№ 8535
гр. София, 13.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 157 СЪСТАВ, в публично заседание на
четиринадесети април през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:ЗОРНИЦА ИВ. ВИДОЛОВА
при участието на секретаря КОЯ Н. К.
като разгледа докладваното от ЗОРНИЦА ИВ. ВИДОЛОВА Гражданско дело
№ 20241110171190 по описа за 2024 година
Производството е образувано по предявени от ищеца Д. С. К., ЕГН **********,
с адрес: **** чрез адв. И. Н. – САК, със съдебен адрес гр. София, **** срещу „Вива
Кредит“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к.
„Люлин 7“, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, АТЦ, „Силвър център“, ет. 2, офис 73Г,
представлявано от Свилен Петков Петков, съединени в условията на евентуалност
установителни искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 22 ЗПК вр.
с чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, евентуално чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД вр. с чл. 33, ал. 1
ЗПК, евентуално чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, евентуално чл. 26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД за
прогласяване нищожността на Договор за потребителски кредит № ****, поради
противоречие със закона, заобикаляне на закона, накърняване на добрите нрави и
изначална невъзможност на предмета на договора, а в условие на евентуалност
установителен иск за прогласяване нищожността на клаузата предвиждаща заплащане
на неустойка в размер на 709,20 лв. при непредоставяне на обезпечение с правно
основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗП,
евентуално чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД поради противоречие със закона и добрите нрави и
прогласяване нищожността на клаузата за възнаградителна лихва в размер на 347,40
лв. с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, поради накърняване на добрите нрави.
Ищецът извежда съдебно предявените си субективни права при твърдения, че
на 09.10.2023 г. между страните е сключен Договор за потребителски кредит ***** за
сумата от 1500 лева, погасим на 12 месечни вноски, всяка в размер на 153,95 лв., при
ГЛП 40.32 %, ГПР 49.49 % , като общата сума, която е следвало да бъде върната се
сочи, че е в размер на 1847,40 лв. Излага, че съгласно чл. 4, ал. 1 от договора
заемателят се задължава в 3-дневен срок от усвояване на сумата по договора, да
предостави на заемодателя едно от следните обезпечения: поръчител-физическо лице,
което да представи на заемодателя бележка от работодателя си, издадена не
порано от 3 дни от деня на представяне и да е навършило 21-годишна възраст; да
работи по безсрочен трудов договор; да има минимален стаж при настоящия си
1
работодател 6 месеца и минимален осигурителен доход в размер на 1000 лв.; през
последните 5 (пет) години да няма кредитна история в Централен кредитен
регистър към БНБ или да има кредитна история със статус „период на просрочие
от 0 до 30 дни“; да не е поръчител по друг договор за паричен заем и да няма сключен
договор за паричен заем в качеството си на заемател, или Банкова гаранция, която
да е издадена след усвояване на паричния заем, в размер на цялото задължение на
заемателя по договора, валидна 30 дни след падежа за плащане по договора. Сочи, че
в чл. 4, ал. 2 от договора е посочено, че в случай на неизпълнение на задължението за
предоставяне на обезпечение, заемателят дължи неустойка в размер на 709,20 лева,
която се разсрочва и заплаща на равни части към всяка от погасителните вноски, като
в този случай дължимата месечна вноска става 213,05 лева, а общата подлежаща на
връщане сума - 2556,60 лева. Твърди, че е начислена посочената неустойка, т.к. не
представила надлежно обезпечение в уговорения срок. Твърди, че е извършила
плащания по процесния договор в общ размер на 1 853 лв. Оспорва процесния договор
като нищожен поради противоречие със закона. Твърди, че не е спазена предвидената
от закона форма при сключването на договора. Сочи, че не е предоставена
преддоговорна информация, в това число и че разменените електронни съобщения
между страните, не отговарят на изискванията на ЗЕДЕУУ. Твърди, че не са
предоставени ОУ, както и че не ги е подписала и не се е съгласила с тях. Счита,
договора за нищожен и поради липса на съществен елемент – ГПР. Аргументира, че в
договора не е разписана методиката на формиране на ГПР. Подробно излага, че
неустойката дължима при непредоставяне на обезпечение, също представлява разход
по кредита и следва да се включи в размера на ГПР. Сочи, че погрешно посоченият
размер на ГПР се приравнява на липса на такъв, което аргументира, че води до
нищожност на целия договор. Отделно от това, излага, че изискванията за
предоставяне на обезпечение са неизпълними, поради което счита договора за
нищожен поради изначална невъзможност на предмета и поради накърняване на
добрите нрави. Подробно излага, че неустоечната клауза накърнява добрите нрави.
Счита, че е налице и заобикаляне на закона, в частност на разпоредбата на чл. 33, ал. 1
ЗПК, която предвижда, че при забава на потребител, кредиторът има право само на
лихва върху неплатената в срок сума за времето на забава. Излага, че съгласно
разпоредбата на чл. 71 ЗЗД непредоставянето на обещани обезпечения е предпоставка
за обявяване на задължението за предсрочно изискуемо. Оспорва клаузата и като
неравноправна, като твърди и че същата не е индивидуално уговорена. Сочи, че при
включване в размера на ГПР на такса за експресно разглеждане и неустойка, размерът
на ГПР надвишава допустимия по закона. Счита, че посочването на размер на ГПР,
който не е действително прилаганият, представлява заблуждаваща търговска практика.
Оспорва и клаузата за възнаградителна лихва като нищожна поради противоречие с
добрите нрави, което счита, че също води до нищожност на целия договор, т.к.
лихвата е част от същественото съдържание на договора. При тези твърдения моли
съда да прогласи нищожността на целия договор, евентуално на клаузите
регламентиращи възнаградителната лихва и неустойката. Претендира разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба, с който
предявените искове се оспорват като неоснователни. Ответникът навежда твърдения за
нередовност на исковата молба. Подробно излага, че договорът е сключен при
спазване на нормативните изисквания, като твърди, че на ищеца е предоставена и
изискуемата по закон информация преди сключването на договора, в това число и ОУ.
Аргументира, че в договора са посочени размерите на ГПР и ГЛП съгласно
изискванията на ЗПК. Сочи, че неустоечната клауза е форма на договорна отговорност,
като развива подробни съображения в насока, че същата не накърнява добрите нрави.
Излага, че ищецът е имал възможност да се откаже от договора в 14-дневен срок, в
2
който случай не би дължал неустойката. Счита, че неустойката не следва да се
включва в ГПР, доколкото в ГПР не се включвали разходи, които потребителят
заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора, а освен това към дата на
сключване на договора задължението не било все още възникнало. Оспорва и
твърдението на ищеца за нищожност на възнаградителната лихва, като излага, че
размерът е договорен в съответствие с принципа на свобода на договарянето. Твърди,
че няма нормативно установен размер на възнаградителната лихва, както и че
единственото ограничение е досежно размера на ГПР, а именно същият да не е по-
висок от петкратния размер на законната лихва, което ограничение твърди, че е
спазено. В заключение излага, че процесният договор е сключен при индивидуални
уговорки между страните. Моли съда да отхвърли предявените искове. Претендира
разноски. Прави възражение за прекомерност на претендираното адвокатско
възнаграждение.
Съдът, като взе предвид становищата на страните и прецени събраните по
делото доказателства, намира за установено следното от фактическа страна:
Между страните не е спорно, поради което с доклада по делото на основание чл.
146, ал. 1, т. 3 ГПК съдът е обявил за безспорни и ненуждаещи се от доказване
обстоятелствата, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит
***** за сумата от 1500 лева, погасим на 12 месечни вноски, всяка в размер на 153,95
лв., при ГЛП 40.32 %, ГПР 49.49 % и обща подлежаща на връщане сума - 1847,40 лв.;
че част от съдържанието на договора е клауза, която предвижда заплащане на
неустойка в размер на 709,20 лв. при непредоставяне на обезпечение, както и клауза
която регламентира размера на възнаградителна лихва, възлизащ на сумата от 347,40
лв.
Видно от съдържанието на приетия по делото Договор за потребителски кредит
*****/09.10.2023 г., общата подлежаща на връщане сума, представляваща сбор от
заетата сума и общите разходи по кредита при взети предвид допускания по т. 8 от
Договора, възлиза на 1847,40 лв. В договора също така е обявен ГПР в размер на 49,49
%. В чл. 4, ал. 1 от Договора, страните са уговорили задължение за заемателя в 3-
дневен срок от усвояване на сумата по договора да предостави на заемодателя едно от
следните обезпечения: поръчител – физическо лице или банкова гаранция.
Поръчителят следва да предостави на заемодателя бележка от работодателя си,
издадена не по-рано от 3 дни от деня на представяне и да отговаря на следните
изисквания – да е навършил 21 –годишна възраст, да работи по безсрочен трудов
договор, да има минимален стаж при настоящия работодател 6 месеца и минимален
осигурителен доход в размер на 1000 лв., през последните 5 години да няма кредитна
история в Централен кредитен регистър към БНБ или да има кредитна история със
статус „период на просрочие от 0 до 30 дни“, да не е поръчител по друг договор за
паричен заем и да няма сключен договор за паричен заем в качеството си на заемател.
Банковата гаранция следва да е издадена след усвояване на паричния заем, в размер на
цялото задължение на заемателя по договора, да е валидна 30 дни след падежа за
плащане по договора. Данни за банковата гаранция се изпращат от заемателя в същия
срок на адреса на заемодателя. Според чл. 4, ал. 2 от договора страните са се
съгласили, че в случай на неизпълнение на задължението за предоставяне на
обезпечение, посочено в предходната ал. 1, заемателят дължи неустойка в размер на
709,20 лв., която се разсрочва и заплаща на равни части към всяка от погасителните
вноски, като в този случай размерът на погасителната вноска става 213,05 лв., а
общото задължение по договора – 2556,60 лв. По делото е представен погасителен
план, в който са посочени дължимите вноски при евентуално избрана допълнителна
услуга „експресно разглеждане“, както и при евентуално оскъпяване в случай на
непредоставяне на обезпечение съгласно Договора.
3
При така установеното от фактическа страна, съдът достигна до следните
правни изводи:
Предвид липсата на спор между страните, а и с представените по делото
писмени доказателства, беше доказано, че страните са обвързани от договор за
потребителски кредит, който несъмнено е потребителски – страни по него са
потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице, което използва
заетата сума за свои лични нужди), и небанкова финансова институция – търговец по
смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9
от ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се
задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено
плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на
длъжника-потребител да върне предоставената парична сума. Доколкото по
настоящото дело не се твърди и не е доказано сумата по предоставения заем да е
използвана за свързани с професионалната и търговска дейност на кредитополучателя,
то следва да се приеме, че средствата, предоставени по договора за заем (кредит) са
използвани за цели, извън професионална и търговска дейност на потребителите, а
представеният по делото договор за заем е по правната си същност договор за
потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК. Поради това процесният договор се
подчинява на правилата на Закон за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в
това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи
служебно.
Формата за действителност на договора за потребителски кредит съгласно чл.
10, ал. 1 от ЗПК е писмена, като се счита за спазена ако документът е на хартиен или
друг траен носител, като по ясен и разбираем начин сочи клаузите, в два екземпляра -
по един за всяка от страните по договора. Съгласно § 1, т. 10 от ДР на ЗПК „траен
носител“ е всеки носител, даващ възможност на потребителя да съхранява, адресирана
до него информация по начин, който позволява лесното й използване за период от
време, съответстващ на целите, за които е предназначена информацията, и който
позволява непромененото възпроизвеждане на съхранената информация. ЗПК допуска
сключването на договор за потребителски кредит от разстояние - по правилата на
Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР) – арг. от чл. 5, ал.
9 и ал. 13 от ЗПК, какъвто е и настоящият. Договорът за потребителски кредит
отговаря на определението за финансова услуга по § 1, т. 1 от ДР на ЗПФУР. Съгласно
§ 1, т. 2 от ДР на ЗПФУР „средство за комуникация от разстояние“ е всяко средство,
което може да се използва за предоставяне на услуги от разстояние, без да е налице
едновременно физическо присъствие на доставчика и на потребителя. При сключване
на потребителски договор за кредит от разстояние доставчикът на услугата следва да
предостави на потребителя стандартния европейски формуляр съгласно приложение 2
на чл. 5 от ЗПК. Съгласно чл. 3 ЗЕДЕУУ писмената форма на документ е спазена, ако е
съставен електронен документ, съдържащ електронно изявление. Електронното
изявление е представено в цифрова форма словесно изявление, което може да съдържа
несловесна информация (чл. 2, ал. 1 и 2 ЗЕДЕУУ). Същото се счита за подписано при
условията на чл. 13, ал. 1 ЗЕДЕУУ – за електронен подпис се счита всяка електронна
информация, добавена или логически свързана с електронното изявление за
установяване на авторството му.
Съдебната практика приема, че електронният документ не е необходимо да бъде
инкорпориран на хартия и подписан. В този смисъл е и легалната дефиниция на
понятието по чл. 3, т. 35 от Регламент (ЕС) № 910/2014 на Европейския парламент и на
Съвета от 23 юли 2014 г., съобразно която електронен документ означава всяко
съдържание, съхранявано в електронна форма, по-специално текстови или звуков,
визуален или аудио-визуален запис. Съобразно разпоредбата на чл. 4, изр. 1 ЗЕДЕУУ
4
автор на електронното изявление е лицето, което се сочи като негов извършител.
В случая, по делото е представен в писмен вид договора, сключен между
страните, като възпроизвеждането на електронния документ върху хартиен носител не
променя характеристиките му. Представеният по делото препис, заверен от страната, е
годно и достатъчно доказателство за авторството на изявлението и за съдържанието
му (арг. от чл. 184, ал. 1 ГПК) още повече в хипотезата, в която е представен от по-
слабата страна. Преписът има значението на носител, обективиращ частни, подписани
от страните, документи, които съгласно чл. 180 ГПК се ползват с формална
доказателствена сила за авторството им. Ако другата страна не поиска предоставяне
на документа на електронен носител, преписът е годно и достатъчно доказателство за
авторството на волеизявлението и съдържанието му (в този смисъл е Решение №
70/19.02.2014 г. по гр. д. № 868/12 г. на ВКС, IV г. о.). Същият съдържа електронно
изявление (попълнен електронен формуляр), като доколкото не съдържа
характеристиките на усъвършенстван или квалифициран електронен подпис по см. на
чл. 13, ал. 2 и 3 ЗЕДЕУУ, то следва да се приеме, че документът е подписан с
обикновен електронен подпис – част от електронните изявления са свързани и с
установяване на авторството на документа, като съдържат информация за
самоличността на лицето, от което изхождат изявленията – трите имена на ищеца,
адрес, телефон, ЕГН, ел. поща и други. Действително значение на подписан саморъчен
документ е придадено само на този електронен документ, към който е прибавен
квалифициран електронен подпис, но разпоредбата на чл. 13, ал. 4 ЗЕДЕУУ допуска
страните да се съгласят в отношенията им помежду им да придадат на обикновения
електронен подпис стойността на саморъчен. В случая, уговорка между страните, с
която на обикновения електронен подпис е придадена стойност на саморъчен, се
съдържа в чл. 11 от ОУ, представляващи неразделна част от договора за кредит, с
приемането им.
Съгласно приложимите за спорното правоотношение общи условия на
търговеца, представляващи неразделна част от договора за кредит, заемателят чрез
натискане на бутон „заяви кредит“ в заявката за кредит, потвърждава, че е запознат и
съгласен с преддоговорната информация, предоставена под формата на СЕФ, касаещ
предоставяне на финансова услуга от разстояние по смисъла на ЗПФУР, посочваща
индивидуалните условия на договора за предоставяне на финансова услуга, с която
заемателят предварително се е запознал, както и с ОУ /раздел III. Сключване на
договора, чл. 4 и сл. от ОУ/. Доколкото по делото е представен договор за кредит като
приложение към исковата молба и доколкото той е генериран след спазване на
процедурата и приемане на ОУ и представяне на преддоговорна информация, то чрез
представянето му се доказва по делото, че са спазени преддоговорните задължения на
кредитодателя. Поради всичко изложено съдът намира, че страните са валидно
обвързани от договора за кредит досежно неговата форма.
По доводите за нищожност на договора за кредит, съдът намира следното:
Между страните няма спор, че ищцата не е предоставила обезпечение, поради
което е начислена неустойка в размер на 709,20 лв. съгласно чл. 4, ал. 2 от Договора.
Законът за потребителския кредит въвежда задължително минимално
съдържание на договора за кредит – чл. 11, ал. 1 от ЗПК, а липсата на някои от
задължителните реквизити в договора влече неговата недействителност според чл. 22
ЗПК. Така, според чл. 11, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на
разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Не веднъж
5
СЕС е имал повод да тълкува смисъла на конкретни норми от Директива 2008/48/ЕО
на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за
потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета (ОВ, L 133/66
от 22 май 2008 г.), която е транспонирана в националното право на Р България именно
със ЗПК. Така в свое Решение от 16.07.2022 г. по дело C 686/19 СЕС отново разяснява,
че „общи разходи по кредита за потребителя“ означава всички разходи, включително
лихва, комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които потребителят следва
да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, с
изключение на нотариалните разходи; разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, по-специално застрахователни премии, също се включват, ако в
допълнение към това сключването на договор за услугата е задължително условие за
получаване на кредита или получаването му при предлаганите условия, а „обща сума,
дължима от потребителя“ означава сборът от общия размер на кредита и общите
разходи по кредита за потребителя. С оглед разяснената по-горе дефиниция за общите
разходи по кредита за потребителя по смисъла на чл.3, б. „ж“ от Директивата и чл. 11,
ал. 1, т.10 ЗПК, ГПР представлява общите разходи по кредита за потребителя, изразени
като годишен процент от общия размер на кредита и, когато е приложимо,
включително разходите, посочени в член 19, параграф 2.
В конкретния случай и видно от приложения по делото договор кредиторът е
обявил ГПР по кредита в размер на 49,49 %, който не включва неустойката за
непредоставено обезпечение. Същевременно в договора е посочено, че при
непредоставяне на обезпечение се начислява неустойка в размер на 709,20 лв.,
дължима наред с погасителните вноски по кредита, като в този случай общото
задължение възлиза на 2556,60 лв. Като съобрази съдържанието на клаузите,
обосноваващи начисляването на процесната неустойка и условията по договора, в
частност обявения размер на ГПР, съдът намира, в случая че не е спазено изискването
на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като уговорената в договора за кредит неустойка
представлява разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на
годишния процент на разходите, а това не е сторено. Съобразно правилото на чл. 19,
ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде повисок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България (основен
лихвен процент плюс 10 пункта). За да достигне до този извод, съдът изходи от
дефиницията на понятието „общ разход по кредита за потребителя“, съдържаща се в §
1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по кредита, включително
лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия;
общият разход по кредита за потребителя не включва нотариални такси.
В разглеждания случай е несъмнено, че получаването на кредита е обусловено
от заплащането на неустойката. Това е така на първо място, защото изискването за
предоставяне на обезпечение чрез поръчителство съдържа множество ограничения и
конкретно определени параметри, които - предвид характера, броя и изключително
краткия срок за предоставяне, правят задължението за предоставяне на обезпечение
изключително трудно изпълнимо. Тридневният срок за предоставяне на обезпеченията
е прекомерно кратък и това създава значително затруднение за потребителя-заемател,
както за предоставяне на обезпечение чрез поръчител, тъй като същият следва да
6
отговаря на критерии, чието изпълнение подлежи на удостоверяване пред заемодателя
чрез предоставяне на официални документи, така и относно останалите предвидени
обезпечения като банкова гаранция. Същевременно съдът съобрази, че
компенсаторната неустойка санкционира неизпълнение на задължение, различно от
главното задължение на кредитополучателя по договора, и се дължи независимо от
това, дали кредитополучателят плаща дължимите погасителни вноски на уговорените
падежни дати. Обезпечението на кредита няма самостоятелно значение извън неговата
функция да гарантира изпълнението на главното задължение. Обезпечението не е
самоцел и вредите, които възникват за заемодателя при липсата му, са последица от
невъзможността на заемодателя да удовлетвори вземането си от обезпечението, ако
кредитополучателят не плаща задълженията си. В случая, обаче, неустойката
изначално не е обвързана с настъпването на каквито и да било вреди за заемодателя и
се дължи независимо от това, дали такива биха могли реално да настъпят или не. Не
може да бъде пренебрегнат и фактът, че неизпълнението на задължението за
предоставяне на обезпечение е санкционирано с неустойка, чийто размер, видно от
погасителния план почти 50 % от размера на заетата сума и надхвърля 2 пъти
договорената възнаградителна лихва. В случая само сравнявайки размера на
уговорената лихва в процент и в сума – 347,40 лв. с размера на начислената неустойка
– 709,20 лв., което надвишава почти два пъти размера на лихвата, то действителният
размер на ГПР далеч надвишава посочения в договора ГПР от 49,49 %.
От съвкупната преценка на всичко изложено по-горе следва извод, че с
предвиждане на процесната неустойка не се цели обезпечаване на договора, а
оскъпяване на заема чрез кумулиране на скрито възнаграждение под формата на
неустойка, което обяснява и уредената още при сключването на договора клауза,
предвиждаща неустойката да се прибавя към погасителните вноски. Следователно
процесната неустойка има характера на „общ разход по кредита за потребителя“ по
смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК и е следвало да бъде включена в годишния процент
на разходите. Доколкото, съгласно гореизложеното, неустойката представлява сигурно
възнаграждение за заемодателя, което той очаква да получи към датата на сключване
на договора за заем, то посочването на годишен процент на разходите без включване
на това възнаграждение цели въвеждане на потребителя в заблуждение относно
разходите му по заема, а именно, че те ще бъдат в размер на 49,49 % годишно, вместо
действителните далеч надвишаващи обявения размер. При това положение посоченият
в договора годишен процент на разходите не позволява на потребителя да прецени
икономическите последици от сключването на сделката, каквото именно е
предназначението на ГПР, а ГПР който изначално не е годен да изпълни своето
предназначение, не е правно валиден.
Въз основа на изложеното, съдът намира, че е налице нарушение на чл. 11, ал. 1,
т. 10 ЗПК – непосочване на годишен процент на разходите, и приложение следва да
намери нормата на чл. 22 ЗПК, поради което процесният договор за кредит е изцяло
недействителен.
Доколкото съдът е уважил главния предявен иск, то не е настъпило условието за
разглеждане на евентуалните такива за прогласяване нищожността на отделни клаузи,
поради което съдът не дължи произнасяне по тях.
По разноските:
При този изход на спора право на разноски има ищецът. Последният претендира
такива съгласно своевременно представен списък по чл. 80 ГПК /л.64/ за държавна
такса в размер на 102,26 лв. и адвокатско възнаграждение в размер на 400,00 лв., като
представя и доказателства за сторени такива /л.32 и л.62/. Ответникът е направил
7
възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение, но при
условие, че същото надвишава размера, определен с Наредба № 1 от 01.07.2004 г. за
минималните адвокатски възнаграждения. Доколкото претендираното адвокатско
възнаграждение е в минимален размер съгласно посочената Наредба, то същото не
следва да се намалява. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да се
присъдят разноски в общ размер от 502,26 лв.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл.
22 ЗПК вр. с чл. 11, ал. 1 т. 10 ЗПК Договор за потребителски кредит № ****, сключен
между страните, по предявения от ищеца Д. С. К., ЕГН **********, с адрес: **** чрез
адв. И. Н. – САК, със съдебен адрес гр. София, **** срещу „Вива Кредит“ АД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. „Люлин 7“, бул.
„Джавахарлал Неру“ № 28, АТЦ, „Силвър център“, ет. 2, офис 73Г, представлявано от
Свилен Петков Петков, иск.
ОСЪЖДА „Вива Кредит“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ж.к. „Люлин 7“, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, АТЦ, „Силвър
център“, ет. 2, офис 73Г, представлявано от Свилен Петков Петков, да заплати на Д. С.
К., ЕГН **********, с адрес: **** чрез адв. И. Н. – САК, със съдебен адрес гр. София,
****, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 502,26 лв. – сторени разноски в
производството.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчване на препис на страните.
ПРЕПИС от решението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8