№ 10982
гр. София, 07.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 166 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и трети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ДЕСИСЛАВА АЛ. АЛЕКСИЕВА
при участието на секретаря МИРЕЛА Т. МИЛКОВА
като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА АЛ. АЛЕКСИЕВА Гражданско
дело № 20231110149394 по описа за 2023 година
Производството е по чл. 124 и сл. ГПК.
Образувано е по искова молба, подадена от Д. Т. Д. срещу **********, с
адрес : /адрес/ , с която са предявени искове с правно основание чл. 439, ал. 1
ГПК за признаване недължимост на сумата от 8100 лева, представляваща
главница по договор от 30.03.1999 г., сумата от 2598,51 лева , представляваща
остатък от лихва за забава за периода от 31.12.1999 г. – 19.08.2003 г., както и
17 890,02 лева – изтекла законна лихва върху главницата от 19.08.2003 г. до
02.08.2023 г., предмет на издаден изпълнителен лист от 06.10.2003 г. по гр.д.
№ 6692/2003 г. по описа на СРС, 79 състав, поради погасяване на правото на
принудително изпълнение на вземането с изтичане на предвидения в закона
давностен срок.
Ищецът твърди, че на 06.10.2003 г. е издаден изпълнителен лист срещу
него в полза на ********** и през 2006 г. е било образувано изпълнителното
производство за събиране на вземанията по листа под № 2278/2006 г. по описа
на ДСИ към РС К.. Счита, че последното валидно изпълнително действие е
извършено на 07.07.2014 г., от който момент е започнала да тече давността за
вземанията. Твърди, че делото е перемирано на 07.07.2016 г. по силата на
закона на осн. чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. През 2023 г. е получил нова покана за
доброволно изпълнение за същото вземане по новообразувано изпълнително
дело 20238390400437 по описа на ЧСИ И. М. - К.. Счита, че от 26.06.2015 г. /
Тълкувателно решение № 2/2013 г., на ОСГТК на ВКС/ петгодишната давност
е изтекла на 02.09.2020 г. при отчитане на Закона за мерките и действията по
време на извънредно положение. Заявеното искане е съдът да постанови
решение, с което да признае за установено, че правото на принудително
изпълнение за горепосочените вземания, е погасено по давност. Претендират
1
се разноски за производството.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал писмен отговор, с който
оспорва исковата претенция като неоснователна. Посочва, че вземането е
установено с влязла в сила заповед за изпълнение /приравнена на съдебно
решение/. Твърди, че давността на вземането е била прекъсната през 2006 г.
През време на изпълнителното производство, в периода от 2011 г. до 2014 г.
са извършвани плащания от страна на длъжника в размер на 1485,98 лева, с
което твърди, че ищецът е признал вземанията на ДФЗ. С оглед изложеното
моли да бъдат отхвърлени исковете.
Софийски районен съд, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид наведените от страните доводи и възражения,
намира за установено следното:
За уважаване на иска с правна квалификация чл. 439 ГПК, ищецът
следва да установи при условията на пълно и главно доказване, че след
приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено
изпълнителното основание са настъпили факти, от които длъжникът черпи
права, изключващи изпълняемото право – в случая погасяване на правото на
принудително изпълнение, поради изтекла давност, както и наличие на правен
интерес от провеждане на исковете, висящ/неприключил изпълнителен
процес за събиране на процесните суми. В тежест на ответника е да докаже
своите възражения и положителните факти, на които основава изгодни за
себе си последици, т.е. да установи онези свои твърдения и правоизключващи
възражения, от които черпи изгодни за себе си правни последици, като в
конкретния случай носи тежестта да докаже наличието на обстоятелства,
довели до спирането и/или прекъсването на погасителната давност за
вземанията си, като с определение от 26.03.2024 г. му е указано, че не сочи
доказателства за тези факти по делото.
Между страните е обявено за безспорно обстоятелството, че на
06.10.2003 г. е издаден изпълнителен лист по гр. д. № 6692/2003 по описа на
СРС на основание чр. 237 ГПК / отм./ срещу Д. Т. в полза на
****************** за 8100 лева, представляваща главница по договор от
30.03.1999 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от
19.08.2003 г. до окончателното изплащане на вземането, както и 4084,49 лв. –
лихва за забава за периода от 31.12.1999 г. до 19.08.2003 г.
Въз основа на него по молба на Агенция за държавни вземания е
образувано изп. д. № 2278/2006 г. по описа на ДСИ към РС К.. Видно от
отбелязване на гърба на изпълнителния лист са извършени плащания по
изпълнителния лист в периода от 03.10.2013 г. до 07.08.2014 г. в общ размер
на 1485,98 лева.
От приложения по делото договор № 004 от 30.03.1999 г. се установява,
че между ****************** и Д. Т. Д. е сключен договор за предоставяне
на стоков кредит – картофи за засаждане и семепроизводство, реколта 1999 г.,
по силата на който ДФЗ се задължава да предостави картофи за засаждане за
консумация 11250 кг за 8 100 000 неденоминирани лева. Земеделският
производител се е задължил съгласно чл. 3.7 да възстанови на
2
****************** фактурната стойност с ДДС на получения стоков кредит
в срок до 01.02.2000 г.
През 2023 г. въз основа на същия изпълнителен лист /по гр. д. №
6692/2003 г. на СРС/ е образувано ново изпълнително дело №
20238390400437 по описа на ЧСИ М. - К.. Д. Т. Д. е поканен да заплати
вземанията, предмет на изпълнителния лист с покана за доброволно
изпълнение от 04.08. 2023 г. , като са наложени и запори върху сметките му в
********************************************, както и запор върху
секвестируемата част от трудовото възнаграждение, което получава от
**********************.
При така установената фактическа страна, от правна страна съдът
намира следното:
Вземането на ****************** представлява частно държавно
вземане на основание чл. 162, ал.4 във връзка с ал.2 от ДОПК и чл. 3, ал.7, т.5
от ЗНАП. На основание чл. 163, ал.2 от ДОПК редът за тяхното събиране е
общият по ГПК, т. е чрез съдебен изпълнител. Посочените вземания се
погасяват с изтичане на общия петгодишен давностен срок съгласно чл. 110
ЗЗД, като предвидената абсолютна давност по чл. 171 ДОПК не важи за
частните държавни вземания. От изискуемостта на вземането 01.02.2000 г. до
издаване на изпълнителен лист по чл. 237 ГПК /отм./ по аргумент от чл. 116 б,
„б“ ЗЗД не е изтекла петгодишна давност, а с оглед прекъсващото действие на
молбата по чл. 237 ГПК /отм./ от 2003 г. до образуването на изпълнителното
дело през 2006 г. също не е изтекла погасителната давност за вземанията
предмет на изпълнителния лист.
След образуването на изпълнителното дело № 2278/2006 по описа на
ДСИ, съдът следва да съобрази задължителната съдебна практика по въпроса
за давността. Според даденото с ППВС № 3/1980 г. тълкуване с образуването
на изпълнителното производство спира течението на давността за вземането
докато трае изпълнителното производство. С ТР № 2/2013 г. на ОСГТК на
ВКС – т. 10 е прието, че когато взискателят не е поискал извършването на
изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното
производство е прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК нова
погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е
поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие.
Според мотивите на същото тълкувателно решение прекъсва давността
предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен
изпълнителен способ /независимо от това дали прилагането му е поискано от
взискателя и или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител
по възлагане на взискателя, съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ/ - насочването на
изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на
кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане,
извършване на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и
извършването на продан и др. до постъпването на парични суми от проданта
или на плащания от трети задължени лица. Прието е също, че при
изпълнителния процес давността се прекъсва многократно с предприемането
на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко
3
изпълнително действие, изграждащо съответния способ. Посочено е, че
искането да бъде приложен отделен изпълнителен способ прекъсва давността,
защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, но по изричната
разпоредба на закона давността се прекъсва с предприемането на всяко
действие за принудително изпълнение. Прието е, че нова давност започва да
тече с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение.
С тълкувателно решение от 28.03.2023 г. по т.д. № 3/2020 на ОСГТК на
ВКС е прието, че докато е траел изпълнителният процес относно вземанията
по образувани преди обявяването на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г.
по т.д. № 2/2013 г., ОСГТК, ВКС, изпълнителни дела, давност за тези
вземания не е текла. За тях давността е започнала да тече от 26.06.2015 г., от
когато е обявено за загубило сила ППВС № 3/ 1980 г.
Следователно, в конкретния случай, при съобразяване на
тълкувателната практика по въпроса за давността, се налага извода, че
давността за процесното вземане по издаден изпълнителен лист от 06.10.2003
г. не е текла от образуването на изпълнителното дело 07.07.2006 г. до
26.06.2015 г., а след това е образувано ново изпълнително дело едва през
2023 г., когато са наложени запори. Не се установява по изпълнителното дело
2278/2006 г. да са извършени или да е искано извършването на други
изпълнителни действия от взискателя след последното плащане от 2014 г.
Иначе казано от 2014 г. до 2023 г. не са извършвани никакви изпълнителни
действия, които да са годни да прекъснат давността. В тежест на ответника е
била разпределена доказателствената тежест да установи фактите и
обстоятелства, касаещи спиране или прекъсване на давността за процесните
вземания. Доказателствената тежест е право и задължение на съда да обяви за
ненастъпила тази правна последица, чийто юридически факт не е доказан.
Изходът от това задължение при недоказване е да се приеме, че недоказаното
не се е осъществило. /БГПП, 1978 г., Ж.Сталев/.
Ето защо, съдът приема, че е изтекъл срок по-дълъг от пет години,
поради което вземанията по изпълнителен лист по гр.д. № 6692/2003 г. на
СРС, 79 състав се явяват погасени по давност. Предвид изложените мотиви,
искът е основателен.
По разноските:
Ищецът е освободен от внасяне на държавна такса. На осн. чл. 78, ал. 6
ГПК, осъденото лице е длъжно да заплати всички дължащи се такси и
разноски. Съответните суми се присъждат в полза на съда. В разглеждания
случай, ****************** следва да заплати държавна такса в размер на
1 143,55 лева по сметка на СРС.
Ищецът е бил представляван от адв. Н., който претендира заплащане на
безплатна адвокатска помощ по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА. Конкретният
размер на възнаграждението, следва да се определи чрез тълкуване нормата
на чл. 36, ал. 2, изр. 2 ЗА, а именно да е справедлив и обоснован, като следва
да се отбележи, че в хипотезата на чл. 38 от ЗА размерът на адвокатското
възнаграждение се определя от съда и той не е обвързан от искането, ако
адвокатът е посочил конкретна сума / така Определение № 319/09.07.2019 г.
4
по ч. гр. д. № 2186/2019 г. по описа на ВКС, IV/. В разглеждания случай
следва да бъде съобразена практиката на СЕС, обективирана в решение от
25.01.2024 г. по дело С-438/22, съгласно която съдът не е императивно
обвързан с фиксираните в Наредба № 1/2004 г. минимални размери на
адвокатските възнаграждения и може да определи възнаграждение в по-нисък
размер. Актуалната съдебна практика по въпроса приема, че нормите от
наредбата могат да служат за известен ориентир, но преценката на съда се
формира с оглед вида на спора, материалния интерес, вида и количеството на
извършената работа и преди всичко – фактическата и правна сложност на
делото. / Определение № 1344 от 21.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2933/2023
г., III г. о., ГК, Определение № 683 от 20.03.2024 г. на ВКС по ч. т. д. №
1345/2023 г., I т. о., ТК, Определение № 350 от 15.02.2024 г. на ВКС по ч. т. д.
№ 75/2024 г., II т. о., ТК/. В конкретния случай при съобразяване на
горепосочените критерии, обстоятелството, че делото не се отличава с
фактическа или правна сложност, разгледано е в две съдебни заседание без
участие на процесуалния представител на ищеца, събирани са единствено
писмени доказателства, съдът намира, че следва да определи адвокатско
възнаграждение в размер на 1200 лева.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените от Д. Т. Д., ЕГН
**********, с адрес: /адрес/ срещу ******************, с адрес : /адрес/
искове с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК, че Д. Т. Д. не дължи на
****************** сумата в размер на 8100 лева, представляваща главница
по договор от 30.03.1999 г., сумата от 2598,51 лева , представляваща остатък
от лихва за забава за периода от 31.12.1999 г. – 19.08.2003 г., както и сумата в
размер на 17 890,02 лева – изтекла законна лихва върху главницата от
19.08.2003 г. до 02.08.2023 г., предмет на издаден изпълнителен лист от
06.10.2003 г. по гр.д. № 6692/2003 г. по описа на СРС, 79 състав, за
събирането на които е образувано изпълнително дело № 20238390400437 по
описа на ЧСИ М. - К. поради погасяване на правото на принудително
изпълнение на вземането с изтичане на предвидения в закона давностен срок.
ОСЪЖДА на осн. чл. 78, ал. 6 ГПК ******************, с адрес:
/адрес/ да заплати по сметка на Софийски районен съд сумата от 1143,55
лева, представляваща държавна такса за исковото производство пред СРС.
ОСЪЖДА „******************, с адрес : /адрес/ да заплати на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК на адв. В. П. Н., вписан в САК, с адрес : /адрес/
сумата от 1200 лева, представляваща адвокатско възнаграждение за оказана
безплатна правна помощ на Д. Т. Д. в исковото производство пред СРС.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5
6