отменено.
Предвид отхвърлянето на исковите претенции, в полза на ищеца не
следва да бъдат присъждани разноски на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК.
Решението в частта, с която ЗК „Лев Инс“ АД е осъдено да заплати в полза на
адв. С.И. сумата от 2930 лв. – адвокатско възнаграждение съобразно
уважената част от исковите претенции, следва да бъде отменено.
Ответникът има право на разноски и юрисконсултско възнаграждение,
на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 от ГПК и съобразно направеното искане. ЗК
„Лев Инс“ АД е представлявано от юрисконсулт в производството по делото,
за което и съгласно чл. 78, ал. 8 от ГПК му се следват разноски за
юрисконсултско възнаграждение. Съдът е определил последното по реда на
чл. 37 от ЗПрП вр. чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащане на правна помощ в
размер на 300 лв. за първа инстанция, като след прибавяне на разноските за
възнаграждение на вещите лица от 900 лв. общият размер на направените от
ответника разноски за тази инстанция възлиза на 1200 лв. С обжалваното
решение И.Ш. е осъден да заплати на ЗК „Лев Инс“ АД сумата от 666,67 лв.,
поради което с настоящото решение следва да се присъдят допълнително
разноски в размер на 533,33 лв., с оглед отхвърлянето на всички искове. За
9
втора инстанция разноските, които следва да бъдат присъдени са както
следва: 1600 лв. – заплатена държавна такса, юрисконсултското
възнаграждение, определено в размер на 100 лв., поради което общия размер
на разноските за въззивното производство възлиза на 1700 лв.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 52 от 11.03.2020 г., постановено по т.д. №
170/2019 г. на Окръжен съд Плевен В ЧАСТТА, с която ЗК „Лев Инс “АД е
осъдено да заплати в полза на И.Ш. сумата от 80000 лв., ведно със законната
лихва от 12.07.2016 г. до окончателното изплащане – обезщетение за
претърпени неимуществени вреди от смъртта на неговия брат Д.Н.И.
вследствие на ПТП, настъпило на 17.07.2014 г., В ЧАСТТА, в която ЗК „Лев
инс“ АД е осъдено да заплати държавна такса в размер на 3200 лв. и в частта,
в която ЗД „Лев инс“ АД е осъдено да заплати в полза на адв. С.И. сумата от
2930 лв. – адвокатско възнаграждение, вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от И.Ш., роден на *** г. в Сирия, с постоянен
адрес Кралство Швеция, град Й., област Гьотеборг, ул. С.Ф., 17, В, ап. 1101
802 80, с паспорт № *****/27.12.2017 г. от полицията в гр. Й. против ЗК „Лев
Инс“ АД, ЕИК ********* иск за заплащане на сумата от 80000 лв., ведно със
законната лихва от 12.07.2016 г. до окончателното изплащане,
представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта
на неговия брат Д.Н.И., вследствие на ПТП, настъпило на 17.07.2014 г., като
неоснователен и недоказан.
ОСЪЖДА И.Ш., роден на *** г. в Сирия, с постоянен адрес: Кралство
Швеция, гр. Й., обл. Гьотеборг, ул. „С.Ф.“ № 17, В, ап. 1101 802 80, с паспорт
№ *****/27.12.2017 г. от полицията в гр. Й. да заплати на ЗК „ЛЕВ ИНС“
АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, бул.
„Черни Връх“, № 51 Д, сумата от 533,33 /петстотин тридесет и три лева и
33 ст./ лева, представляваща разноски за първоинстанционното производство
и сумата от 1700 /хиляда и седемстотин/ лева – представляваща разноски за
въззивното производство.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в
едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
10
1._______________________
2._______________________
11