Р Е Ш Е Н И
Е
гр. София, 05.03.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II Б
въззивен състав, в публичното съдебно заседание на двадесет и втори
февруари две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА АНАСТАСОВА
мл. с. ЕВЕЛИНА
МАРИНОВА
при
участието на секретаря Донка Шулева, като разгледа докладваното от мл.съдия
Евелина Маринова в. гр. д. № 7125 по
описа за 2020 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 - чл.273 от ГПК.
С решение № 72123 от 14.04.2020 г., постановено по
гр.д. № 69211/2019 г. на СРС, III ГО, 140 състав, са отхвърлени предявените от
„А.А.“ ЕООД срещу З. „Б.И.“ АД искове по чл.208 КЗ (отм.) и чл.86, ал.1 ЗЗД,
както следва: за сумата от 19 000 лв., представляваща дължимо
застрахователно обезщетение по договор за застраховка „Каско“ за настъпил
застрахователен риск - ПТП, реализирано на 27.03.2016 г. и покрито по силата на
имуществена застраховка „Каско“, сключена между страните със застрахователна
полица № Е1315221356990035530/30.03.2015 г., ведно със законната лихва от
датата на исковата молба – 28.11.2019 г. до изплащане на сумата, и за сумата от
3 726, 11 лв., представляваща лихва за забава върху главницата за периода
16.12.2017 г. – 21.11.2019 г. Ищецът е осъден да заплати на ответника, на
основание чл.78, ал.3 ГПК, сумата от 1 300 лв. разноски по делото.
Срещу така постановеното решение е депозирана въззивна
жалба от ищеца „А.А.“ ЕООД. Жалбоподателят счита, че обжалваното решение е
неправилно, тъй като е постановено в противоречие с материалния закон и е
необосновано. Излага съображения, че първоинстанционният съд е
приел, че давността за вземанията е започнала да тече от датата на
застрахователното събитие - 27.03.2016
г., но не е съобразил, че са налице доказателства за прекъсване на давността, а
именно: уведомление от З. „Б.И.“ АД, получено от ищеца на 06.06.2017 г. с вх. №
5232, в което е направена констатация за тотална щета и е отправено искане за
допълнителни документи с оглед стартиране на процедура по превеждане на
дължимата сума. Предвид изложеното
оспорва изводите на съда, че не са настъпили обстоятелства, които да са довели
до спиране или прекъсване на давността. Моли съда да отмени обжалваното решение
и вместо това да постанови друго, с което да уважи предявените искове.
Претендира направените по делото разноски.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил отговор на
въззивната жалба от ответника З. „Б.И.“
АД, в който се поддържат доводи за неоснователност на релевираните с въззивната
жалба оплаквания. С оглед наведеното от жалбоподателя възражение, че е налице
прекъсване на давността, се излагат съображения кога е налице признаване на
вземането по смисъла на чл.116, б.„а“ ЗЗД, каквото според въззиваемия не е
налице в процесния случаи. Моли съда да потвърди първоинстанционното решение.
Претендира направените по делото разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните
писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата
на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и
правна страна, във връзка с наведените във въззивната жалба и отговора пороци
на оспорения съдебен акт.
Въззивната жалба е допустима – същата е подадена от
легитимирана страна в процеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на
въззивно обжалване съдебен акт.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната
част, като по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
При извършената проверка настоящата инстанция намира,
че атакуваното съдебно решение е валидно и процесуално допустимо, поради което
следва да се обсъдят релевираните доводи на жалбоподателя относно неговата
правилност.
Първоинстанционният
съд е сезиран с обективно кумулативно съединени искове с правно основание
чл.208 КЗ (отм.) и чл.86, ал.1 ЗЗД.
Съгласно §22 ПЗР на КЗ за застрахователните
договори, сключени преди влизането в сила на КЗ (01.01.2016 г.), се
прилага част четвърта от отменения КЗ (отм. ДВ бр. 102 от
29.12.2015), освен ако страните договорят друго след влизането в сила на КЗ.
Ищецът „А.А.“ ЕООД твърди, че в срока на
застрахователно покритие по договор за имуществена застраховка „Каско“ на МПС,
сключен с ответника в качеството на застраховател, е настъпило застрахователно
събитие – ПТП, реализирано на 27.03.2016 г., в резултат на което са причинени
вреди на застрахования при ответника лек автомобил „Рено Канго“ с рег. № *******Твърди, че ответникът не е изплатил
застрахователно обезщетение в срок. Моли съда да постанови решение, с което да
осъди ответника да му заплати сумата от 19 000 лв., представляваща
неизплатено застрахователно обезщетение, ведно със законната лихва от датата на
предявяване на иска до окончателното изплащане, и сумата от 3 726, 11 лв.,
представляваща лихва за забава за периода 16.12.2017 г. – 21.11.2019 г. Претендира
разноски.
В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор на исковата
молба от ответника З. „Б.И.“ АД, който оспорва исковете по основание и размер.
Твърди, че не дължи заплащане на застрахователно обезщетение, тъй като
реализираното ПТП със застрахованото МПС представлява изключен риск, съгласно
т. 1.4 от приложимите към процесната полица общи условия по застраховка
„Каско“, както и поради обстоятелството, че ПТП е реализирано в резултат на
поведение на водача на МПС, което може да се квалифицира като груба небрежност.
Оспорва размера на дължимото застрахователно обезщетение. Позовава се на
изтекла погасителна давност, като твърди, че вземането на ищеца е погасено с
изтичането на 3 години от настъпване на застрахователното събитие. Моли съда да
отхвърли предявените искове. Претендира разноски.
Не се спори в процеса, че на 30.03.2015 г. между „МКБ А.“
ЕООД като застрахован и З. „Б.И.“ АД като застраховател, е подписана
застрахователна полица № Е1315221356990035530, по силата на която МПС: лек
автомобил марка „Рено“, модел „Канго“, година на производство - 2013 г., с рег.
№ ********за периода от 00,00 ч. на 23.04.2015 г. до 24:00 ч. на 22.04.2016 г.
е бил застрахован при посоченото дружество за застрахователната сума 19 000
лв. по застрахователно покритие клауза „П-101“.
Не се спори между страните и че в срока на
застрахователното покритие – на 27.03.2016 г. е настъпило застрахователно
събитие – ПТП, при което застрахованият автомобил е бил увреден.
Не е спорно между страните, а се установява и от
справка в публичния Търговски регистър, че застрахованото „МКБ А.“ ЕООД се е
преобразувало чрез вливане в „А.А.“ ЕООД, вписано в Търговския регистър на
25.10.2016 г.
От заключението на АТЕ, изготвена от вещото лице инж. Й.Й.,
е установено, че стойността, необходима за възстановяване на автомобила по
средни пазарни цени възлиза на сумата от 15 404, 57 лв., представляваща
85% от действителната стойност на автомобила в размер на 17 947 лв.
Стойността на запазените части е изчислена на сумата от 4 487 лв.
Стойността на дължимото обезщетение, определено при условията на тотална щета
след приспадане стойността на запазените части е определено на сумата от
13 460 лв.
От страна на първоинстанционния съд са формирани
изводи, че в полза на ищеца е възникнало вземане за сумата от 13 460 лв.,
представляваща неизплатено от ответника застрахователно обезщетение.
Ответникът своевременно – в срока за отговор на
исковата молба, е релевирал възражение за изтекла погасителна давност.
По силата на чл.197 КЗ (отм.) правата по
застрахователния договор се погасяват с тригодишна давност, считано от датата
на настъпване на застрахователното събитие. В случая застрахователното събитие
е настъпило на 27.03.2016 г., поради което давността за вземането е изтекла на
27.03.2019 г. Исковата молба е депозирана на 28.11.2019 г., поради което от
страна на първоинстанционния съд е формиран извод за основателност на
възражението за давност.
От страна на жалбоподателя с въззивната жалба е
релевиран довод, че е налице признание на вземането от длъжника, прекъснало
давността съгласно чл.116, б. „а“ ЗЗД. В тази връзка следва да се има предвид
следното:
Жалбоподателят основава довода си на представено по
делото писмо вх. № 5232/06.06.2017 г. от З. „Б.И.“ АД до „МКБ А.“ ЕООД. В
писмото се сочи във връзка със заведена щета № ********** по описа на
застрахователя, че щетата на процесния автомобил е тотална по смисъла на чл.390 КЗ, както и че съгласно чл.390, ал.1 КЗ „преди изплащане на обезщетение,
определено като тотална щета на моторно превозно средство, регистрирано в
Република България, застрахователят изисква от ползвателя на застрахователна
услуга удостоверение от компетентните регистрационни органи за прекратяване на
регистрацията на моторното превозно средство, в което е отбелязано, че
прекратяването на регистрацията е поради настъпилата тотална щета“. Посочено е,
че към момента в З. „Б.И.“ АД не е бил представен документ, удостоверяващ
прекратяването на регистрацията и удостоверение от КАТ на процесното МПС.
Посочено е също, че до представяне на необходимите документи, удостоверяващи
прекратяването на регистрацията (удостоверение от КАТ и Свидетелство за
регистрация, Част I и II), З. „Б.И.“ АД не може да премине към процедура по
изплащане на обезщетението по щета № **********.
Съгласно чл.266, ал.1 ГПК във въззивното производство
страните не могат да твърдят нови обстоятелства, да сочат и представят
доказателства, които са могли да посочат и представят в срок в
първоинстанционното производство.
В случая с отговора на исковата молба ответникът
своевременно е направил възражение за погасителна давност. С доклада по делото
първоинстанционният съд е разпределил доказателствена тежест на страните, като
е указал на ищеца, че в негова тежест е да докаже наличието на обстоятелства,
водещи до спиране или прекъсване на давността. Във връзка със заявеното с
отговора на исковата молба възражение за давност, до края на първото по делото
открито съдебно заседание пред първата инстанция, в което е приет докладът по
делото, не е заявено фактическо твърдение, че са се осъществили обстоятелства,
водещи до спиране или прекъсване на давността. За пръв път с въззивната жалба
на ищеца е заявено твърдението, че ответникът е признал вземането, с което се
мотивира довод за прекъсване на давността. По изложените съображения
възражението на жалбоподателя се явява преклудирано, тъй като не е било
своевременно въведено в процеса.
Само за пълнота, следва да се има предвид, че дори да
беше своевременно заявено, възражението би се явило неоснователно. Признание по
смисъла на закона е налице, когато се признава съществуване на задължението,
което кореспондира на признатото право. Признаването е едностранно
волеизявление, с което длъжникът пряко и недвусмислено заявява, че е задължен
към кредитора. За да е налице признаване на вземането по смисъла на чл.
116, б. „а“ ЗЗД, същото трябва да е направено в рамките на давностния срок, да
е отправено до кредитора или негов представител и да се отнася до
съществуването на самото задължение, а не само до наличието на фактите, от
които произхожда. Това е така, защото признаването на фактическия състав все
още не означава признаване на последиците от този фактически състав към момента
на признаването. Признаването на дълга може да бъде изразено и с конклудентни
действия, стига същите да манифестират в достатъчна степен волята на длъжника
да потвърди съществуването на конкретния дълг към кредитора /в посочения смисъл
- решение № 100 от 20.06.2011 г. по т. д. № 194/2010 г. на ВКС, II ТО; решение
№ 98 от 26.07.2013 г. по т. д. № 851/2012 г.на ВКС, I ТО, постановено по реда
на чл.290 ГПК/. В посоченото от жалбоподателя писмо не се съдържа признание на
дълга. Обстоятелството, че застрахователят е изискал документи от
застрахованото лице, посочвайки, че до представянето им не може да се премине
към процедира по изплащане на обезщетение, както и цитирането на нормата от
чл.390, ал.1 КЗ, не е равносилно на признание на дълга.
С оглед изложеното, обжалваното решение на
първоинстанционния съд следва да се потвърди.
По
разноски:
Предвид неоснователността на въззивната жалба, на
жалбоподателя не се дължат разноски.
С оглед изхода на спора ответникът по жалбата има
право на разноски. Заявил е искане за присъждане на адвокатско възнаграждение в
размер на 1440 лв. с ДДС. Представен е договор за правна защита от 01.10.2020
г., от който се установява, че е било заплатено в брой адвокатско
възнаграждение в размер на 1 200 лв. Съгласно задължителните разяснения,
дадени с т.1 на ТР № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, само когато е доказано
извършването на разноски в производството, те могат да се присъдят по правилата
на чл. 78 ГПК. В случая е доказано извършване на разноски в размер на
1 200 лв. и в посочения размер същите се дължат на страната. Не се
установява да е заплатено адвокатско възнаграждение в пълния посочен размер от
1 440 лв. (1 200 лв.+240 лв. ДДС).
Неоснователно е възражението за прекомерност на
адвокатското възнаграждение по чл.78, ал.5 ГПК, тъй като същото се явява в
размер под минималния по чл.7, ал.2, т.4 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, възлизащ на сумата от 1 211, 78
лв.
Воден от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ 72123 от 14.04.2020 г., постановено по гр.д. № 69211/2019 г. на СРС, III ГО,
140 състав.
ОСЪЖДА „А.А.“
ЕООД, ЕИК*********, със седалище и адрес на управление:***, „Бизнес Парк
София“, сграда *********да заплати на З. „Б.И.“ АД, ЕИК*********, със седалище
и адрес на управление:***, на основание чл.78, ал.3 ГПК, сумата от 1 200 лв. разноски за въззивната
инстанция.
Решението
не подлежи на касационно
обжалване, на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.