Р
Е Ш Е
Н И Е
№ .....
Гр. София, 17.02.2022 г.
В И
М Е Т
О Н А
Н А Р
О Д А
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV - Д състав, в публично заседание на четиринадесети
октомври през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ
: Здравка
Иванова
ЧЛЕНОВЕ :
Соня Найденова
Мл. съдия : Калина Станчева
при
секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа докладваното от съдия Иванова гр. д. № 9534/2020 г. по описа на СГС,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. ГПК.
С решение № 214540/2019
г., 28 с - в на СРС, по гр. д. № 50754/2016 г. е отхвърлен
иска с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК, предявен от Л.Т.М.
с ЕГН: ********** и В.К.М.с ЕГН: ********** срещу М.Т.С. с ЕГН: **********, за
признаване за установено, че ищците са собственици на основание изтекла придобивна давност на жилищна сграда със сутерен по типов
проект построена върху дворно място, находящо се в с.
Владая, ул. „*********, пл. номер 1542, от кв. 91 А, УПИ парцел IV - 1542, с
идентификатор по ЗКИР 11394.1798.1542.
Със същото решение, на основание чл. 42, б. б. от ЗН,
е прогласена нищожност на нотариално
завещание № 1, том І, peг. № 38703, дело
№ 25 от 2006 г. на нотариус Б.Я.с peг. № 258 на
нотариална камара с район на действие СРС, поради нарушение на чл. 24, ал. 2 от ЗН и е отменено, на основание чл. 537, ал. 2 от ГПК същото нотариално
завещание.
С
решението са оставени без разглеждане искове с правно
основание чл. 29, ал. 3 ЗН предявени от Л.Т.М. с ЕГН: ********** и В.К.М.с ЕГН:
********** срещу М.Т.С. с ЕГН: ********** за намаляване на завещателно
разпореждане с нотариално завещание № 1, том I, peг. № 38703,
дело № 25 от 2006 г. на нотариус Б.Я.с peг. № 258 на
нотариална камара с район на действие СРС, както и с
правно основание чл. 124 от ГПК, предявен от Л.Т.М. с ЕГН: ********** срещу М.Т.С.
с ЕГН: **********, за признаване за установено, че ищецът е собственик на 10/24
ид. част от жилищна сграда със сутерен по типов
проект построена върху дворно място, находящо се в с.
Владая, ул. „*********, пл. номер 1542, от кв. 91 А, УПИ парцел IV-1542, с
идентификатор по ЗКИР 11394.1798.1542 на основание намалено завещателно
разпореждане. Ищците са осъдени за разноски.
Постановено е и решение от 02.06.2020 г. по същото
дело, по чл. 250 ГПК, с което е
допълнено първото решение, като е отменен нотариалния акт № 33, т. V, рег. №
12254, дело № 707 от 2015 г. на нотариус С.Т.за собственост за разликата над
1/2 част до 5/6 ид. части от 100/265 ид. части от недвижим имот и построената в мястото сграда. Решението
не се оспорва от страните.
С определение № 146943 от 10.07.2020 г. по същото
дело, постановено по реда на чл. 248 ГПК, съдът е оставил без уважение искането
за изменение на решението в частта по разноските. (погрешно вписано като такова, направено от ответника).
Решението се оспорва от ищците Л.Т.М. и
В.К. М., чрез представителя им, в частите, в които се отхвърля иска по чл. 124,
ал. 1 ГПК за установяване, че ищците са собственици на процесната
жилищна сграда. Поддържат, че в тази част решението е необосновано и
незаконосъобразно. Неоснователно съдът е приел, че ищците не са установили
непрекъснато давностно владение за период от 10
години от 1984 г. до 1994 г. с намерение за своене. От
събраните пред СРС писмени и гласни доказателства в съвкупност, чрез разпита на
6 души свидетели, се установява, че ищците са упражнявали владение върху
построената сграда непрекъснато и необезпокоявано от момента на построяването й
до образуване на делото, което са манифестирали пред всички, включително пред
ответника. Позовават се на ТР № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС относно установените
по делото елементи на фактическия състав на владението по чл. 68, ал. 1 ЗС,
като поддържат, че са установени всички изискуеми елементи на фактическия
състав на владението - както обективния, така и субективния. От показанията на
разпитаните пред СРС свидетели се установява категорично, че ищците са
построили със свои средства процесната къща от
основите до завършването й са осъществявали необезпокоявано фактическо владение
върху нея. Сочат, че по делото не е спорно, че родителите на ищеца и
ответницата са живели в една стая в къщата до 2000 г., заедно с М.С.. Излагат
се доводи, че показанията на свидетелите на ищците относно строежа на къщата са
непротиворечиви и непосредствени и почиват на лични впечатления, за разлика от
тези на свидетелите на ответницата, което обстоятелство не е съобразено от СРС.
Сочат, че от показанията се установява, че след смъртта на Т.М. през 2000 г.,
съпругата му Л. е отишла да живее при ответницата и е живяла там до смъртта си,
а през този период къщата е владяна само от ищците и техните деца. В жалбата се
обсъждат показанията на свидетелите на страните, като се излага, че от тях в
съвкупност е установено, че след 2 000 г. ищците единствено упражняват
фактическа власт върху целия имот, владеят го с намерение за своене и едва след 08.03.2012 г. владението им е
обезпокоено от ответницата, която е заявила претенции за ползване на част от
къщата. Ищецът Л.М. не я е допуснал до имота и й е взел ключа, като по този
начин е отблъснал владението й и е потвърдил своето намерение за своене срещу нея. След това ответницата не е предприела
никакви правни или фактически действия за защита на собственическите си права.
Сочат, че дори давността да не е започнала да тече от построяването на къщата,
тя е започнала да тече от 2 000 г. и до образуване на делото през 2016 г. е
изтекла в полза на ищците. Поддържат, че дори цялата сграда да не е придобита
по давност, ищецът Л.М. притежава 1/2 ид. част от
сградата по наследство. По делото е установено, че нотариалното завещание на Л.
А.М.е нищожно, на основание чл. 42, б. „б“ ЗН, поради неспазване на
разпоредбите на чл. 24 ЗН, поради което ищецът Л.М. и ответницата М.С. са
законни наследници на родителите си и са придобили по 1/2 част от къщата по
наследство. Поради това СРС е следвало да отхвърли по отношение на ищеца иска
за 1/2 част, а не изцяло. Поддържа се, че по иска за установяване на
собствеността съдът следва да я признае така, както е установена, независимо дали
е на претендираното от ищеца основание и в пълния предявен обем или в по - малък.
При установяване, че ищецът е собственик на част от вещта, се поддържа, че
искът е следвало да се уважи частично. Моли да се отмени
решението в оспорената част и искът по чл. 124, ал. 1 ГПК да бъде изцяло уважен
или уважен частично, като Л.М. се признае за собственик на 1/2 ид. част от имота. Претендира разноски пред двете
инстанции.
Срещу
тази въззивна жалба е постъпил отговор от ответницата М.Т.С., в който оспорва същата по
подробни съображения. Според ответницата не отговаря на обективната истина
твърдението, че ищците са построили сградата през 1984 г. с техни средства, тъй
като от доказателствата се установява, че сградата е построена от родителите на
двете страни Т.и Л.М.по време на брака им, върху място, което е закупено общо
от тях и е било тяхна собственост. Не се установява къщата да е придобита от
ищците по времето, когато родителите на страните са били живи. Поддържа, че не
е проведено доказване, че ищецът е превърнал държането на частите на останалите
съсобственици във владение, с ядни и противопоставени на всички действия. По
делото е установено, че родителите на страните са живели до смъртта си в
сутерена на сградата, а ищците са ползвали само втория етаж. Сочи, че от
свидетелките показания не се установява да се извършвани действия от ищеца,
достигнали до знанието на ответницата, които да отричат владението й и да
манифестират промяна в намерението на ищеца за своене
на чуждите части. Поддържа още, че в производството не са ангажирани безспорни
доказателства относно оспорването на нотариалното завещание, с което Л. М. е
завещала на дъщеря си М.С. собствените си идеални части от имота, поради което
завещанието отговаря на изискванията на чл. 25, ал. 1 ЗН и не е нищожно
съгласно чл. 42, б. „б“ ЗН. С него ответницата се легитимира като собственик на
съответната идеална част от имота. По отношение на претенцията за намаляване на
завещателно разпореждане се сочи, че е погасена по
давност. Доколкото решението не се
оспорва в тази част, съдът не обсъжда доводите на ответницата по този въпрос. Моли
да се остави без уважение жалбата и да се потвърди решението на СРС в
оспорената от ищците част.
Ответницата М.Т.С., чрез
процесуалния си представител, е подала въззивна жалба
срещу същото решение на СРС в частта, с която на основание чл. 42, б. б. от ЗН,
е прогласена нищожност на нотариално
завещание № 1, том І, peг. №
38703, дело № 25 от 2006 г., поради нарушение на чл. 24, ал. 2 от ЗН и е
отменено същото нотариално завещание на основание чл. 537, ал. 2 от ГПК.
Поддържа, че в тази част решението е недопустимо постановено, Съдът неправилно
е приел, че е сезиран с иск по чл. 42, б. „б“ ЗН за прогласяване нищожността на
завещанието и се е произнесъл по такъв иск. Излагат се доводи, че СРС не е
съобразил обстоятелствената част и петитума на
исковата молба, в който не е направено отделно искане за прогласяване нищожност
на завещанието от 2006 г. оставено в полза на ответницата. Сочи, че едва в
последното съдебна заседание ищците са поддържали възражения за нищожност на
оставеното в полза на ответницата завещание, поради липса на елементи от
фактическия състав на чл. 24 ЗН. Като се е произнесъл по иск, който не е
предявен, съдът е постановил недопустимо решение в тази част, което следва да
се обезсили на основание чл. 270, ал. 3 ГПК. По същество се оспорва, че
завещанието е нищожно на основание чл. 42, б. „б“ ЗН, вр.
с чл. 24 ЗН. Неоснователно СРС е направил извод, че завещанието е нищожно
поради факта, че не е спазено изискването прочитането на завещанието и
подписването му от завещателя, свидетелите и нотариуса да е станало на едно и
също място, в присъствието на всички лица. Излага съображения, че законът не
поставя изискване нотариусът да записва изявленията на завещателя под диктовка,
а единствено следва да задава въпроси, за да потвърди волята му. Сочи, че в
случая завещанието е записано в присъствието на свидетелите и е резултат от проведен
разговор на нотариуса със завещателя. Текстът е прочетен и завещателят е
потвърдил изявената от него воля, за което свидетелите са положили подписите
си. Поддържа, че са спасени всички елементи на фактическия състав по чл. 24 ЗН
и нотариалното завещание е валидно. По тези и допълнителни съображения моли да
се обезсили решението в оспорената част или да се отмени и искът да се
отхвърли. Претендира разноски, като прави възражение за прекомерност на
разноските на насрещната страна.
Ищците Л.Т.М. и В.К. М., чрез представителя си,
оспорват въззивната жалба на ответницата в писмен отговор, в срока по чл. 263 ГПК. Поддържат, че искането за прогласяване нищожност на завещание може да се
направи както с иск, така и с възражение или оспорване в хода на
производството. Сочат, че сред първоначално предявените искове действително не
е заявяван такъв за прогласяване нищожност на завещание. Едва след изслушване
на показанията на свидетелите в съдебно заседание на 18.10.2017 г. е станало
ясно, че е налице нарушение на чл. 24, ал. 2 ЗН, която от своя страна води до
нищожност на завещанието по чл. 42, б. „б“ ЗН. В хода на делото и в съдебно заседание, представителят на ищците
е въвел твърдения, че завещанието е нищожно. Поддържат, че с въвеждането на такова
твърдение не е предявяван отделен иск, защото на този етап от производството
това е било невъзможно. В случая става въпрос за оспорване действителност на нотариалното
завещание, въведено чрез възражение, което не е преклудирано
според ищците. Позовават се практика на ВКС според която, независимо от
пропускане на срока по чл. 193, ал. 1 ГПК, материалното възражение за
недействителност на завещанието може да се направи и по - късно в рамките на
първоинстанционното производство. Ищците поддържат, че няма пречка оспорването
на завещанието да стане до края на приключване на производството пред първа
инстанция, чрез възражение за нищожност по чл. 42, б. „б“ ЗН, макар съдът да го
е нарекъл евентуален иск. Поддържат, че съдът следва да се произнесе по
нищожността на завещанието, ако я констатира, и без да е направено искане от
страните - служебно, поради което решението е допустимо в оспорената от
ответницата част. Сочат още, че решението е по същество е правилно в тази част,
тъй като в съответствие със закона СРС е приел, че при извършване на
завещанието е нарушена разпоредбата на чл. 24, ал. 2 ЗН. От показанията на
свидетелите са установява, че завещание не е прочетено и подписано в
присъствието на завещателя и на свидетелите пред нотариуса, а е подписано извън
кантората му. Моли да се остави без уважение жалбата и да са потвърди решението
в оспорената от ответницата част. Претендират се разноски.
Ищците Л.Т.М. и В.К.М.са подали и частна жалба срещу определение № 146943 от 10.07.2020 г. по
същото дело, с което съдът е оставил без уважение искането на ищците за
изменение на решението в частта по разноските. Сочи, че съдът неоснователно е
отказал да присъди разноски в полза ищците, независимо от частичното уважаване
на исканията на ищците във връзка с прогласената нищожност на завещанието по
чл. 42, „б“ ЗН и отмяна на нотариален
акт по чл. 537, ал. 2 ГПК. Моли да се отмени определението и да се присъдят
разноски на ищците за СРС съобразно уважената част от претенцията.
Ответницата М.Т.С.,
в писмен отговор, моли да се потвърди определението по чл. 248 ГПК, като
правилно и законосъобразно постановено. Сочи, че предявените от ищците искове
са за намаляване на завещанието, а не за прогласяване нищожност му. Понеже никой
от исковете на практика не е бил уважен, ищците нямат право на разноски.
Софийският градски съд, като прецени доводите на
страните и събраните по делото доказателства, намира за установено следното :
Според уредените в чл. 269 ГПК правомощия,
въззивният съд
се произнася служебно по валидността
на цялото решение, по допустимостта
в обжалваната част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Обжалваното решение е валидно постановено.
Двете основни въззивни
жалби срещу основното решение и частната жалба срещу определението по чл. 248 ГПК са подадена в срок, срещу подлежащ на обжалване акт и от легитимирани за
това страни и са допустими за разглеждане.
Решението не
се оспорва и е влязло в сила в частите, в които са
оставени без разглеждане искове с
правно основание чл. 29, ал. 3 ЗН предявени от Л.Т.М. и В.К.М.срещу М.Т.С. за
намаляване на завещателно разпореждане с нотариално
завещание № 1, том I, peг. № 38703, дело № 25 от 2006 г. на нотариус Б.Я., и с
правно основание чл. 124 от ГПК, предявен от Л.Т.М. срещу М.Т.С. за признаване
за установено, че ищецът е собственик на 10/24 ид. част
от жилищна сграда със сутерен по типов проект построена върху дворно място, находящо се в с. Владая, ул. „*********, пл. номер 1542, от
кв. 91 А, УПИ парцел IV-1542, с идентификатор по ЗКИР 11394.1798.1542 на
основание намалено завещателно разпореждане. В тези
части решението не подлежи на проверка от настоящата инстанция.
Въззивният сътав намира, че решението е частично недопустимо в
оспорената по жалба на ответницата М.Т.С. част, с която на
основание чл. 42, б. б. от ЗН, е прогласена
нищожност на нотариално завещание № 1, том І, peг. №
38703, дело № 25 от 2006 г. на нотариус Б.Я.с peг. №
258 на нотариална камара с район на действие СРС, поради нарушение на чл. 24,
ал. 2 от ЗН и същото нотариално завещание е отменено, на основание чл. 537, ал.
2 от ГПК, по следните съображения :
Формирана е трайно установена съдебна практика, включително такава на ВКС, съгласно която искът е допустим,
когато не са налице процесуални
пречки (отрицателни процесуални предпоставки) и са налице всички
положителни процесуални предпоставки за предявяването му от ищеца и за
разглеждането му от съда, включително
- искът да е надлежно предявен с редовна искова молба, отговаряща на всички изисквания
на чл. 127, ал. 1 и чл. 128 от ГПК, а ако има
нередовности на исковата молба, те следва да
се отстранят о реда на
чл. 129, ал. 2 и 4 от ГПК. Първоинстанционният съд дължи произнасяне
с решението си само по така предявен
допустим иск.
В случая исковата претенция
за установяване
право на собственост, въз основа на която
е образувано производството
пред първоинстанционния съд, е основана на твърдение за
придобиване само
на жилищната сграда със сутерен по
типов проект, построена върху дворно място, находящо
се в с. Владая, ул. „*********, пл. номер 1542, от кв. 91 А, УПИ парцел IV-1542,
с идентификатор по ЗКИР 11394.1798.1542, въз основа на изтекла давност в полза
на ищците, считано от 1984 г. насетне. Други твърдения относно придобиване собствеността
на имота не са изложени в исковата молба. При условията на евентуалност ищците
са заявили искане съдът да се произнесе по намаляване на завещателно
разпореждане, оставено в полза на ответницата, на основание чл. 30 ЗН.
Едва в първото по делото заседание, след
изтичане на срока за отговор по чл. 131 ГПК, представителят на ищците е направил
възражение, че оспорва формата на нотариалното завещание, оставено в полза на
ответницата. При това въззивният състав намира, че съдът в нарушение на чл. 214 ГПК е допуснал като ново основание на иска за собственост - недействителност на
нотариално завещание.
Съгласно чл. 214 ГПК, в първото заседание за разглеждане
на делото ищецът може да
измени основанието на своя иск,
ако съдът прецени това за
уместно, с оглед защитата на ответника. Той
може също, без да изменя
основанието, да измени своето искане.
В практиката на ВКС - решение № 172 от 19.04.2012 г. по гр. д. № 811/2011 г., IV г. о., както и мотивите на ТР № 4 от 14.03.2016 г. по т.д. № 4/2014 г., т. 2 б и т. 2 в на ОСГК, ВКС, е дадено тълкуване по приложението на чл. 214, ал.
1 ГПК,
а именно, че при замяна или
прибавяне на основание, не трябва
да се променя
първоначалния петитум, а при замяна или
прибавяне на петитум, се запазва
първоначалното основание. Същевременно нормата на чл.
210, ал. 1 ГПК ясно сочи, че съединяването на искове от ищеца следва да се извърши още при предявяване
на исковата молба, а последващо съединяване на инцидентен установителен иск в първото по
делото съдебно заседание, е допустимо само относно правоотношение, което е преюдициално по отношение на
предявения главен иск, съгласно чл. 212 ГПК.
Настоящият въззивен
състав намира, че в случая не става въпрос за посочване на ново основание на
иска за собственост, наред или при условията на евентуалност с първоначално
заявеното, както е приел СРС, при което да се стигне до обективно съединяване на два иска - искът за
собственост, предявен на заявеното в исковата молба основание (давност) и искът за собственост,
предявен на по - късно заявеното основание, в какъвто
случай при предявяване на втория
иск да се променя само
основанието, но не и петитума на
иска, което е допустимо съгласно чл. 214, ал. 1 ГПК.
В настоящият случай, нито в
производството пред СРС, нито в това пред СГС ищците твърдят да са заявявали в
условията на евентуалност самостоятелен иск
по чл. 42, б. „б“ ЗН - за обявяване нищожност на завещателно
разпореждане в полза на ответницата. Такъв иск не е предявяван в исковата молба,
като, по изложените до момента съображения, не би могъл да се заяви в първото
заседание пред СРС при условията на евентуалност, или да се заяви под форма на изменение
на иска по чл. 214 ГПК, доколкото касае промяна на петитума
на основания иск за собственост, а не добавяне на ново основание, касаещо придобиването на собствеността от ищците. При тези
мотиви, според настоящият състав оспорването на нотариалното завещателно разпореждане в полза на ответницата относно
неговата форма по чл. 24, ал. 2 ЗН не съставлява ново основание на предявения основен
положителен установителен иск за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК.
В нарушение на процесуалния закон СРС
недопустимо се е произнесъл по такъв иск в оспорената от ответницата част от
решението.
Предвид изложеното, въззивният състав
намира, че жалбата на ответницата М.С. е основателна и
в частта, в която СРС е разгледал и уважил иск с правно основание чл. 42, б.
„б“ ЗН, какъвто не е заявяван за разглеждане пред СРС, решението е недопустимо
постановено. В тази част решението следва да се обезсили, на основание чл. 270,
ал. 3 ГПК, а производството - да се прекрати.
Доколкото произнасянето на СРС по реда
на чл. 537, ал. 2 ГПК е последица от уважаване на иска по чл. 42, б. „б“ ЗН,
решението следва да се обезсили и в тази част.
По
въззивната жалба на ищците Л.Т.М. и В.К. М., срещу
решението, в частта, в която се отхвърлят предявените от тях искове по чл. 124,
ал. 1 ГПК - за установяване, че ищците са собственици на процесната
жилищна сграда въз основа на изтекла в тяхна полза придобивна
давност, въззивният състав намира следното :
В тази част решението е допустимо постановено.
В
исковата молба и след уточнения в хода на производството, включително пред СГС,
ищците са поддържали, че процесната сграда е
построена в период от есента на 1982 г. до есента на 1984 г., със съгласието на
родителите на първия ищец и ответницата - Т.и Л. М., с лични средства и труд и
през времетраене на брака на ищците, като след построяване на сградата
семейството на ищците се настанило в нея през 1984 г. и до сега упражнява непрекъснато
фактическа власт върху къщата.
Ответницата
е оспорвала придобиването на правото на собственост върху процесната
сграда от ищците по давност, като е противопоставила възражение за придобиване
на част от имота по наследство от баща си и по завещание от майка си Л. М..
Поддържала е, че двуетажната сграда е построена по време на брака на общите им наследодатели
(родителите им с първия ищец), върху дворно място, което е било собственост на
родителите им в условията на СИО. Твърдяла е, че е имала ежедневно достъп до имота и
жилищната сграда, че я е ползвала и стопанисвала като сънаследник заедно с
първия ищец и е заплащала данъци за приспадащите й се идеални части от имота и сградата.
По съществото на спора съдът приема, че
за установяване основателността на предявените положителни установителни
искове за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК, в доказателствена тежест на ищците
е било да докажат, пълно и главно, наличието на твърдяното от тях оригинерно правно основание, годно да ги направи
собственици - да се установи фактическия състав на изтеклата в тяхна полза придобивна давност, включващ упражняване на фактическа
власт върху имота в определен период от време - след 1984 г. насетне и
демонстрирано явно, непрекъснато и недвусмислено намерение да владее имота като
свой собствен.
Следва да се посочи, че едва при пълното
и главно установяване на посочените предпоставки от ищците, в тежест на
ответницата е било да докаже възраженията си срещу придобивното
основание на ищците, както и твърдените от нея права върху процесната
сграда.
По същество по исковете за установяване
на собственост въз основа на давностно владение и
като съобрази представените пред СРС доказателства, въззивният състав споделя
крайният извод, че исковете са недоказани и от там - неоснователни.
В исковата молба и в хода на производството ищците са
поддържали, че искат установяване на право на собственост върху цялата сграда на
основание изтекла в тяхна полза придобивна давност.
Фактическият състав на
придобивната давност върху недвижим имот - чл.
79 от ЗС, включва
осъществяване на владение
върху него, както и изтичане на определен от
закона срок, през който е продължило
владението - съответно 10 г., при недобросъвестно
и 5 г., при добросъвестно
владение.
Съгласно чл. 68 ЗС, владението представлява
упражняване на фактическа власт върху вещ, която
владелецът държи лично или чрез
другиго, като своя. От своя страна владението следва да е постоянно - т. е. владелецът да
изразява трайна воля
да държи вещта за себе
си; да е непрекъснато - т.
е. владението да не
е изгубено в продължение на 6 месеца по
смисъла на чл. 81 от ЗС, съответно владението да не е изоставяно
или да е било отнето от
трето лице;
да е спокойно и явно -
да не е установено или поддържано по насилствен или
по скрит начин. Владението следва да е
противопоставено на собственика на вещта.
В ТР № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС е
прието, че обективният елемент на владението - упражняването на фактическа власт
- съвпада с този при държането. Субективният елемент определя упражняването на фактическа власт върху имот като
владение. В чл. 69 ЗС се предполага намерението
да се свои
вещта. За това, „за да се трансформира фактическото състояние на упражнявана фактическа власт чрез действия, съответстващи на определено вещно право в самото вещно право, е необходимо потвърждаване наличието на намерение
за своене чрез позоваване
на последиците от придобивната давност - предявяване на иск или възражение
при наличие на спор за
собственост или чрез снабдяване с констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка с цел легитимиране на придобитото вещно право с оглед участие
в гражданския оборот, изпълнение на административни
процедури по попълване на кадастрална
карта и т. н.“. В цитираното ТР ВКС приема по задължителен начин, че до момента, в който предполагаемото
от закона намерение
за своене не бъде потвърдено чрез волево изявление, не може да
се придобие правото на собственост по давност.
В заключение -
владението следва да се демонстрира явно, несъмнено и постоянно - да няма
инцидентен характер и да е от такова
естество, че да не позволява
на други лица на владеят
вещта.
В
случая пред СРС е прието за безспорно установено и ненуждаещо се от доказване в
отношенията на страните, че Т.и Л. М., за които по делото не е спорно, че са
общи наследодатели на първия ищец и ответницата (техни родители), са сключили
граждански брак преди 1982 г., като Т.М. е починал на 24.03.2000 г. Не е
спорно, че майката на ищеца и ответницата Л.М.е починала на 27.04.2007 г.
Не
се е спорило и по факта, че дворното място,
находящо се в с. Владая, ул.
„*********, пл. номер 1542, от кв. 91 А, УПИ парцел IV - 1542, с идентификатор
по ЗКИР 11394.1798.1542, върху което е построена спорната сграда, е придобито
от наследодателите на страните Т.и Л. М. по време на брака им - в условията на
СИО.
Установява се, че Л.М.(М.) е оставила в полза на М.Т.С. нотариално завещание № 1,
том І, peг. № 28703, н. д. № 25/2006 г. от 27.12.2006 г., с което й завещава
„собствените си идеални части, които се полагат от дворните места и къщата на
два етажа и сутерен в с. Владая, ул. „********“.
Не
е спорно, че М.С. се е снабдила с констативен нотариален акт № 33, том V, peг. №
12254, дело № 707 от 2015 г. от на 21.12.2015 г. за собственост на 5/6 идеални
части от 100/265 идеални части от дворното място, поземлен имот с идентификатор
11394.1798.1542 (които не е предмет на делото) заедно с построената в него
жилищна сграда на два етажа и сутерен.
В заключение и до колкото не е установено нищо
различно от писмените и гласни доказателства, обсъдени от СРС, следва да се
приеме, че в дворното място е построена сграда в периода след 1982 г., която е
станала собственост родителите на ищеца и първата ответница - по приращение, на основание чл. 92 ЗС.
При това, до момента на настъпване на смъртта на
общите наследодатели на страните, съответно за Т.М. на 24.03.2000 г.,
а за Л.М.на 27.04.2007 г., построената в имота
сграда е била тяхна собственост по приращение.
Нормата на чл. 92 ЗС въвежда правилото, че собственикът
на земята е и собственик на постройките
и насажденията върху нея, освен ако
не е установено друго. Изключение е налице когато е било учредено право
на строеж и то е реализирано в рамките разрешеното - чл. 63 ЗС. В случая
нито се твърди, нито се установява от всички събрани пред СРС доказателства да
е учредявано право на строеж в полза на ищците. Дори напротив - в производство
ищците поддържат изрично, че в тяхна полза не е учредявано право на строеж
върху дворното място.
Посоченият извод не
се разколебава и от показанията на разпитаните пред СРС шест души свидетели,
които съдът не намира за необходимо да преповтаря изцяло, като ги намира за
частично неотносими към спора. Свидетелите установяват единствено, че къщата е строена от
ищците, които за закупували материали и са положили труд при построяването й. Според
показанията на Б.Х. и П.С., бащата на ищеца и ответницата Т.М. е живял в къщата
до смъртта си през 2000 г., а след това и съпругата му Л. е живяла в сутерена
на къщата до смъртта си през 2007 г. - според показанията на А.С.и К.И.. Ищецът
живеел със семейството си на третия етаж от къщата и признавал пред свидетели,
че ответницата е собственик на долния етаж. Свидетелите не знаят и не се
установява ищецът да е отричал право на
собственост на родителите си приживе. Според свидетелката Н.А., след смъртта на
баща си ищецът поискал да се снабди с документи за собственост на 1/6 от къщата
по наследство.
Предвид направените по - горе изводи, съдът намира, че е без правно
значение да се обсъждат показанията на свидетелите с чии труд е построена
сградата, и дали тя е държана от ищците след момента на построяването й. Средствата
и труда предоставени от ищците за строежа на сградата биха били предмет на
облигационна претенция от тяхна страна, но нямат отношение към иска за
установяване на собственост по давност върху постройката.
В
заключение, настоящият състав намира, че от доказателствата в съвкупност не се
установява приживе на наследодателите на първия ищец и на ответницата - т. е.
след 1984 г. насетне ищците да са владели построената в имота сградата явно и
необезпокоявано като своя, с намерение да я придобият в рамките на повече от 10
години преди предявяване на иска - 08.09.2016 г., което намерение е
противопоставено на останалите собственици - първо на родителите на първия ищец
и ответницата, а след смъртта им - на ответницата.
Следва да се
има предвид, че в практиката последователно се приема, че за да
се придобие качеството владелец, не е достатъчно държателят на вещта да реши да
свои имота, защото владението не може да
бъде скрито
- то трябва да е явно и несъмнително. Това изисква
промяната в намерението на държателя да
намери външна изява чрез предприемане
на действия, които да дадат
възможност на собственика да узнае,
че неговото владение е отблъснато. Владелецът
следва да демонстрира, че счита имота
за свой пред
всички, включително пред
държавните органи.
Според решения № 291 от 09.08.2010 г. по гр. д. № 859/2009 г. на ВКС, ІІ г. о. и решение № 12 от 19.02.2014 г. по гр. д. № 1840/2013 г. на ВКС, І г. о., когато страната, която
е пусната да живее в имота и да го ползва се позовава
на придобивна давност, тя трябва да докаже, че е променила намерението си, но не скрито,
а чрез предприемане на явни действия,
които са противопоставени
на собственика
на имота. (решение
№ 136/16.06.2014 г. по гр. д. № 436/2014 г. на І ГО, ВКС). В ТР №
4/2012 г. на ОСГК на ВКС се приема по задължителен начин, че до момента, в който предполагаемото
от закона намерение
за своене не бъде потвърдено чрез волево изявление, не може да
се придобие правото на собственост по давност.
Такова доказване не е проведено от ищците за периода след 1984 г. (след
построяването на сградата) и приживе на общите наследодатели на страните - за Т.М.
до 24.03.2000 г., а за Л.М.до 27.04.2007 г. Напротив, от доказателствата се
установява, че наследодателите са ползвали имота и са живели в къщата до смъртта
си.
При това са налага извод, че процесната
сграда е останала собствена на собствениците на терена Т.и Л. М..
Относно придобиване на собствеността върху сградата за
периода след смъртта на Т.М. - 24.03.2000 г. до предявяване на иска 08.09.2016
г. въззивният състав намира следното :
След смъртта на Т.М. неговите наследници -
съпруга Л. М., син Л.М. и дъщеря М.С., биха
станали собственици съответно на 4/6 ид. части от сградата
- за първата (доколкото е придобит в условия на СИО) и по 1/6 ид. част - за вторите двама.
Тъй
като имотът е съсобствен между страните, като
наследствен, по отношение ответницата, ищецът М. е държател на съсобствените идеални части от имота (частите на останалите
наследници) и владелец относно своите идеални части, поради което е оборена презумцията на чл. 69 ЗС.
Както
се посочи по - горе, за да придобият по давност идеалните части на останалите сънаследници, ищецът следва да установи, че е превърнал
държането на неговите идеални части във владение за себе си чрез извършване на
явни, недвусмислени и непрекъснати действия, с които да отблъснат владението им
за период по - дълъг от 10 години - т. е. с тези действия да е престанал да
държи идеалните части от вещта за другия съсобственик и е започнал да ги държи
за себе си, с намерение да ги свои и тези действията да са доведени до знанието
на останалите съсобственици. Владелецът трябва да манифестира поведение, което
да не оставя никакво съмнение, че той упражнява фактическа власт за себе си.
Ползването на имота от един от наследниците и полагането грижи за него
представляват обикновени действия, чрез които не е отблъснато владението на
другите наследници.
Следва да се посочи освен това, че доколкото първият
ищец Л.М. е придобил право на собственост върху част от имота по наследство от
баща си, той не може да се позовава на придобиването на тази част и по давност,
текла след смъртта на баща му.
В последователната практика на ВКС - решение № 159 от 01.07.2014 г. по гр. д. №
1435/2014 г., Г. К., І Г. О. на ВКС, решение № 161 от 14.12.2017 г. по гр.
д. №
475/2017 г., Г. К., І Г. О. на ВКС и др. се приема, че правото на собственост може да бъде придобито
по давност само от лице,
което не притежава това право на друго
правно основание.
Ако притежава правото на
собственост на друго основание, както в случая наследствено правоприемство, следва,
че собственикът упражнява фактическата власт върху имота
като елемент от това свое
право, но не и с цел да
придобие същото право повторно на друго правно
основание.
По отношение на останалата
част от имота, освен изложеното, следва да се посочи, че след смъртта на
майката на ищеца Л.М.на 27.04.2007 г. до момента на завеждане на делото 08.09.2016
г. не е изтекъл необходимият 10 годишен давностен
срок за придобиване на имота.
Освен това настоящият състав приема, че в
производството не се доказва, пълно и главно, ищците да са установили владение
върху сградата само за себе си след смъртта на последния собственик Л.М.през 2007
г. Обстоятелството, че са живели в нея, понеже са били допуснати от
собствениците във връзка с общото им съжителство, не обосновава извод, че са
отблъснали владението на реалните собственици на имота, родителите на страните до
тяхната смърт и са продължила да го владеят с намерение за своене
след това и до завеждане на делото. Не е спорно, че след 08.03.2012 г. владението им е
обезпокоено от ответницата, която е заявила претенции за ползване на част от
къщата. Фактът, че
ответницата се снабдила и с констативен нотариален акт за собственост на част
от имота на 21.12.2015 г. също обосновава извод, че не е осъществено
необезпокоявано владение на имота от ищците.
При изложените до момента изводи
в съвкупност, въззивният съд споделя решаващите изводи на СРС, че исковете по
чл. 124, ал. 1 ГПК са неоснователни, макар и по различни съображения от тези на
първоинстанционния съд.
Настоящият състав намира за изцяло
неоснователни и в противоречие с процесуалния закон доводите на ищците,
поддържани в жалбата, че независимо от проведеното доказване, съдът е задължен
служебно да уважи исковете, ако установи различно от предявеното от тях правно
основание за собственост върху имота.
По този въпрос следва да се отбележи, че
предмет на делото
е спорното материално право, което се
индивидуализира от ищеца чрез изложените
в исковата молба обстоятелства и петитум. Въз основа на
тях съдът следва да определи
правната квалификация на иска.
Въззивният съд споделя
практиката на ВКС в решение
№ 380 от 15.10.2012 г. по гр. д. № 1015/2011 г. на ВКС, IV
г. о.,
в което се приема, че
при предявен положителен иск са собственост претендиращият спорното право не е длъжен да
изчерпи основанията, от които го
извежда. При отхвърляне на предявения
иск той може
да предяви нов иск с материално
право със същото съдържание, но на друго
основание. Само отричащият спорното право, както при
положителен, така и при отрицателен иск, е задължен да изчерпи всички
свои възражения (правоизключващи, правоунищожаващи,
правоотлагащи и правопогасяващи),
които се основават на факти,
възникнали до приключване на съдебното дирене пред последната инстанция по същество.
Същото разбиране е застъпено в решение № 2 от 03.02.2015 г. по гр. д. № 5004/2013 г. на I ГО, и решение № 299 от
13.12.2013 г. по гр. д. №
1924/2013 г. на I ГО, в които
е прието, че само при пълно
тъждество на страните и предмета на делото настъпва
забраната на чл. 299, ал. 1 ГПК за пререшаване на спор, който
е бил разрешен със сила на
пресъдено нещо. Когато искът е отхвърлен на едно основание,
той може да бъде предявен
на друго основание, от което
ищецът извежда правото си, като
първото решение няма да съставлява
процесуална пречка за новия процес.
По аргумент от изложеното, ако ищецът не
е въвел като предмет на производството съответното правно основание за
придобиване на собствеността, в случая наследствено правоприемство в полза само
на първия ищец, съдът няма служебно задължение да се произнася по иска за
собственост на това основание, доколкото то може да се заяви в ново
производство.
Възраженията на ищците срещу
оставеното в полза на ответницата М.С. нотариално завещание № 1, том І, peг. № 28703, н.д. 25/2006 г. от 27.12.2006 г. биха имали отношение към
предявения при условията на евентуалност иск по чл. 30 ЗН. Доколкото решението,
с което искът е оставен без разглеждане, не се оспорва от страните и в тази
част е влязло в сила, настоящият състав намира, че не следва да обсъжда
възраженията срещу действителността на завещанието. Понеже спорът не е
разглеждан и не е разрешен по същество от СРС, в случай, че се оспорват правата
на ответницата придобити по завещанието, това би могло да се направи в отделно
производство, но само от страна на първия ищец.
Доколкото
решаващите изводи на настоящият състав съвпадат с тези на СРС по иска по чл.
124, ал. 1 ГПК, в частта оспорена от ищците, в която искът е отхвърлен, решението
следва да се потвърди. В останалата оспорена от ответницата част, в която СРС
се е произнесъл по непредявен иск с правно основание чл. 42, б. „б4 ЗН и по
искане по чл. 537, ал. 2 ГПК - решението следва да се обезсили, на основание
чл. 270, ал. 3 ГПК и производството да се прекрати.
По частната жалба на ищците Л.Т.М. и В.К.М.срещу определение №
146943 от 10.07.2020 г. по същото дело по реда на чл. 248 ГПК, с което е оставено без уважение искането на ищците за изменение на
решението в частта по разноските, съдът намира следното :
Разпоредбата на чл. 78, ал. 1 и 3 ГПК
определя, че при уважаване на иска заплатените от ищеца такси, разноски и
възнаграждение за един адвокат, се заплащат от ответника и обратно - при
отхвърлянето му, заплатените от ответника разноски се възлагат на ищеца, ако
това е поискано. Отговорността
за съдебни разноски е безвиновна и обективна. Страните имат
право само на направените разноски, за които са представени доказателства за реалното
им извършване.
СРС е приел, че исковете не
са били уважени, поради което не са налице основания за изменение на решението
в частта по разноските. Въззивният съд не намира
основание за промяна в изводите на СРС по този въпрос. Оспореното определение
следва да се потвърди.
По разноските пред СГС :
Предвид изхода от спора пред
СГС и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, право на разноски има ответницата М. С..
В нейна полза съдът присъжда само държавна такса в размер на 77 лв. за
въззивната й жалба, тъй като до приключване на устните състезания не са
ангажирани доказателства за реално заплатени разноски за адвокатски хонорар от
нейна страна.
Така мотивиран Софийският градски съд
Р Е
Ш И :
ОБЕЗСИЛВА, на основание чл. 270, ал. 3 ГПК, решение № 214540/2019 г., 28 с - в на СРС, по гр. д. № 50754/2016 г. в частите, в които, на основание чл. 42, б. б. от ЗН, е прогласена нищожност на нотариално завещание № 1, том І, peг. № 38703,
дело № 25 от 2006 г. на нотариус Б.Я.с peг. № 258 на
нотариална камара с район на действие СРС, в полза на М. С.,
поради нарушение на чл. 24, ал. 2 от ЗН и същото нотариално завещание е
отменено, на основание чл. 537, ал. 2 от ГПК и ПРЕКРАТЯВА производството в тази част.
ПОТВЪРЖДАВА решение №
214540/2019 г., на 28 с – в, СРС, по гр. д. № 50754/2016 г. в частите, в които са ОТХВЪРЛЕНИ исковете с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК, предявени от Л.Т.М. с ЕГН: **********
и В.К.М.с ЕГН: ********** срещу М.Т.С. с ЕГН: **********, за признаване за
установено, че ищците са собственици на основание изтекла придобивна
давност на жилищна сграда със
сутерен по типов проект построена върху дворно място, находящо
се в с. Владая, ул. „*********, пл. номер 1542, от кв. 91 А, УПИ парцел IV -
1542, с идентификатор по ЗКИР 11394.1798.1542.
РЕШЕНИЕ № 214540/2019 г., 28 с - в на
СРС, по гр. д. № 50754/2016 г. е влязло в сила в останалата неоспорена от
страните част.
ПОТВЪРЖДАВА определение № 146943 от 10.07.2020 г на 28 с - в, СРС,
по гр. д. № 50754/2016 г., постановено по реда на
чл. 248 ГПК.
ОСЪЖДА Л.Т.М. с ЕГН: **********
и В.К.М.с ЕГН: ********** и двамата с адрес по делото : гр. София, ул. „********,
чре. адв. М., да заплатят
на М.Т.С. с ЕГН: **********, с адрес ***, чрез адв. М.,
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, държавна такса за въззивната производство в
размер на 77 лв.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от получаване на
съобщенията до страните, че е изготвено.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.