Решение по дело №19/2023 на Административен съд - Русе

Номер на акта: 41
Дата: 15 февруари 2023 г. (в сила от 8 март 2023 г.)
Съдия: Ивайло Йосифов Иванов
Дело: 20237200700019
Тип на делото: Административно дело
Дата на образуване: 12 януари 2023 г.

Съдържание на акта

Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

                                                                                                                     № 41

гр.Русе, 15.02.2023 г.

В  ИМЕТО  НА  НАРОДА

Административен съд-Русе, I-ви състав, в открито заседание на седми февруари през две хиляди двадесет и трета година, в състав:

                                                               СЪДИЯ: Ивайло Йосифов

при участието на секретаря Наталия Георгиева, като разгледа докладваното от съдията адм.д. № 19 по описа за 2023 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.145 и сл. от АПК вр. чл.118, ал.3 от КСО.

Образувано е по жалба от Д.А.А. ***, депозирана чрез процесуалния му представител, против решение № 2153-17-281 от 22.12.2022 г., издадено от директора на Териториално поделение (ТП) на Националния осигурителен институт (НОИ) - Русе, с което е отхвърлена жалбата му по административен ред и е потвърдено разпореждане № 2140-17-608 от 11.11.2022 г. на ръководителя по пенсионно осигуряване при ТП на НОИ - Русе. С потвърденото разпореждане, на основание чл.68, ал.1-3 от КСО и чл.9а, ал.2 от КСО, е отказано отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст (ОСВ) на жалбоподателя. Развиват се съображения за незаконосъобразност на оспореното решение и потвърденото с него разпореждане като постановени в противоречие на материалноправните разпоредби. Твърди се, че неправилно не е зачетен като действителен трудов стаж периодът на редовна военна служба от 16.01.1974 г. до 14.01.1976 г. с обща продължителност от 1 година, 11 месеца и 29 дни, при чието зачитане за жалбоподателя биха били налице положителните материалноправни предпоставки за отпускане на лична пенсия за ОСВ на основание чл.68, ал.3  от КСО. Моли съда да отмени оспореното решение и потвърденото с него разпореждане и да върне преписката на пенсионния орган за ново произнасяне по подаденото от него заявление, съгласно дадените от съда указания по тълкуването и прилагането на закона. Претендира присъждане на направените деловодни разноски.

Ответникът по жалбата – директорът на ТП на НОИ – Русе, чрез процесуалния си представител, изразява становище за неоснователност на жалбата и моли съда да я отхвърли по изложените в представените писмени бележки съображения.  Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, в случай че жалбоподателят претендира присъждането на такова над предвидения в Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения минимален размер.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства, съобрази доводите на страните и извърши служебна проверка на законосъобразността на оспорения административен акт, приема следното:

Жалбата, инициирала настоящото производство, е депозирана от активно процесуално легитимирано лице, което е адресат на издаденото решение и потвърденото с него разпореждане на пенсионния орган, и чиито права и законни интереси са засегнати от същото. Оспорването е направено в законоустановения срок - решение № 2153-17-281 от 22.12.2022 г., издадено от директора на ТП на НОИ – Русе е връчено на 04.01.2023 г. (известие за доставяне на л.5 от преписката), а жалбата до съда е депозирана чрез административния орган по пощата на 05.01.2023 г., видно от датата върху пощенското клеймо (л.7 от делото), като е регистрирана при органа с № 2153-17-281#1 от 06.01.2023 г. (л.3 от делото). Следва да се приеме, че подадената жалба е допустима. Разгледана по същество, същата е основателна.

Обжалваното решение № 2153-17-281 от 22.12.2022 г., издадено от директора на ТП на НОИ - Русе и разпореждане № 2140-17-608 от 11.11.2022 г. на ръководителя по пенсионно осигуряване при ТП на НОИ - Русе са издадени в рамките на установената от закона местна, степенна и материална компетентност – чл.117, ал.1, т.2, б.„а“, респективно чл.98, ал.1 от КСО.

Спазени са изискванията за форма на разглежданите административни актове, съгласно чл.59 от АПК. Изложени са фактическите основания - фактите, поради които е счетено от административния орган, че не е налице основание за отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст при условията на чл.68, ал.3 от КСО. В хода на проведеното административно производство не са допуснати съществени процесуални нарушения.

Жалбоподателят Д.А.А. е подал заявление вх. № 2113-17-1600 от 14.09.2022 г. до директора на ТП на НОИ – Русе с искане да му бъде отпусната лична пенсия за осигурителен стаж и възраст. Към заявлението са приложени документи, удостоверяващи осигурителния му стаж. (л.л.11-14 от преписката).

С разпореждане № 2140-17-608 от 11.11.2022 г., на основание чл.68, ал.1-3 от КСО и чл.9а, ал.2 от КСО, ръководителят по пенсионно осигуряване при ТП на НОИ – Русе е отказал да отпусне лична пенсия за осигурителен стаж и възраст на Д.А.А. (л.9 от преписката). Пенсионният орган стигнал до извода, че на А. не се следва пенсия при условията на чл.68, ал.1-2 от КСО, тъй като към датата на подаване на заявлението има навършени 66 г. 10 м. и 11 д., но не изпълнява условието за минимален осигурителен стаж 39 г. 02 м., като по представените документи му е зачетен осигурителен стаж от втора категория 11 г. 08 м. 01 д. и от трета категория 03 г. 11 м. 12 д. или общ осигурителен стаж, превърнат към III категория – 18 г. 06 м. 13 д., без превръщане - 15 г. 07 м. 13 д. Също така е пояснил, че лицето не може да се възползва и от разпоредбата на чл.9а, ал.2 от КСО за откупуване на недостигащи до 5 години осигурителен стаж, тъй като има недостигащ стаж 20г. 07 м. 17 д. Органът стигнал и до извода, че на А. не се следва и пенсия при условията на чл.68, ал.3 от КСО, тъй като има навършени 66 г. 10 м. и 11д., но няма 15 години действителен осигурителен стаж, а има 13 г. 07 м. и 14 д., като приел за недействителен стажа за времето на военна служба за периода от 16.01.1974 г. до 14.01.1976 г. с продължителност 01 г. 11 м. и 29 д. Позовавайки се на текста на разпоредбата на §1, ал.1, т.12 от ДР на КСО относно легалната дефиниция на понятието „действителен стаж“, пенсионният орган е приел, че времето на наборна служба не може да служи за придобиване право на пенсия по чл.68, ал.3 от КСО.

Разпореждането на ръководителя на ПО било получено на 18.11.2022 г. (вж. известие за доставяне на л.10 от преписката) и същото е било обжалвано в срок, чрез адв.-пълномощник М.М., пред директора на ТП на НОИ – Русе, с жалба, заведена под вх. № 1012-17-378 от 22.11.2022 г. при ТП на НОИ – Русе (л.л.6-8 от преписката).

С решение № 2153-17-281 от 22.12.2022 г., директорът на ТП на НОИ – Русе е отхвърлил жалбата, подадена от А. срещу разпореждане № 2140-17-608 от 11.11.2022 г. на ръководителя по пенсионно осигуряване при ТП на НОИ – Русе (л.л.1-4 от преписката).

В решението си горестоящият административен орган е споделил напълно извода на ръководителя по пенсионното осигуряване при ТП на НОИ - Русе, като също е приел, че периодът на редовната военна служба от 16.01.1974 г. до 14.01.1976 г. с продължителност 01 г. 11 м. и 29 д., не е действителен осигурителен стаж по смисъла на §1, ал.1, т.12 от ДР на КСО. И според горестоящия орган, макар периодът на редовната военна служба да се зачита за осигурителен стаж, не представлява „действителен“ такъв по смисъла на цитираната разпоредба. Поради това А. нямал 15 години действителен осигурителен стаж, а имал 13 г. 07 м. и 14 д., т.е. от зачетения му осигурителен стаж, без превръщане /сбор от втора и трета категория/ - 15 г. 07 м. 13 д. били приспаднати 01 г. 11 м. 29 д. Горестоящият орган възприел за правилен отказа на пенсионния орган да отпусне пенсия за осигурителен стаж и възраст на основание чл.68, ал.3 от КСО и отхвърлил подадената пред него жалба против разпореждане № 2140-17-608 от 11.11.2022 г. на ръководителя по пенсионно осигуряване при ТП на НОИ - Русе.

Решението на директора на ТП на НОИ – Русе е получено на 04.01.2023г., видно от представеното известие за доставяне (л.5 от преписката). Същото е обжалвано пред АдмС – Русе чрез административния орган на 05.01.2023 г., видно от датата върху пощенското клеймо (л.7 от делото).

По материалната законосъобразност на оспорения акт, съдът счита следното:

Не е спорно, че за жалбоподателя не са налице изискванията за отпускане на лична пенсия за ОСВ при условията на чл.68, ал.1-2 от КСО, нито че по отношение на лицето не би могла да намери приложение и разпоредбата на чл.9а, ал.2 от КСО.

Спорът се съсредоточава до това дали са налице изискванията за предоставяне на лична пенсия за ОСВ на А. при условията на чл.68, ал.3 от КСО и в частност налице ли е условието той да притежава „най-малко 15 години действителен осигурителен стаж“.

Съгласно разпоредбата на чл.68, ал.3 от КСО, в случай че лицата нямат право на пенсия по ал.1 и 2, до 31 декември 2016 г., те придобиват право на пенсия при навършване на възраст 65 години и 10 месеца за жените и мъжете и най-малко 15 години действителен осигурителен стаж. От 31 декември 2016 г. възрастта се увеличава от първия ден на всяка следваща календарна година с по 2 месеца до достигане на 67-годишна възраст.

В случая административният орган е зачел общ осигурителен стаж без превръщане на А. 15 г. 07 м. 13 д, от който за действителен осигурителен стаж е признал такъв в размер на 13 г. 07 м. и 14 д., като за стаж, непопадащ в приложното поле на § 1, ал.1, т.12 от ДР на КСО е определен зачетеният за периода от 16.01.1974 г. до 14.01.1976 г. стаж, положен на наборна военна служба с продължителност 01 г. 11 м. и 29 д.

Настоящият съдебен състав споделя становището на жалбоподателя, като счита, че спорният стаж следва да бъде зачетен за действителен осигурителен стаж.

От приетите без оспорване от страните по делото писмени доказателства, включително опис на осигурителния стаж (л.л.15 и 16 от преписката, вж. документ под т.2 ВК № 112266/19.01.1976; осигурител: БА/ЦВА; длъжност: срочнослужещ; период: 16.01.1974 – 14.01.1976; тип на периода: наборна служба; III категория: 01 г. 11 м. 29 д., като в забележка е посочено: приравнено на осигурителен стаж време), представен от ответника с приобщената към делото административна преписка, е видно, а и този факт не е спорен, че от 16.01.1974 г. до 14.01.1976 г., А. е бил на редовна военна служба.

Съгласно действащата към момента на подаване на заявлението за пенсия разпоредба на чл.9, ал.7 от КСО, за осигурителен стаж при пенсиониране се зачита периодът на наборна или мирновременна алтернативна служба. В този смисъл е и нормата на чл.44 от Наредбата за пенсиите и осигурителния стаж, която гласи, че за осигурителен стаж от трета категория се признава времето на наборна военна служба и времето на обучение на курсанти и школници след навършване на пълнолетие до размера на наборната военна служба за съответния род войски, съгласно действащото законодателство, независимо кога са положени.

Съгласно § 9, ал.1 от ПЗР на КСО, времето, което се зачита за трудов стаж и за трудов стаж при пенсиониране, положен до 31 декември 1999 г. съгласно действащите дотогава разпоредби, се признава за осигурителен стаж по този кодекс.

Според чл.81 от Правилника за прилагане на закона за пенсиите (отм.), която норма в редакцията й към ДВ, бр.102 от 1967 г. е и относимата към периода на полагане военната служба от жалбоподателя, зачита се за трудов стаж от III категория времето, прекарано в редовна военна служба или трудова повинност.

Статусът на А. по време на наборната военна служба се е уреждал с текста на чл.9 от Закона за всеобщата военна служба в Народна република България. Съгласно цитираната законова норма, военната служба във Въоръжените сили се състои от действителна военна служба и служба в запаса. На действителна военна служба се намират маршалите, генералите, офицерите, свръхсрочнослужещите старшини и сержанти, приети за кадър във Въоръжените сили, и всички срочно служещи от сержантския, войнишкия и курсантския състав, които служат редовната си военна служба във Въоръжените сили. Служещите редовната си военна служба от сержантския и войнишкия състав се наричат срочнослужещи, а приетите на щатна служба след изслужване на редовната военна служба - свръхсрочнослужещи. Намиращите се на действителна военна служба се наричат военнослужещи, а зачислените в запаса - запасни. Следователно срочно служещите от войнишкия състав са на действителна военна служба, което означава действителен осигурителен стаж.

В процесния период 1974 г. -1976 г. наборната военна служба в България е била действителна и задължителна за мъжете, съгласно чл.3 от Закона за всеобщата военна служба в Народна република България (обн. изв. бр. 13 от 14.02.1958 г., отм., ДВ, бр. 112 от 27.12.1995 г., в сила от 27.02.1996 г.), т.е. същата е представлявала обективно и неотстранимо по волята на дадено лице препятствие същото да полага труд, който да представлява основание за неговото осигуряване и съответно за придобиването на осигурителен стаж по смисъла на действащото към датата на постановяване на оспорения акт законодателство.

Предвид изложеното, положеният от А. трудов стаж от ІІІ категория по време на редовната му военна служба е период, през който той е работил без трудово правоотношение, но който по силата на закона е признат за действителен стаж.

След като стажът на редовна военна служба, положен от жалбоподателя за процесния период, се зачита за трудов такъв, съгласно действащите към този период разпоредби, при действието на нормата на чл.81 от ППЗП (отм.), то с оглед разпоредбата на §9, ал.1 от ПЗР на КСО, същият следва да бъде признат за действителен осигурителен стаж по смисъла на §1, ал.1, т.12 от ДР на КСО. В този смисъл е и трайната практика на ВАС, намерила отражение в редица съдебни актове, като например решение № 9097 от 8.07.2020 г. на ВАС по адм. д. № 890/2020 г., VI о., решение № 15601/18.11.2019 г. по адм. дело № 2021/2019 г. и мн. др.

De lege lata, със § 1 от ЗДКСО (обн., ДВ, бр. 8 от 25.01.2023 г.), е допълнена разпоредбата на § 1, ал.1, т.12 от ДР на КСО, съдържаща легалната дефиниция на понятието „действителен стаж“ , като след думата „изслуженото“ е добавено  „календарно“, а след думата „смърт“ се добавя „периодът на наборна или мирновременна алтернативна служба, периодите по чл.7 от Закона за политическа и гражданска реабилитация на репресирани лица". Така, в резултат на посоченото допълнение, законодателят вече изрично е включил в обхвата на разглежданото понятие и периода на наборната военна служба. Вярно е, че в ЗДКСО (обн., ДВ, бр. 8 от 25.01.2023 г.) няма включени заключителни разпоредби, с които изрично да му се придава обратна сила (ретроактивно действие), съгласно чл.14, ал.1 от ЗНА и чл.35, ал.1 от Указ № 883 от 24.04.1974 г. за прилагане на ЗНА. Съдът намира, че в случая е налице хипотезата на т.нар. несъщинско обратно действие на материалния закон, при което новата правна уредба преурежда за в бъдеще заварени правоотношения, които не са приключили. Така на един период от време, който е приключил в миналото – периодът на отдавна положената наборна военна служба, институт, последно уреден в чл.83, чл.84 и чл.96 – чл.114 от ЗОВСРБ (отм. с § 2, т.1 от ПЗР на действащия ЗОВСРБ) и окончателно отменен, считано от 01.01.2008 г., с ДВ бр. 56 от 2006 г., в сила от посочената дата, която отмяна е последвана и от изменение на конституционната норма на чл.59, ал.2 от Конституцията на Република България, се придават нови материалноправни последици като занапред този период вече се зачита за действителен стаж.

При извършване на преценка за материалната законосъобразност на оспорения административен акт обсъжданото несъщинско обратно действие на допълнението на § 1, ал.1, т.12 от ДР на КСО следва да бъде съобразявано спрямо момента на издаване на акта съгласно чл.142, ал.1 от АПК, в случая на разпореждане № 2140-17-608 от 11.11.2022 г. на ръководителя по пенсионно осигуряване при ТП на НОИ – Русе. Към този момент е действала предходната редакция на дефиницията по § 1, ал.1, т.12 от ДР на КСО, т.е. в настоящия случай нейното допълнение се явява неприложимо. Независимо от това, както беше отбелязано и по-горе, и до разглежданото допълнение на § 1, ал.1, т.12 от ДР на КСО в съдебната практика е безспорно положението, че наборната военна служба представлява действителен стаж.

След признаването за действителен осигурителен стаж на периода на редовна (наборна) служба за времето от 16.01.1974 г. до 14.01.1976 г., то действителният осигурителен стаж на жалбоподателя безспорно е повече от 15 години – а именно зачетеният от пенсионния орган действителен стаж с продължителност 13 г. 07 м. 14 д., към който се прибавя периодът, през който лицето е било на военна служба, с продължителност 01 г. 11 м. 29 д., което прави общо 15 г. 07 м. 13 д. действителен осигурителен стаж. Поради това следва да се приеме, че към датата на подаване на заявлението - 14.09.2022 г., жалбоподателят е придобил право на пенсия при условията на чл.68, ал.3 от КСО.

Ето защо оспореното решение на директора на ТП на НОИ – Русе и разпореждането на ръководителя по пенсионно осигуряване се явяват издадени при неправилно приложение на материалния закон, поради което следва да бъдат отменени и преписката бъде върната на компетентния пенсионен орган при ТП на НОИ - Русе за ново произнасяне, при съобразяване с дадените в мотивите на настоящото решение указания по тълкуването и прилагането на материалния закон.

При този изход на спора и на основание чл.120, ал.2 от КСО в полза на жалбоподателят следва да бъдат присъдени направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 350 лева, за чието реално заплащане са представени надлежни доказателства (вж. договор за правна защита и съдействие от 01.09.2022 г. на л.5 от делото). Деловодните разноски, на основание § 1, т.6 от ДР на АПК, следва да бъдат възложени в тежест на Националния осигурителен институт, който има качеството на юридическо лице съгласно чл.33, ал.2 от КСО и чл.2, ал.1 от Правилника за организацията и дейността на НОИ. Съдът намира за неоснователно възражението на ответника за прекомерност на адвокатското възнаграждение, тъй като същото е на минимума по чл.8, ал.2, т.2 от Наредба № 1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, в редакцията на разпоредбата към датата на договарянето и заплащането му /01.09.2022 г./, като към настоящия момент е в сила законодателна промяна, съгласно която е увеличен минималният размер на адвокатското възнаграждение за процесуално представителство, защита и съдействие по административни дела без определен материален интерес за дела по КСО от 350 лева на 500 лева.

Така мотивиран, съдът

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ по жалба на Д.А.А., с ЕГН **********, с адрес: ***, решение № 2153-17-281 от 22.12.2022 г., издадено от директора на Териториално поделение на Националния осигурителен институт – Русе и потвърденото с него разпореждане № 2140-17-608 от 11.11.2022 г. на ръководителя по пенсионно осигуряване при ТП на НОИ – Русе, с което, на основание чл.68, ал.1-3 от КСО и чл.9а, ал.2 от КСО, е отказано отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст на жалбоподателя.

ВРЪЩА преписката на ръководителя на пенсионното осигуряване при ТП на НОИ - Русе за ново произнасяне по заявление № 2113-17-1600/14.09.2022 г. по описа на ТП на НОИ – Русе, подадено от Д.А.А., с ЕГН **********, съобразно дадените в мотивите на решението задължителни указания по прилагането на материалния закон.

ОСЪЖДА Националния осигурителен институт, да заплати на Д.А.А., с ЕГН **********, с адрес ***, сумата от 350 лева – разноски за заплатено адвокатско възнаграждение.

Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховния административен съд в 14-дневен срок от съобщаването му на страните.

                                                                        

 

                                                        СЪДИЯ: