Решение по дело №1084/2020 на Административен съд - Варна

 

Р Е Ш Е Н И Е

 

№…………./………..2020 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА 

 

Административен съд - Варна, ШЕСТИ КАСАЦИОНЕН СЪСТАВ, в публичното съдебно заседание на двадесет и девети октомври две хиляди и двадесета година в състав

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:           КРАСИМИР КИПРОВ

ЧЛЕНОВЕ:           ЕВЕЛИНА ПОПОВА

 МАРИЯНА БАХЧЕВАН  

 

При участието на секретаря ГАЛИНА ВЛАДИМИРОВА и на прокурора СИЛВИЯН ИВАНОВ като разгледа докладваното от съдия ЕВЕЛИНА ПОПОВА кас. адм. дело № 1084 по описа на съда за две хиляди и двадесета година, за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството по делото е по реда на глава ХІІ АПК вр. чл. 285 ал. 1 изр. второ ЗИНЗС. Образувано е по касационна жалба на А.П.С., предявена чрез пълномощника му К.М.С., срещу постановеното по адм. дело № 1430/2019 г. на Адм. съд Варна, V състав, решение № 384/04.03.2020 г., с което е отхвърлен предявеният от А.П.С. срещу ГД „Изпълнение на наказанията“ – гр. София иск с правно по чл. 284 ал. 1 ЗИНЗС за обезщетение от 50 000 лв. за претърпени от ищеца неимуществени вреди в периода 28.06.2013 г. – 29.11.2017 г., причинени от незаконосъобразни действия на затворническата администрация в Затвора Враца във връзка с изпълнението на заповед № 158/28.06.2013 г. на началника на Затвора Враца, с която е въведен режим на водоподаването в затвора.

По съображение за неправилност на решението поради постановяването му в нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост на фактическите констатации на съда се иска да бъде отменено от касационната инстанция и наместо него да се  постанови друго по съществото на правния спор, с което предявеният иск по чл. 284 ал. 1 ЗИНЗС да се уважи в неговата цялост.

В с. з. на 29.10.2020 г. касаторът А.П.С., редовно призован, не се явява и не се представлява. С предявено по делото заявление с. д. № 9735/11.08.2020 г. пълномощникът му К.М.С. поддържа от негово име предявената касационна жалба като заявява, че няма да се позовава на доказателства в касационното производство.

Ответната по касация страна ГД „Изпълнение на наказанията“ – гр. София, редовно призована, също не се представлява в заседанието. С предявено от пълномощника й юрисконсулт С.С. писмено становище с. д. № 13232/27.10.2020 г. касационната жалба се оспорва изцяло като се отправя искане обжалваното решение да се остави в сила.

Явилият се по делото представител на Окръжна прокуратура Варна също дава заключение за неоснователност на касационната жалба.

Като съобрази, че като родово и местно компетентен съд е сезиран с жалба на процесуално легитимирано лице, предявена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211 ал. 1 АПК срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт касационният състав намира производството по делото за процесуално допустимо и поради това за подлежащо на разглеждане по основателността на заявеното с жалбата оспорване.

По основателността на касационната жалба съдът намира следното:

С обжалваното по делото решение, постановено в производство по глава ХІ АПК вр. чл. 285 ал. 1 ЗИНЗС, Варненски административен съд, Пети състав, е отхвърлил предявения от ищеца А.П.С. срещу ГД „Изпълнение на наказанията“ със седалище  гр. София иск с правно по чл. 284 ал. 1 ЗИНЗС за обезщетение от 50 000 лв. за претърпени неимуществени вреди в периода 28.06.2013 г. – 29.11.2017 г., причинени на ищеца от незаконосъобразни действия на затворническата администрация в Затвора Враца във връзка с изпълнението на заповед № 158/28.06.2013 г. на началника на Затвора Враца, с която е въведен режим на водоподаване в затвора.

За да отхвърли иска, съдът е приел в мотивите на решението, че за времето на престоя на ищеца във Врачанския затвор не се установява неизпълнение на вмененото с чл. 20 ал. 3 ППЗИНЗС задължение на ответника да му осигури постоянен достъп до течаща вода. Този извод съдът е мотивирал с представената от ответника и  приложена по делото справка с рег. № 3/2010 г. от 25.06.2019 г., изходяща от началника на Затвора Враца, според която в процесния по исковата молба период водоподаването в Затвора не е било прекъсвано като в изолирани случаи спирането на водата е било за кратко и като последица от външни аварии или работа по проекта „Воден цикъл“, за което администрацията на затвора не е била уведомявана предварително, като специално в случаите на планово спиране на водоподаването лишените от свобода са били уведомявани своевременно, за да се запасят с течаща вода в предоставените им за целта съдове. Оттук съдът е извел извод, че по делото не са налице данни, доказващи по категоричен начин реалното причиняване на твърдяните в исковата молба неимуществени вреди в патримониума на ищеца.

Като друго основание за отхвърлянето на иска съдът е посочил погасяването на исковата претенция по давност, позовавайки се в това отношение на чл. 110 ЗЗД, на т. 4 от ТР № 3/22.04.2004 г. на ВКС по т. д. № 3/2004 г., ОСГК и на направеното от ответната страна възражение с предявения по делото писмен отговор на касационната жалба със с. д. № 10658/03.07.2019 г., тъй като, както правилно е отбелязано в мотивите на решението, съгласно чл. 120 ЗЗД давността не се прилага служебно.

Касационният състав намира за неправилно постановеното решение.

Съгласно чл. 284 ал. 1 ЗИНЗС държавата отговаря за вредите, причинени на лишените от свобода и задържани под стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения по чл. 3. Същевременно чл. 284 ал. 5 ЗИНЗС въвежда оборима презумпция за настъпването на неимуществените вреди в случаите по ал. 1. За приложимостта на тази презумпция е необходимо обаче ищецът да докаже по убедителен и безсъмнен начин посредством пълно и главно доказване факта на твърдяното от него нарушаване от специализираните органи по изпълнение на наказанията на регламентираната с чл. 3 ЗИНЗС забрана за подлагане на осъдените или задържани под стража на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение.

В обстоятелствената част на предявената пред първоинстанционния съд искова молба ищецът извежда твърдението си за нарушаване от страна на затворническата администрация във Врачанския затвор на забраната по чл. 3 ЗИНЗС в посочения по исковата молба период 28.06.2013 г. – 29.11.2017 г. като последица от изпълнението на заповед № 158/28.06.2013 г. на началника на Затвора Враца, с която, считано от 01.07.2013 г. е въведен режим на водата в главния корпус на затвора като съгласно този режим в часовете 09, 00 – 12, 00 ч.; 15, 00 – 18, 00 ч. и 01, 00 – 05, 50 ч. водата в корпуса е била спирана от служителите на затвора. Подобни действия ищецът свързва с проява на унизително отношение към лишените от свобода и оттук – с нарушаване на прокламираната с чл. 3 ЗИНЗС забрана.

За да приеме за недоказан фактът на твърдяното от ищеца спиране на водата на основание разпореденото със заповед №158/28.06.2013 г., решаващият делото съд се е позовал изцяло на представената от ответника справка с рег. № 3/2010 г. от 25.06.2019 г., изходяща от началника на Затвора Враца, съдържанието на която оборва изцяло направените в исковата молба твърдения. Тази справка обаче по правната си природа е частен удостоверителен документ, изходящ от страната, установяваща с него изгодни за себе си обстоятелства. Поради това тя няма обвързваща съда доказателствена сила, а следва да се преценя наред с всички останали събрани по делото доказателства. Освен нея и изходящото също от началника на Затвора Враца писмо с. д. № 15542/21.10.2019 г., според което в килиите на лишените от свобода има кофи, които при евентуално спиране на водата се използват за съхранение на вода, единственото друго събрано в рамките на първоинстанционното производство доказателство са показанията на разпитания по делегация от Софийски районен съд свидетел С.Н.Н.. От протоколираните му показания с протокол на СРС от 06.12.2019 г. по частно гражданско дело № 67297/2019 г. се установяват напълно обратни на съдържащите се в справка рег. № 3/2010 г. от 25.06.2019 г. обстоятелства. Свидетелят категорично заявява при разпита си, че във Врачанския затвор е имало режим на водата в продължение на няколко години като по-специално сочи 2012 – 2013 г., включително и 2014 г. до момента, в който е бил преместен в Софийския централен затвор /24.05.2014 г./. При това според показанията на свидетеля този режим е бил доста строг като сутрин, обед и вечер водата е пускана само за един - два часа, а от 22,00 часа до сутринта е спирана напълно.

При наличието на подобно противоречие между твърденията в справка рег. №3/2010 г. от 25.06.2019  г. и показанията на разпитания по почин на ищеца свидетел С.Н.Н. съдът е допуснал съществено нарушение на процесуалните правила като е обявил делото за решаване при неизяснена фактическа обстановка и е изградил фактическите си констатации в решението единствено на база на представения от ответника частен удостоверителен документ, съдържащ изцяло изгодни за него твърдения. Съдът е бил длъжен още в първото по делото заседание да разпредели доказателствената тежест между страните като им укаже кои факти и от коя от тях подлежат на доказване и какви са последиците от недоказването им. Това не само, че не е било сторено, но дори в направения в заседанието от 01.10.2019 г. доклад по делото съдът не е дал нужната яснота на страните по отношение на иска, с който е сезиран.

Като краен резултат всичко това е довело до постановяването на неправилно решение при съществено нарушение на процесуалните правила и при необоснованост на фактическите констатации на съда, а оттам и до незаконосъобразност на изградените въз основа на тях правни изводи.

Несъответен на закона е и другият решаващ извод на съда – относно изтеклата погасителна давност за предявяването на иска по чл. 284 ал. 1 ЗИНЗС. В това отношение съдът правилно е цитирал чл. 110 ЗЗД; т. 4 от ТР № 3/22.04.2004 г. на ВКС по т. д. № 3/2004 г., ОСГК и чл. 120 ЗЗД, но неясно защо е приел, че след като по отношение на ищеца твърдяното в исковата молба незаконосъобразно действие е преустановено с преместването му в Затвора Варна на 29.11.2017 г., то към датата на предявяване на иска 22.05.2019 г. давността е изтекла. Съгласно цитираното от съда ТР № 3/22.04.2004 г. на ВКС по т. д. № 3/2004 г., ОСГК, когато вредите произтичат от незаконни действия или бездействия на административните органи, началният момент на погасителната давност е този на преустановяване на съответните незаконни действия или бездействия. При това положение към 22.05.2019 г., когато е предявен искът по чл. 284 ал. 1 ЗИНЗС, относно предявеното с иска по чл. 284 ал. 1 ЗИНЗС вземане за обезщетение  категорично не е изтекла 5-годишната погасителна давност по чл. 110 ЗЗД, която съгласно чл. 114 ЗЗД започва да тече от момента на изискуемостта на вземането.

Предвид изложеното, касираното решение следва да се отмени на основание чл. 221 ал. 2 изр. първо предл. второ АПК вр. чл. 285 ал. 1 изр. второ ЗИНЗС  като на основание чл. 222 ал. 2 АПК делото следва да се върне за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд при спазване на задължителните указания по тълкуването и прилагането на закона, дадени в мотивите на това решение.

Воден от изложеното, съдът

 

   Р  Е  Ш  И

 

ОТМЕНЯ решение № 384/04.03.2020 г., постановено по адм. дело № 1430/2019 г. на Адм. съд Варна.

ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд при спазване на задължителните указания по тълкуване и прилагане на закона, дадени в мотивите на това решение.

Решението е окончателно.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:            ЧЛЕНОВЕ: 1/                 2/