№ 3744
гр. София, 13.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на седми март през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Силвана Гълъбова
Членове:Георги Ст. Чехларов
Боян Г. Бояджиев
при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева
като разгледа докладваното от Боян Г. Бояджиев Въззивно гражданско дело
№ 20241100505680 по описа за 2024 година
Производството е по чл. 258 - чл. 273 ГПК.
С Решение № 17798 от 31.10.2023 г., постановено по гр. дело № 50327 по описа за
2022 г. на СРС, 42 състав е отхвърлен искът с правно основание чл. 7 от Конституцията на
Република България, вр. чл. 49 ЗЗД, предявен от Е. Д. М., ЕГН ********** против
Върховния касационен съд, с адрес гр. София,бул. „Витоша“ № 2, с искане за осъждане на
ответника да заплати сумата от 20 000 лева обезщетение за неимуществени вреди в периода
18.08.2020 г. до 06.08.2022 г.
С Определение № 7937 от 20.02.2024 г., постановено по гр. дело № 50327 по описа за
2022 г. на СРС, 42 състав е допълнено Решение № 17798 от 31.10.2023 г., постановено по гр.
дело № 50327 по описа за 2022 г. на СРС, 42 състав в частта за разноските, като е осъден Е.
Д. М., ЕГН ********** да заплати на основание чл. 81 ГПК вр. чл. 78, ал. 3 ГПК на
Върховен касационен съд сумата от 100 лева възнаграждение за процесуално
представителство.
Срещу решението в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК е депозирана
въззивна жалба от ищеца в първоинстанционното производство - Е. Д. М., ЕГН **********
лично, както и такава подадена от адв. И. Ю., назначен му от съда по реда на ЗПП, с които
обжалва решението изцяло. Въззивникът поддържа, че първоинстанционното решение е
неправилно. Моли за неговата отмяна и уважаване на предявения иск изцяло.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника в
първоинстанционното производство - Върховен касационен съд, подаден чрез З. С.,
служител с юридическо образование, заемащ длъжността „съдебен помощник“ във ВКС.
Въззиваемата страна оспорва основателността на съдържащите се във въззивната жалба
доводи, като поддържа, че решението на СРС е правилно и законосъобразно и моли да бъде
потвърдено. С отговора не са заявени доказателствени искания. Претендира разноски.
Срещу определението по чл. 248 ГПК, в законоустановения срок е депозирана частна
1
жалба от ищеца в първоинстанционното производство - Е. Д. М., ЕГН **********, подадена
чрез адв. И. Ю., назначен му от съда по реда на ЗПП. Жалбоподателят поддържа, че
определението е недопустимо респ. неправилно. Моли за неговата отмяна.
Не е постъпил отговор на частната жалба от ответника в първоинстанционното
производство - Върховен касационен съд.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен
акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни
изводи:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Жалбата е подадена в срок от легитимирана да обжалва първоинстанционния съдебен
акт страна. Настоящият въззивен състав намира, че постановеното решение е валидно и
допустимо. Разгледана по същество въззивната жалба е неоснователна, по следните
съображения:
Производството по делото е образувано по искова молба, подадена от Е. Д. М. против
Върховния касационен съд на Република България с искане за осъждане на ответната страна
да заплати на ищеца сумата от 20 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени
неимуществени вреди, изразяващи се в страх, унижение, отчаяние и безпокойствие,
вследствие от незаконосъобразно бездействие на ответника, изразяващо се в неизпращане
по компетентност на главния прокурор на Република България на искане за възобновяване
на КНОХД № 1018/2019 г. по описа на ВКС, обективирано в жалба № 6781/2020 г., ведно със
законната лихва за забава върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба
- 15.09.2022 г. до окончателното изплащане на вземането. Твърди се, че въпреки
императивните си законови задължения, ответникът незаконосъобразно бездействал, като не
препратил жалбата на главния прокурор, който като орган на досъдебното производство се
явява компетентен да се произнесе по същата, като прецени налице ли е основание за
отправяне на искане за възобновяване на делото. Сочи се, че в резултат от това бездействие
Е. М. е претърпял неимуществени вреди – болки и страдания; отчаяние, страх,
безнадеждност, като намира, че справедливият размер за обезщетяването им за периода от
18.08.2020 г. до 06.08.2022 г. възлиза на сумата от 20 000 лева, която претендира в
настоящото производство.
По иска с правно основание чл. 7 КРБ вр. чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД за неимуществени
вреди:
Правопораждащият фактически състав за присъждане на обезщетение за деликт
включва следните елементи:
1. Деяние – постановен акт, действие или бездействие;
2. Противоправност – несъответствие на извършеното от ответника с правото за
възобновяване на наказателно дело и на задължението за сигнализиране на
разследващите органи за извършено престъпление от общ характер;
3. Настъпили в причинна връзка с деянието вреди.
Безспорно е между страните, че Е. М. е сезирал ВКС с жалба № 6781/2020 г. с искане
за възобновяване на КНОХД № 1018/2019 г. по описа на ВКС, в която е инкорпорирано и
искане за препращане на сигнал до ПРБ относно действия на магистрати, представляващи
престъпления. С разпореждане от 11.09.2020 г. на зам.-пред. на ВКС и ръководител на
наказателна колегия Г.З. е постановен отказ за образуване на производство за възобновяване
и е насочен жалбоподателят да насочи исканията си към главния прокурор и до ВКП.
Не се спори и че Е. М. е депозирал жалба с вх. № 6781/04.09.2020 г. е адресирана и до
Главния прокурор на РБ.
2
Настоящият въззивен състав намира мотивите на първоинстанционният съд по
деликтният иск за изцяло правилни, поради което не намира за необходимо да преповтаря, а
на основание чл. 272 ГПК препраща към тях, като същите стават част от правните съждения
на настоящото решение. За пълнота на изложението и в отговор на доводите на въззиваемия
в отговора на въззивната жалба, съдът излага следното:
С чл. 7 КРБ се урежда отговорността на държавата за вреди, причинени от дейността
на нейните административни и съдебни органи. Общата уредба на обезщетяването за вреди
от деликт, уредена в ЗЗД, не се различава от общата уредба на защитата на другите
имуществени права – обезщетението представлява паричната оценка на всички преки и
непосредствени вреди, причинени от противоправното деяние (действие или бездействие),
като вината на делинквента се предполага до доказване на противното (чл. 45 ЗЗД).
Деликтната отговорност може да бъде и безвиновна (обективна), каквато е например
отговорността на възложителя за вредите, причинени от изпълнителя при или по повод
извършването на възложената работа (чл. 49 ЗЗД). В този контекст особено значение има
пасивната процесуална легитимация на държавата, която не участва в производството като
ответник (в който случай би се представлявала от министъра на финансите), а вместо нея
като ответник по иска участва процесуален субституент – органът, от чиито незаконни
актове, действия или бездействия са причинени вредите – в случая ВКС.
Отговорността на държавата за вреди, причинени от съда, е безвиновна, поради което
не е част от фактическия състав на деликта в настоящия случай.
Деянието като елемент на фактическия състав на отговорността е безспорно
установено, като същото се изразява в действие – постановен отказ на сезирания съдебен
орган (ВКС) да възобнови наказателно производство и бездействие – да препрати искането
до компетентния орган.
Следващият елемент от състава на деликта е противоправността. Настоящият
въззивен състав намира, че постановеният отказ на за възобновяване на наказателно
производство по КНОХД № 1018/2019 г. по описа на ВКС и непрепращането на искането до
главния прокурор и органите на разследването, са правомерни.
Възобновяването на наказателни дела е извънредно производство за проверка на
влезли в сила съдебни актове, което цели да се възстанови правилното приложение на закона
и изпълнят целите и задачите на НПК, когато, при постановяването им, са допуснати
особено съществени нарушения на закона, нарушения на основни начала в процеса, довели
до неизпълнение на целите на наказателния процес. За целта са очертани лимитативно,
специалните правила както за допустимост на производството, така и за основанията за
възобновяване на неправилните съдебни актове. Съгласно чл. 422 НПК наказателните дела
се възобновяват, когато: някои от доказателствата, върху които се основава присъдата,
решението, определението или разпореждането, се окажат неистински; съдия, съдебен
заседател, прокурор или разследващ орган е извършил престъпление във връзка с участието
си в наказателното производство; чрез разследване се разкрият обстоятелства или
доказателства, които не са били известни на съда, постановил присъдата, решението,
определението или разпореждането, и имат съществено значение за делото; с решение на
Европейския съд по правата на човека е установено нарушение на Европейската конвенция
за защита на правата на човека и основните свободи, което има съществено значение за
делото; са допуснати съществени нарушения по чл. 348, ал. 1, т. 1 – 3 НПК по съдебни
актове по чл. 354, ал. 2, т. 2 и ал. 5 НПК, както и по присъди, решения и определения,
непроверени по касационен ред по жалба или протест на страната, в чийто интерес се
предлага отмяната; е допусната екстрадиция в случай на задочно осъждане при дадена
гаранция от българската държава за възобновяване на наказателното дело - за
престъплението, за което екстрадицията е допусната. Обстоятелствата по първите два
пункта следва да се установят с влязла в сила присъда, а ако такава не може да се постанови
– чрез разследване. Искането за възобновяване на наказателно дело на основание чл. 422, ал.
1, т. 1-3 НПК може да направи окръжният, съответно военният прокурор, а по чл. 422, ал. 1,
т. 4-6 – главният прокурор. Искане за възобновяване на наказателно дело от компетентност
3
на Европейската прокуратура по чл. 422, ал. 1 може да направи европейският делегиран
прокурор. Осъденият за престъпление от общ характер, който не е бил освободен от
наказателна отговорност с налагане на административно наказание на основание чл. 78а НК,
може сам да направи искане за възобновяване на наказателното дело в случаите на чл. 422,
ал. 1, т. 4 – 6 НПК.
Съгласно чл. 422, ал. 1, т. 5 НПК, наказателното дело подлежи на възобновяване,
когато присъдата не е проверена по касационен ред по жалба или протест на страната, в
чийто интерес се предлага отмяната. Както е посочено и в разпореждането от 11.09.2020 г.
на с. Г.З. присъдата на СпНС, предмет на КНОХД № 1018/2019 г. по описа на ВКС е
проверена и влязла в сила в една част, а в друга делото е върнато на АСпНС, към който
следва молителят да насочи исканията си. В тази връзка и с оглед предявения иск следва да
се има предвид, че липсва основание за ангажиране на отговорността на ВКС за действие,
доколкото е налице извършена проверка и произнасяне по исканията на Е. М., които, макар
и изразени в многобройни жалби/искания/молби, реално се ограничават до искането му да
бъде възобновено наказателното производство, по което е осъден, както и за търсене на
отговорност за лицата, действията на които са довели до неправомерното му, според него,
осъждане. Въпросът дали да се инициира възобновяване по частта, с която делото е върнато
на АСпНС, е в рамките на преценката на съответния прокурор, като и самият молител е
легитимиран да инициира въозбновяване. Когато отказът за възобновяване на
производството е основан на приложение на законови разпоредби и преценка за
допустимост/основателност на искането, която преценка е предоставена на органа - адресат
на искането (ВКС), независимо дали то се уважава или не, то действията на органа са в
съответствие с установените от закона негови правомощия и нямат неправомерен характер.
Оттук те не могат да бъдат предпоставка за възникване на вредоносни последици.
На следващо място следва да се има предвид, че в рамките на гражданското
съдопроизводство съдът не разполага с правомощие да осъществява какъвто и да било
контрол върху актовете на наказателния съд и прокуратурата или да ги преразглежда.
Гражданският съд може да се произнася единствено относно гражданскоправните последици
на тези актове и тези, следващи тяхната отмяна и/или обявяването за незаконосъобразни по
предвидения за това ред, каквото в случая не се установява. В тази връзка настоящият
съдебен състав не разполага с правомощие да проверява дали ищецът е осъден по
законосъобразно проведена процедура, нито дали отказът на ВКС да поиска възобновяване
на наказателното производство срещу него е обоснован и правомерен.
По искането по чл. 205, ал. 1 НПК за препращането на искането до главния прокурор
и органите на разследването съдът намира, че също не е налице неправомерност на
бездействието на ВКС. Жалбоподателят твърди, че е подал сигнал като се позовава на чл.
205, ал. 1 НПК. Съгласно тази норма, когато узнаят за извършено престъпление от общ
характер, гражданите са обществено задължени да уведомят незабавно орган на досъдебното
производство или друг държавен орган. Както изрично сочи наказателнопроцесуалната
норма това е обществено задължение на гражданите. Съгласно разпоредбата на чл. 205, ал.
2 НПК такова задължение имат и държавните органи. ВКС, в качеството си на държавен
орган, до който е подаден сигнал по чл. 205, ал. 2 НПК с твърдение за извършено
престъпление, не е намерил основание да изпрати сигнала до орган на досъдебното
производство. Ако Е. М. действително е считал, че са налице данни за извършено
престъпление от общ характер, същият е правно легитимиран да сезира директно орган на
досъдебното производство. Не е било необходимо съдът да бъде използван като средство за
предаване на информация. Впрочем, този начин на действие на частния жалбоподател -
подаване на различни сигнали по реда на чл. 205, ал. 1 НПК чрез съда, е трайно възприета
негова линия на поведение, видно от приложеното към настоящото дело справка по
множество сходни дела, образувани Софийски районен съд. С исканията си да „препраща
сигналите му до съответните институции“ жалбоподателят натоварва съдебната институция
с несвойствени за нея задължения. Към това следва само да се добави, че това поведение
жалбоподателят неотклонно следва, без да е лишен по какъвто и да е начин нито от
4
общественото си задължение по чл. 205, ал. 1 НПК. Съдът е уточнил, че жалбоподателят Е.
М. няма пречка да сезира, който орган прецени за компетентен, с искане за произнасяне по
неговите твърдения. ВКС не е имал задължение да изпраща жалбата на Е. М. по
компетентност, тъй като същата не съдържа данни за извършено престъпление и не е налице
неизпълнение на чл. 205, ал. 2 НПК. В същата е изложил твърдения, че съдиите по неговото
дело „са преписали в мотивите на съдебния си акт друго решение“, което е било невярна
информация, лъгали били, поради което са изготвили документ с невярно съдържание. На
първо място в чл. 132 КРБ е предвидено, че при осъществяване на съдебната власт съдиите
не носят наказателна и гражданска отговорност за техните служебни действия и за
постановените от тях актове, освен ако извършеното е умишлено престъпление от общ
характер. На второ място изложените твърдения от Е. М. представляват по съществото си
изразено недоволство от начина на написване на самия съдебен акт, а не данни за
„извършено престъпление от общ характер“ по смисъла на чл. 205 НПК. На последно място
следва да бъде отбелязано и че процесната молба за възобновяване на наказателното
производство е адресирана и и до Главния прокурор. Ето защо не е налице противоправно
деяние на ВКС по отношение на неизпращането на жалбата му към органите на досъдебното
производство. Настоящият въззивен състав намира, че не са доказани всички елементи от
фактическия състав на непозволеното увреждане, поради което не е възникнало
притезателното право на ищеца за обезщетение за неимуществени вреди.
С оглед изложеното обжалваното първоинстанционно решение следва да бъде
потвърдено като правилно, а въззивните жалби да бъдат оставени без уважение.
По отношение на частната жалба по чл. 248 ГПК:
В срока по чл. 131 ГПК ответникът чрез процесуален представител съдебен
помощник З. С. претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение. По силата на чл.
78, ал. 3 вр. ал. 8 ГПК ответникът има право на разноски при отхвърляне на предявените
срещу него искове. Искането за присъждане на юрисконсултско възнаграждение е
своевременно направено с отговора на исковата молба.
На следващо място следва да бъде изяснено от правна страна, че всички съдилища са
юридически лица на бюджетна издръжка – чл. 65 ЗСВ. Като такива, тяхното
представителство се осъществява от техните органи, в лицето на ръководителя на
конкретната организация. Ръководителят на съда, с възложени представителни функции, е
съответният председател – чл. 93, ал. 1, т. 1 in fine ЗСВ (за административния съд). В
гражданския процес представители на страните по пълномощие могат да бъдат и
„юрисконсултите или други служители с юридическо образование в учрежденията,
предприятията, юридическите лица и на едноличния търговец“ – чл. 32, т. 3 ГПК.
Юридически лица могат да осъществят процесуалното си представителство по пълномощие
чрез свой служител – лице, което е с тях в трудово/служебно правоотношение, при условие,
че служителят има юридическо образование (правоспособност), независимо от характера на
заеманата от него длъжност – „юрисконсулт“ или друга длъжност. Независимо от това дали
процесуалният представител на страната е на длъжност „юрисконсулт“ или на друга
длъжност, след като той притежава юридическа правоспособност и е осъществил
процесуално представителство въз основа на редовно упълномощаване, упълномощилата го
страна има право на юрисконсултско възнаграждение, което се определя от съда по
правилата на чл. 10, ал. 4 ЗОДОВ във вр. чл. 37 ЗПП и чл. 25, ал. 1 и ал. 2 НЗПП.
Специалната разпоредба на чл. 78, ал. 8 ГПК изисква по делото да е установено единствено,
че страната – юридическо лице е била представлявана (защитавана) в съдебното
производството от юрисконсулт (или друг неин служител с юридическо образование – чл.
32, т. 3 от ГПК), като не е необходимо, а и не би било възможно, да се представят
доказателства за направени разноски за юрисконсултско възнаграждение, което да е
заплатено по конкретното дело. Характерът на правоотношението между юридическото лице
и юрисконсулта е неотносим към правото на присъждане на разноски. Достатъчно е такова
правоотношение да съществува валидно. При благоприятен за страната изход на спора,
свързаната с представителството от юрисконсулт отговорност по чл. 78, ал. 8 ГПК за
5
разноските, следва да намери приложение по аналогия на закона /чл. 46, ал. 2 ЗНА/ и в
случаите, когато представителството е осъществено не от юрисконсулт, а от друго лице с
юридическо образование, полагащо труд в юридическото лице, какъвто в случая е
процесуалният представител – съдебен помощник. Длъжността на съдебния помощник
намира първична уредба в ЗСВ, както и в правилниците за администрацията на съдилищата.
Разпоредбата на чл. 246а, ал. 1, изр. второ ЗСВ позволява на помощниците да изпълняват
„...и други задачи, възложени им от председателите...“ – т.е. не е налице законово
ограничение за процесуално представителство на работодателя по съдебни дела. На
следващо място задължителна предпоставка за заемане на самата длъжност „юрисконсулт“ е
наличието на юридическа правоспособност на лицето, каквото изискване е налице по
отношение и на съдебния помощник. И в двата случая законодателят приема, че за
осъществяването на професионална защита на юридическите лица и едноличните търговци
по делата е достатъчно наличието на юридическо образование на упълномощения от тях
служител. На последно място не е необходимо и представяне на доказателства за
осъществено плащане на възнаграждението, тъй като такова не се извършва, а размерът му
се определя от съда.
Неоснователно е възражението в частната жалба и че ответникът няма право да иска
допълване на решението в частта за разноските, тъй като не бил представил списък по чл. 80
ГПК. Съгласно чл. 80 от Гражданския процесуален кодекс ГПК), страната, която иска
присъждане на разноски, следва да представи на съда списък с направените разноски най-
късно до приключване на последното съдебно заседание в съответната инстанция. Правната
последица от неизпълнение на това процесуално задължение е ясно предвидена в самата
норма – страната губи правото да иска изменение на съдебното решение в частта му относно
разноските. Следователно, представянето на списък по чл. 80 ГПК е процесуална
предпоставка от категорията на абсолютните за допустимостта на производство по
изменение на решението в частта му за разноските. Липсата на такъв списък води до
ненадлежно упражняване на правото да се иска изменение, поради което подобно искане се
явява недопустимо. В този контекст правната последица, установена в чл. 80, изр. 2 ГПК,
настъпва само по отношение на възможността за изменение на решението в частта му за
разноските, но не и по отношение на неговото допълване. В този смисъл са и т. 2, т. 8 и т. 9
от Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на Общото събрание на
гражданската и търговската колегия на ВКС.
По изложените съображения първоинстанционното определение следва да бъде
потвърдено като правилно в обжалваното му част, в която е оставено без уважение искането
му за изменение на решението в частта за разноските на насрещната страна за
юрисконсултско възнаграждение.
По отношение на разноските:
С оглед изхода на спора само въззиваемият има право на разноски във въззивното
производство на основание чл. 78, ал. 3 ГПК. Същият своевременно в отговора на
въззивната жалба претендира разноски само за юрисконсултско възнаграждение по чл. 78,
ал. 3 ГПК. Размерът на юрисконсултското възнаграждение следва да се определи в
справедлив размер съгласно разпоредбите на чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37 ЗПП и чл. 25, ал. 1
и ал. 2 НЗПП, като му бъде присъдено в размер на 100 лв.
Воден от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 17798 от 31.10.2023 г., постановено по гр. дело
№ 50327 по описа за 2022 г. на СРС, 42 състав.
ПОТВЪРЖДАВА Определение № 7937 от 20.02.2024 г., постановено по гр. дело №
50327 по описа за 2022 г. на СРС, 42 състав, в обжалваната му част.
6
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК Е. Д. М. с ЕГН ********** да заплати на
Върховния касационен съд съдебни разноски във въззивното производство в размер на 100
лв.
ДА СЕ ВРЪЧИ препис от решението на страните, като на въззивника връчването да
се осъществи чрез директора на Централен Софийски затвор, както и чрез адв. И. Ю..
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд с касационна
жалба в едномесечен срок от връчването му на страните при условията на чл. 280, ал. 1 и ал.
2 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7