РЕШЕНИЕ
№ 808
гр. Пловдив, 19.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, X СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и трети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:Пламен П. Чакалов
Членове:Румяна Ив. Андреева Атанасова
Бранимир В. Василев
при участието на секретаря Бояна Ал. Дамбулева
като разгледа докладваното от Бранимир В. Василев Въззивно гражданско
дело № 20245300501051 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на „**********, чрез адвокат И. И. от
САК срещу решение № 127/07.01.2024г. по гр.д. № 5122/2023г. на РС
Пловдив, ХХІV гр. състав, с което са отхвърлени предявените от
„**********, искове с правно основание чл.422 ГПК, вр. с чл. 240, ал. 1 и ал.
2, вр. с чл. 86 ЗЗД, за признаване за установено по отношение на Й. И. М.,
ЕГН: **********, с адрес: гр. **********, че същата дължи на дружеството
следните вземания, за които е издадена Заповед по чл.410 ГПК №
3056/26.01.2023г. по ч.гр.д. № 66226/2022г. на СРС, а именно: 500 лв. –
главница по Договор за потребителски кредит № 000-КН65211173 от
10.07.2017г., ведно със законната лихва от 02.12.2022г., до окончателното
плащане; 82,22 лв. – договорна лихва за периода 10.07.2017г. – 05.12.2017г.;
252,80 лв. – мораторна лихва върху главницата за периода 06.12.2017г. –
29.11.2022г.
Решението се обжалва като неправилно, незаконосъобразно и
1
необосновано. Сочи се, че е налице действителен договор за потребителски
кредит с ответницата, който съответства на всички изисквания на ЗПК и
неоснователно съдът е приел, че са нарушени изискванията на чл.11, ал.1, т.
20 от ЗПК. Сочи се, че лихвеният процент в казуса е фиксиран. Сочи се, че
като се приложи ГПР спрямо неизплатената и падежирала главница за срока
на кредита, се стига до извода, че е спазено изискването на чл.11, ал. 1, т.9 от
ЗПК, като ГЛП е в размер на 40 % и не е необходимо да се посочват условия
на прилагането му, доколкото такива условия няма. Сочи се, че ако се
приемат аргументите на Районен съд - Пловдив, че договорът е
недействителен, то на основание чл. 22 от ЗПК във връзка с чл.23 от закона,
следва да бъде върната чистата стойност на кредита, което в казуса не е
сторено. Сочи се практика на Върховен касационен съд в тази насока. Сочи
се, че от тази практика следва изводът, че когато договорът за потребителски
кредит бъде обявен за недействителен на основание чл. 22 от ЗПК, главницата
се дължи на договорно основание, а не на основание по чл.55 – чл. 59 от ЗЗД.
Иска се отмяна на решението и постановяване на друго такова съобразно
двете алтернативни искания, които са направени в жалбата, като се сочи, че в
казуса не е изтекла погасителна давност, тъй като крайният падеж на кредита
е бил 05.12.2017 г., а искът по чл. 422 от ГПК се счита предявен от подаване
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, което е преди
изтичането на петгодишния срок. Претендират се разноските по делото.
В срок е постъпил отговор на въззивната жалба от Й. И. М., чрез
пълномощника адв. К. Б., с който решението се намира за правилно и
законосъобразно и се иска неговото потвърждаване. Претендират се разноски
съобразно чл.38 от Закона за адвокатурата.
Пловдивският окръжен съд, Х-ти граждански състав, след като прецени
данните по делото въз основа на доводите на страните и при дължимата
служебна проверка, намира следното:
Въззивната жалба е допустима, като подадена в законния срок от
легитимирани страни, внесена е дължимата държавна такса за въззивно
обжалване и е изпълнена процедурата за отговор. Жалбата отговаря на
изискванията на закона по форма, съдържание и приложения.
Обжалваното решение не е недопустимо или нищожно при
постановяването му не е нарушена императивна материалноправна норма.
2
Основателно е възражението на жалбоподателя „*******, че е спазено
изискването на чл.11, ал. 1, т.9 от ЗПК, като ГЛП е в размер на 40 % и не е
необходимо да се посочват условия на прилагането му, доколкото такива
условия няма. Касае се до фиксирана лихва, а не до променлив лихвен
процент, та да са нужни дълги разяснения в тази насока. В тази насока
законът е ясен видно от §1 т.4 от ДР на ЗПК лихвения процент се прилага на
годишна основа към сумата на усвоения кредит. Тоест липсва каквато и да е
неяснота как точно се прилага този лихвен процент. Като тук следва да се
посочи, че горната правна норма не изисква размера на възнаградителната
лихва да се посочва като сума в лева, а същата следва да се посочва в
проценти /по аргумент от §1 т.4, т.5 , т.5а и т.6 от ДР на ЗПК/, както е сторено
и в казуса. Аналогично е решението дадено в чл.3 б.“и“ от Директива
2008/48/ЕО на Европейския Парламент и на Съвета относно договорите за
потребителски кредити - „лихвен процент" означава лихвеният процент,
изразен или като фиксиран, или като променлив процент, който се прилага на
годишна основа към сумата на усвоения кредит. Тоест в закона има ясно
изразен начин на прилагане на лихвения процент - на годишна основа към
сумата на усвоения кредит. Касае се до императивна правна норма и същата
се прилага към договора за кредит независимо дали същата е отразена в
договора или не /чл.9 от ЗЗД/. Тоест тук неяснота как се прилага ГЛП няма.
Неоснователно е възражението на жалбоподателя, че съдът е приел, че
са нарушени изискванията на чл.11, ал.1, т.20 от ЗПК. Горната норма изисква
наличие в договора за кредит на информация за наличието или липсата на
право на отказ на потребителя от договора, срока, в който това право може да
бъде упражнено, и другите условия за неговото упражняване, включително
информация за задължението на потребителя да погаси усвоената главница и
лихвата съгласно чл.29 ал.4 и 6, както и за размера на лихвения процент на
ден. В процесния договор подобна информация няма. В общите условия към
този вид договори в чл.3.3 отново липсва посочен размер на лихвения
процент на ден, който евентуално ще се дължи при упражнено от потребителя
право на отказ от договора. Правилен е извода на ПРС, че при това
положение на основание чл.22 от ЗПК е нищожен поради неспазване на
изискванията на чл.11, ал.1, т.20 от ЗПК.
Основателно е възражението на жалбоподателя „********, че на
основание чл.22 от ЗПК във връзка с чл.23 от ЗПК, когато договорът за
3
потребителски кредит бъде обявен за недействителен на основание чл.22 от
ЗПК, главницата се дължи на договорно основание, а не на основание по
чл.55 – чл.59 от ЗЗД. Настоящият въззивен състав напълно споделя изводите
на ВКС отразени в посочените от жалбоподателя съдебни актове – решение
№ 50174/26.10.2022г. по гр.д. № 3855/2021г. ВКС, ІV г.о., решение №
60186/28.11.2022г. по т.д. № 1023/2020г. ВКС, І т.о., решение №
50056/29.05.2023г. по т.д. № 2024/2022г. ВКС, І т.о., че ЗПК е специален
закон спрямо ЗЗД и при нищожност на специалните основания визирани в
чл.22 от ЗПК, главницата се дължи на договорно основание – чл.23 от ЗПК.
Ето защо неоснователни са изводите на ПРС, че доколкото вземането е
погасено по давност, в случая безпредметно да се обсъжда дали това вземане
следва да се присъди или да се отхвърли, тъй като основанието му било
различно от предявеното, а именно – неоснователно обогатяване.
Незаконосъобразни са и изводите на ПРС, че с оглед недействителността на
договора, вземането за връщане на дадената по нищожния договор сума в
размер на 500 лв. се погасява с общата 5-годишна давност, считано от
предаване на сумата от кредитора на длъжника, а не от падежа на
недействителния договор. Доколкото както въззивният съд вече посочи по-
горе чистата сума по договора се дължи на договорно основание, то началото
на погасителната давност се регулира от нормата на чл.114 от ЗЗД и
давността почва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. В
казуса при договор за кредит дължим с разсрочени във времето анюитетни
вноски, дължимостта на цялото вземане е налична към настъпване на датата
на последната вноска или датата на настъпване на предсрочна изискуемост,
каквато в казуса не е налична. Тоест давността започва да тече на деня
следващ датата на последната вноска – 05.12.2017г. тоест в казуса същата
започва да тече на 06.12.2017г. Заявлението по чл.410 от ГПК е подадено на
05.12.2022г. и не е изтекла погасителната давност по ЗЗД, на база нормата на
чл.422 ал.1 от ГПК във вр. с чл.116 б.“б“ от ЗЗД.
Ето защо искът е основателен на основание чл.23 от ЗПК за сумата от
500 лева главница по договор за потребителски кредит № ********. Дължи се
на основание чл.86 от ЗЗД и законната лихва върху горната сума от
изискуемостта 06.12.2017г. до посочената от ищеца дата 29.11.2022г., която
предхожда датата - 05.12.2022г., на която е подадено заявлението по чл.410 от
ГПК и същата се счита за дата на предявяване на иска по чл.422 от ГПК. Тази
4
дължима сума изчислена служебно от съда е точно 252,80 лева, колкото се
претендира от ищеца и същата следва да се присъди изцяло. Дължи се и
законната лихва върху главницата от 500 лева от датата на подаване на иска
05.12.2022г. до окончателното му плащане. В тази част и в частта относно
разноските решението ще се отмени частично, а исковете ще се уважат. В
останалата му част /за 82,22 лева договорна лихва/ решението ще се потвърди
като законосъобразно.
Искът като сбор от главница и лихва е уважен на 90,15%, а е отхвърлен
на 9,85%. В рамките на тези пропорции следва да се присъдят разноските по
това дело.
За оказана безплатна правна помощ на ответницата по реда на чл.38 ал.1
т.2 от ЗА на адвокат Н. И. от САК се дължат 9,85% от приетата за
справедлива сума за защита в първата инстанция по 600 лева /определение
№2402/26.02.2024г. по чл.248 ГПК/ или общо 59,10 лева. На адв.М. Л. за
защита по заповедното производство се дължат 9,85% от приетата за
справедлива сума от първата инстанция по 200 лева или 19,70 лева. На адв.К.
Б. за безплатна правна помощ за въззивната инстанция според съда й се
дължат 300 лева по чл.38 от ЗА, от която сума се присъждат съразмерно
9,85% или 29,55 лева.
На ищеца „******* на основание чл.78 ал.1 от ГПК се дължат от
сторените от тях разноски за първата инстанция 125 лева държавна такса /л.5
и л.35/ и 480 лв. за адвокатски хонорар /л.8/. Или общо 605 лева, от които се
присъждат съразмерно 90,15% или 545,40 лева. За заповедното производство
разноски по заповедта по чл.410 от ГПК са 25 лв. за държавна такса и 480 лв.
за адвокатско възнаграждение. Общо 505 лева от който се присъждат
съразмерно 90,15% или 455,25 лева. За въззивната инстанция 75 лева
държавна такса и 480 лв. за адвокатски хонорар. Или общо 555 лева, от които
се присъждат съразмерно 90,15% или 500,33 лева.
Мотивиран така съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 127/07.01.2024г. по гр.д. № 5122/2023г. на РС
Пловдив, ХХІV гр. състав, в частта за главницата до размера от 500 лева, в
5
частта за 252,80 лв. – мораторна лихва върху главницата за периода
06.12.2017г. – 29.11.2022г. и в частта относно разноските и вместо това
постанови:
ПРИЗНАВА по иска по чл.422 от ГПК за установено че Й. И. М., ЕГН:
**********, с адрес: гр. ********* дължи на „********** сумата от 500 лева
за главница по договор за потребителски кредит № *********г., ведно със
законната лихва върху тази сума от 05.12.2022г. до изплащане на вземането,
както и сумата 252,80 лв. – мораторна лихва върху главницата за периода
06.12.2017г. – 29.11.2022г., за които е издадена Заповед по чл.410 ГПК №
3056/26.01.2023г. по ч.гр.д. № 66226/2022г. на СРС.
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата му част.
ОСЪЖДА ********** да заплати на адв. Н. И. И., ЕГН: **********, с
адрес: **********, сумата в размер на 59,10 лева – адвокатско
възнаграждение за исковото производство пред РС Пловдив за оказана
безплатна правна помощ на Й. И. М., ЕГН: ********** по реда на чл.38 ал.1
т.2 от ЗА.
ОСЪЖДА ************ да заплати на М. Л. Л., ЕГН: **********, с
адрес: **********, , сумата в размер на 19,70 лева – адвокатско
възнаграждение за заповедното производство пред РС София за оказана
безплатна правна помощ на Й. И. М., ЕГН: ********** по реда на чл.38 ал.1
т.2 от ЗА.
ОСЪЖДА ********** да заплати на адв. К. И. Б., ЕГН:**********, с
адрес: *********, сумата в размер на 29,55 лева – адвокатско възнаграждение
за въззивното производство пред ОС Пловдив за оказана безплатна правна
помощ на Й. И. М., ЕГН: ********** по реда на чл.38 ал.1 т.2 от ЗА.
ОСЪЖДА Й. И. М., ЕГН: **********, с адрес: *********** сумата от
от 545,40 лева за разноски пред първата инстанция, сумата от 500,33 лева за
разноски сторени пред въззивния съд и сумата 455,25 лева за разноски
направени в заповедното производство.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
6
1._______________________
2._______________________
7