№ 1130
гр. София, 27.02.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на тридесет и първи януари през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Пепа Маринова-Тонева
Георги Стоев
при участието на секретаря Кристина П. Георгиева
като разгледа докладваното от Георги Стоев Въззивно гражданско дело №
20231100500698 по описа за 2023 година
Въззивното производство е образувано по подадена в законоустановения срок
въззивна жалба на ищеца В. Д. П. срещу решение № 11939 от 28.10.2022 г., постановено по
гр.д. № 33468/2021 г. по описа на СРС, 58 състав, в частта, с която са отхвърлени
предявените срещу ЗК Л.И.“ АД осъдителни искове с правно основание чл. 432 КЗ и чл. 86,
ал. 1 ЗЗД за разликата над уважения размер от 47,50 лв. до пълния предявен размер от 95 лв.,
представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди (разходи за лечение) от
ПТП от 30.01.2020 г., причинено от застрахования при ответника по застраховка
„Гражданска отговорност“ водач на МПС „Фолксваген Крафтер“ с рег. № СВ *******, както
и за разликата над уважения размер от 5,28 лв. до пълния предявен размер от 12,56 лв.,
лихва за забава върху главницата за периода 06.02.2020 г. – 06.05.2020 г.
Въззивникът поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния
закон и необоснованост, като съдът неправилно е определил наличие на принос от
пострадалия за настъпване на вредите в размер на 50 %. Счита, че по делото не се доказва
съпричиняване, доколкото ищецът е управлявал МПС като таксиметров шофьор и съобразно
нормата на чл. 137а, ал. 2 ЗДвП може да не поставя обезопасителен колан, докато превозва
пътници. Ето защо, моли решението на СРС в обжалваната част да бъде отменено, а
предявените искове да бъдат уважени изцяло.
Въззиваемият ЗК Л.И.“ АД счита, че въззивната жалба е неоснователна, а
първоинстанционното решение в обжалваната част следва да бъде потвърдено.
1
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и
взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на страните, намира за установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като
въззивният съд споделя мотивите на първоинстанционния съд и на основание чл. 272 ГПК
препраща към тях. Във връзка с доводите във въззивната жалба следва да се добави
следното:
За основателността на иска с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ в тежест на ищеца е да
докаже, че е претърпял описаните имуществени вреди на претендираната стойност в
причинна връзка с ПТП, настъпило в резултат на виновно и противоправно поведение на
водач на МПС, чиято гражданска отговорност към датата на ПТП е застрахована при
ответника. При установяване на тези обстоятелства в тежест на ответника е да докаже, че е
погасил претендираното вземане, респ. че е налице твърдяното от него поведение на
пострадалия, което да е допринесло за настъпване на вредите.
В случая предявеният от В. Д. П. срещу ЗК Л.И.“ АД осъдителен иск за сумата от 95
лв., обезщетение за разходите, които ищецът е направил за закупуване на твърда шийна яка
като част от лечението на получените в причинна връзка с ПТП физически увреждания, е
частично уважен за сумата от 47,50 лв., като в тази част първоинстанционното решение не е
обжалвано от ответника и е влязло в сила. Следователно, между страните е налице сила на
пресъдено нещо по отношение на всички елементи от фактическия състав на спорното
право – виновно и противоправно поведение на водач на МПС, чиято гражданска
отговорност към датата на ПТП е застрахована при ответника, в причинна връзка с което е
настъпило описаното ПТП и са причинени имуществени вреди на ищеца, като единственото
спорно обстоятелство между страните остава размерът на вземането, определянето на който
зависи от основателността на наведеното от ответника възражение за съпричиняване.
При съвкупна преценка на събрания доказателствен материал първоинстанционният
съд правилно е достигнал до извод, че при управление на МПС към момента на настъпване
на процесното ПТП В. Д. П. не е бил с поставен обезопасителен колан – това обстоятелство
еднозначно се доказва от приетото и неоспорено от страните заключение на СМЕ, като
вещото лице е основало изводите си на признанията на самия ищец, съдържащи се в
неговата анамнеза след инцидента (л. 43 от делото пред СРС), че при удара е бил без
предпазен колан, при което е „отскочил от мястото си“ и си е ударил главата в твърда
повърхност. В допълнение експертът изяснява, че при ищеца не са констатирани
специфичните травми, получавани при поставен предпазен колан (охлузвания по гръдния
кош и корема), а в случай на поставен предпазен колан същият нямаше да получи описаната
в епикризата контузия на главата с наличие на мекотъканен оток вляво теменно.
2
С оглед на изложеното и при липса на каквито и да било данни в обратен смисъл (по
делото не са разпитани свидетели относно механизма на ПТП и поведението на ищеца като
водач на МПС, участник в него), по делото несъмнено се доказва липса на поставен
обезопасителен колан от ищеца към момента на удара в нарушение на общата разпоредба на
чл. 137, ал. 1 ЗДвП. Действително, по делото се доказва, че В. П. е управлявал таксиметров
автомобил по време на превоз на пътник (видно от сведенията на Б. Д.П., снети по
административно-наказателната преписка, приложена по делото, както и от представения
снимков материал), но разпоредбата на чл. 137, ал. 2, т. 4 ЗДвП не изключва наличието на
съпричиняване от пострадалото лице.
Съгласно цитираната разпоредба, водачите на таксиметрови автомобили могат да не
използват обезопасителни колани, когато превозват пътници в рамките на населеното място,
като отпадането на това задължение по отношение на таксиметровите шофьори в рамките
на населено място е продиктувано от характера на работата им и е с цел създаване на
известно удобство за тях предвид необходимостта да прекарват дълго време в автомобила и
често да слизат и да се качват в него. Така поставянето на обезопасителен колан по време на
движение е оставено на преценката на таксиметровия шофьор, като неизпълнението на тази
мярка за безопасност не е обвързано с ангажиране на административно-наказателна
отговорност, но несъмнено е съпроводено с поемане на по-голям риск от конкретното лице в
случай на ПТП. Видно от изводите на вещото лице по САТЕ, а и от дефинитивната
разпоредба на § 6, т. 47 от ДР на ЗДвП, обезопасителният колан в автомобила е
предназначен да намали риска от увреждане на потребителя чрез ограничаване
подвижността на тялото му в случай на сблъскване или внезапно намаляване скоростта на
превозното средство, като предотврати контакт с детайли от вътрешността на купето на
автомобила – арматурно табло, волан, странични колони, предно и странични стъкла, като
по този начин се намали вероятността от получаване на тежки телесни наранявания при
автомобилна травма. Признатата от закона възможност за таксиметровия шофьор да не
постави обезопасителен колан по време на движение при ясното съзнание за неговата
предпазна функция е обвързана с поемане от страна на лицето на риск от получаване на по-
голяма физическа травма в случай на ПТП, каквато коланът принципно би могъл да
предотврати. Доколкото непоставянето на обезопасителен колан от таксиметровите
шофьори не е продиктувано от обективна невъзможност за поставянето му или от по-голям
риск за лицето в случай на поставянето му (каквито са причините са отпадане на
задължението за поставяне на предпазен колан по отношение на бременните жени, лицата,
чието физическо състояние не позволява използването на обезопасителен колан и лицата с
трайни увреждания на горни крайници и/или опорно-двигателния апарат – чл. 137а, ал. 2, т.
1-3 ЗДвП), то несъмнено рискът от непоставянето му следва да се поеме от водача, който по
собствена воля е направил избор да не го постави в интерес на по-голямото си удобство по
време на работа.
С оглед на изложеното, настоящият въззивен състав намира, че доводите във
въззивната жалба са несъстоятелни и разпоредбата на чл. 137а, ал. 2, т. 4 ЗДвП не изключва
3
наличието на принос на пострадалия за настъпване на уврежданията. В случая се
установява, че в причинна връзка с процесното ПТП ищецът е получил физически травми,
изразяващи се в травма на нервни коренчета в шийния отдел, дисторзия на шията и
контузия на главата, като последната несъмнено е щяла да бъде избегната в случай на
поставен обезопасителен колан, видно от заключението на СМЕ. Доколкото функцията на
колана е да придържа тялото на лицето към седалката, то ако същият беше поставен, ищецът
нямаше да „отскочи от мястото си“ и да се удари в твърда повърхност в рамките на
автомобилното купе, поради което с бездействието си, като не е поставил обезопасителния
си колан, същият е допринесъл за настъпване на неимуществените вреди, респ. на
свързаните с тяхното лечение имуществени вреди по закупуване на шийна яка. Във
въззивната жалба не са изложени конкретни доводи срещу размера на определената степен
на съпричиняване, но и при съобразяване на поведението на двамата водачи на МПС следва
да се приеме, че същият е правилно определен от първоинстанционния съд на 50 %, т.е.
претенцията е основателна за ½ от предявения й размер – 47,50 лв.
Предвид идентичните правни изводи, до които достига въззивната инстанция,
първоинстанционното решение е правилно и следва да бъде потвърдено. Във въззивната
жалба не са изложени конкретни доводи срещу дължимостта и размера на претендираната
лихва за забава, поради което не е налице основание за отмяна на обжалвания акт и в
останалата част.
С оглед изхода от настоящия спор и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК въззивникът следва
да бъде осъден да заплати на въззиваемия направените разноски за настоящата инстанция в
размер на 100 лв., юрисконсултско възнаграждение.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК решението не подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 11939 от 28.10.2022 г., постановено по гр.д. №
33468/2021 г. по описа на Софийски районен съд, 58 състав, в частта, с която са отхвърлени
предявените от В. Д. П., ЕГН **********, срещу ЗК Л.И.“ АД, ЕИК *******, осъдителни
искове с правно основание чл. 432 КЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата над уважения размер
от 47,50 лв. до пълния предявен размер от 95 лв., представляваща обезщетение за
претърпени имуществени вреди (разходи за лечение) от ПТП от 30.01.2020 г., причинено от
застрахования при ответника по застраховка „Гражданска отговорност“ водач на МПС
„Фолксваген Крафтер“ с рег. № СВ *******, както и за разликата над уважения размер от
5,28 лв. до пълния предявен размер от 12,56 лв., лихва за забава върху главницата за периода
06.02.2020 г. – 06.05.2020 г.
ОСЪЖДА В. Д. П., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж.к. *******, *******, да
заплати на „ЗК Л.И.“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.
*******, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 100 лв., разноски пред въззивната
4
инстанция.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5