Р
Е Ш Е Н И Е №
гр.
София, 05.10.2018 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ТО, VI-16 състав, в открито съдебно заседание, на двадесет и пети септември две
хиляди и осемнадесета година, в състав:
СЪДИЯ:
ВАЛЕРИЯ БРАТОЕВА
при
участието на секретар Диляна Цветкова, като разгледа търг. дело № 2884 по описа
за 2016 година, взе предвид следното.
Производството е по реда
на чл. 422 вр. чл. 365 и сл. ГПК.
Образувано е по искова молба на „Л.Ф.“
ЕАД, новата фирма на „П.Л.Б.“ АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на
управление:***, предявена срещу „В.“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление:***, Н.А.М., ЕГН ********** и В.М.М., ЕГН **********, за
признаване на установено, че ответниците дължат при условията на солидарност заплащане
на сумата 44524,72 лева (22765,13
евро), представляваща сбор от десет погасителни вноски, дължими по споразумение
от 05.10.2011 г. за уреждане на изискуеми и просрочени задължения по договор за
финансов Л.№ 3797-001/2008, сумата 1284,12 лева (656,56 евро) - договорна лихва
върху вноски от № 1 до № 11 и сумата 23405,20 лева (11966,89 евро) –
обезщетение за забава за периода 01.02.2013 г. – 30.09.2015 г., за които суми в
производството по частно гр. д. № 62825/2015 г. на СРС, 81 състав, била
издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК.
Ищецът твърди, че сключил с „В.“ ООД договор за финансов Л.№
3797-001/2008, съгласно който ищецът се е задължил да придобие избрана от
лизингополучателя вещ и да му я предостави за ползване срещу заплащане на
лизингови вноски. Със споразумение от 05.11.2011 г. страните постигнали
съгласие да бъде уредено погасяването на просрочени изискуеми вноски по
лизинговия договор в общ размер от 24733,48 евро, които следвало да бъдат
заплатени съгласно уговорен нов погасителен план, като със споразумението Н.А.М.
и В.М.М. се задължили да отговарят солидарно за задълженията на дружеството. На
27.05.2015 г. между страните било сключено ново споразумение, с което
ответниците признали
дължимостта на сумите по споразумението от 05.11.2011 г., но въпреки това не
изпълнили задълженията си към ищеца в сроковете, предвидени в погасителния
план. Така ответниците дължали на ищеца суми в общ размер от 69484,03 лева, за
които суми в производството по частно гр. д. № 62825/2015 г. на СРС, 81 състав
била издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на
документ по чл. 417 ГПК. След постъпили от ответниците възражения срещу
издадената заповед, в настоящото производство ищецът претендира установяване на
вземанията си и присъждане на сторените за производството разноски.
Ответниците, чрез процесуалния си представител адв. П.К.,
са депозирали отговор, в който считат претендираните от ответника суми за
недостатъчно индивидуализирани по основание и размер и за погасени по давност.
С оглед уговорките в споразумението от 05.11.2011 г. за предсрочна изискуемост
на лизинговите вноски при неплащане на всяка от тях в срок и обстоятелството,
че нито една от вноските не била платена от ответниците, процесните вноски
станали изискуеми на 01.12.2011 г. (с изтичането на 15 дни от падежа на първата
неплатена вноска), а заявлението за издаване на заповед за изпълнение било
подадено на 16.10.2015 г. – след изтичане на тригодишната погасителна давност
за периодичните плащания по чл. 111, б. „в“ ЗЗД, каквито представлявали
посочените в споразумението вноски. Поради погасяване на главното вземане,
погасени по давност били и претендираните от ищеца акцесорни вземания за
възнаградителна лихва и обезщетение за забава. Лихвата за забава не била
дължима и поради липсата на ясен механизъм за изчисляването ѝ. В
представеното от ищеца споразумение от 27.05.2015 г. не било обективирано
признание на вземането от ответниците, което да прекъсне давността, тъй като
признанието следвало да се отнася и до съществуването на самото задължение, а
не само на правопораждащите го факти, както и да бъде извършено преди изтичане
на давностния срок.
Ищецът е депозирал допълнителна искова молба в срока по
чл. 372, ал. 1 ГПК, в която поддържа исковете, като счита претендираните суми
за достатъчно индивидуализирани по основание и размер, а релевираното от
ответниците възражение за давност - за неоснователно. Вноските не били
обявявани от лизингодателя за предсрочно изискуеми поради извършваните от
лизингополучателя за периода от ноември 2011 г. до декември 2015 г. частични плащания,
които също имали характер на признание на дълга. Със споразумението от 27.05.2015 г. ответниците
били извършили както признание на задължението си за вноските от 9-та до 12-та,
за които давността не била изтекла, така и отказ от изтекла в тяхна полза
погасителна давност по отношение на вноските от 1-ва до 8-ма. Посочените в
споразумението от 05.11.2011 г. суми не представлявали лизингови вноски и за
тях не се прилагала кратката погасителна давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД.
В допълнителния отговор ответниците поддържат изложените
в отговора възражения срещу предявените искове, като твърдят, че за периода
10.05.2011 г. – 23.12.2015 г. са извършени частични погасителни плащания в
размер на 32726,52 лева, поради което непогасеният остатък от главницата бил
6283 евро, което сочело на неоснователност на иска за главница, която ищецът
претендира да е в размер на 44524,72 лева. Поддържат, че извършваните от тях
частични плащания не съставлявали признание на непогасената част от дълга.
Съдът, като прецени събраните
по делото доказателства по свое убеждение, намира от фактическа и правна страна
следното:
Страните не спорят и с определение от 05.10.2017 г. за
безспорни и поради това ненуждаещи се от доказване в отношенията помежду им са
отделени фактите, че между ищеца като лизингодател и „В.“ ООД като
лизингополучател бил сключен договор за финансов Л.№ 3797-001/2008, като със
споразумение от 05.11.2011 г. страните уговорили нов погасителен план за
заплащане на просрочените изискуеми лизингови вноски, като ответниците Н.А.М. и
В.М.М. се задължили да отговарят солидарно с дружеството за изпълнение на
сключеното споразумение.
От представеното
споразумение към договор за финансов Л.№ 3797-001/2008, се установява, че на
05.10.2011 г. лизингополучателят по лизинговия договор - „В.“ ООД признало да е
носител на изискуеми и непогасени задължения в общ размер на 24733,48 евро,
която сума лизингодателят се съгласил да се счита предоставена на
лизингополучателя за срок от 12 месеца, срещу заплащане на възнаградителна
лихва от 10 % (т. 1 /1/ от споразумението) и поето задължение да бъде върната
на 12 равни месечни вноски с размер от 2174,47 евро, платими на последното
число от съответния месец, в рамките на периода 31.10.2011 г. – 30.09.2012 г..
Страните изрично се съгласили, че просрочените задължения по договора за
финансов Л.не включват лихвата за забава (по същество представляваща мораторна
неустойка) по т. 12 от лизинговия договор. При забавено изпълнение на
погасителния план, лизингополучателят и солидарните длъжници Н.А. Милашкаи В.М.М.
дължали мораторна неустойка в размер на 19 % върху размера на забавеното
плащане (т. 1 /7/ от споразумението).
В споразумение от 27.05.2015 г. към договор за финансов Л.№
3797-001/2008, „В.“ ООД и солидарните длъжници Н.А.М. и В.М.М. признали, че към
сключването му дължат на ищеца по споразумението от 05.10.2011 г. главница в
размер на 22765,13 евро за периода 01.11.2011 г. – 30.09.2012 г.,
възнаградителна лихва в размер на 656,56 евро за периода 01.10.2011 г. –
31.08.2012 г., сумата 10065,53 евро – мораторна неустойка за периода 01.02.2013
г. - 30.04.2015 г. и 138,05 евро – разноски за нотариални такси.
В производството са приети основно и допълнително заключение
на съдебно-счетоводна експертиза, които съдът няма основание да не кредитира и
въз основа на които приема, че по споразумението от 05.10.2011 г. по
счетоводните записвания на ищеца е налице незаплатена главница в размер на
44524,72 лева, включваща 11 броя падежирали месечни вноски за периода
30.11.2011 г. – 30.09.2012 г., като от главницата по споразумението е погесена
сума в размер на 3849,76 лева, но нито едно от плащанията установени от вещото
лице не е погасило уговорена вноска в нейната цялост. Незаплатената
възнаградителна лихва по споразумението е в размер на 1284,12 лева и включва 9
незаплатени вноски за възнаградителна лихва за периода 30.01.2012 г. –
30.09.2012 г., при съобразяване на извършените плащания в размер на 1376,09
лева, с които общото задължение е намалено. Мораторната неустойка върху
просрочената главница в размер на 19 % от напогасеното задължение, за периода
01.02.2012 г. – 30.09.2015 г. възлиза на 23405,20 лева. Към предявяването на
исковата молба мораторната неустойка е в размер на 21167,82 лева, тъй като на
12.11.2015 г. са сторнирани задължения в размер на общо 2237,39 лева.
След сключване на споразумението от 05.10.2011 г. от
ответниците са извършени погасителни плащания в размер на 32726,52 лева, от
които със сумата 21407,89 лева са погасени текущи лизингови вноски по договор
за финансов Л.№ 3797-001/2008, като с 11318,63 лева били погасени главница,
възнаградителна лихва и мораторна неустойка по споразумението, като тези
плащания са взети предвид от вещото лице при изчисляване на непогасените
задължения.
След сключването на споразумението, в счетоводните книги
на ищеца просрочената сума по пункт Първи от него от сметка 411 „Клиенти“ е
прехвърлена в сметка 531 „Предоставени краткосрочни заеми на предприятия“. При
падежиране на вноска от споразумението, съответната падежирала част е
прехвърляна от сметка 531 в сметка 411. За просрочените задължения по договора
за финансов Л.№ 3797-001/2008, предмет на споразумението вече били издадени
фактури, поради което ново фактуриране на задълженията по споразумението не
било извършено. Фактури били издадени само за възнаградителната лихва и
мораторната неустойка.
В допълнителното заключение вещото лице е изследвало
извършените от ответниците погасителни плащания по отношение на сключения
договор за финансов лизинг, които обаче не интересуват настоящото производство.
От приложеното за послужване частно
гражданско дело № 62825 по описа за 2015 г. на СРС, 81 състав, се установява,
че въз основа на споразумението от 05.10.2011 г. с нотариално удостоверени
подписи, ищецът се снабдил със заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен
лист, на основание чл. 417 ГПК за сума в общ размер от 69484,03 лева, заедно с направените
за производството разноски в размер на 2772,49 лева, срещу която заповед ответното
дружество и солидарните длъжници депозирали възражения в срока по чл. 414, ал.
2 ГПК.
Други доказателства от значение за
спора не са ангажирани.
По
отношение на обективно, кумулативно съединените установителни искове, с правна
квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 240, ал. 1 и
ал. 2 и чл. 92 ЗЗД.
На първо място, следва да се посочи,
че предявените установителни искове са допустими, тъй като в производство по
чл. 417 ГПК, ищецът се е снабдил със заповед за изпълнение въз основа на
документ (споразумение с нотариално удостоверени подписи) за процесните суми,
поради което разполага с изпълнително основание. При подадено възражение срещу
издадената заповед за изпълнение, заявителят следва да предяви иск в 1-месечен
срок от получаване на съобщението с указанията на съда за установяване на
вземането си, който срок, в случая е спазен.
Основателността
на всеки от предявените установителни искове, се обуславя от осъществен
фактически състав, пораждащ съдебно предявените субективни материални права,
включващ елементите: съществуване на правоотношение с процесуално легитимираните
ответници, възникнало от процесното споразумение към договор за финансов Л.№
3797-001/2008, елемент от съдържанието
на което да са задълженията за заплащане на сумата 24733,48 евро, заедно с
възнаградителна лихва от 10 % и обезщетение за забава от 19 %, настъпила
изискуемост на задълженията на ответниците, които се твърди да са неизпълнени.
Неизпълнението
на задълженията на лизингополучателя и солидарните длъжници по споразумението е
по своето естество отрицателен факт от действителността, поради което същият не
стои в доказателствена тежест на ищеца. За установяването му е достатъчно твърдение
на последния, а задължените лица следва да установят положителния факт, който
го опровергава, а именно - точно изпълнение на задълженията си, за което
доказателства в производството не са ангажирани. Действително, представено е платежно
нареждане от 22.12.2015 г. за заплащане на сумата 11000 лева, но с посочено
основание договор лизинг, поради което документът не установява погасяване на
задължения по споразумението и е неотносим за настоящия спор.
Страните
нямат спор, че са встъпили в правоотношение с правопораждащ факт договор за
финансов Л.№ 3797-001/2008, но ищецът не основава вземанията си на този
договор, а на споразумение от 05.10.2011 г., което е новирало признатите от „В.“
ООД задължения по лизинговия договор, които са погасени и в правната сфера на
ответниците (включително физическите лица като солидарни длъжници) са
възникнали нови – за връщане на парична сума, предоставена за ползване от
длъжника в рамките на 12 месеца и за заплащане на възнаградителна лихва за това
ползване.
Възможността неизпълнените задължения за заплащане на
лизингови вноски да се новират в задължение за връщане на предоставена в заем
парична сума е разгледана в решение № 85/01.09.2017 г. по т. д. 2286 № по описа
за 2015 г. на І Т.О. на ВКС, като е даден отговор на правните въпроси, които са съществени и за настоящия спор, а
именно: договор, с който старите задължения се прекратяват и се уговоря сумите
по старите дългове да се считат дадени в заем, представлява ли новация? В тази
хипотеза налага ли се да е налице предаване на сумата на заемателя, за да
възникне заемно правоотношение?
В отговора е прието, че в правната теория и съдебна
практика новацията се определя като договор, с който се погасява едно
задължение, като се поема ново на негово място. Новото правоотношение се
отличава или с оглед на страните или с оглед на задължението. При обективната
новация длъжникът и кредиторът остават същите, като промяната засяга предмета (обекта)
на задължението или основанието на задължението (както в настоящия случай). При
субективната новация е налице промяна на една от страните по правоотношението:
или на кредитора или на длъжника. Последиците на новацията са погасяване на
старото задължение и възникване на негово място на нов дълг.
В решение № 138/22.08.2013г., постановено по т. дело №
27/2012 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 210/22.12.2014 г. по т. дело № 4090/2013 г.
на ВКС, ТК, І т.о., решение № 175/25.02.2016 г. по т. дело № 2602/2014 г. ВКС,
ТК, ІІ т.о. в тълкувателната част на мотивите е посочено, че предпоставките,
които характеризират обективната новация са: 1/. съществуване на валидно
възникнало задължение, което се погасява; 2/. валидно възникване на нов дълг на
мястото на стария; 3/. разлика между погасеното и новосъздаденото задължение;
4/. намерение за новиране; 5/. страните трябва да са способни да новират.
Новацията по естеството си предполага нов елемент в състава на облигационното
отношение и трябва да засяга някои от съществените му елементи. При обективната
новация новият елемент се отнася до предмета на задължението – при нея
длъжникът поема по споразумение с кредитора нов дълг с нов предмет или ново
основание в замяна на старото. В последните две решения на ВКС, ТК, постановени
по реда на чл. 290 и сл. ГПК, е прието, че обективната новация изисква ясна
воля за поемане от страна на длъжника на нов дълг с нов предмет или ново
основание в замяна на старото задължение по сключения с кредитора договор.
С решение № 110/17.07.2015 г. по т. дело № 1568/2014 г.
на ВКС, ТК, І т.о. на поставения въпрос е отговорено, че обективна новация по
смисъла на чл. 107 ЗЗД е налице, когато волята на страните е обективирана в
договора, същата не може да се предполага, като договорът, чрез който се
твърди, че се новира задължението, подлежи на тълкуване по правилата на чл. 20 ЗЗД,
с оглед на разкриване на действителната обща воля на страните за погасяване на
стария дълг и за заместването му с нов.
Договорът за заем
е реален договор. В съдебната практика на ВКС по чл. 290 ГПК (решение №
78/17.07.2008 г. по т. д. № 29/2009 г. на I т. о., решение № 21/15.03.2012 г.
по т. д. № 1144/2011 г. на I т. о., решение №16/28.02.2013 г. по т. д. №
218/2012 г. на II т. о.), се приема, че предоставяне на сумата или заместимите
вещи от заемодателя на заемателя представлява съществен елемент от договора за
заем. Договорът се счита за сключен когато заетите пари или заместими вещи
бъдат предадени на заемателя. Когато страните постигнат само съгласие едната да
даде, а другата да получи в заем пари или заместими вещи, без да има реално
предаване на парите или заместимите вещи, договорът е предварителен.
При съобразяване на релевантната практика и с оглед на
посочените характеристики на договора за новация, ВКС дава отговор на правния
въпрос в смисъл, че договор, с който старите валидно възникнали задължения се
погасяват и страните уговорят дължимите от длъжника на кредитора суми или
заместими вещи по старите дългове да се считат дадени в заем, представлява
новация по смисъла на чл. 107 ЗЗД. В тази хипотеза на новация, новосъзданият
дълг по заемното правоотношение възниква без предаване на суми от заемодателя
на заемателя.
В настоящия случай в споразумението от 05.10.2011 г. ясно
е изразена волята на страните по лизинговия договор възникналите до сключването
му задължения, възлизащи на сумата 24733,48 евро да се считат предоставени на
лизингополучателя за ползване за срок от 12 месеца, за което същият се задължил
да престира и възнаградителна лихва в размер на 10 %. Реално предаване на
сумата не е извършено, но такова не е било необходимо – финансовият ресурс е
останал в разпореждане на длъжника, като е погасено признатото задължение по
договора за финансов Л.и на негово място е възникнало ново – за връщане на
предоставената в заем сума, заедно с дължимата възнаградителна лихва.
Извършената новация е намерила и съответното отражение в счетоводните книги на
„Л.Ф.“ ЕАД, като вземанията са отнесени по счетоводна партида 531 „Предоставени
краткосрочни заеми на предприятия“.
Това означава, че в правната сфера на „В.“ ООД, въз
основа на споразумението от 05.10.2011 г. е възникнало задължение да върне
предоставена му в заем сума, като заплати и съответната възнаградителна лихва
за ползването й. Ответниците физически лица са поели задължение да отговорят
солидарно с „В.“ ООД за задълженията по споразумението, в което изрично кредиторът
изразил съгласие да приеме изпълнение на части, съгласно уговорен погасителен
план. С настъпване на определения в споразумението падеж, съответната месечна
вноска е ставала изискуема. Към
предявяване на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение – 16.10.2015
г., падежът на всички месечни вноски обективно е бил настъпил.
Следователно ищецът се легитимира като носител на изискуемо
и неудовлетворено право на вземане за главница и възнаградителна лихва в
размера, установен в заключението на счетоводната експертиза, тъй като вещото
лице е взело предвид отразените в търговските книги на ищеца частични погасителни
плащания, които съдът разглежда като извънсъдебно признание на неизгоден за „Л.Ф.“
ЕАД факт (получено плащане). Така непогасените задължения за главница са в
размер на 44524,72 лева (22765,13 евро) и представляват незаплатени вноски за
периода 31.10.2011 г. – 30.09.2012 г. и 1284,12 лева (656,56 евро) –
възнаградителна лихва за периода 01.11.2011 г. - 31.08.2012 г..
В споразумението страните изрично уговорили, че забавеното
изпълнение на задълженията на солидарните длъжници да заплащат уговорените
месечни вноски (включващи главница и възнаградителна лихва) ще влече пораждане
на задължение за заплащане на мораторна неустойка от 19 % върху забавеното
плащане. Действително страните обозначили в споразумението това акцесорно
задължение като лихва за забава, но правната му същност е неустойка за забавено
изпълнение.
Неустойката е акцесорно
съглашение, с предмет задължението на неизправна страна по правна сделка да
престира определена (глобално или в процент – както в случая) парична сума,
като обезщетение за вредите от неизпълнението на породено главно задължение,
без да е необходимо същите да бъдат доказвани. Следователно, за да възникне
вземането е необходимо да са осъществени предпоставките: наличие на валидно
главно задължение, договорено акцесорно задължение за неустойка, което е
действително и неизпълнение на главното задължение.
В решение № 228 от 21.01.2013 г. по т. д. № 995/2011 г.,
Т. К., ІІ Т. О. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК, е прието, че
неустойката освен обезпечителна и обезщетителна функция, има и наказателна
функция, тъй като е предназначена да санкционира неизправния длъжник в случай
на виновно неизпълнение на договора. За да възникне правото на неустойка обаче,
уговорката за дължимостта й не трябва да противоречи на императивните правни
норми на закона и на добрите нрави, разглеждани като неписани морални норми,
израз на принципите за справедливост и добросъвестност в гражданските и
търговските правоотношения. Противоречието със закона и/или с добрите нрави
прави уговорката за неустойка нищожна по силата на чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 3 ЗЗД и препятства възникването на вземането и на задължението за неустойка.
Предпоставките и случаите, при които уговорената в
договор неустойка е нищожна поради накърняване на добрите нрави, са изяснени в
т. 4 от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на
ВКС. Според дадените с решението указания, преценката дали една неустойка е
нищожна от гледна точка на добрите нрави се прави за всеки конкретен случай към
момента на сключване на договора, като клаузата за неустойка е нищожна поради
накърняване на добрите нрави (чл. 26, ал. 1 ЗЗД) във всички случаи, когато е
уговорена извън присъщите на неустойката обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции.
Добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД са неписани
морални норми с правно значение, нарушаването на които има същата правна
последица като противоречието със закона - нищожност на договора, поради което
при предявен иск за присъждане на неустойка съдът следи служебно за
съответствието на уговорката за неустойка с добрите нрави като абсолютна предпоставка
за нейната действителност.
Константната
практика, формирана по повод искове, с предмет вземания за мораторна неустойка,
е категорична, че съдът е длъжен да следи служебно за спазването на добрите
нрави, като при разрешаване на спор за заплащане на неустойка съдът дължи
самостоятелна преценка за действителността на неустоечната клауза, независимо
дали страните са се позовали на нищожността й – в този смисъл решение №
247/11.01.2011 г. по т. д. № 115/2010 г. на ВКС, ІІ Т. О. и решение № 229 от
21.01.2013 г. по т. д. № 1050/2011 г., на ВКС, ІІ Т. О.
В изпълнение на служебното задължение за изследване
валидността на уговорената клауза за неустойка, преценена към пораждане на
задължението, съдът намира, че размерът на мораторна неустойка от 19 % върху
неизпълненото задължение, уговорена между търговци дефинитивно не обуславя
нищожност на клаузата – в този смисъл решение № 4 от 25.02.2009 г. по т. д. №
395/2008 г., Т. К., І Т. О. на ВКС, включително и без предвиден краен предел.
Съгласно т. 3 от посоченото Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по тълк. д.
№ 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, неустойката не е нищожна при липса на уговорен
краен предел за начисляването й. Големият размер на неустойката като абсолютна
стойност в случая произтича единствено от значителната продължителност на
периода на забава в плащането на паричното задължение и неговия размер. При
търговските сделки, сключени между търговци, неустойката не подлежи на
намаляване поради прекомерност, съгласно чл. 309 ТЗ, както вече беше
отбелязано. Законодателят е изключил възможността за частично освобождаване от
отговорност на длъжника, съгласно чл. 92, ал. 2, пр. 1 ЗЗД - при съпоставяне на
неустойката с размера на претърпените вреди. Изключването на прекомерността,
като основание за намаляване на неустойката, сочи на законодателна воля за
придаване и на по-интензивна наказателна функция на неустойката по търговските
сделки между търговци, тъй като забавеното изпълнение на парично задължение
може да има значителен неблагоприятен ефект върху търговската дейност на
кредитора и да рефлектира върху оборота като цяло.
В решение № 137 от 12.10.2015 г. по т. д. № 2618/2014 г.,
Т. К., І Т. О. на ВКС, е прието, че несъразмерността между главницата и
неустойката не може да се преценява към момента на неизпълнението, съответно
неудържимото нарастване на неустойката в резултат на продължителния период на
забавата, дори когато при извършване на съпоставка с главницата сочи на явна
прекомерност, не е основание за обявяването на клаузата за неустойка за
нищожна.
Ето защо уговорената мораторна неустойка на нарушава
принципа на справедливост и не излиза извън присъщите на неустойката
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Затова и в правната сфера на
длъжниците е възникнало задължение за заплащане на мораторна неустойка, което
задължение е в установения от вещото лице размер от 21167,82 лева (10822,93
евро), тъй като ищецът е сторнирал част от начислената мораторна неустойка.
При извод в правната сфера на ответниците да са
възникнали главното и акцесорните задължения, съдът дължи да разгледа
предявеното от тях възражение тези задължения да са погасени по давност.
С решение № 261 от 12.07.2011 г. по гр. д. № 795/2010 г.,
ІV г. о., ГК, постановено по реда на чл. 290 ГПК, състав на ВКС се е произнесъл
по въпроса “Налице ли е периодично плащане по смисъла на чл.111, б.”в” ЗЗД при
договор за заем, с който е уговорено връщането на сумата да стане на
погасителни вноски на определени дати”, на който е даден отрицателен отговор,
като е застъпено становището, че за разлика от периодичните плащания, всяко
едно от които е независимо и самостоятелно от останалите еднородни задължения,
при договора за заем задължението е неделимо. Затова уговореното връщане
на сумата да стане на погасителни вноски на определени дати не превръща тези
вноски в периодични плащания, а е резултат от съгласие на кредитора да приеме
изпълнение на части – аргумент за противното от чл. 66 ЗЗД. Това становище е
застъпено и в постановеното също по реда на чл. 290 ГПК решение № 28 от
05.04.2012 г. на ВКС по гр. д. № 523/2011 г., ІІІ г.о., ГК, като е прието, че
отделните погасителни вноски по предоставения заем не превръщат договора в
такъв за периодични платежи, а представляват частични плащания по договора, по
отношение на които приложим е общият петгодишен давностен срок по чл. 110 ЗЗД.
Тази практика е утвърдена с решение №103/16.09.2013 г. по
търг. дело №1200/2011 г. на ВКС, ІІ ТО, в което също е прието, че уговарянето
паричното задължение да се погаси с отделни вноски не превръща тези вноски в
периодични плащания.
Така даденият отговор на въпроса, не противоречи на
дадените с ТР № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС задължителни разяснения относно
съдържанието на понятието „периодични плащания” по смисъла на чл. 111, б. „в” ЗЗД, според които периодично е плащането, което не е еднократно, а е задължение
за трайно изпълнение, като изискуемостта, забавата и давността за всяка
престация настъпват поотделно, тъй като се касае за самостоятелни задължения,
имащи единен правопораждащ факт.
В този смисъл, предвид характера на задължението за
главница, което произтича след сключения договор за новация от договор за заем,
следва да се приеме, че задължението за връщане на сумата е парично задължение,
но единно по същността си, което кредиторът се е съгласил да приеме на части,
без същите да представляват периодични задължения. Приложима съответно е общата
5-годишна давност, а не специалната такава по чл. 111, б. „в” ЗЗД.
Това означава, че от 30.11.2011 г. – падежа на най-старата
от непогасените вноски до предявяване на заявлението за издаване заповед за
изпълнение по чл. 417 ГПК – 16.10.2015 г., откогато се счита предявена исковата
молба (чл. 422, ал. 1 ГПК), не е изтекъл 5-годишен период от време и вземанията
за главница, произтичащи от споразумението, сключено на 05.10.2011 г. не са
погасени по давност. В този смисъл е без значение налице ли са били основания
за обявяване на предсрочна изискуемост на цялото задължение, както твърдят
ответниците и упражнил ли е това право кредиторът, тъй като това не би
променило извода за неизтекла по отношение на задължението за престиране на
главницата давност.
Не така стои въпроса с вземането за възнаградителна лихва
и мораторна неустойка, по отношение на които съгласно чл. 111, б. „б“ и б. „в“
е приложима специалната 3-годишна давност. В производството възнаградителната
лихва се претендира за периода 01.11.2011 г. – 31.08.2012 г., от който до
предявяване на заявлението са изтекли повече от 3 години. По отношение на мораторната
неустойка погасена по давност би била начислената такава до 16.10.2012 г. (3
години назад от 16.10.2015 г.), но с оглед обстоятелството, че неустойката се
претендира за периода 01.02.2013 г. – 30.09.2015 г., а никаква част от този
период не отстои повече от 3 години назад във времето от предявяване на
заявлението по чл. 417 ГПК, то възражението за изтекла спрямо това акцесорно
вземане погасителна давност е неоснователно.
Следователно единствено вземането за възнаградителна
лихва е покрито с давност, но пък задължените лица в споразумение от 27.05.2015
г. изрично са признали да дължат на „Л.Ф.“ ЕАД по споразумението от 05.10.2011
г. възнаградителна лихва за периода 01.10.2011 г. – 31.08.2012 г. в размер на
656,56 евро. Разпоредбата на чл. 113 ЗЗД предвижда, че отказът от давност преди
тя да е изтекла е недействителен, съответно по аргумент за обратното няма
пречка длъжникът да се откаже от последиците на вече изтекла давност. Едно
вземане винаги може да бъде признато, включително и след изтичане на
погасителната давност. След като длъжникът може да изпълни задължението си и
след изтичане на давността (чл.
118 ЗЗД) и това
да доведе до погасяване на кредиторовото вземане, по аргумент за
по-силното основание следва, че длъжникът може да направи и отказ от изтеклата
в него полза погасителна давност. Признанието на задължението фактически представлява отказ от
позоваване на вече изтекла давност
– така решение № 65 от 03.06.2011 г. по т.
д. № 600/2010 г., Т. К., І Т. О. на ВКС.
В решение № 186 от 19.06.2013 г. по гр. д. № 927/2012 г.,
Г. К., ІV Г. О. на ВКС е подробно разяснено, че целта на погасителната давност
е своевременното упражняване на субективните граждански права. На кредитора
чрез нея се отнема възможността да иска принудително осъществяване на своето
право. Това става, след като длъжникът упражни правото си да погаси с
волеизявление пред съд правото на иск или правото на принудително изпълнение на
кредитора поради това, че то не е упражнено в определен от закона срок от
време. Според разпоредбата на чл. 113 ЗЗД валиден отказ от субективното право
на погасителна давност може да се направи само след изтичането й. За разлика от
неупражняването на субективното право на погасителна давност във висящ процес,
което може да е със знание или без знание за правните последици /резултатът и в
двата случая е един и същ/, отказът преди или по време на висящия процес е
винаги съзнавано волеизявление. Няма форма за действителност на едностранното
волеизявление за отказ от субективното право на погасителна давност. Отказът
може да бъде изричен и мълчалив, но от съдържанието му трябва да може по
несъмнен начин да се направи извод, че длъжникът не желае да се ползва от
последиците на погасителната давност било относно цялото парично задължение,
било само за част от него. Паричните задължения имат за предмет плащане. За тях
е съществена стойността, която парите изразяват като платежно средство.
Паричното задължение може да бъде определено по най-различни начини, но не може
да бъде индивидуализирано без посочване на размера му като стойност. По тези
причини не може да има валиден отказ от погасителна давност при
неиндивидуализирани по размер чрез тяхната стойност парични задължения. Това е
така, защото без такава определеност не може да има валидно изразена воля за
самото съдържание на задължението, за което е изтекла погасителната давност.
В случая, ответниците изрично са признали правната им
сфера да е обременена с парично задължение към ищеца, което е надлежно
индивидуализирано – посочен е правопораждащият го факт, периодът за който се
дължи и размерът му. Затова изявлението в споразумението от 27.05.2015 г. за
признаване на задълженията следва да се разглежда като отказ от вече изтеклата
по отношение на възнаградителната лихва погасителна давност.
Изложеното сочи, че предявените установителни искове за
главница и възнаградителна лихва са изцяло основателни, а искът за съществуване
на мораторната неустойка следва да бъде уважен до установения от вещото лице
към изготвяне на заключението размер от 21167,82 лева, при отчитане на
извършеното сторниране на част от неустойката в размер на 2237,39 лева.
При съобразяване на разрешението, дадено в Тълкувателно
решение № 4 от 29.04.2015 г. по тълк. дело № 4/2014 г. на ОСГТК на ВКС, че
когато при сключването на договора страните уговарят да получат плащане в една
валута, те са постигнали съгласие на падежа да получат плащането в същата
валута като държат сметка за принципа на номинализма и с цел да елиминират
риска в случаи на неблагоприятна промяна на обменните курсове, съдът дължи да
признае съществуването на задълженията в евро, тъй като същите имат договорен
източник, в който е уговорена чуждестранна валута (евро). Съобразно ТР няма
законово основание да се приеме, че когато се уговаря задължение в определена
чуждестранна валута, страните са се съгласили да получат на падежа нейната
левова равностойност. Отсъствието на връзка между стойността на различните
валути като всеобща мярка за стойност, от една страна, и непрекъснатите /и
непредвидими от страните по един договор/ промени в техния обменен курс,
изключва присъждането от съда на дължимото в една чуждестранна валута в нейната
равностойност в лева към определен момент. След като плащането трябва да се
извърши в уговорената между страните по договора чуждестранна валута, то съдът
не може да присъди левовата и равностойност. В случаите, при които е предявен
иск за присъждане левовата равностойност на сума, уговорена в чуждестранна
валута, съдът трябва да се произнесе по съществото на спора като приеме, че е
сезиран с иск за заплащане на уговорената в чуждестранна валута сума. Когато
съдът служебно присъжда вземането във валута не се нарушава диспозитивното
начало /чл. 6, ал. 2 ГПК/, защото не се променя предметът на делото - не се
присъжда друго, а същата стойност, която се претендира от ищеца.
Съгласно указанията, дадени в т. 12 на ТР № 4/2013 г. на
ОСГТК, съдът, който разглежда иска,
предявен по реда на чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК, следва да се произнесе
за дължимостта на разноските, направени и в заповедното производство, като
съобразно изхода на спора разпредели отговорността за разноските, както в
исковото, така и в заповедното производство. Предвид уважаването на
установителните искове до размера от 67246,64 лева, в ползва на ищеца следва да
бъде присъдена сумата 1528,81 лева – разноски за исковото производство,
формирани от заплатената държавна такса (1389,68 лева) и възнаграждение за вещо
лице (190 лева), пропорционално на уважената част от исковете. В заповедното
производство доказаните разноски представляват единствено внесена държавна
такса в размер от 1389,68 лева, от която ищецът има право на 1344,93 лева. В
представеното пълномощно за процесуален представител не е уговорено заплащането
на адвокатско възнаграждение, съответно присъденото такова с издадената заповед
за изпълнение е в нарушение на т. 1 от ТР № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като
няма доказателства „Л.Ф.“ ЕАД реално да е сторило разходи, заплащайки
адвокатско възнаграждение.
За настоящото производство „В.“ ООД, Н.М. и В.М. доказват
извършени разноски в общ размер от 1420 лева – внесени депозити за вещо лице
(440 лева) и част от уговореното адвокатско възнаграждение в размер на 980
лева, за която са представени доказателства да е реално заплатена, от която
сума имат право на присъждане на 31,56 лева, пропорционално на отхвърлената
част от исковете.
Така мотивиран, СЪДЪТ,
Р
Е Ш И:
ПРИЗНАВА за установено по предявените
от „Л.Ф.“ ЕАД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, обективно,
кумулативно съединени искове, с правна квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК във вр.
чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД и чл. 92, ал. ЗЗД, че „В.“
ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:***, Н.А.М., ЕГН **********
и В.М.М., ЕГН **********, солидарно му дължат заплащане на сумата 22765,13 евро
– главница по споразумение от 05.10.2011 г. към договор за финансов Л.№
3797-001/2008, дължима за периода 01.11.2011 г. – 30.09.2012 г., заедно със
законната лихва върху нея, считано от 16.10.2015 г. до погасяването й, сумата 656,56
евро - договорна лихва за периода 01.10.2011 г. – 31.08.2012 г. и сумата 10822,93
евро – мораторна неустойка за периода 01.02.2013 г. – 30.09.2015 г., за които
суми в левовата им равностойност в производството по частно гр. д. № 62825/2015
г. на СРС, 81 състав, е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, като
отхвърля иска за дължимост на мораторната неустойка за разликата над сумата 10822,93
евро до предявения размер от 11966,89 евро.
ОСЪЖДА „В.“ ООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление:***, Н.А.М., ЕГН ********** и В.М.М., ЕГН **********,
да заплатят на „Л.Ф.“ ЕАД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***,
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата 1528,81 лева (хиляда петстотин двадесет
и осем лева и осемдесет и една стотинки) – разноски за исковото производство и
сумата 1344,93 лева (хиляда триста четиридесет и четири лева и деветдесет и три
стотинки) – разноски за производство по частно гр. д. № 62825/2015 г. на СРС,
81 състав, представляващи внесена държавна такса, за която сума е издаден
изпълнителен лист.
ОСЪЖДА „Л.Ф.“ ЕАД, ЕИК ********, със седалище
и адрес на управление:***, да заплати на „В.“ ООД, ЕИК *********, със седалище
и адрес на управление:***, Н.А.М., ЕГН ********** и В.М.М., ЕГН **********, на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата 31,56 лева (тридесет и един лева и петдесет
и шест стотинки) – разноски за исковото производство.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване пред Софийския апелативен съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
СЪДИЯ: