№ 241
гр. Кюстендил, 29.06.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, III СЪСТАВ, в публично заседание
на шести юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Росица Б. Савова
Членове:Татяна Хр. Костадинова
Елисавета Г. Деянчева
при участието на секретаря Галина Г. Кирилова
като разгледа докладваното от Елисавета Г. Деянчева Въззивно гражданско
дело № 20231500500202 по описа за 2023 година
Производството е по реда на Глава Двадесета „Въззивно обжалване“, чл.258 и
сл. от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).
Образувано е по въззивна жалба, депозирана от „ЕОС МАТРИКС“ ЕООД,
вписано в ТР при АВ с ЕИК131001375, със седалище и адрес на управление гр. София,
ж.к. „Малинова долина“, ул. „Рачо Петков – Казанджията“ № 4-6, т. 6, представлявано
от Р.И.М.-Т. с ЕГН ********** – ищец в първоинстанционното производство пред
Районен съд – Кюстендил (КРС), насочена против Решение № 100/09.02.2023 г.,
постановено по гр.д. № 1483 от описа на съда за 2022 г.
Жалбоподателят поддържа, че решението е неправилно, незаконосъобразно и
постановено в противоречие с материалния и процесуалния закон.
Конкретизира, че първоинстанционният съд неправилно е разтълкувал
задължителната съдебна практика, материализирана в Решение № 3 от 16.04.2014 г. на
ВКС по т. д. № 1711/2013 г., I т. о., ТК и Решение № 123 от 24.06.2009 г. на ВКС по т.
д. № 12 '2009 г., II т. о., ТК. С оглед на това смята, че уведомление, приложено към
исковата молба и достигнало до длъжника със същата, съставлява надлежно
съобщаване за цесията, съгласно чл. 99, ал. 3 пр. първо ЗЗД, с което прехвърлянето на
вземането поражда действие за длъжника, на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД, и то следва да
бъде съобразено като факт от значение за спорното право, настъпил след предявяване
на иска, на основание чл. 235, ал. 3 ГПК. Във връзка с изложеното, като бъде
съобразена и липсата на законово ограничение цесията да бъде съобщена на длъжника
от новия кредитор, който действа като пълномощник на стария, то следвало да се
приеме, че уведомление по смисъла на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД, изходящо от цесионера и
приложено към искова молба на последния, представлява надлежно съобщаване на
цесията на длъжника.
1
Не се споделя тезата на първоинстанционния съд, че заради посочената в
изходящия номер на уведомлението дата, а именно 24.08.2021 г., то е компрометирано,
т.к. датата на изготвянето му не рефлектирала върху валидността на уведомяването.
Сочи, че към датата на исковата молба, към която е приложено същото, а именно
август 2022 г., от която именно дата Д. И. се счита уведомен за цесията, адв. П. В. бил
надлежно упълномощен от цесионера за извършване на уведомявания по смисъла на
чл. 99 от ЗЗД. Датата, на която той бил упълномощен от „ЕОС Матрикс“ ЕООД -
01.12.2021 г. била последваща датата на упълномощаване на цесионера от цедента -
19.02.2021 г. и предхождаща датата на депозиране на исковата молба в Районен съд -
гр. Кюстендил - 09.08.2022 г.
В условията на евентуалност, дори съдът да счита изложените по-горе
аргументи за неоснователни, се иска да бъде съобразен факта, че „ЕОС Матрикс“
ЕООД е търговец по правноорганизационната си форма и спрямо него се прилагат
правилата на Търговския закон, Следователно, правоотношенията, в които участва
дружеството са търговски, без значение качеството на насрещната страна по тях.
Позовава се заради това на презумпцията на чл. 301 ТЗ, според която „когато едно лице
действа от името на търговец без представителна власт, се смята, че търговецът
потвърждава действията, ако не се противопостави веднага след узнаването“. По
делото нямало доказателства за изрично противопоставяне на „ЕОС Матрикс“ ЕООД
срещу извършените правни действия от адв. В. по уведомяване на длъжниците за
цесията, поради което следвало да се считат потвърдени от дружеството въз основа на
чл. 301 ТЗ. Освен това, при липса на потвърждаване, на недействителността можело да
се позове единствено лицето, от името на което са извършени действията (така ТР №
5/2015 г. на ОСГТК на ВКС).
Застъпено е и становището, че вземането не е погасено по давност поради
автоматично настъпила предсрочна изискуемост. Съдът неправилно в този смисъл се
позовавал на чл. 15 от Договора за потребителски кредит, според който при неплащане
на която и да е месечна вноска кредитът става автоматично предсрочно изискуем в
целия му размер. Това се намирало в противоречие с обективираното в Тълкувателно
решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. ОСГТК на ВКС, според което „В
хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК за вземане, произтичащо от договор
за банков кредит с уговорка, че целият кредит става предсрочно изискуем при
неплащането на определен брой вноски или при други обстоятелства, и кредиторът
може да събере вземането си, без да уведоми длъжника, вземането става изискуемо с
неплащането или настъпването на обстоятелствата, след като банката е упражнила
правото си да направи кредита предсрочно изискуем и е обявила на длъжника
предсрочната изискуемост.“
В процесния случай нито цедентът, нито цесионерът били упражнили правото
си да обявят кредита за предсрочно изискуем, от което следвало, че предсрочна
изискуемост на кредита не е настъпила, като приложими били общите правила за
течението на давността при договорите за кредит, а именно: В случаите, в които е
уговорено връщането на сумата да става на погасителни вноски на предварително
определени дати, това не превръща тези вноски в периодични плащания. То
представлява съгласие на кредитора да приеме изпълнение от страна на длъжника на
части. Съгласно чл. 66 ЗЗД „Кредиторът не може да бъде принуден да приеме
изпълнение на части, макар задължението да е делимо. Това право на кредитора, ако
бъде упражнено, не следвало да поставя кредитора в по-неблагоприятно положение от
това, в което би бил, ако не приеме погасяване на отделни вноски, доколкото в тази
2
хипотеза било безспорно, че давността за вземането му е 5-годишна съгласно чл. 110
ЗЗД. Поради изложените доводи по отношение на процесния договор за кредит, в
който кредиторът се е съгласил да приеме изпълнение на части, не следвало да се
прилага кратката 3-годишна давност по чл. 111, бук. „в“, а 5-годишната давност по чл.
110 ЗЗД. За да не се влоши положението на кредитора, когато той приеме изпълнение
на части, и доколкото срокът за погасяването на цялото задължение е предварително
определен (в конкретния случай това е датата 02.09.2018 г.), при настъпване на
изискуемостта и на последната вноска, настъпвала и изискуемостта на цялото
задължение. В този момент започвала да тече погасителната давност съгласно чл. 114,
ал. 1 ЗЗД. С оглед изложеното следвало да се приеме, че към датата на подаване на
исковата молба - 09.08.2022 г. процесното вземане не е погасено по давност.
При развитите доводи иска да бъде отменено постановеното решение, като
бъде постановено ново решение, с което да бъдат уважени предявените искове и да
бъде осъден ответникът да заплати претендираните суми на ищеца.
Не се ангажират доказателства и не се поддържат доказателствени искания.
В законоустановеният срок по чл. 263 от ГПК е постъпил отговор на
въззивната жалба от въззиваемата страна чрез адвокат Р. А. и С.К., управляващи
съдружници в Адвокатско дружество "А. и Канева", с адрес - Кюстендил,
ул.Демокрация № 36-А.
Застъпено е становището, че твърдението на жалбоподателя за противоречие с
материалния за кон е бланкетно.
Неясно било възражението за неправилно тълкуване на задължителната съдебна
практика, „материализирана в Решение № 3 от 16.04.2014 г. на ВКС по т.д. №
1711/2013 г. I т.о. и Решение № 123 от 24.06.2009 г. на ВКС по т.д. № 12/2009 г., II
т.о.“, т.к. нито едно от посочените 2 решения на ВКС не било цитирано в атакувания
съдебен акт.
Неясно било и позоваването на разпоредбата на чл. 301 ТЗ.
В грубо противоречие с процесуалния закон било твърдението, че щом „По
делото не са представени доказателства за изрично противопоставяне на „ЕОС
Матрикс“ ЕООД срещу извършените правни действия от адв. В. по уведомяване на
длъжниците за цесията, ... те следва да се считат потвърдени от дружеството...". С
това твърдение процесуалният представител на въззивника, който пред КнРС не
ангажирал доказателства да е уведомил ищцовото дружество за изпратеното
уведомление до длъжника, пред въззивната инстанция се опитвал да прехвърли на
ответника доказателствената тежест за необорване на невъведен в процеса и недоказан
правнозначим факт.
На следващо място - въззивникът не въвеждал никакви възражения срещу онази
част от мотивите на КнРС (стр. 5 - in fine и стр. 6 - ab initio), в която, след пространни
разсъждения по доказаните факти, съдът изрично приел, че процесуалният
представител „...не е имал представителна власт да уведомява длъжниците по
цедирани вземания за сменения кредитор, предходните упълномощавания не могат да
произведат ефект, тъй като упълномощителят все още не е имал въпросните права, за
да ги прехвърли на следващо лице“.
С отговора на исковата молба изрично било оспорено съществуването на
Договор за продажба и прехвърляне на вземания, респ. - наличието на ликвидно и
съществуващо вземане на ищцовото дружество срещу ответника. Приложеният такъв
3
не притежавал основните характеристики на договор за цесия, доколкото липсвал
предмет - прехвърляне на съществуващо вземане/ния, както и постигнато съгласие за
сключването му между представители на „Юробанк България" АД и на „ЕОС
Матрикс" ЕООД. Представения по делото в заверено копие документ бил подписан
единствено от преводач; подписи на представителите на страните, между които се
твърди да е сключен, липсвали. Не се установявало и влязъл ли е в сила и от коя дата.
Към исковата молба бил приложен и документ, именован „Приложение към
Потвърждение за извършената цесия“, в който като длъжник било вписано лице с
имена „Д. Р. И.“ - идентични с имената на ответника. Този документ обаче, по никакъв
начин не се доказало да е правно обвързан с договора от 18.01.2016 г., т.е. да се
третира като приложение към същия. От една страна - върху него не било посочено, че
се отнася именно към договора за цесия, на който се позовава ищцовото дружество, а
от друга - в раздела „20. ПРИЛОЖЕНИЯ“ към договора от 18.01.2016 г. приложението
под № 1 било наименовано „Образец на потвърждение за приключване“, за разлика от
представения документ - „Приложение към Потвърждение за извършената цесия“.
Поради това се смята, че това е напълно различно приложение. Не на последно място,
върху същото липсвала и дата.
Поддържа се още, че претенциите на са доказани и по размер. В исковата молба
изобщо не се посочвало към кой момент ответникът е спрял плащанията, кои са
непогасените месечни вноски, но най-вече - за кой период е претендираното вземане.
Представената и приета по делото експертиза също не установява тези обстоятелства.
Видно от цялостното съдържание на експертизата вещото лице не било извършило
никакви изчисления, пос редством които да достигне до посочените конкретни цифри,
като използва онези специални знания, заради които е назначено от съда. Упоменатите
в заключението размери на главница и лихва не били резултат от изчисления, а както
е посочило и самото вещо лице, преписани от документа, титулуван „Приложение към
Потвърждение за извършената цесия“ - документ, изходящ от ищеца и оспорен от
ответника чрез процесуалните му представители.
Досежно възражението за изтекла погасителна давност, се поддържат
доводите, изложени в отговора наисковата молба.
Позоваването на ТР № 4 от 18.06.2014 г. по тьлк. дело № 4/2013 г. на ОСГТК на
ВКС също било правно ирелевантно, доколкото възприетото в т. 18 на решението било
приложимо „В хипотезата на предявен иск по чл. 422 ГПК ..т.е. в иск за установяване
съществуване на вземане по чл. 415 ГПК, докато процесният иск бил осъдителен.
Препратката към чл. 66 ЗЗД също била принципно несъстоятелна, още повече,
че нито в отговора на исковата молба, нито по насетне, имало позоваване на кратката
- 3-годишна давност.
При развитите доводи се иска атакуваният акт да бъде потвърден.
Претендират се и сторените деловодни разноски.
В съдебно заседание въззивникът поддържа жалбата си, а представителят на
въззиваемата страна я смята за неоснователна, като поддържа депозирания отговор.
При извършване на контрол за законосъобразност и правилност на
първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба,
настоящата инстанция, след преценка на събраните доказателства пред първата и
пред настоящата инстанция, намира, следното от фактическа страна:
Първоинстанционното производство е образувано по повод искова молба,
4
подадена от "ЕОС Матрикс" против против Д. Р. И., ЕГН: **********, с адрес: гр.
Кюстендил, ул. ***, с която е предявен исков с правна квалификация чл. 240, вр. чл. 79,
от ЗЗД.
В исковата молба се твърди, че на 01.09.2008г. в гр. Кюстендил бил сключен
Договор за потребителски кредит № FL452958 между „Юробанк И Еф Джи България“
АД (с настоящо наименование „Юробанк България“ АД), ЕИК ********* и ответника
в настоящото за сума в размер на 10000,00 лв. Като доказателство, че сумата била
усвоена ищецът представя банково бордеро № 3069989/02.09.2008г. Съгласно
условията на договора кредитът се олихвявал с лихвен процент съгласно чл. 3 като
същият следвало да се върне на 120 месечни вноски, всяка в размер на 162,56 лв. и с
краен падеж – 02.09.2018г. Последната изравнителна вноска възлизала на 163,06 лв.
Кредитополучателят не изпълнил договорните си задължения, поради което
непогасеното задължение възлизало на 11743,41 лв., от които: 9840,96 лв. – главница и
1902,45 лв. – договорна лихва. Понастоящем кредитът бил изцяло изискуем поради
настъпил падеж и на последната погасителна вноска, а именно на 02.09.2018г. Твърди
се, че на 18.01.2016г. процесното вземане срещу ответника било прехвърлено на
ищцовото дружество на основание сключен Договор за продажба и прехвърляне на
вземания /цесия/. Изпратено било уведомление по смисъла на чл. 99 от ЗЗД до
длъжника от цедента чрез надлежно упълномощения за това цесионер, чието
съдържание било приложено и към исковата молба с оглед установяване редовност на
връчването. Ищецът твърди, че пристъпил към принудително събиране на вземанията
си като в тази връзка било образувано ч.гр.д. №1821/2021 г. по описа на КРС, по повод
на което била издадена и заповед за изпълнение за следните суми: 4 500, 00 лв. –
частично от общо задължение за главница в размер на 9 840, 96 лв. и 500, 00 лв. –
частично от общо задължение за договорна лихва в размер на 1 902, 45 лв. В
законоустановения за това срок срещу издадената заповед било депозирано
възражение, което обусловило и интереса на дружеството от подаване на искова молба
на 03.12.2021 г. с предявени искове по чл.422, ал. 1, във вр. с чл. 415, ал. 1, т. 1 от ГПК,
с които е поискано от съда да признае за установено, че ответникът дължал на ищеца
сума в размер на 4 500 лева, представляваща част от неизплатена главница в размер на
9 840, 96 лева. Образувано е гр.дело № 2492 от 2021 г. по описа н Районен съд –
Кюстендил, с решение по което съдът е оставил без уважение предявените искове и е
осъдил настоящия ищец да заплати съдебни разноски в размер на 580 лева. Твърди се,
че към настоящия момент процесното вземане не било погасено.
Отправено е искане Д. Р. И., ЕГН **********, да бъде осъден да заплати на
„ЕОС Матрикс“ ЕООД, ЕИК ********* сумата от 1 250, 00 лв. /хиляда двеста и
петдесет лева/ частично от общо задължение за главница в размер на 9 840, 96 лв. по
Договор за потребителски кредит №FL452958 от 01.09.2008 г., ведно със законната
лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба в съда до
окончателното изплащане на сумата. Претендират се и сторените разноски в
настоящото производство.
В срока по чл. 131 от ГПК е депозиран отговор на исковата молба, с който са
оспорени наведените в исковата молба обстоятелства, в т.ч. наличието на валиден
договор за потребителски кредит, както и валиден цесионен такъв, респ. наличието на
ликвидно и съществуващо вземане. Твърди се, че договорът за продажба на
процесното вземане не е породил прехвърлителния си ефект, поради което и ищецът не
може да се легитимира като титуляр на вземането. Отделно, същият бил и
недействителен като сключен в противоречие и заобикаляне на закона – чл. 3а и чл. 9
5
от ЗПК. Оспорва вземането по основание и размер. В този смисъл се твърди, че
ищцовото дружество не посочвало към кой момент ответникът е спрял плащанията по
кредита, кои са непогасените вноски, съответно за кой период се претендира
вземането, макар в исковата молба да се сочи, че е настъпил падежът и на последната
погасителна вноска, а именно - на 02.09.2018 г. Описаното в раздел Доказателства, т. 4,
„Приложение 1“ към договора за цесия било без дата, с недостоверно съдържание и се
съставлявало приложение към сочения договор. Прави възражение за изтекла
погасителна давност. Твърди се, че поради наличие на постановено по отношение на
страните Решение №471/22.06.2022 г. по гр. дело № 2492/2021 г. на КнРС, което е
влязло в сила, съдът вече се произнесъл относно съществуването, изискуемостта,
принадлежността и размера на вземането, поради което спрямо тези факти е налице
сила на пресъдено нещо, която съдът следвало да вземе предвид при постановяване на
крайния си съдебен акт и от съдебната проверка следвало да се изключат фактите,
обхванати от преклудиращото действие на силата на пресъдено нещо. Претендира
сторените съдебно-деловодни разноски.
По делото не е било спорно, че ищецът е пристъпил към принудително събиране
на вземанията си като в тази връзка било образувано ч.гр.д. №1821/2021 г. по описа на
КРС, по повод на което била издадена и заповед за изпълнение за следните суми: 4 500,
00 лв. – частично от общо задължение за главница в размер на 9 840, 96 лв. и 500, 00
лв. – частично от общо задължение за договорна лихва в размер на 1 902, 45 лв. В
законоустановения за това срок срещу издадената заповед било депозирано
възражение, което обусловило и интереса на дружеството от подаване на искова молба
на 03.12.2021 г. с предявени искове по чл.422, ал. 1, във вр. с чл. 415, ал. 1, т. 1 от ГПК,
с които е поискано от съда да признае за установено, че ответникът дължал на ищеца
сума в размер на 4 500 лева, представляваща част от неизплатена главница в размер на
9 840, 96 лева. Образувано е гр.дело № 2492 от 2021 г. по описа н Районен съд –
Кюстендил, с решение по което съдът е оставил без уважение предявените искове и е
осъдил настоящия ищец да заплати съдебни разноски в размер на 580 лева.
Посочените обстоятелства са установими и от материалите в приобщените
предходни производства по ч. гр.д. №1821/2021 г. на КРС, както и гр.д. №2492/2021 г.
на КРС.
Постановено е съдебно решение, с което исковата претенция е разгледана по
същество, но е оставена без уважение, като неоснователна и недоказана. При този
изход на спора е разпределена и отговорността за разноски, които са присъдени в
тежест на ищеца.
Във въззивното производство не са събирани нови доказателства.
Преценявайки гореизложеното, съдът приема от правна страна, следното:
Съдът, след като се запозна с материалите по делото приема, че въззивната
жалба е допустима, доколкото изхожда от страна в първоинстанционното
производство, подадена е в срок и е насочена срещу съдебен акт, подлежащ на
въззивна проверка.
В изпълнение на задълженията си за извършване на служебна проверка по реда
на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение
е валидно. Постановено е от надлежен съдебен орган, функциониращ в надлежен
състав в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма
и е подписано от състава, който го е постановил, НО недопустимо. Съображенията за
това са следните:
6
В съдебната практика е наложено разбирането, че установителната претенция,
предявена по реда на чл. 422 от ГПК, цели да установи съществуването на едно
парично вземане, признато за налично с издадена заповед за изпълнение и
изпълнителен лист по приключило заповедно производство, като по този начин се
заздрави издаденото в полза на кредитора изпълнително основание. Отхвърлянето на
иска за установяване съществуването на вземането препятства влизането в сила на
Заповедта за изпълнение съгласно чл. 416 ГПК, но тя не подлежи на обезсилване - В
този смисъл е ТР № 4/18.06.2014 г., ТД № 4/2013 г., 13, хип. 1 ОСГТК.
Осъдителната претенция от своя страна пък, предполага наличие не само на
валидна облигационна връзка, но и установено неизпълнение на договора, като се иска
длъжникът да бъде осъден да заплати вземането на кредитора и въз основа на това
осъдително решение след влизането му в сила да се издаде изпълнителен лист като
основание за започване на принудително изпълнение-принудително събиране на
вземането му.
В същото време разпоредбата на чл. 299 ГПК установява императивна забрана
правен спор, разрешен с влязло в сила съдебно решение, да бъде пререшаван повторно
от съда, поради което предявяването на нов иск между едни и същи страни, основан на
същите обстоятелства и за същото искане, е недопустим и образуваното въз основа на
такъв иск съдебно производство подлежи на прекратяване. Сила на присъдено нещо е
налице в случаите, когато има пълна идентичност в обективните, субективните и
времевите предели на спорното правоотношение. Само при наличието на нови факти и
обстоятелства, които не са преклудирани от сила на присъдено нещо, ищецът би могъл
да води нов иск.
Със задължителните разяснения в мотивната част на ТР № 2 от 18.03.2022 г. по
т. д. № 2/2020 г., ОСГТК на ВКС, е прието, че силата на пресъдено нещо има
правоустановяващо действие. Обхваща основанието и размера на признатото с
решението по иска субективно право. След формирането й никоя от страните не може
да претендира повече или по-малко, а нов иск за същото вземане е недопустим. С
Решение № 55 От 22.02.2012 г. по гр. д. № 812/2011 г., г. к., ІІ г. о. на ВКС е прието, че
качеството "пресъдено нещо" на решението по установителен иск създава състояние на
определеност и безспорност относно съществуването или несъществуването на
спорното право и има за последица непререшимост на разрешения спор.
Освен това в мотивите на Тълкувателно решение № 3/22.04.2019 г. по тълк. Дело
№ 3/2016 г. по описа на ВКС, ОСГТК, е прието, че предмет на всяко гражданско дело е
претендираното или отричано от ищеца спорно субективно материално право, което се
въвежда в процеса чрез правното му твърдение, съдържащо се в исковата молба и
което следва да бъде индивидуализирано от него чрез основанието и петитума на иска.
Основанието на иска обхваща твърдените от ищеца факти и обстоятелства, от които
произтича претендираното субективно материално право, т. е. правопораждащите го
юридически факти, като в случаите на предявен частичен иск за парично вземане
ищецът претендира само част от размера на вземането, но основанието на иска,
включително при предявяването му като частичен, е единно и неделимо, поради което
обективните предели на силата на пресъдено нещо на решението по частичния иск ще
обхванат основанието на вземането в пълен обем. В този смисъл, в тълкувателното
решение е формулиран извод за недопустимост на последващ иск за непредявената
разлика от вземането, в случай че първоначално предявеният частичен иск е бил
отхвърлен (тъй като с това решение е отречено със СПН съществуването на
основанието на вземането в пълен обем); респ. при уважаване на частичния иск СПН
7
на решението обхваща общите правопораждащи факти на вземането, така че е
недопустимо в последващия исков процес за остатъка от вземането да се спори
относно основанието на вземането и правната му квалификация. От това следва
логично тълкуване, че след като не е налице основание ищецът да получи "по-
малкото", то не е допустимо както да търси, така и да получи "по-голямото" - разликата
до пълния размер на вземането, претендирано в последващо гражданско дело въз
основа на правопораждащи факти, идентични на заявените и разгледани в рамките на
предходния процес по частичния иск.
Следователно когато дадено обстоятелство или правоотношение е било
включено в спорното право по отхвърлен установителен иск и е обхванато от силата на
пресъдено нещо на влязлото в сила решение, то в последващ процес между същите
страни или техни правоприемници е недопустимо да се разглежда наново спорът,
касаещ това обстоятелство или правоотношение.
В случая предмет на претенцията е било искане ответникът да бъде осъден да
заплати на ищеца сумата от 1 250, 00 лв. (хиляда двеста и петдесет лева) частично от
общо задължение за главница в размер на 9 840, 96 лв. по Договор за
потребителски кредит № FL452958 от 01.09.2008 г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на подаване исковата молба в съда до окончателното
изплащане на сумата.
Преди сезирането на съда тук ищецът е пристъпил към принудително събиране
на вземанията си като е депозирал на 15.09.2021 г. заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 от ГПК и в тази връзка било образувано ч.гр.д. №1821/2021 г. по
описа на КРС. Издадена е заповед за изпълнение за следните суми: 4 500,00 лв. –
частично от общо задължение за главница по Договор за потребителски кредит №
FL452958 от 01.09.2008 г., в размер на 9 840, 96 лв. и 500,00 лв. – частично от общо
задължение за договорна лихва в размер на 1 902, 45 лв.
В срока по чл. 414 от ГПК срещу издадената заповед било депозирано
възражение, което обусловило и интереса на дружеството от подаване на искова молба
за установяване на вземането си, като на 03.12.2021 г. са предявени искове по чл.422,
ал. 1, във вр. с чл. 415, ал. 1, т. 1 от ГПК, с които е поискано от съда да признае за
установено, че ответникът дължи на ищеца сума в размер на 4500 лева,
представляваща част от неизплатена главница в размер на 9 840, 96 лева, като за
това е било образувано е гр.дело № 2492 от 2021 г. по описа н Районен съд –
Кюстендил. По него е постановено съдебно решение, с което съдът е оставил без
уважение предявените искове и е осъдил настоящия ищец да заплати съдебни разноски
в размер на 580 лева.
При тези факти съдебният състав приема, че е налице пълна идентичност между
страните и предмета на установителната претенция, която се явява обективно
продължение на заповедното производство, и последващото сезиране на съда с
осъдителна претенция, предмет на настоящото разглеждане, а наличието на идентитет
от такъв порядък прави осъдителния иск изначално недопустим (още към момента на
завеждането на исковата молба), след като за същото вземане и на същото основание
има висящ установителен иск по чл. 422 ГПК. В този смисъл следва да се изхожда от
правилото, че основанието на един иск са юридическите факти (а не правните норми),
твърдени от ищеца, от които той извежда предявеното чрез иска свое конкретно
материално субективно право (вж. Определение № 132 от 21.03.2016 г. по ч. гр. д. №
1111/2016 г., IV г. о. на ВКС и Определение № 372 от 14.08.2017 г. по гр. д. № 117/2017
8
г., II г. о. на ВКС, както и Ж. С., А. М., О.. С., В. П. и Р. И.а, "Българско гражданско
процесуално право", С., 2012 г., стр. 210). Без значение е и обстоятелството, че по
първото дело искът е установителен, а по второто дело е осъдителен. Силата на
пресъдено нещо обхваща разрешеното с решението материално право и тя не е
поставена в зависимост от разликата във вида на търсената защита, а от вида на
спорното материално право. Видно е, че в случая приключилият спор касае същите
страни, същия предмет и се основава на същите обстоятелства, породени от едно и
също основание - вземане, чийто правопораждащ факт е Договор за потребителски
кредит № FL452958 от 01.09.2008 г., чиято изискуемост е настъпила на 02.09.2018 г.,
с изтичането на крайния срок за връщане на сумата, придобито от ищеца по селата
на договор за прехвърляне на вземания от 18.01.2016 г. – така и Определение № 277 от
16.05.2017 г. на ВКС по ч. т. д. № 806/2017 г., II т. о., ТК, Решение № 115/10.01.2012 г.
по т. д. № 883/2010 г. на I т. о. ВКС и мн. др. Неговото отхвърляне, освен че е пречка за
стабилизирането на издадената по реда на чл. 410 от ГПК заповед за изпълнение,
отрича не просто основателността както на заявената, така и незаявената част от
претенцията, но и препятства възможността за последващо сезиране на съда с искане за
присъждане на непредявената част от нея. Формираната сила на пресъдено нещо
погасява правото на иск относно материалното право и се явява абсолютна
процесуална пречка (отрицателна процесуална предпоставка), за повторен процес
между същите страни относно същия спор.
Приемайки, че спорът следва да бъде разгледан по същество първостепенният
съд е постановил недопустим съдебен акт, който, като постановен по недопустим
процес - предвид нормата на чл. 299 ГПК, следва обезсилен на основание чл. 270, ал. 3
ГПК, вр. чл. 299, ал. 2 ГПК, а производството по делото прекратено.
По разноските:
С оглед изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 4 ГПК право на разноски има
ответникът – настоящ въззиваем. Доказано е извършването на такива пред въззивната
инстанция за сумата от 420 лв. - заплатено адвокатско възнаграждение, като същото е
посочено и в представения списък по чл. 80 от ГПК, респ. тази сума ще бъде
възложена в тежест на въззивника. С настоящето решение в полза на ответника следва
да се присъдят и разноските, направени пред КРС, по повод прекратеното
производство, които ищецът му дължи на основание чл. 78, ал. 4 от ГПК в пълен
размер – 320,00 лв.
По обжалваемостта:
На основание чл. 280, ал. 3 от ГПК решението не подлежи на касационно
обжалване.
Водим от изложеното и на основание чл. 270, ал. 3, предл. 1 от ГПК, съдът
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА Решение № 100/09.02.2023 г., постановено по гр.д. № 1483 от
описа на Районен съд – Кюстендил (КРС) за 2022 г. и на основание чл. 299, ал. 2 от
ГПК ПРЕКРАТЯВА производството по делото.
ОСЪЖДА „ЕОС МАТРИКС“ ЕООД, вписано в ТР при АВ с ЕИК131001375,
със седалище и адрес на управление гр. София, ж.к. „Малинова долина“, ул. „Рачо
9
Петков – Казанджията“ № 4-6, т. 6, представлявано от Р.И.М.-Т. с ЕГН **********, ДА
ЗАПЛАТИ на Д. Р. И., с ЕГН **********, с адрес гр. Кюстендил, ул. ***, направените
във въззивната инстанция разноски в размер на 420,00 лв. (четиристотин и двадесет
лева и нула стотинки), за платено адвокатско възнаграждение пред въззивната
инстанция, както и 320,00 лв. (триста и двадесет лева и нула стотинки) – заплатеното
такова пред Районен съд - Кюстендил.
Решението не подлежи на касационно обжалване – арг. от чл. 280, ал. 3 от
ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10