Решение по дело №516/2018 на Окръжен съд - Ловеч

Р Е Ш Е Н И Е    №

 

гр. Ловеч, 15.01.2019 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

Ловешкият окръжен съд, в публично заседание на осемнадесети декември две хиляди и осемнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА МИТЕВА

 

ЧЛЕНОВЕ: СЕВДА ДОЙНОВА

 

ПЛАМЕН ПЕНОВ

 

при секретаря Веселина Василева, като разгледа докладваното от съдия Пенов в.гр.д. № 516 по описа на съда за 2018г. и за да се произнесе, съобрази:

 

Производството е по реда на чл. 258 -273 ГПК.

 

С решение № 273/14.06.2018 г., постановено по гр.д. № 2498/2017 г. на РС – Ловеч, М.М.И. е осъден на основание чл. 45 ЗЗД да заплати на Г.Г.Д. сумата от 500 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от обида, нанесена на 14.11.2015 г. и 15.11.2015 г., ведно със законната лихва върху присъдената сума от датата на увреждането 15.11.2015 г. до окончателното ѝ изплащане, а за разликата до пълния претендиран размер от 3000.00 лв., съдът е отхвърлил иска. Със същото решение съдът се произнесъл по отговорността за разноските и дължимата държавна такса, осъждайки М.М.И. да заплати на Г.Г.Д. разноски в размер на 75 лв. (съобразно уважената част от иска), а по сметката на РС Ловеч да заплати държавна такса в размер на 50 лв.

Срещу решението е постъпила въззивна жалба от Г.Г.Д., подадена чрез пълномощника адв. С.Д.. В жалбата са направени оплаквания за неправилност на обжалваното решение, свеждащи се до необоснованост и противоречие с материалния закон, като е направено искане за неговата отмяна в частта, с която искът е отхвърлен до пълния претендиран размер, за уважаване на иска за разликата до сумата от 3000 лв. и за присъждане на разноските в процеса. 

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК от М.М.И. не е постъпил писмен отговор на въззивната жалба.

Въззивникът взема участие в съдебното заседание чрез процесуалния представител по пълномощия адв. Д., която поддържа жалбата, а в хода на устните състезания излага съображения за нейната основателност и моли за отмяна на решението в обжалваната му част, за присъждане на обезщетението за неимуществени вреди за разликата до пълния претендиран размер от 3000.00 лв. и за присъждане на разноските за двете инстанции в доказания от въззивника размер.

Въззиваемият М.М.И. взема участие в съдебното заседание лично, като оспорва жалбата, а в хода на устните състезания заявява съгласие с обжалваното решение и настоява за потвърждаването му.

Ловешкият окръжен съд, след като прецени доводите на страните и извърши самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства, приема следното:

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно, а в атакуваната част и допустимо, поради което настоящият състав следва да обсъди неговата правилност по оплакванията, посочени във въззивната жалба (чл. 269 ГПК).

Първоинстанционното производство е образувано по предявен от Г.Г.Д. против М.М.И. иск с правна квалификация чл. 45 ЗЗД, с който е поискано присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 3000 лв., ведно със законната лихва от датата на вредоносното деяние. В исковата молба се поддържа, че на 14.11.2015 г. и на 15.11.2015 г., в присъствието на ловците от ловната дружина на с. Радювене, М.М.И. нарекъл Г.Г.Д. „мошеник”, с което унизил неговата чест и достойнство, засегнал неговото добро име. Посочва се, че за това деяние било образувано НЧХД 563/2016г. по описа на РС Ловеч, по което наказателното производство било прекратено, поради помирение между страните, с което М.М.И. поел задължение да се извини на ищеца пред членовете на ловната дружинна, както и че М.М.И. не изпълнил задължението, заради което ищецът продължавал да изживява негативните емоции от нанесената му обида.

В срока по чл. 131 ГПК от ответника М.М.И. е постъпил писмен отговор, в който не отрича поетото задължение да се извини, като обяснява, неизпълнението му до момента, заради отсъствие на Г.Г.Д. от дейността на ловната дружинна на с. Радювене.

Като обсъди събраните пред първата инстанция доказателства по отделно в тяхната съвкупност и взаимовръзка и като съобрази становищата на страните, съдът приема за установено следното от фактическа страна:

Не се спори и това се установява от приетото по делото разпечатка на извлечение от Търговския регистър, че Г.Г.Д. осъществява стопанска дейност и е съдружник във „Велга” ООД гр. Ловеч.

От показанията на свидетелите М. П.Н., Г. П. В., Х. Х. И.и Р. Н.Р., на последната ценени според обстоятелствата по чл. 172 ГПК (като живуща с ищеца на съпружески начала), се установяват следните факти: Г.Г.Д. (ищецът) и М.М.И. (ответникът) са познати и към 2015 г. двамата са членове на ловната дружина на с. Радювене. На 14.11.2015 г., в землището на същото село се състоял ловен излет, в който взели участие около двадесет ловци, сред които и страните по делото. След приключване на излета ловците се събрали в ловната хижа, за да оправят отстреляния дивеч и да се почерпят. Седейки един до друг, Г.Г.Д. и М.М.И. започнали да водят разговор, който прераснал в спор. М.И. настоявал от Г.Д. да изплати на сина му сума пари, за която твърдял, че се дължи като възнаграждение за лепене на плочки в търговски обект на жената, с която ищецът живеел на съпружески начала (св. Р.). Отричайки дължимостта на претендираното възнаграждение, Г.Д. заявил, че няма за какво да плаща, а М.И. му отвърнал, че няма желание да разговаря с мошеник. Г. Д. се прибрал вкъщи и споделил на жената, с която живеел (св. Р.), че М.И. го обидил, наричайки го пред всички ловци „мошеник”. Сутринта на следващия ден (15.11.2015 г.) ищецът Г. Д. отново се появил в ловната хижа, за да потърси от М.И. извинение. Ищецът видял ответника в една от стаите на хижата и го попитал дали няма да му се извини, последният му заявил, че не говори с мошеници. Ищецът си тръгнал и по пътя споделил на шофьора си (св. Илиев), че се чувства притеснен, унизен от М.И. и „ще му заведе дело”. От тогава Г. Д. преустановил ловните излети с ловната дружина на с. Радювене. Съдът кредитира показанията на свидетелите, защото в тях не се съдържат противоречия, за по-голяма част фактите показанията се препокриват и допълват, а за останалата част от фактите, показанията са в унисон с другите по делото доказателствени източници.

От преписка № 1973/2015 г. на РП – Ловеч се установява, че същата е образувана по жалба от Г. Д., за това, че на 14.11.2015 г., около 17:30 часа М.И. се заканил на жалбоподателя с престъпление убийство. В преписката са снети множество обяснения, сред които и на М.И., в които е записано негово изявление, че е нарекъл Г. Д. мошеник. С постановление от 15.02.2016 г. прокурор от РП Ловеч отказал да се образува досъдебно производство приемайки, че установените по преписката факти не съставляват престъпление от общ характер, включително соченото по чл. 144, ал. 3 НК, а такова по чл. 148, ал. 1, т. 3 НК, което се преследва по тъжба на пострадалия.

От приложеното НЧХД № 563/2016 г. на РС Ловеч се установява, че е образувано по тъжба на Г. Д. против М.И. за престъпление по чл. 148, ал. 1, вр. чл. 146, ал. 1, предл. 1 НК, извършено на 14.11.2015 г. и 15.11.2015 г. В проведеното открито съдебно заседание на 06.07.2016 г. М.И. подсъдим се извинил на Г. Д. за това, че си поискал от него парите и го нарекъл мошеник и измамник”, поел задължение да се извини пред членовете на ловната дружина, след което между двамата била подписана спогодба, след чието одобряване наказателното производство било прекратено по чл. 24, ал. 4, т. НПК.

При така установените факти настоящата инстанция прави следните правни изводи:

Предявеният иск по чл. 45 ЗЗД е основателен, но не за разликата над присъденото обезщетение до пълния претендиран размер от 3000 лв. Установените по делото факти осъществяват фактическия състав на чл. 45 ЗЗД. Назовавайки ищеца мошеник, ответникът е извършил противоправно деяние. Смисловото значение на тази дума е измамник, като употребата ѝ от ответника по адрес на ищеца съвпада с контекста на завързалия се между тях спор относно претенция на М.И. към Г. Д. за неизплатени на сина му възнаграждения за извършена работа. Наричайки го „мошеник” на публично място и в негово присъствие, ответникът унизил честта и достойнството на ищеца. Такова поведение е в обективно противоречие с общата забрана да се вреди другиму, установена в чл. 45, ал. 1 ЗЗД. Противоправността е обективен елемент от фактическия състав на деликтната отговорност, поради което за проявлението ѝ е без значение дали ответникът е целял отрицателно въздействие върху правнозащитимите блага. В този смисъл изводът на районния съд за очевидна цел на ответника да обиди ищеца е неуместен, защото отношението на деликвента към целения негативен резултат е част от проблема за вината, а не за противоправността. Вината при деликтната отговорност е установена в най-леката форма с презумпцията по чл. 45, ал. 2 ЗЗД, а по делото липсват доказателства, опровергаващи я. Като неблагоприятна последица за защитени от закона права и интереси на увредения, вредата от деянието на ответника в случая е неимуществена и се изразява в отрицателно засягане доброто име и обществена оценка за личността на ищеца. Накърняването е в причинна връзка с поведението на ответника, защото по необходимост и закономерност то се явява следствие от извършеното назоваване „мошенник“, доколкото последното е възприето от ищеца.

Неимуществените вреди, настъпили от противоправното и виновно поведение на ответника, пораждат за последния задължение да заплати на увредения ищец обезщетение, чиито размер се определя по справедливост (чл. 52 ЗЗД). Понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението (П-6-68, Пленум, т. II). Такива според настоящия състав са: характера на противоправното деяние, изразяващо се в окачествяване на ищеца като некоректен и мамещ човек; обстоятелството, че ищецът е наречен мошеник сред относително тесен кръг лица (членове на ловната дружина), които заради шума от компанията обидните думи не са възприети от тях (двамата свидетели, членове на дружината споменават единствено са спор, не и за обиди между страните); макар да е човек, ползващ се с добра репутация сред обществеността на гр. Ловеч, назоваването му мошеник от ищеца не е станало достояние на същия кръг лица, поради което негативната оценка не е предизвикала отзвук в мащабите, очертани в исковата молба (сред обществото, вкл. в професионалното и делово обкръжение на ищеца); негативните емоционални преживявания и дискомфорт на ищеца не са се отразили се върху социалната сфера на общуване, на работата му и на служебните му контакти, а са се ограничили единствено до нежеланието му да посещава излетите на ловната дружина, в която членува; обществено-икономическите условия в страната към момента на осъществяване на деликта. При съобразяване на тези конкретни обстоятелства, установени по делото, настоящият състав счита, че обезщетение в размер от 500 лв. съставлява справедлив паричен еквивалент на претърпените от ищеца неимуществени вреди, с който същите да бъдат съразмерно компенсирани.

Определянето му в по-нисък или в по-висок размер би било в нарушение на чл. 52 ЗЗД за справедливо възмездяване на вредите, с оглед техния вид, характер и интензитет. В тази връзка неоснователно се явява оплакването във въззивната жалба за неправилно приложение на чл. 52 ЗЗД и за присъждане на обезщетение в занижен размер. Както се посочи по-горе, макар да се ползва с името на коректен и точен работодател, изречената от ответника дума с унизителен характер (мошеник) е възприета от ищеца и неговия шофьор, поради което негативната оценка няма как да е предизвикала отзвук сред по-голямата част от обществеността на град Ловеч. Размерът на обезщетението по настоящето делото не може да се влияе и от неизпълнение задължението, породено от споразумението по НЧХД № 563/2016 г. на РС Ловеч, за извинение пред ловната дружинна, в която членуват страните. Такова бездействие би съставлявало неизпълнение на условията на помирението по смисъла на 24, ал. 5, т. 3 НПК, което ако е извършено без уважителни, може да доведе до възникване право на тъжба в полза на пострадалия. То обаче не би могло да се вземе предвид от съда при определяте размера на претендираните неимуществени вреди, защото не е сред обстоятелствата, от които се извлича критерият справедливост по чл. 52 ЗЗД. В тази връзка не може да се сподели и разбирането, че присъденият размер на обезщетение не е достатъчен да послужи и като гаранция за поведението на въззиваемия, който отказвал да изпълни поетото по споразумението задължение. Това е така, защото деликтната отговорност притежава единствено обезщетителна функция (чл. 45, ал. 1 и чл. 51 ЗЗД), за разлика от договорната отговорност, при която може да се проявят и стимулираща и санкционна функция (чл. 92 и чл. 93 ЗЗД).

Предвид гореизложеното, въззивната жалба се явява неоснователна по посочените в нея оплаквания (чл. 269 ГПК), а решението на първоинстанционния съд е правилно и следва да бъде потвърдено, доколкото направените от настоящия състав изводи по основателността на предявения иск съвпадат с крайните такива на районния съд.

С оглед неоснователност на въззивната жалба на въззивнка не следва да се присъждат разноски за настоящата инстанция. Поради липса на основание за уважаване на иска в по-висок размер от присъдения, съдът не следва преразглежда и размера на присъдените разноски за първа инстанция. Отделно от това, при неоснователност на въззивната жалба и липса на частна жалба срещу определението на съда по чл. 248 ГПК, съдът не би могъл да ревизира обжалваното решение и в частта за разноските. Ако не е бил съгласен с техния размер, защото част от тях не са признати или пък са неправилно изчислени (при конкретно уважената част от иска), недоволната страна трябва да поиска изменение на решението по чл. 248 ГПК. Макар такова да е поискано от ищеца в срока и по реда на чл. 248 ГПК, от него не е подавана частна жалба срещу определението на съда от 28.09.2018 г., с което молбата му по чл. 248 ГПК е оставена без уважение. Въпреки това следва да се маркира, че в решението и определението съдът е зачел всички доказани от ищеца разноски и е определил дължимият им от ответника размер съобразно правилото на чл. 78, ал. 1 ГПК, предвид частичната основателност на иска.

Разноски не следва да се присъдят и в полза на въззиваемия, доколкото от последния такива не се претендират.

Водим от горното и на основание чл. 271, ал. 1 ГПК, съдът

Р Е Ш И:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 273/14.06.2018 г., постановено по гр.д. № 2498/2017 г. на РС – Ловеч.

Решението не подлежи на обжалване.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

2.