№ 14
гр. Разград, 08.01.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – РАЗГРАД в публично заседание на дванадесети
декември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:ИВАНА ТОДОРОВА
при участието на секретаря ГАНКА АНГ. АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от ИВАНА ТОДОРОВА Гражданско дело №
20233330101795 по описа за 2023 година
Предявен е иск с правно основание чл.26 ал.1 ЗЗД във вр. с чл.143 ал.1 и
чл.146 ал.1 ЗЗП във вр. с чл.21 ал.1 ЗПК.
Ищецът Н. Д. И. твърди, че е страна по ДОГОВОР ЗА ПАРИЧЕН ЗАЕМ
Standard 14 No 5960919 - 16.09.2023г подписан с ответното дружество „Вива
Кредит“ АД. Твърди, че съгласно чл.1 ал.З от договора, трябва да заплати
такса за експресно разглеждане на документите за отпускане на паричен заем
в размер на 385 лева. Твърди, че характеристиките на договора са: главница
700.00 лева, ГПР 49.38%, годишен лихвен процент 40.32 % и лихвен процент
на ден 0,11 %, срок на кредита - 22 вноски. Сочи, че в чл.5 ал.2 от договора е
предвидено и заплащането на неустойка в размер на 256.52 лева.
Счита, че клаузите от процесния договор, съдържащи се в чл.1 ал.З, която
предвижда заплащането на такса за експресно разглеждане на документите и
клаузата съдържаща се в чл.5 ал.2 която предвижда заплащането на
неустойка, са нищожни на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД и поради това, че са
сключени при неспазване на нормите на чл. 10а, чл.11. чл.19 ал.4 от ЗПК във
вр. с чл. 22, както и по чл. 143, ал.1 от ЗЗП. Твърди, че същите са изцяло
уговорени в противоречие с принципа на добрите нрави и принципа на
справедливостта. Така предвидените суми са прекомерни и са в размер почти
равен на сумата на отпуснатия кредит, като чрез заплащане на сумите по чл.1
ал.З и чл.5 ал.2 от Договора, последният се оскъпява двойно. Сочи, че в глава
четвърта от ЗПК е уредено задължение на кредитора, преди сключване на
договор за кредит, да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя
и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В този смисъл е
съображение 26 от Преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета от 23.04.2008г. относно договорите за потребителски
кредити. По посочения начин се заобикаля чл. 33, ал. 1 от ЗПК. С процесиите
клаузи предвиждащи заплащането на „такса за експресно разглеждане на
документи" и „неустойка“ в полза на кредитора се уговаря още едно
допълнително възнаграждение. Наред с това, счита че клаузите са нищожни и
1
на основание чл.146 ал.1 от ЗЗП, доколкото не са уговорени индивидуално -
нарушение на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно
неравноправните клаузи в потребителските договори, транспонирана в
българското законодателство с § 13 а, т. 9 от ДР на ЗЗП. Същите са
стандартни и бланкетни, изготвени предварително, като кредитополучателят
няма възможност да влияе върху съдържание им към момента на сключване
на договора.
Твърди още, че е налице заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК
като с уговорките за заплащане на допълнителни разходи по допълнителните
услуги се нарушава изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера
на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута
определена с ПМС №426/2014г, Реално, чрез нарушаване на добрите нрави и
чрез заобикаляне на императивната норма на чл.19. ал.4 от ЗПК и при
несъблюдаване на основния правен принцип, забраняващ неоснователно
обогатяване се калкулира допълнителна печалба към договорената
възнаградителна лихва. Поради невключване на уговорките за заплащане на
разходи по допълнителни услуги в размера на ГПР. последният не
съответства на действително прилагания от кредитора в кредитното
правоотношение. Посочването в договора на размер на ГПР, който не е
реално прилагания в отношенията между страните представлява
заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2 ,т.1 от
Закона за защита на потребителите. С преюдициално заключение по дело С-
453/10 е прието , че използването на заблуждаващи търговски практики,
изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на действителния
размер на ГПР представлява един от елементите, на които може да се основе
преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на
чл.143 и сл.ЗЗП. Освен това посочването на по - нисък от действителния ГПР,
представлява невярна информация относно общите разходи по кредита и
следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по
смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Сочи извода, че
клаузата за неустойка и такса експресно разглеждане са неравноправни по
смисъла на член 4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО.
Моли съда да приеме за установено по отношение на ответника, че клаузите,
предвидени в ДОГОВОР ЗА ПАРИЧЕН ЗАЕМ Standard 14 No 5960919,
сключен между страните, а именно: Чл.1, ал.3 - предвиждаща заплащането на
такса експресно разглеждане на документите в размер на 385 лв и чл.5, ал.2 -
предвиждаща заплащането на неустойка в размер на 256.52 лв. са нищожни
на основание чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. с чл.10а, чл.11, чл. 19 ЗПК, както
и по чл. 143, ал.1 от ЗЗП, и моли тяхната невалидност да бъде прогласена.
Претендира разноски.
Ответникът „Вива Кредит“ ООД излага доводи за нередовност на исковата
молба и прави изявление за нейната неоснователност /по основание и по
размер/. Сочи, че нередовността на исковата молба е на основание чл. 127,
ал.1, т.6 от ГПК , тъй като не е подписана от Н. Д. И., а от адв. Д. М., който
съгласно предметния обхват на представеното пълномощно не е натоварен с
мандат в тази насока. Евентуално моли съда да задължи ищеца да представи
разписани Договор за заем с погасителен план и Общи условия към Договор
за заем № 935342/10.12.2022г.
Твърди, че процесната неустойка е начислена вследствие на неизпълнение на
поетите договорни задължения от страна на заемателя за представяне в срок
2
на обезпечение - поръчител или банкова гаранция. Предназначението на
посочената неустойка е да обезщети евентуалните вреди от неизпълнението
на договора, като обичайните вреди, които причинява неизпълнението на
парично задължение, са пропуснати ползи - от пропуснатата сигурна
възможност за печалба, която кредиторът би реализирал, ако бе получил в
срок паричната престария; претърпени загуби - евентуалните допълнителни
разходи, които кредиторът би дължал, ако би си набавил чрез заем същия
паричен ресурс на свободния пазар (за банкови лихви и такси). Сочи още, че
твърденията на ищеца относно размерът на неустойката като твърде висок
противоречат на всякаква житейска и бизнес логика и най-вече с принципа на
свободата на договаряне. Оспорва твърденията, че с поставянето на изискване
за предоставяне на обезпечение се целяло заобикалянето на разпоредбата на
чл.19, ал.4 от ЗПК – те представлявали единствено субективно мнение на
ищцовата страна. Отрича и твърдението, че уговорената с чл.5, ал.2 от
Договора неустойка представлявала скрита лихва. Сочи за Несъстоятелни
възраженията, че в ГПР следва да бъде включена и уговорената неустойка.
Счита, че разпоредбата на чл.ЗЗ, ал.1 ЗПК не намира приложение в
конкретната хипотеза и не е налице нарушение на нейните изисквания.
Ответникът счита, че е недопустимо при наличието на предоставена правна
защита на потребителя - право на отказ в срок от 14 дни и получена
преддоговорна информация, в която са посочени параметрите на кредита,
заемателят е приел да заплати и неустойка, осъзнавайки невъзможността си да
изпълни задължението за представяне на обезпечение. Твърди още, че
неоснователни и необосновани са твърденията на ищеца, че таксата за
експресно разглеждане на документи е в противоречие с разпоредбата на
чл.10а, ал.2 от ЗПК. Посочената такса е дължима при избиране на услугата за
експресно разглеждане на заявката за кредит, а не при стандартния срок от 10
дни. На практика услугата по експресно разглеждане се извършва преди
сключване на договора за кредит, следователно посочената такса не може да
се разглежда като такава по управлението или усвояването на кредита –
действия след зараждане на заемното правоотношение.
Моли, при евентуално представяне на допълнителна искова молба, както и
допълнителни доказателства, да му бъде дадена възможност да взема
становище, както и да направи съответните оспорвания и доказателствени
искания.
В условията на евентуалност оспорва дължимостта на адвокатско
възнаграждение за процесуално представителство на ищеца по реда на чл. 38,
ал.2 от ЗА. Моли същото да бъде присъдено под определения минимум по
Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения.
Съдът, след като взе предвид становищата на страните, като прецени
събраните по делото доказателства по вътрешно убеждение и съобрази
приложимия закон, прие за установено от фактическа страна следното:
Между ищеца и Вива Кредит ООД е сключен договор за паричен заем
Standart 14 №5960919 на дата 16.09.2023г. Същият е за сумата от 700лв.,
дължима на 22 вноски от 55.30лв., ГПР 49.38%, ГЛП 40,32%, дата на
последно плащане 20.07.2024г. с обща сума за плащане 1216.60лв.
Между страните в чл.5 от договора е уговорено задължение за представяне на
обезпечение в 3-дневен срок от подписването на договора. Това отлагане
алогично се отличава от обичайната практика обезпечението да се предоставя
предварително или най-късно до момента на сключване на договора.
3
Предоставянето на допълнителен срок цели заобикаляне на императивните
норми, определящи лимит на ГПР при потребителските кредити, като
начислената неустойка не се включва в изчисляването му. За причина от
ответника се изтъква отделното основание и възникването й на по-късен етап.
Въпросната неустойка е изчислена в размер на 256.52 лв, конкретно
определена, разсрочена на вноски от 11.66 лв, като към датата на сключване
на договора общата вноска е в размер на 66.96 лв, а дължимата сума – 1473.12
лв. При конкретния размер на главницата от 700 лв. общата дължима сума
след начисляване на неустойката надхвърля двойния размер на получената в
заем сума, което недвусмислено доказват наличие на недобросъвестност и
неравноправно положение на потребителя спрямо заемодателя. Разпоредбата
на чл.143 от Закона за защита на потребителите определя като неравноправна
всяка уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването на
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца и потребителя, а разпоредбата на чл.146, ал.1
урежда законовата санкция, че неравноправните клаузи в договорите са
нищожни.
Анализът на установената фактическа обстановка, налага следните правни
изводи: Предявеният иск е основателен.
В чл.5 от процесния договора заемополучателят се задължава в срок от три
дни от сключването му да осигури обезпечение - един поръчител, отговарящ
на изискванията на чл.5, ал.1 от договора или банкова гаранция в размер на
главницата. При неизпълнение на задължението за предоставяне на
обезпечение заемополучателят дължи неустойка в размер на 256.52 лв., която
следва да престира разсрочено заедно с погасителната вноска, с което
месечната вноска по договора става 66.96 лв.
Доводът на ищеца за нищожност на клаузата, поради противоречие с добрите
нрави съдът споделя изцяло. Съобразявайки последиците от неизпълнение на
задължението за предоставяне в срок от три дни след падежа на
допълнително обезпечение, в случай на неплащане на текущо задължение на
посочения в договора падеж, съдът намира, че неустойката не зависи от
вредите от това неизпълнение и по никакъв начин не кореспондира с
последиците от него. Действително уговорената неустойка има санкционна
функция, но уговореният размер е прекомерен, и поради това уговорката се
явява в противоречие с обезщетителната функция на неустойката. Включена
по този начин неустойката по същество е добавък към възнаградителната
лихва на кредитора, предвид условията, на които трябва да отговаря
допълнителното обезпечение, и поради това го обогатява неоснователно,
което противоречи на принципа за справедливост в гражданските
правоотношения. Изхождайки от тези мотиви, съдът намира уговорката за
неустойка за противоречаща на добрите нрави и поради това нищожна на
основание чл.26 ал.1 пр.3 ЗЗД и чл.33 ал.1 ЗПК.
Клаузата за неустойка в чл.5 освен нищожна като противоречаща на добрите
нрави е и неравноправна по смисъла на чл.143 т.19 от ЗЗП, тъй като сумата
която се претендира чрез нея добавя към размера на отпуснатия кредит
възнаграждение за кредитора, невключено в ГПР. По този начин безспорно се
нарушава принципа на добросъвестност и справедливост. Принципът на
добросъвестността е застъпен в гражданските и търговски взаимоотношения,
а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, е да се
предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка
на другата. В настоящия случай, със заплащането на сумата предвидена за
4
неустойка, изцяло се нарушава принципа на добросъвестност и
справедливост.
Клаузата на чл.5 е неравноправна - глава четвърта от ЗПК е уредено
задължение на кредитора, преди сключване на договор за кредит, да извърши
оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да
откаже сключването на такъв. В този смисъл е съображение 26 от Преамбюла
на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от
23.04.2008г. относно договорите за потребителски кредити. Разгледана в този
аспект, клаузата на чл.5 от процесния договор за паричен заем според които
се дължи неустойка при неосигуряване на договореното обезпечение, се
намира в пряко противоречие с преследваната с целта на транспонираната в
ЗПК директива. Подобни уговорки прехвърлят риска от неизпълнение на
задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна
оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до
допълнително увеличаване на размера на задълженията. Неустойка за
неизпълнение на акцесорно задължение е пример за неустойка, която излиза
извън присъщите си функции и цели единствено постигането на
неоснователно обогатяване. Според т. 3 от ТР № 1 от 15.06.2010г. на ВКС по
тълк. дело № 1/2009г., ОСТК, нищожна, поради накърняване на добрите
нрави, е тази клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. По посочения начин се
заобикаля чл.33 ал.1 от ЗПК.
С процесната клауза в полза на кредитора се уговаря още едно допълнително
обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение. По съществото си
неустойката е добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл би
представлявала сигурна печалба за заемодателя, която печалба би увеличила
стойността на договора. Основната цел на така уговорените клаузи е да
доведат до неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на
кредитополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума
допълнително с още 38% от предоставената главница.
Съдът намира твърдението на ответника,че не е налице неравноправност, тъй
като клаузата за неустойка е уговорена индивидуално, за недоказано. В
самият договор е предвидено, че Общите условия са неразделна част от
същия. Видно от представените договори между страните, уговорените
обезпечения по вид и срок са еднакви, както и дължимостта на неустойката.
Същата е стандартна и бланкетна, изготвена отнапред, като
кредитополучателят няма възможност да влияе върху нейното съдържание
към момента на сключване на договора. В този смисъл е и Директива
93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в
потребителските договори.
Съгласно чл.21 ал.1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит,
имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е
нищожна. С предвиждането на такова обезпечение се заобикаля и
разпоредбата на чл.19 ал.4 ЗПК. Събирането на такива разходи е част от
дейността по управление на кредита и следва да са включени в годишния
процент на разходите. Съгласно чл.19 ал.1 от ЗПК, ГПР по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи и бъдещи /лихви, други
преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в
т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Налице е
заобикаляне на разпоредбата на чл.19 ал.4 от ЗПК като с уговорката по чл.5
5
от Договор за паричен заем № 5960919, се нарушава изискването ГПР да не
бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута определена с ПМС№426/2014г. В
параметрите на заема е указан ГПР от 49,38 %. Добавянето на неустойката
като разход, невключен към така формираният показател ГПР /видно от
поясненията към чл.3, т.8 от договора/, неминуемо и без необходимост от
специални знания, води до заключението, че същият ще надхвърли
значително нармативно определената рамка. Реално, чрез нарушаване на
добрите нрави и чрез заобикаляне на императивната норма на чл.19 ал.4 от
ЗПК и при несъблюдаване на основния правен принцип, забраняващ
неоснователно обогатяване се калкулира допълнителна печалба към
договорената възнаградителна лихва. Поради невключване на уговорката за
неустойка в размера на ГПР, последният не съответства на действително
прилагания от кредитора в кредитното правоотношение. Посочването в
договора на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията
между страните представлява заблуждаваща търговска практика по смисъла
на чл.68д, ал.1 и ал.2 т.1 от ЗЗП. С преюдициално заключение по дело С-
453/10 е прието , че използването на заблуждаващи търговски практики,
изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на действителния
размер на ГПР представлява един от елементите, на които може да се основе
преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на
чл.143 и сл.ЗЗП.
По отношение на таксата за експресно разглеждане на кредита, ЗПК въвежда
императивни изисквания относно формата и съдържанието на
потребителските договори, които определят неговата действителност.
Съгласно чл.10а, ал.1 ЗПК кредиторът може да събира от потребителя такси и
комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски
кредит. Целта на таксите и комисионите по смисъла на цитираната разпоредба
е да се покрият административните разходи на кредитора при предоставяне на
допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, но
различни от основната услуга по предоставяне на кредит. Кредиторът не
може да изисква плащане на такси за действия, свързани с управлението и
усвояването на кредита, тъй като те са част от дейността му по предоставяне
на кредита – чл.10а ал.2 ЗПК, както и да събира повече от веднъж такса за
едно и също действие. Посочената клауза за дължимост на „такса за
разглеждане“ съдът приема, че противоречи на чл.10а ал.2 ЗПК, тъй като
представлява такса за извършване на действие, свързано с усвояване и
управление на кредита, което означава, че в случая чл. 10а,ал. 1 от ЗПК не
намира приложение, тъй като посочената „такса за разглеждане“ е свързана
именно с усвояването на кредита. Съдът споделя доводите на ищеца, че
клаузата, уреждаща таксата за разглеждане, същевременно противоречи и на
добрите нрави, доколкото срещу уговорената такса кредитополучателят не
получава никакво конкретно благо. Потребителят следва да заплати такса с
неясна насрещна престация, като процесната клауза е предварително
уговорена и няма доказателства потребителят да е разполагал с каквато и да е
възможност да повлияе върху нейното съдържание. Не е ясно и какъв е
начинът за определяне на нейния размер. С така уговорената такса се постига
увеличение на възнаграждението на кредитора за предоставения заем. Същата
не се внася предварително от потребителя, за да получи въпросната услуга,
нито се приспада от получената сума по кредита, а се дължи наред с нея, на
падежната дата по договора. Ответникът твърди, че таксата е за разглеждане
6
на кредита,тъй като предшества отпускането му, а не е за неговото усвояване.
Дори и при това превратно тълкуване на разпоредбата на чл.10а ал.2 ЗПК,
разглеждането на молбата за кредит е неотменима част от отпускането и
усвояването на потребителския кредит. Съдът не споделя и довода на
ответника,че клаузата е уговорена индивидуално, тъй като ищецът е можел да
влияе върху нейния размер с оглед избрания размер на кредита. Така
изложените от ответника факти, опровергават възражението му за
индивидуалния характер на уговорената такса. Кредиторът едностранно е
определил размера на таксата за разглеждане. Липсват каквито и да е
твърдения или доказаталства как кредиторът е стигнал до този конкретен
размер. Фактът, че кредитополучателят посочва размера на търсената в заем
сума, не означава че може да влияе върху размера на таксата за разглеждане,
а само че дължи такса в определения от кредитора размер.
Воден от горното, съдът намира, че така предявеният иск по чл.26 ЗЗД е в
защита на един общ имуществен интерес – отделни клаузи на един и същ
договор и следва да бъде уважен.
С оглед изхода на спора на ищеца се следват сторените по делото разноски от
100лв. за заплатена ДТ, а на процесуалният му представител следва да бъде
определено минимално адв. възнаграждение по чл.38 ал.2 във вр. с ал.1 т.2 от
ЗА, вр. с чл.7, ал.2, т.1 от Наредба №1/ 9.07.2004г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения в размер на 480 лв. с вкл. ДДС.
Възражението на ответника за прекомерност на адвокатското възнаграждение
следва да бъде оставено без уважение, доколкото определеният от съда
хонорар е в минимален размер, с оглед цената на иска и в съответствие с чл.
38 ЗА.
По гореизложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА за нищожни клаузите от ДОГОВОР ЗА ПАРИЧЕН ЗАЕМ
Standard 14 No 5960919 / 16.09.2023г, подписан между ответника „Вива
Кредит“ АД, ЕИК ********* и ищеца Н. Д. И., ЕГН **********, както
следва:
- клаузата за дължимост на „такса експресно разглеждане на документи“,
поради противоречието й със закона и добрите нрави и
- клаузата за дължимост на „неустойка при непредставяне на обезпечение в
срок“, поради противоречието й с добрите нрави и неравноправност.
ОСЪЖДА „Вива Кредит“ АД, ЕИК ********* да заплати на Н. Д. И. , ЕГН
**********, сумата от 100лв. /сто лева/ съдебни разноски.
ОСЪЖДА „Вива Кредит“ АД, ЕИК ********* да заплати на адв.Д. В. М.
сумата от 480 лв. /четиристотин и осемдесет лева/ с вкл. ДДС адв.
възнаграждение по чл.38 ал.2 ЗА.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването му на
страните пред Разградския окръжен съд.
Съдия при Районен съд – Разград: _______________________
7