№ 956
гр. София, 20.02.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и четвърти януари през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Пепа Маринова-Тонева
Василена Дранчовска
при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева
като разгледа докладваното от Пепа Маринова-Тонева Въззивно гражданско
дело № 20221100513314 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 20059930 от 30.09.2022 г. по гр.д. № 46920/2019 г.
Софийски районен съд, 60 състав отхвърлил като неоснователни предявените
от „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ” ЕАД, ЕИК *******, срещу П. К. И., ЕГН
**********, обективно кумулативно съединени искове, както следва: иск с
правно основание чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 59, ал. 1 ЗЗД за признаване за
установено спрямо ответника съществуването на вземане на ищеца за сумата
в размер на 115.66 лв. – главница, от които сумата 87.66 лв., представляваща
стойност на доставена топлинна енергия за стопански нужди в периода
01.07.2017 г. – 30.04.2018 г., и сумата 28 лв., представляваща стойност на
услугата дялово разпределение за периода 01.01.2016 г. – 30.04.2018 г., ведно
със законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение до окончателното плащане, и иск с правно основание
чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено спрямо
ответника съществуването на вземане на ищеца за сумата в общ размер на
7.59 лв., представляваща лихва за забава върху главницата за периода
01.03.2016 – 02.01.2019 г., които вземания са били предмет на заповед за
1
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 23.01.2019 г., издадена
по ч.гр.д. № 737/2019 г. на СРС, 60 състав. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК
ищецът е осъден да заплати на ответника разноски по делото в размер на 200
лв. Решението е постановено при участието на „Т.С.“ ЕООД, като трето лице
помагач на страната на ищеца.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца
„ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ” ЕАД, който го обжалва в частите, с които са
отхвърлени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск с правно основание
чл. 59, ал. 1 ЗЗД за сумата 87.66 лв., представляваща стойност на топлинна
енергия за периода 01.07.2017г. – 30.04.2018 г., и иск с правно основание чл.
86, ал. 1 ЗЗД за сумата 2.32 лв., представляваща лихва за забава върху
главницата за топлинна енергия за периода 01.10.2018 г. – 02.01.2019 г.
Районният съд неправилно приел, че ищецът не е доказал ответникът да е
потребил топлинната енергия в размера на предявеното вземане. От приетата
по делото основна и допълнителна СТЕ се установило, че сградите на ул.
„******* № 14 (жилищен блок), ул. „******* (къща) и на ул. „*******-А
(двуетажна къща с магазин) се топлозахранват от една абонатна станция,
която се намира в блок № 14. Отчитането на изразходваното количество
топлинна енергия за двете къщи се осъществявало чрез монтирани два
апартаментни топломера, монтирани в мазето на № 16, а в абонатната
станция бил монтиран контролен топломер, които измервал общото
количество ТЕ към двете къщи - съгласно взето решение с протокол от
01.04.2002 г. на Общото събрание на етажната собственост за собствениците
от ул. „******* и на ул. „*******-А - a6. № 30923, 30922, 30924, 342790.
Когато към една абонатна станция са присъединени повече от една сгради,
отдадената топлинна енергия за сградна инсталация се изчислявала за всяка
сграда поотделно. Сградата на ул. „*******-А се състояла от жилищна част с
аб. № 30924 и магазин с a6. № 342790. За жилищната част от имота се
ползвала топлинна енергия за отопление на имот, за битово горещо
водоснабдяване и била начислена топлинна енергия, отдадена от сградна
инсталация. За магазина била начислена единствено топлинна енергия,
отдадена от сградна инсталация. Сградата била с непрекъснато
топлоснабдяване за процесния период, ежемесечно били извършвани отчети
на данните от общия топломер за изразходваната топлинна енергия и
топлинната енергия за технологичните загуби били за сметка на
2
„Топлофикация София” ЕАД. Съгласно заключението на СТЕ, дължимите
суми за топлинна енергия от сградна инсталация за имота на ответника били
начислени в съответствие с действащата нормативна уредба в областта на
енергетиката. Твърдението на първоинстанционния съд, че топлинната
енергия не преминавала през процесния магазин било грешно. За да се
затопли жилищната част от имота, находящ се на втория етаж, топлината
енергия следвало да премине през топлопроводите на магазина, находящ се на
първия етаж. Отдадената топлинна енергия в сградата затопляла стените,
подовете и таваните и повишавала температурата в цялата сграда. Топлинната
енергия, отдадена от сградната инсталация била разликата от отчетената на
контролния топломер и измерената по индивидуалните топломери на № 16.
Въпреки че къщата на ул. „*******-А не била сграда - етажна собственост,
според вещото лице сумата за сградна инсталация е дължима от ответника,
тъй като била начислена в съответствие с действащата нормативна уредба. От
събраните по делото доказателства се установило, че ответникът се е
обогатил за сметка на ищеца и дължи да му върне онова, с което се е
обогатил неоснователно. При постановяване на решението
първоинстанционният съд не се съобразил с разпоредбите на Наредба № 16-
334/2007 г. за топлоснабдяването (отм.), която била приложима, въпреки че
претенцията е на извъндоговорно основание.. Разпоредбата на чл. 153, ал. 6 от
ЗЕ предвиждала, независимо от наличието на тръбна система от щрангове, че
клиентите в сграда - етажна собственост, които прекратят топлоподаването
към отоплителните тела в имотите си, остават клиенти на топлинната
енергия, отдадена от сградната инсталация и от отоплителните тела в общите
части на сградата. Собственикът присъединил топлоснабдения имот - магазин
с одобрена документация на инсталацията за отопление и битово горещо
водоснабдяване. Разпоредбата на чл. 153, ал. 5 ЗЕ предвиждала, че при
въведена система за дялово разпределение на топлинна енергия клиентите в
сграда — етажна собственост нямат право да прекратяват подаването на
топлинна енергия към отоплителните тела в имотите си чрез физическото им
отделяне от сградната инсталация. С Решение на съда в Люксембург от
05.12.2019 г. било прието, че: „...допуска национална правна уредба, която
предвижда, че собствениците на апартамент в сграда - етажна собственост,
присъединена към система за централно отопление, са длъжни да участват в
разходите за топлинна енергия за общите части на сградата и за сградната
3
инсталация, въпреки че индивидуално не са поръчвали доставката на
отопление и не го използват в своя апартамент“. Между ответника и ищеца не
бил подписан договор за продажба на топлинна енергия, въпреки отправената
покана, поради което длъжникът се бил обогатил неоснователно за сметка на
дружеството и дължал да му върне онова, с което се е обогатил
неоснователно, до размера на обедняването. Поради това моли съда да отмени
първоинстанционното решение в обжалваните части и вместо него постанови
друго, с което да уважи исковете за главница за топлинна енергия и за лихви
за забава върху тази главница. Претендира разноски и юрисконсултско
възнаграждение.
Въззиваемата страна П. К. И. с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК
оспорва жалбата и моли съда да потвърди решението като правилно. Не
претендира разноски.
Третото лице помагач на ищеца – „Т.С.“ ЕООД, не взема становище по
жалбата.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна
страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт, поради което съдът следва да се произнесе по основателността й.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост
на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на
материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д.
№ 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно, и допустимо – в обжалваните части.
Настоящият състав намира, че при постановяването му не са нарушени
императивни материалноправни норми, то е правилно и на основание чл. 272
ГПК въззивният съд препраща към мотивите на първоинстанционния съд, а с
оглед доводите в жалбата следва да се посочи следното:
Според легалната дефиниция, дадена в т. 33а на § 1 ДР ЗЕ, „небитов
клиент” е клиент, който купува електрическа или топлинна енергия с
топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация, горещо
водоснабдяване и технологични нужди или природен газ за небитови нужди.
Съгласно чл. 149, ал. 1, т. 3 ЗЕ, продажбата
4
на топлинна енергия за небитови нужди се извършва на основата на писмени
договори при общи условия, сключени между топлопреносното предприятие
и клиенти на топлинна енергия за небитови нужди. Предвидената писмена
форма е за действителност на сделката, и при липсата на договор
отношенията между страните, свързани с ползваната в имота топлинна
енергия, следва да се разглеждат на плоскостта на неоснователното
обогатяване.
Съгласно чл. 59, ал. 1 ЗЗД, всеки, който се е обогатил без основание за
сметка на другиго, дължи да му върне онова, с което се е обогатил, до размера
на обедняването. Съгласно ал. 2 на чл. 59 това право възниква, когато няма
друг иск, с който обеднелият може да се защити. Предпоставките на иска за
неоснователно обогатяване, които следва да са налице кумулативно, са:
обедняване на ищеца; обогатяване на ответника - под формата на реално
увеличение на имуществото му или под формата на спестяване на разходи,
които нормално би направил; липса на правно основание за имущественото
разместване.
В случая от приетите в първоинстанционното производство основно и
допълнително заключение на СТЕ, както и от обясненията на вещото лице
при изслушване на заключенията се установява, че сградите на ул. „*******
№ 14 (жилищен блок), ул. „******* (къща) и ул. „*******-А (двуетажна къща
с магазин) се топлозахранват от една абонатна станция, която се намира в
блока на № 14. Отчитането на изразходваното количество топлинна енергия
за двете къщи се осъществява чрез два апартаментни топломера, монтирани в
мазето на № 16, а в абонатната станция е монтиран контролен топломер,
който измерва общото количество ТЕ, подавано към двата самостоятелни
имота. Потребената от тях енергия за отопление се определя въз основа на
апартаментните топломери, а тази от сградна инсталация – като разлика
между общото количество топлинна енергия, преминало през контролния
топломер към двете къщи, и сумата от показанията на апартаментните
топломери. На практика тази разлика представлява загубите на ТЕ, преминала
през контролния топломер, но неразпределена между двете къщи. В
процесния магазин няма отоплителни тела, не се ползва топла вода и за него
ищецът е начислявал само ТЕ, отдадена от сградна инсталация,
пропорционално на пълния отопляем обем на магазина от 79 куб. м. Това
изравняване според вещото лице било извършено в съответствие с
5
действалата нормативна уредба. Отделно от това са начислявани дължимите
суми за ТЕ за отопление, за БГВ и от сградна инсталация за втория жилищен
етаж на сградата на № 16-А, с аб. № 30924. Според допълнителното
заключение и обясненията на вещото лице при изслушването му, отопляемата
кубатура на съседната къща на № 16 била коригирана още през 2003 г. на 52
куб. м (от 154 куб. м) поради пломбирани радиатори.
С оглед така установеното, предявеният главен иск с правно основание
чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 59, ал. 1 ЗЗД за стойност на топлинна енергия, с
която се твърди ответникът неоснователно да се обогатил, е неоснователен.
При доказателствена тежест за ищеца съобразно правилото на чл. 154, ал. 1
ГПК, същият не е доказал при условията на пълно и главно доказване
обогатяване на ответника, в частност същият реално да е ползвал топлинна
енергия в процесния имот и период. Както правилно е приел и районният съд,
за да е основателна претенцията, основана на нормата на чл. 59, ал. 1 ЗЗД не е
достатъчно да се установи, че ответникът е собственик на топлоснабден имот,
а е необходимо ищецът да проведе пълно и главно доказване, че ответникът
реално е ползвал топлинна енергия.
Доводите на въззивника за приложение в случая на нормите на чл. 153,
ал. 5 и ал. 6 ЗЕ са неоснователни. Забраната на ал. 5 касае сгради – етажна
собственост, каквато собствената на ответника къща не е. Разпоредбата на ал.
6 на чл. 153 ЗЕ предвижда задължението на клиентите в сграда - етажна
собственост, които прекратят топлоподаването към отоплителните тела в
имотите си, да заплащат стойността на топлинната енергия, отдадена от
сградната инсталация и от отоплителните тела в общите части на сградата.
Посоченото задължение възниква, на първо място, при наличие на сграда –
етажна собственост, каквато сградата, в която се намира процесният магазин
не е, и на второ място – при наличие на договорно правоотношение между
страните, каквото в случая не е налице. Решението от 09.12.2019 г. по
съединени дела С-708/17 и С-725/17 на СЕС, на което се позовава
въззивникът, касае сгради — етажна собственост и наличие на договорни
отношения, поради което също е неотносимо в случая.
След като по делото не е доказано ответникът да е ползвал топлинна
енергия в процесния магазин в исковия период, предявеният главен иск за
стойност на топлинна енергия е неоснователен и подлежи на отхвърляне,
6
съответно неоснователен е и акцесорният му иск за лихви за забава.
За пълнота следва да се посочи, че дори разпоредбите на Наредба №
16-334/2007 г. за топлоснабдяването (отм.) да бъдат взети за база при
определяне на количеството ТЕ за сградна инсталация в процесния магазин,
при доказателствена тежест за ищеца същият не е доказал загубите (разликата
между измереното от контролния топломер и от апартаментните топломери
за № 16 и № 16А) да са правилно разпределяни между двете самостоятелни
къщи. По делото се установи, че още от 2003 г. отопляемият обем по проект
на имота на № 16 е бил намален без законово основание („поради пломбирани
радиатори“) от 153 куб. м на 52 куб м, и по този начин по-голямата част от
загубите са разпределяни за двуетажната къща на № 16-А, вкл. за процесния
магазин.
Предвид съвпадението на крайните изводи на двете инстанции,
първонстанционното решение следва да бъде потвърдено в обжалваните
части.
При този изход, разноски за настоящата инстанция на въззивника не се
следват, а от въззиваемия не се претендират, поради което разноски не се
присъждат.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20059930 от 30.09.2022 г., постановено
по гр.д. № 46920/2019 г. на Софийски районен съд, 60 състав в обжалваните
части, с които са отхвърлени предявените от „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ”
ЕАД, ЕИК *******, срещу П. К. И., ЕГН **********, иск с правно основание
чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415 ГПК вр. чл. 59, ал. 1 ЗЗД за сумата 87.66 лв. -
главница, представляваща стойност на доставена топлинна енергия за
стопански нужди в периода 01.07.2017 г. – 30.04.2018 г., и иск с правно
основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД до размера от
2.32 лв., представляващ лихва за забава върху главницата от 87.66 лв. за
периода 01.10.2018 г. – 02.01.2019 г.
Настоящото въззивно решение е постановено при участието на „Т.С.“
ЕООД, ЕИК *******, като трето лице помагач на страната на ищеца -
7
въззивник „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ” ЕАД.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване,
съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8