Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 12.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, ГО, IV “Б“ въззивен
състав, в публично съдебно заседание, проведено на двадесет и втори ноември през две хиляди двадесет и първа година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
СТАНИМИРА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: РАЙНА МАРТИНОВА
мл.съдия: ТЕОДОРА КАРАБАШЕВА
при секретаря Хр. Цветкова, като разгледа докладваното от мл. съдия Карабашева в.гр.дело № 13467 по описа за 2020 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение №
20220096/08.10.2020 г., постановено по гр.д. № 7887/2018 г. на СРС, I ГО, 159-ти състав, Р.З.Н., ЕГН: ********** е осъдена
да заплати на „Т.С.“ ЕАД с ЕИК: *******по предявените кумулативно обективно
съединени осъдителни искове с правно основание по чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.86,
ал.1 от ЗЗД сумата от 1 031.90 лв.,
представляваща стойността на ползвана, но незаплатена топлинна енергия за
топлоснабден имот, находящ се в гр.София, ж.к. „*******6 с абонатен № 064641,
за периода от 01.05.2015г. до 30.04.2016г., отразена в обща
фактура № **********/31.08.2015 г. и обща фактура № **********/31.07.2016 г.,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаването на
исковата молба – 02.02.2018г. до окончателното изплащане на сумата, както и
сумата от 210.63 лв. - законна лихва за забава за периода от 15.10.2015 г. до 18.01.2018
г., като предявените искове са отхвърлени за сумата от 20.39 лв.,
представляваща главница за дялово разпределение за периода от 01.07.2015 г. до
30.04.2016 г., ведно със законната лихва от датата на подаването на исковата
молба – 02.02.2018 г. до окончателното изплащане на сумата, както и сумата от 4.42
лв. - лихва за забава върху главницата за дялово разпределение за периода от
01.07.2015г. до 30.04.2016г. Решението е постановено с участието на трето
лице-помагач на страната на „Т.С.“ ЕАД –
„Т.С.“ ЕООД.
С определение №
20048937 от 22.02.2021 г. постановено по гр.д. № 7887по описа за 2018 г. на СРС, I ГО,
159 състав е оставена без уважение молбата на ответника Р.Н., подадена чрез
особения ѝ представител адв. В.В. за изменение по реда на чл.248, ал.1 от ГПК на първоинстанционното решение в частта за разноските.
Постъпила е
въззивна жалба с вх. № 25155964/29.10.2020/20.12.2019 г. от Р.Н., подадена чрез
особения ѝ представител адв. В.В., срещу решението на СРС в частта на
уважените искови претенции. Релевирани са твърдения за неправилност и
необоснованост на обжалваното в съответните части решение. Изтъква се, че между
назначените в производството съдебно-техническа и съдебно-счетоводна експертиза
е налице съществено противоречие в размера на установените суми, което не е
било отстранено пред първата инстанция. По делото липсвали доказателства, че от
общо дължимата сума по издадената фактура в размер на 1 559.57 лева е извършено
приспадане на заплатените от абоната суми. Заявява се, че данните от
представената към искова молба с № ID 136297 не е ясно
дали се отнасят за данните от сметката, касаеща процесното жилище с № ID 13629. Липсвали правни и счетоводни основания заплатената
сума от 907.54 лв да не бъде приспадната от размера на задълженията на Н.. Иска
се съдът да намали мораторната лихва и въззивната инстанция да отмени
първоинстанционното решение.
В
законоустановения срок по чл.263, ал.1 от ГПК не е постъпил писмен отговор на
въззивната жалба от насрещната страна „Т.С.“ ЕАД.
Третото
лице-помагач „Т.С.“ ЕООД не е изразило становище по въззивната жалба.
Срещу
определение № 20048937 от 22.02.2021 г. постановено по гр.д. № 7887по описа за
2018 г. на СРС, I ГО,
159 състав е постъпила частна жалба с вх. № 25049693/18.03.2021 г. от Р.Н.,
подадена чрез особения ѝ представител, с доводи за неправилност и
незаконосъобразност. Неправилно съдът е приповторил мотивите от решението в
частта на разноските и е приел, че липсата на списък на разноските не е основание
да не се присъждат разноски. Поддържа се
довод, че съдът не може да уточнява с определение по чл.248, ал.1 от ГПК вида и
размера на сторените разноски, нито да допълва решението си по този начин.
Прави се искане, въззивната инстанция, като съобрази ТР № 6 на ВКС от
06.11.2013 г. за разноските, да отмени определението на СРС като неправилно и
незаконосъобразно.
В
законоустановения срок по чл.276, ал.1 от ГПК не е постъпил писмен отговор на частната
жалба от „Т.С.“ ЕАД.
Третото
лице-помагач „Т.С.“ ЕООД не е изразило становище по частната жалба.
Съдът, след като обсъди доводите на страните и
събраните по делото доказателства, приема за установено от фактическа страна следното:
Първоинстанционният
съд е сезиран с искова молба, уточнена с молба
с вх. № 5045043/19.03.2018, подадена от „Т.С.“ ЕАД ЕИК *******, с адрес на
управление:*** срещу Р.З.Н., ЕГН: ********** с адрес ***, с която е поискано от
съда на основание чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД да бъде осъдена Р.Н.
да заплати в полза на ищцовото дружество сума в общ размер от 1 267.25 лв., от
която сумата от 1 031.90 лв., представляваща стойността на ползвана, но
незаплатена топлинна енергия за топлоснабден имот, находящ се в гр.София, ж.к.
„*******6 с абонатен № 064641, за периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2016 г., отразена
в обща фактура № **********/31.08.2015 г. и обща фактура №
**********/31.07.2016 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано
от датата на подаване на исковата молба – 02.02.2018г. до окончателното
изплащане на сумата, както и сумата от 210.63 лв., представляваща законна лихва
за забава за периода от 15.10.2015 г. до 18.01.2018 г., сумата от 20.39 лв.,
представляваща главница за дялово разпределение за периода 01.07.2015 г. -
30.04.2016 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата
молба – 02.02.2018 г. до окончателното изплащане на сумата, както и сумата от 4.42
лв., представляваща лихва за забава върху главницата за дялово разпределение за
периода 01.07.2015г. - 30.04.2016г. Наведени са твърдения, че Н. е собственик
на имота и като такъв е потребител на топлинна енергия, потребила е енергия в
имота за процесния период в количества и на стойност, за които са предявени
исковете, изпаднала е в забава за плащане на главницата, като страните били
обвързани от договор при Общи условия. Претендирало е разноски.
Ответникът Н. е
депозирала писмен отговор в законоустановения срок по чл.131 от ГПК чрез
назначения ѝ от съда с определение № 92626/12.04.2019 г. особен
представител адв. В.В., с който се оспорват исковете. Релевирано е възражение
за изтекла погасителна давност на претендираните вземания на основание чл.111,
б.“в“ от ЗЗД. Оспорена е дължимостта на претендираната сума за топлинна
енергия, поради неправилен отчет и невярно дялово разпределение, като се твърди,
че наследодателят на ответника не е ползвала топлинна енергия. Моли се
предявените искове да бъдат отхвърлени.
След изложение
на фактическите и правни твърдения на страните, настоящата инстанция пристъпи
към анализ на събраните по делото доказателства, от които се установява
следното:
Не се спори
между страните, а и от доказателствата по делото се установява, че ответникът Р.З.Н.
е единствен низходящ наследник от първа степен на починалия ѝ на
14.12.2013 г. наследодател (неин родител – майка) Ц.Н.Л.с предишна фамилия М..
Не се спори от
страните, а и по делото се установява, че наследодателят на ответника - Ц.Н.Л.с
предишна фамилия М., на 03.12.2013 г. е придобила по нотариален ред с договор
за покупко-продажба собствеността върху недвижим имот – апартамент № 6, находящ
се в гр.София, ж.к. „*******, на основание нотариален акт № 95, том IV, рег.№8674, дело 627/2013 г. на нотариус С.Т.с рег.
№ 065 на НК, като за процесния имот е открита партида при ищеца „Т.С.“ ЕАД за
доставка на топлина енергия под абонатен № 064641.
По делото е
приет договор, сключен между „Т.С.“ ЕАД и „Т.С.“ ЕООД от 94/01.11.2007 г., за
предоставяне на услугата дялово разпределение.
Приобщени са и съобщения
към издавани фактури № **********/31.08.2015 г. и № **********/31.07.2016 г., за топлофикационния имот, извлечение от сметка
за абонатен № 064641, както и удостоверение за актуално състояние на „Т.С.“ ЕАД
и „Т.С.“ ЕООД.
Приети са
извлечения от сметки за дялово разпределение по месеци за периода 01.05.2014 г.
- 30.04.2016 г. за абонатен № 064641, които установяват размера на дължимите
суми за топлинна енергия за очертания период.
По делото са
приети Общи условия, одобрени от ДКЕВР с Решение от 03.02.2014 г., от които
съгласно чл. 33, ал. 6 при наличие на две и повече дължими суми при плащане,
което не е достатъчно да покрие всички задължения, клиентът може да посочи кое
погасява, а ако не стори това, то се погасява най-обременителното, ако са
еднакво обременителни - се погасява най-старото, а при едновременно възникнали
задължения – те се погасяват съразмерно. Съгласно чл. 32, ал.3 от ОУ, ако
клиентът е платил сума по фактури, която след изравнителната сметка се окаже,
че е в повече от дължимото за периода и този клиент няма непогасени задължения
за предишни периоди, то с надплатеното може да се извърши прихващане със задължения на
клиента за следващи периоди или по негово искане надплатено да му се
възстанови.
Към
доказателствения материал по делото е прието заключение по съдебно-техническата
експертиза, неоспорено от страните, по което вещото лице, след запознаване с
представените по делото документи и проверки при ищеца, е посочило, че
сградата, в която се намира процесният имот, е топлофицирана. В нея се
потребява енергия за отопление, такава е била разпределяна от фирмата за дялово
разпределение в Етажната собственост, като е налице общ топломер, монтиран в
абонатната станция. Съгласно заключението технологичните разходи на доставяната
топлинна енергия са били изчислявани ежемесечно. За исковия период не е бил
предоставян достъп до топлопреносния имот за извършване на отчет на уредите за
дялово разпределение и водомерите за топла вода, монтирани в имота. По данни на
фирмата за дялово разпределение в топлопреносния имот са монтирани три броя
отоплителни тела, три броя разпределители, като за наличната в банята на
жилището щранг лира доставяната топлинна енергия е изчислявана служебно,
съгласно Наредба № 16-334/16.04.2007 г. за топлоснабдяването. В заключението си
вещото лице сочи, че в имота на ответника е доставяна топлинна енергия за отопление,
за сградна инсталация и за горещо битово водоснабдяване, като последната е
отчитана на базата на служебни отчети, поради неосигурен достъп до имота. Дяловото разпределение на енергията е било
направено от „Т.С.“ ЕООД по правилата на Наредбата за топлоснабдяване, а
фактурираните ежемесечно суми за топлинна енергия за абонатен № 064641 са
изчислени съобразно Наредба № 16-ЗЗ4/06.04.2007 г., изм. и доп. ДВ, бр. 94 от
29.10.2013 г. Вещото лице е констатирало, че стойността на реално потребената
енергия за периода от 01.05.2014 г. е в размер на 1 947.04 лева по фактурирани
от ищеца суми и коригирана с резултата от изравнителните сметки или разликата
от коригираните суми по прогнозни данни е 387.74 лева – сума за доплащане.
С приетото по
делото заключение по съдебно-счетоводната експертиза при липса на възражения от
страните, вещото лице, след запознаване с представените по делото документи и
на базата на получени данни от ищеца, е посочило, че за исковия период ищецът ежемесечно
е издавал фактури, и след края на всеки сезон две общи фактури с №
**********/31.08.2015 г. и с № **********/31.07.2016 г., в които е начислявана
топлинна енергия по прогнозни данни. За периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2016
г. „Т.С.“ ЕАД е начислило по издаваните фактури за доставяна топлинна енергия
общо сумата от 1 559.57 лв., като по данни на фирмата за дялово разпределение е
налице задължение в размер на 387.41 лв. за доплащане. За отчетния период
01.05.2014 г. - 30.04.2015 г. е налице сума за доплащане в размер на 745.06 лв.,
а за отчетния период от 01.05.2015 г. до 30.04.2016 г. е налице сума за връщане
в размер на 357.65 лв. В тази връзка ищцовото дружество извършило приспадане
между двете суми от 745.06 лв. и от 357.41 лв., като е останало крайно
задължение за доплащане в размер на 387.41 лв. Експертът е установил, че ищецът
е осчетоводил задължения за топлинна енергия в размер на 1 031.90 лв. по
издадените от него две общи фактури с № **********/31.08.2015 г. и с №
**********/31.07.2016 г. Експертът е приел, че осчетоводената сума в размер на
1 031.90 лв. е задължението за доставяната в имота топлинна енергия, ведно със
сумата от 20.30 лв. - такса за отчитане на уредите за дялово разпределение за
топлинна енергия, като от страна на ответника няма плащания на суми за абонатен
№ 064641 за периода от 01.05.2015 г. – 30.04.2016 г. по издадените фактури.
С оглед на така установената фактическа обстановка,
съдът намира от права страна следното:
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му -
в обжалваната част. По останалите въпроси въззивния съд е ограничен от
посоченото в жалбите.
В конкретния
случай постановеното по делото решение е валидно и допустимо. По правилността
на решението:
Предявените
искове са с правно основание чл. 79 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД за
осъждането на ответника да заплати на ищеца претендираната сума за вземане, представляващо
стойност на доставена топлинна енергия за битови нужди за имот в сграда -
етажна собственост и обезщетение за забава на плащане на същото.
За да бъде
уважен така предявеният иск, по делото следва да се докаже, че за процесния
период между страните е съществувало валидно договорно правоотношение, по
силата на което ищецът се е задължил да доставя на ответника топлинна енергия
срещу задължението на ответника да заплаща стойността ѝ, както и че
ищецът е изпълнил точно задълженията си и е доставил конкретно количество
топлоенергия, начислил е суми за същото в съответствие с действащите към
съответния момент разпоредби на ЗЕ и Наредбата за топлоснабдяване от 06.04.2007
г., и ответникът е изпаднал в забава на плащането на сумите.
Настоящият
въззивен състав намира, че за очертания от ищеца период от 01.05.2014 г. до 30.04.2016г.
ответникът Р.Н., е придобила по наследствено правоприемство от починалия
ѝ на 14.12.2013 г. наследодател (неин родител – майка) Ц.Н.Л.с предишна
фамилия М. собствеността върху топлопренеосния имот апартамент № 6, находящ се
в гр.София, ж.к. „*******, се намира в
облигационни отношения по доставка на топлинна енергия с ищцовото дружество на
основание на чл.153, ал.1 от ЗЕ. Ответницата е потребител, тъй като по силата
на наследственото правоприемство е наследила както активите, така и пасивите на
наследодателя си, в които влизат и процесните задължения към топлопреносното
дружество. Нито в отговора на исковата молба, нито във въззивната жалба са
наведени твърдения, че Н. не е придобила процесния имот. Възраженията на Н.
касаят единствено правоприемството, но не и липсата на качеството „потребител“,
поради което и релевираните възражения от въззивната жалба в тази насока се
явяват неоснователни. Според разпоредбата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, в редакцията,
действаща за исковия период, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение, са клиенти на топлинна енергия (респ. потребители на топлинна
енергия съгласно предишната редакция на закона). Разпоредбата
императивно урежда кой е страна по облигационното отношение с топлопреносното
предприятие, като меродавно е единствено притежанието на вещно право върху
имота - собственост или вещно право на ползване. Настоящият съдебен състав
приема, че нормата на чл.150, ал.1 от ЗЕ регламентира продажбата на топлинна
енергия от топлопреносното предприятие на потребители (клиенти) на топлинна
енергия за битови нужди, като постановява, че тя се осъществява при публично
известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от КЕВР,
в които се урежда съдържанието на договора. Договорното правоотношение по продажба
на топлинна енергия при общи условия възниква между топлопреносното предприятие
и потребителя (клиента), по силата на закона – чл.150 от ЗЕ, без да е
необходимо изрично изявление на ответника – потребител, включително и относно
приемането на Общите условия.
В процесния
случай дължимата сумата за доставената в имота на Н. топлинна енергия трябва да
бъде определена съобразно съдебно-техническата експертиза, доколкото при
граматическото и систематичното тълкуване на чл. 155 ЗЕ от значение е единствено
размерът на реално потребената топлинна енергия. Обстоятелството, че
законодателят е предвидил няколко различни способа за отчитане на топлинната енергия (един от който е и по
реална месечна консумация), не придават някакво значение на прогнозните сметки,
доколкото самият закон предвижда винаги поне една изравнителна сметка, която
има за цел да ликвидира отношенията между страните в облигационното отношение,
като отчете реално потребеното.
Въззивният
съд приема за установено от заключението по съдебно-техническата експертиза,
ценено в съответствие с разпоредбата на чл.202 от ГПК, че през процесния период
топлинната енергия е отчитана в съответствие с относимата нормативна уредба, а
показанията на уредите и определеното количество топлинна енергия за отопление
на съществуващата в процесния имот щранг лира в банята, за доставяната
топлинна енергия за отопление, за сградна инсталация и за битово горещо водоснабдяване е извършено съгласно действащата
нормативна уредба. От заключението на вещото лице се установява на база служебни
отчети, поради неосигуряван достъп до имота за отчет на уредите за измерване на
доставяната топлинна енергия, че доставеното количество топлинна енергия за процесния период е на стойност 1 947.04 лв. по
фактурирани от ищеца суми и коригирана с резултата от изравнителните сметки или
разликата от коригираните суми по прогнозни данни е 387.74 лв. – сума за
доплащане. Съдът кредитира заключението изцяло
като мотивирано, обосновано и неопровергано от останалите събрани по делото
доказателства.
Предвид
гореизложеното, съдът приема че за Р.Н. е възникнало валидно задължение за
заплащане на сумата от 1
947.04 лева лева, като съдебният състав
съобразява, че ищецът е претендирал, в съответствие с диспозитивното начало,
сума в размер от 1 031.90 лв.
Настоящата
инстанция кредитира и приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза в
частта, в която е установено, че в счетоводството на ищеца не са постъпвали плащания
от ответника за погасяване на сумите, предмет на предявените претенции.
Въззивният съд
намира, че липсва основание за извършеното извънсъдебно "приспадане"
на суми, начислени в повече по прогнозни сметки за исковия период, от дължими
суми за предходни отчетни периоди. Това е така, тъй като съществуването на по-стари
задължения, както и погасяването им по посочения ред подлежи на установяване на
общо основание в процеса от страна на ищеца, но подобно установяване не е
проведено. Дължимостта, изискуемостта и размерът на вземанията за предходни
периоди не са включени в предмета на делото пред СРС, последният не е бил
сезиран с искане за установяване на основанието и стойността им, поради което
не са събирани доказателства в тази насока. С оглед на това, липсата на
оспорване от страна на ответника на тези по-стари задължения не би могла да се
тълкува като признание на неизгоден за него факт, понеже изследването на този
факт по никакъв начин не е въведено от страните по делото. Нещо
повече, прихващането на
вземания за предходен период със сумите за възстановяване, формирани през
исковия такъв, предполага изявление на едната страна, отправено до другата-
извънсъдебно прихващане по чл. 104, изр. първо ЗЗД, а такова не се
установява да е извършено от ищеца. Не е направено и изявление за съдебно прихващане, което би наложило в
предмета на делото да бъде включена дължимостта и на по-старите вземания на
ищцовото дружество.
Доколкото
съставът на СРС е приел, че дължимият размер на претенцията за доставената в
имота топлинна енергия е сумата от 1 031.90 лева, въззивната инстанция следва
да потвърди първоинстанционното решение в тази част като правилно и
законосъобразно.
По
исковата претенция с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД
– мораторната лихва върху главницата за топлинна енергия:
Основателността
на претенцията за главницата за топлинна енергия обуславя основателността и на
иска за акцесорното вземане за мораторна лихва, дължима за времето на забавата.
Съдът, използвайки аритметични изследвания чрез системата ЕПИ – калкулатор и на
основание чл.162 от ГПК, определи размера на претенцията за мораторна лихва за
процесния период от 15.10.2015 г. до 18.01.2018 г. за сумата от 237.17 лв, а
ищецът е претендирал сума в размер на 210.63 лева. Доколкото съставът на СРС е
приел, че на основание чл.162 от ГПК и в съответствие с диспозитивното начало е
дължим размер на претенцията за мораторна лихва в размер на 210.63 лв., то
въззивната инстанция следва да потвърди първоинстанционното решение в тази част
като правилно и законосъобразно.
По възражението
за изтекла давност, въззивната инстанция намира следното:
Погасителната
давност е сложен юридически факт, съвкупност от два елемента: бездействие на
титуляра на правото и изтичането на определен период от време. Съгласно чл. 114 ЗЗД давността започва да тече
от деня, в който вземането е станало изискуемо, като според ал. 2 на същата
разпоредба, ако е уговорено, че вземането става изискуемо след покана,
давността започва да тече от деня, в който задължението е възникнало.
Съгласно чл. 111, б. "в" от ЗЗД с
три годишна давност се погасяват периодичните задължения, включително и тези за
лихви, като съгласно чл. 119 ЗЗД с
погасяване на главното задължение се погасяват и произтичащите от него
допълнителни вземания, макар за тях давността да не е изтекла. Съдът приема, че
процесните вземания са периодични, поради което и за тези вземания
съобразно чл. 111, б. "в" от ЗЗД погасителната
давност е 3 години. Касае се за трайно и периодично изпълнение на задължение по
договор за доставка на топлинна енергия. Задълженията са еднородни и
повтаряващи се през определен период от време, като неотносимо е
обстоятелството, че размерът на тези задължения е различен (в този смисъл е ТР
№ 3/2013 г. на ОСГК на ВКС).
Вземанията,
претендирани за главницата за топлинна енергия за периода 01.05.2014г. - 30.04.2016 г., са обхванати от действието
на Общите условия за продажба на топлинна енергия от „Т.С.“ ЕАД на потребители
за битови нужди, приети с Решение №
ОУ-02/03.02.2014 г., съответно приложими за тези вземания са разпоредбите на
чл. 32 и чл. 33 от ОУ, съгласно които плащането на месечното задължение се
дължи до 30-то число на месеца, следващ този, за който е публикувана фактурата
за задължението на интернет-страницата на доставчика. Доколкото тези задължения
са уговорени да се плащат след публикуване на фактура, то съдът приема, че това
е съглашение, договорено между страните, изискуемостта на задължението да
настъпва след покана за плащане. Това е така, понеже изискуемостта настъпва
след активно поведение от страна на кредитора, изразяващо се в отправяне на
искане за плащане към длъжника, което искане, съгласно ОУ, се приема за
достигнало до длъжника при публикуване на фактурата на интернет-страница на
кредитора. При така възприетото, съдът намира, че приложима в настоящата
хипотеза е разпоредбата на чл. 114, ал. 2 от ЗЗД и началният
момент на погасителната давност на всяко месечно задължение започва да тече от
момента на възникването му. Моментът, от който започва да тече погасителната
давност е определен от законодателя в зависимост от възникване на вземането и
от изискуемостта му.
С оглед
изложеното и след като съдът съобрази датата на подаване на исковата молба -
02.02.2018 г., и по съображенията, касаещи началния момент на погасителната
давност на вземанията, възникнали при действието на Общите условия от 2014 г.,
действали за исковия период от 01.05.2014 г. до 30.04.2016 г. и които вземания
са дължими от купувача в 30-дневен срок след изтичане на периода, за който се
отнася, то от последиците на тригодишната погасителна давност биха се обхванали
вземанията, възникнали преди 01.01.2015 г. до началната дата на исковия период
– 01.05.2014 г. В тази връзка въззивната инстанция намира, че за исковия период
от 01.01.2015 г. до 30.04.2016 г. вземанията не са погасени по давност и те са
в размер на 1 644.37 лева. Въззивният съд съобразява, че исковият период от
01.05.2014 г. до 31.12.2014 г. е обхванат от последиците на погасителната
давност по чл.111, б. „в“ от ЗЗД и съобразно заключението на
съдебно-техническата експертиза, при приложението на чл.162 от ГПК, респективно
за този период са погасени по давност вземания в размер на 302.67 лева.
Доколкото
мотивите на СРС съвпадат с тези на въззивния съд, решението следва да се
потвърди, включително в частта по присъдените в полза на ищеца разноски за
исковото производство.
По частната жалба на Р.Н., депозирана по реда на чл.248, ал.1 от ГПК,
въззивната инстанция намира следното;
Частната жалба е подадена от процесуално легитимирана страна, с обоснован
правен интерес, в законоустановения срок срещу съдебен акт, подлежащ на
инстанционен контрол по реда на ГПК пред въззивна инстанция, поради което е
процесуално допустима.
Разгледана по същество е неоснователна. Това е така, защото отговорността за разноски е винаги обективна последица от развитието на
съдебния спор и страната, създала виновно предпоставките за образуването му,
следва да понесе санкционните последици за неоснователното му повдигане. В този смисъл е
и решение № 67/ 03.04.2014 г. по гр.д.№ 2944/ 2013 г., ІV г.о. на ВКС, съгласно
което отговорността за разноските сторени от насрещната страна по спора следва
да понесат в пълен размер от другата страна с оглед изхода на спора, тъй като
отговорността за разноски е обективна, дължи се на увреждащите действия на
страната, която неоснователно е повдигнала правния спор и от тази отговорност
законът не предвижда възможност за освобождаване или за нейното намаляване. В
правилно приложение на процесуалния закон и в съответствие с постановките на ТР № 6 на ВКС от 06.11.2013
г. първоинстанционният съд е осъдил на основание чл.78, ал.1 и ал.8 ГПК
ответника Н. да заплати, с оглед изхода на съдебния спор, разноските за
държавна такса, за депозити за експертизи и за юрисконсултско възнаграждение,
съразмерно на уважените искови претенции и съобразно спазване на правилата за
определяне на разноските. Липсата на представен списък за разноски по чл.80 от ГПК не изключва отговорността за разноски, след като е релевирано искане от
ищеца да се присъдят и сторените в производството разноски. По тези съображения
въззивната инстанция намира, че първоинстанционният съдебен акт по чл.248, ал.1
от ГПК се явява правилен и законосъобразен, като подадената срещу него частна
жалба следва да се остави без уважение като неоснователна и недоказана.
По отговорността
за разноски пред СГС:
С оглед изхода на спора, право на разноски има въззиваемата страна. От
страна на „Т.С.“ ЕАД са претендирани разноски пред въззивната инстанция, но не
се доказва такива да са извършвани, доколкото не е подаван отговор на въззивна
жалба, съответно не е извършвано процесуално представителство в полза на
страната. Ответникът Н. следва да бъде осъдена да заплати на ищцовото дружество
единствено разноските за особен представител в размер на 150.00 лева.
На
основание чл.280, ал.3 от ГПК решението на въззивния съд не подлежи на
обжалване.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20220096 от 08.10.2020 г.,
постановено по гр.д. № 7887 по описа за 2018 г. на СРС, I ГО, 159-ти състав в обжалваните му части.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна жалба с
вх. № 25049693/18.03.2021 г. от Р.З.Н., подадена чрез особения ѝ
представител адв. В.В. срещу Определение № 20048937 от 22.02.2021 г.
постановено по гр.д. № 7887по описа за 2018 г.
на СРС, I ГО, 159 съставк като неоснователна.
ОСЪЖДА Р.З.Н., ЕГН: ********** с адрес *** да
заплати на „Т.С.“ ЕАД с ЕИК: *******със седалище и адрес на управление *** на
основание чл.273 от ГПК вр. чл.78, ал.1 от ГПК сумата от 150.00 лв. (сто и
петдесет лева), представляща сторените във въззивното производство разноски за
внесен и заплатен депозит за възнаграждение за особен представител.
Решението е
постановено с участието на трето лице-помагач на страната на „Т.С.“ ЕАД – „Т.С.“ ЕООД.
Решението е
окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.