№ 70
гр. Пазарджик, 11.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на десети февруари през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Красимир Г. Ненчев
Членове:Венцислав Ст. Маратилов
Мариана Ил. Димитрова
при участието на секретаря Ана Здр. Ненчева
като разгледа докладваното от Мариана Ил. Димитрова Въззивно
гражданско дело № 20215200500823 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК .
Обжалва се решение № 260163 постановено на 30.07.2021г. по гр.дело № 838 по описа на
В.ския районен съд за 2020г., с което на основание чл. 232, ал.2, пр. 1 ЗЗД е осъден Г. КР. Г.,
ЕГН: **********, с адрес гр. В., ул. „В.Ч.“ № 48, да заплати на „Дилов Хотелс“ ООД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление на дейността: гр. Варна, бул. „Съборни“ №
11 сумата в размер на 1 370,97 лв. представляваща незаплатена наемна цена за месец август
2020 г. по Договор за наем на недвижим имот от 24.04.2020 г.,като за разликата над тази
сума, до пълния претендиран размер от 2 500 лв. искът като неоснователен е отхвърлен.
Предявеният иск с правно основание чл. 236, ал.2 от ЗЗД на „Дилов Хотелс“ ООД против Г.
КР. Г. за заплащане на обезщетение за ползване на недвижими имоти-апартаменти,
находящи се в жилищна сграда в комплекс „Алта“ к.к. „Златни пясъци“, обл. Варна, в
размер на 2 500 лв. е отхвърлен като погасен чрез прихващане. Присъдени са съдебно-
деловодни разноски.
В жалбата си ,подадена в срока по чл.259,ал.1 от ГПК ищецът в първоинстанционното
производство излага съображения за неправилност на обжалвания съдебен акт в частта му,с
която искът с правно основание чл. 236,ал.2 от ЗЗД е отхвърлен като погасен чрез
прихващане. В жалбата си възпроизвежда правните изводи на първоинстанционния съд
,като твърди,че са неправилни,тъй като поради противоречието си, за страната не става ясно
на какво основание съдът приема,че възражението за прихващане е основателно. Твърди,че
1
по делото е останал недоказан от ответника факта,че сумата от 2 500,00 лева е платена като
депозит при сключване на договора. Твърди,че не са налице предпоставките за извършване
на прихващане, съобразно чл.103 и сл. от ЗЗД. Искането е решението в обжалваната част да
бъде отменено, вместо което въззивната инстанция уважи исковата претенция с пано
основание чл.236,ал.2 от ЗЗД в размер на 2 500,00 лева като доказана.
В срока по чл.263,ал.І от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба,в който се излагат
съображения за нейната неоснователност. Въззиваемата страна твърди,че депозита е платен
при сключване на договора, и този факт не се оспорва от жалбоподателя. А ,доколкото е
направено формално оспорване на възражението,без изрично да се заяви,че се оспорват
клаузите на договора, то същото се явява несъстоятелно.
Във въззивната фаза на процеса не са събирани нови доказателства.
Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима,тъй като отговаря на
изискванията на чл.260 и чл.261 ГПК – подадена е в законовия срок от процесуално
легитимиран субект, разполагащ с правен интерес от атакуване на първоинстанционния акт
чрез постановилия го съд.
След извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция
констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно. Постановено е от съдебен орган,
функциониращ в надлежен състав в пределите на правораздавателната власт на съда,
изготвено е в писмена форма и подписано от съдебния състав, който го е постановил.
Решението с оглед пределите на атакуване, очертани с въззивната жалба е и допустимо, тъй
като първоинстанционния съд е разгледал допустим иск правно основание чл.236,ал.2 от
ЗЗД - предявен от надлежно легитимиран правен субект, разполагащ с право на иск,
надлежно упражнено чрез депозирана редовна искова молба.
При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху
атакувания акт,въззивният съд съобрази следното:
Установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка не се оспорва от страните
в настоящото производство поради което,настоящият съдебен състав мотивира съдебния си
акт като на основание чл.272 от ГПК препраща към фактическите изводи на
първоинстанционния съд.
Спорът пред въззивната инстанция се концентрира досежно дължимостта на претендираното
обезщетение по чл.236,ал.2 от ЗЗД и налице ли са предпоставките на чл.103,ал.1 от ЗЗД за
извършване на прихващане. За да отговори на тези въпроси, въззивният съд съобрази
следното:
На 24.04.2020г. между страните по спора е сключен договор за наем на недвижим имот,по
силата на който ищецът като наемодател е отдал под наем на ответника собствените си
недвижими имоти ,представляващи: пет броя апартаменти в жилищна сграда в комплекс
„Ялта“, к.к. „Златни пясъци“, обл. Варна, а именно: апартамент 103, апартамент 106,
апартамент 107, апартамент 108, находящи се на трети жилищен етаж и апартамент 412,
находящ се на шести жилищен етаж, ведно с два броя паркоместа, срещу заплащане на
2
месечен наем в размер на 500, 00 лв. /без ДДС/ на апартамент, или общо 2 500 лв. /без ДДС/
за всички апартаменти.
В чл.5.1 от Договора е уговорен срока на правоотношението-12 месеца.
В чл. 2.2. от Договора, е уговорено,че за да се гарантира редовното и своевременно плащане
на консумативните и другите разходи, във връзка с ползването на наетите имоти, наемателят
ще депозира у наемодателя сума в размер на 2 500 лв., която ще бъде върната при
прекратяване на наемния договор и след уреждане на задълженията на наемателя,
произтичащи от наемните правоотношения. В случай, че наемателят не заплати някои от
консумативните разходи в срок или се открият повреди по апартаментите, наемодателят има
право да удържи съответната сума от депозита и да върне остатъка.
В чл.2.3 от Договора е уговорено,че при подписване на договора, наемателят изплаща на
наемодателя предплата за 1-я месец и депозит,подлежащ на връщане при прекратяване на
договора. Това волеизявление на страните е установено с подписания помежду им договор,
неоспорен по надлежния ред, поради което въведените от въззивника доводи,че
въззиваемата страна не е доказала плащане на депозита е несъстоятелно.
Не се оспорва във въззивното производство,че договора за наем е прекратен на 17.08.2020г. -
в този смисъл са и мотивите на съда досежно претенцията,по отношение на която
решението е влязло в законна сила. Няма спор, и че след прекратяване на договора, до края
на месец септември ответника е установил фактическа власт върху имотите. При тези
обстоятелства, следва да се приеме,че са се сбъднали условията за разглеждане на
претенцията по чл.236,ал.2 от ЗЗД. Съгласно закона след прекратяване на договора за наем,
наемателят е длъжен да върне вещта. Ако наемателят продължи ползването въпреки
противопоставянето на наемодателя, той дължи обезщетение и трябва да изпълнява всички
задължения, произтичащи от прекратения наемен договор /чл. 233, ал. 1 изр. първо и чл. 236,
ал. 2 от ЗЗД/.
Както изрично е посочено в постановеното по реда на чл. 290 ГПК Решение № 214 от
23.01.2017 г. на ВКС по т. д. № 1642/2015 г., II т. о., ТК „…. постоянна съдебна практика,
обективирана в решение № 477 от 20.07.2010 г. по гр. д. № 1091/2009 г. на ВКС, ГК, III г.
о., решение № 169 от 11.06.2012 г. по гр. д. № 84/2011 г. на ВКС, ГК, IV г. о. и решение №
73 от 08.04.2016 г. по гр. д. № 5376/2015 г. на ВКС, ГК, IV т. о., според която при
преустановяване на наемното правоотношение законодателят е поставил в тежест на
наемателя произтичащо от прекратения наемен договор задължение за връщане на наетата
от него вещ, като неизпълнението му е свързано с предвидените в чл. 236, ал. 2
ЗЗД последици, една от които е заплащане на съответно обезщетение. Наемателят дължи
обезщетение, ако не е освободил държането на предоставения му под наем обект, дори и
имотът да не се ползва. Задължението за връщане на наетата вещ от страна на наемателя,
след като облигационната връзка престане да съществува, е предвидено от закона с
разпоредбата на чл. 233, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД и подлежи на доказване от наемателя.“
Както е посочено в постановеното по реда на чл. 290 ГПК Решение № 73 от 8.04.2016 г. на
3
ВКС по гр. д. № 5376/2015 г., IV г. о., ГК: „Размерът на вредите подлежи на доказване от
ищеца и се определя в зависимост от вида на засегнатото благо. Както се приема в
обвързващата съдебна практика, конкретният размер на обезщетението, което дължи
бившият наемател за ползването на вещта, не може да бъде по-нисък от уговорения наем и
същото ще бъде съизмеримо със средната пазарна цена, ако ищецът докаже, че в периода
когато е бил лишен от ползване, тази цена е надвишавала по размер уговорения наем;
размерът на средния пазарен наем на ползваната вещ подлежи на изследване, когато се
претендират вреди над договорения наем по прекратения договор, но това не е необходимо
когато заявената претенция за обезщетение е до размера на получаваната наемна цена (така
според решение № 215 по т. д. № 967/2011 г., II т. о., ВКС, и цитираната в него съдебна
практика на ВКС).В случая ищецът е поискал заплащане на обезщетение, равно на
уговорения месечния наем за съответния период – 2 500 лева, съобразно изложеното по-
горе.
Основателно е обаче възражението на ответника за прихващане със сумата от 2 500,00 лева,
представляваща платен депозит. В случая не се твърди и не се установява ищецът да е
упражнил правото си да приспадне дължими суми от внесения депозит.Ето защо, този иск
следва да се отхвърли поради извършено прихващане, на осн. чл. 103, ал.1 от ЗЗД. Изводите
на първоинстанционния съд са правилни ,обосновани ,съответстващи на установените по
делото факти. Решението като правилно следва да бъде потвърдено.
Разноски не се присъждат,тъй като такива не са претендирани.
По изложените съображения, Пазарджишкия окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260163 постановено на 30.07.2021г. по гр.дело № 838 по
описа на В.ския районен съд за 2020г., с което предявеният от „Дилов Хотелс“ ООД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление на дейността: гр. Варна, бул. „Съборни“ №
11 против Г. КР. Г., ЕГН: **********, с адрес гр. В., ул. „В.Ч.“ № 48, иск с правно основание
чл. 236, ал.2 ЗЗД за заплащане на обезщетение за ползване на недвижими имоти-
апартаменти, находящи се в жилищна сграда в комплекс „Алта“ к.к. „Златни пясъци“, обл.
Варна, в размер на 2 500 лв. е отхвърлен като погасен чрез прихващане.
Решението в останалата част като необжалвано е влязло в законна сила.
Решението не подлежи на касационно обжалване – съобразно чл.280,ал.3,т.1 от ГПК.
Председател: _______________________
4
Членове:
1._______________________
2._______________________
5