Р Е Ш Е Н И
Е № 45
В ИМЕТО НА
НАРОДА
гр. ПЛОВДИВ 05. 02. 2020 г.
Пловдивският апелативен съд, търговско отделение в открито
заседание от 24. 01. 2020 г.
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НЕСТОР СПАСОВ
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ БРУСЕВА
РАДКА ЧОЛАКОВА
с участието на секретаря НЕЛИ
БОГДАНОВА, като разгледа докладваното от съдия СПАСОВ
в. т. дело № 516 по описа на ПАС за 2019 г., установи следното:
Производство по чл. 258 и сл. ГПК.
Повод за образуването му е
изходяща от З.„О.– З.“
АД, ЕИК ***, гр. С.въззивна жалба против
постановеното по т. дело № 883/ 2018 по описа на ПОС решение, с което З.„О.– З.“ АД, ЕИК ***, гр. С., ж.к. В.,
ул. „Св. С.“ № 7, ет. 5 е осъдено за следното:
- да заплати на К.И.К., ЕГН **********
и Д.Д.К., ЕГН **********,*** по 90 000 лв. съставляващи застрахователно обезщетение по
застраховка „Гражданска отговорност“, сключена с полица № ***, валидна от 07.12.2015 г. до 06.12.2016 г. за причинените по вина
на водача на товарна
композиция „С.“, рег. № **П.Г., неимуществени вреди - болки и
страдания от смъртта на дъщеря
им И.К. К.,
настъпила в резултат на състояло се на 13.06.2016 г. около 17:00 часа на главен път *** при км ***м ПТП, за което водачът е наказан с влязла в сила присъда по НОХД № 2574 / 2016
г. на ПОС, ведно със законната лихва върху присъдените
главници, считано от датата на уведомяване на застрахователя - 19.07.2018 г. до окончателното
изплащане на сумите, както и
общо 7 000
лв. разноски по делото за адвокатско възнаграждение.
- да заплати в полза на държавата, по бюджета
на съдебната власт, бюджетната сметка на ВСС, сумата от 7 290 лв. за държавна такса.
В жалбата са изложени съображения за
неправилност и незаконосъобразност на решението, поискана е отмяната му и
постановяване на друго отхвърлящо исковите , респ. присъждащо обезщетение в по-малък размер.
Насрещната страна е изразила
становище за неоснователност на същата.
Съдът след като се запозна са
акта предмет на обжалване и събраните доказателства намери за установено
следното:
На 12.11.2018 г. в ПОС е
постъпила изходяща от К.И.К., ЕГН ********** и Д.Д.К.,
ЕГН ********** искова
молба против З.„О.– З.“ АД, ЕИК ***, гр. С..
В обстоятелствената част на същата се
говори, че на 13.06.2016 г. около 17,00 ч. на главен път ***, при км ***м.,
настъпило ПТП, при което водачът на товарна композиция „С.“, рег. № **П.Г. нарушил
правилата за движение по пътищата по ЗДвП, изгубил
управление на автомобила и се ударил в движещия се в насрещното пътно платно лек автомобил
„А.“, рег. № ***. В него пътували водачът Д.К.и съпругата му И.К., която била дъщеря на
ищците. В резултат на сблъсъка настъпила смъртта на К.. Във връзка с произшествието било образувано ДП № 373 / 2016 г. по описа на
РУ Карлово, а в
последствие НОХД № 2574 / 2016
г. по описа на ПОС. По същото била постановена присъда № 4 от 19.01.2017 г. С нея П.Г. бил признат за виновен за
настъпилото ПТП и причинената по непредпазливост смърт на И.К..
По- надолу в исковата молба
двамата ищци сочат, че внезапната
смърт на първородната им дъщеря е непрежалима. Твърди се, че след нея те изпаднали в състояние на скръб, болка и
меланхолия, преустановили почти всичките си социални контакти, затворили се в
себе си.
Наред с това е посочено, че автомобилът причинил ПТП-то /„С., рег. № ***/ е застрахован в
ответното дружество
по риска „Гпражданска отговорнсост на автомобилистите“ с полица № ***, валидна от 07.12.2015 г. до 06.12.2016 г. На тази база е направен извод, че
са налице предпоставките за
ангажиране отговорността на застрахователя за репариране на причинените на ищците неимуществени вреди с оглед разпоредбите на чл. 432
от КЗ.
Сочи се, че ищците предявили пред ЗАД „О.– З.“ АД претенции за
изплащане на застрахователно обезщетение в размер на по 120 000 лв. за всеки от тях. Била образувана щета № ***г. С писмо № 99-4437 от 04.09.2018 г. застрахователят предложил обезщетение в
размер на по 60 000 лв. К.отговорили, че това обезщетение
не е реално и предложили компромисен вариант за присъждане на такова от по 90 000 лв. Отговор от застрахователя не
последвал.
В тази връзка е направено
заключение, че е налице интерес от предявяване на иск пред съда за заплащане на
обезщетението. Поискано е да се постанови решение, с което З.„О.– З.“ АД да бъде осъдено да заплати на всеки от ищците по
90 000 лв. ведно със законната лихва от датата на уведомлението на застрахователя по чл. 429, ал. 3, изр. второ от КЗ до
окончателното й изплащане.
В отговора си застрахователят първо възразява, че исковете
не са подсъдни на ПОС, а на СГС. Изразява и становище по същество на спора като
твърди, че та са неоснователни. Сочи се, че не само водачът П.Г. бил виновен за настъпване на процесното ПТП. Такава
според ответника имал и водачът
на лекия автомобил, защото шофирал с несъобразена с ограничението за този пътен участък скорост- 52,32 км/ч. Вместо разрешената 40
км/ ч. С това си
поведение според ответника К.повишил
риска от настъпване на ПТП и от летален изход в следствиена същото. В тази връзка се правят доводи за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на
пострадалата – сочи
се, че тя е пътувала в автомобил, в който водачът
шофирал с превишена скорост при това без предпазен колан. Посочено е също, че исковите претенции са прекомерно завишени
по размер и че реално се дължи обезщетение от по 60 000 лв. за
всеки ищец. Оспорена е и претенцията за присъждане на законна лихва, като се
твърди, че такава въобще не се твърди. Изложен е и довод за погасяване на
същата по давност.
Препис от този отговор е изпратен
на ищците, но те не са подали ДИМ, респ. не е постъпвал и отговор на същата.
Така съдът
след като е приел, че спорът му е подсъден е събрал поисканите от страните и относими
към спора доказателства е постановил решението предмет на обжалване.
В него е изразено становище, че предпоставките за ангажиране отговорността на
застрахователя за репариране на причинените на ищците неимуществени вреди с оглед разпоредбите на чл. 432 от КЗ са налице.
По въпроса за съпричиняването е
посочено, че от значение е само онзи конкретно установен принос на пострадалия,
без който не би се стигнало /наред с неправомерното поведение на деликвента/ до
увреждането като неблагоприятен резултат. В тази връзка след анализ
на данните по делото е направено заключение, че в случая такъв липсва. Изводите
за липсата му досежно възражението за неизползване на предпазен колан са
изведени от това, че леталния изход според вещото лице би настъпил и ако такъв
би бил поставен. По отношение на това, че водачът на МПС-то, в което се е возела
починалата е карал с превишена скорост е посочено, че при преценката на това е
или не е налице съпричиняване следва да се има предвид само поведението на
самия пострадал. С оглед на това е направен е извод, че няма как неспазването на ЗДП от другия водач да се вмени в неправомерно
поведение на починалата още повече, че липсвали данни на същата да е била
известна склонността на същия към шофиране с превишена скорост.
След
извода за липса на съпричиняване съдът е направил анализ на доказателствата за преживяванията
на ищците е определил обезщетение за неимуществени вреди от по 90 000 лв.
Законната лихва върху същото е присъдена от
момента на уведомяване на застрахователя за настъпване на застрахователното
събитие-19.07.2018 г., като
възражението за погасяване на това вземане по давност е намерено за
неоснователно.
Недоволен от
решението е останал
ответникът и е подал жалбата станала причина за започване на настоящето производство.
В същата се излагат доводи за
това, че размерът на присъденото на двамата ищци обезщетение е значително
завишен и не е съобразен с икономическата обстановка в страната.
Оспорени са и изводите за липса
на съпричиняване. В тази връзка е посочено, че от СТЕ следвало безспорен извод
за това, че починалата е пътувала без предпазен колан. Съответно е посочено, че
изводите на СМЕ, на които се позовавал ПОС,
за да изключи съпричиняването били погрешни. Преповторени са и доводите,
че за настъпване на ПТП –то вина има и другия шофьор. В тази връзка е посочено,
че отговорността на жалбоподателя следва да се намали със сумата, за която този
шофьор отговоря и респективно същата да се претендира от неговия застраховател.
С оглед
разпоредбата на чл. 269 от ГПК съдът дължи произнасяне за валидността и
допустимостта на обжалваното решение служебно, а досежно правилността му с
оглед посоченото в жалбата.
По повод на
тази преценка ПАС намира за нужно да посочи, че едно решение е невалидно
(нищожно), когато не е постановено от надлежен орган или е постановено от
ненадлежен състав, т.е. от лице, което няма качество на съдия или от едноличен
вместо троен състав и т.н. Нищожно е и решение, което не е подписано или не е
постановено в предвидената от закона писмена форма. Налице е нищожност и в
случаите, когато решението е постановено от съда извън пределите на неговата
компетентност, т.е. срещу лица неподчинени на правораздавателната власт на
българските съдилища.
В случая
нито една от тези предпоставки не е налице и за нищожност не може да се говори.
По
отношение на недопустимостта е нужно да се спомене, че от съдържанието на чл.
270, ал.3 от ГПК следва извод, че такава е налице, когато е извършено
произнасяне въпреки липсата на право на иск или има произнасяне по един
непредявен иск. Налице е недопустимост и когато спорът е разгледан от
некомпетентен съд, т.е. във всички случай, когато е постановен съдебен акт
въпреки липсата на предпоставки за разрешаване на спора по същество.
В случая за
липса на право на иск в патримониума на ищеца, респ. неговия правоприемник от
изложената фактическа обстановка не може и да се говори.
Съдът е сезиран с искове с правно основание
чл. 432,
ал.1 от КЗ.
В тази законова
разпоредба е казано, че увреденото лице, спрямо което
застрахованият е отговорен, има право да иска обезщетението пряко от
застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ при спазване на изискванията на чл. 380.
В чл. 380
от КЗ е предвидено, че лицето, което желае да
получи застрахователно обезщетение, е длъжно да отправи към застрахователя
писмена застрахователна претенция.
Съответно в чл. 496, ал.1 от КЗ е
казано, че срокът за
окончателно произнасяне по претенция по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“
на автомобилистите не може да е по-дълъг от три месеца от нейното предявяване
по реда на чл.
380 пред застрахователя, сключил застраховката или пред неговия представител за уреждане на
претенции.
В чл. 498, ал. 3 от КЗ се
предвижда, че увреденото лице
може да предяви претенцията си за плащане пред съда само ако застрахователят не
е платил в срока по чл. 496,
откаже да плати обезщетение или ако увреденото лице не е съгласно с размера на определеното
или изплатеното обезщетение.
Анализът на горните
текстове
води до извод, че допустимостта на искова претенция по чл. 432, ал.1 от КЗ
е обусловена от това ищецът първо да е упражнил правото си по чл. 380 от КЗ и
от това в сроковете по чл. 496 КЗ да няма плащане на обезщетение, да има отказ,
респ. претендиращият обезщетение да не е доволен от размера му.
В случая от
представените по делото доказателства е безспорно, че всеки от ищците е
предявил претенция за заплащане на обезщетение от по 120 000 лв. пред ответното дружество на 01.08.2018 г. и била завадена щета № ***. Тук за яснота е нужно да се спомене, че двамата ищци са
уведомили застрахователят за настъпване на застрахователното събитие на
19.07.2018 г. С писмо от 14.09.2018 г. ответното дружество е предложило да се
сключи споразумение за изпащане на обезщетение в размер на по 60 000 лв.
Двамата ищци писмо от 11.092018 г. са изразили несъгласие с този размер и са
поискали да им се изплати обезщетение по 90 000 лв.
Съгласие за изпащане на тази сума
от ответника не е изразено, а и липсва плащане на предложените по 60 000
лв.
Несъгласието
с размера на предложеното обезщетението сочи
за наличието на интереса у ищците от предявяване на искове по чл. 432,
ал.1 от КЗ. Именно те са били разгледани от първоинстанционния съд , като предмет на
преценка са били факти и обстоятелства от значение за искове от този тип.
Решението
не е постановено и от съд, който с оглед разпоредбите на ГПК/чл. 115, ал.2/ не
е следвало да разглежда настоящия правен спор.
Казаното сочи, че ПАС съобразно разпоредбите
на чл. 271 от ГПК следва да реши спора по същество, като потвърди или измени
изцяло или отчасти обжалваното решение. При извършване на тази преценка той ще
е обвързан от посочените в жалбата съображения за неправилност на съдебното
решение.
От
съдържанието на чл. 432, ал.1 от КЗ следва, че основателността на искови
претенции от този тип на първо
место е
обусловена от наличието на застрахователно правоотношение за застраховка
„Гражданска отговорност” между извършителят на деликта и ответното
застрахователно дружество.
По силата на такъв
договор съгласно разпоредбата на чл. 477, ал. 1 от КЗ обект на З. по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ е гражданската отговорност на застрахованите
физически и юридически лица за причинените от тях на трети лица имуществени и
неимуществени вреди, свързани с притежаването и/или използването на моторни
превозни средства, за които застрахованите отговарят съгласно българското
законодателство или законодателството на държавата, в която е настъпила
вредата.
В чл. 493, ал.1 от КЗ е посочено,
че застрахователят по задължителна застраховка „Гражданска отговорност на
автомобилистите“ покрива
отговорността на застрахования за причинените на трети лица, в това число
пешеходци, велосипедисти и други участници в движението по пътищата, вреди
вследствие на притежаването или използването на моторно превозно средство по
време на движение или престой. В т.1 сред подлежащите на покриване вреди е посочено, че
са неимуществените и имуществените вреди вследствие на телесно увреждане или
смърт.
Това от своя страна
води до извод, че отговорността на застрахователното дружество при наличие на
сключен договор за застраховка гражданска отговорност е обусловена и от
установяването на отговорност на застрахованото лице за причинено от него
увреждане. Тя при непозволеното увреждане произтича от разпоредбите на чл. 45 и
сл. от ЗЗД.
Според
нормата на чл. 45 от ЗЗД всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е
причинил другиму.
Според чл.
51 от ЗЗД пък обезщетение се дължи за всички вреди, които са пряка и
непосредствена последица от увреждането.
Това
предполага, че фактическият състав на непозволеното увреждане обхваща наличието
на противоправно деяние, вина и вредоносен резултат, което да е
пряка и непосредствена последица от увреждането.
Тук за
яснота с оглед защитната теза на ответника в настоящето производство свързана с
твърединя и за друго виновно за деликта лице следва да се цитират и разпоредбите
на чл. 53 от ЗЗД и чл. 499, ал. 7 от КЗ. В пъпрвата разпоредба е казано, че ако
увреждането е причинено от
неколцина то те отговарят солидарно. В текста на КЗ от своя страна се предвижда, че при множество причинители на
застрахователното събитие всеки застраховател, съответно Гаранционният фонд по чл. 518
или институцията, натоварена да извършва гаранционни
плащания, аналогична на Гаранционния фонд по чл. 518,
отговарят пред увреденото лице, както отговарят причинителите. Посочено е също, че ако причинителите отговарят солидарно,
застрахователите, съответно Гаранционният фонд по чл. 518
или институцията, натоварена да извършва гаранционни
плащания, аналогична на Гаранционния фонд по чл. 518
също отговарят солидарно.
От тези два допълнителни текста и чл. 122, ал.1 от ЗЗД следва извод, че дори
увреждането да е причинено от неколцина пострадалото лице може да търси от
всеки от тях пълен размер на дължимото му се обезщетение за имуществени и неимуществени
вреди. Съответно подобно е положението и по отношение на отговорността на застрахователите
на лицата причинили увреждането.
Видно от изложеното
по- горе е ясно, че между страните не се оспорва наличието на сключен договор за застраховка със собственика на участвалия
в ПТП-то автомобил. Не се оспорва и това, че водачът на същия е от кръга лица
посочени в разпоредбата на чл. 477, ал.2 от КЗ. Това прави безспорен извода, че при
установена негова отговорност спрямо ищеца на основание чл. 45 от ЗЗД
обезщетението може да се търси от ответното дружество. Не е
предмет на спор наличието на противоправно деяние, вина и
вредоносен резултат, който е пряка и
непосредствена последица от увреждането с оглед
факта, че имаме влязла в сила присъда , с която водачът П.В.Г.бил признат за виновен в извършването
на престъпление по чл. 343, ал. 3, ал.3 , пр. 2, буква Б от НК във
вр. с 343, ал. 4 и чл. 342, ал. 1 от НК, като по непредпазливост е
причинил смъртта на И.К. К..
Реално в
настоящата инстанция страните спорят за това какъв следва да бъде справедливия
размер на дължимото обезщетение и това дали правилно ПОС е приел липсата на съпричиняване и липсата на
предпоставки за присъждане на по- ниско обезщетение
с оглед на това, че виновен за настъпване на увреждането е и другия водач
участвал в ПТП- то.
В чл. 52 от ЗЗД е казано, че обезщетението за
неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Това съобразено и с ППВС № 4 от 1968 г. сочи, че размерът му зависи от
вътрешното убеждение на решаващия съдебен орган, което следва да е изградено на
база събрания по делото доказателствен материал установяващ характера на
увреждането начина, по който то се е отразило на духовното и психично състояние
на увреденото лице и разбира се икономическата обстановка в страната. При преценка
начина на отразяване върху духовното и психично състояние на увредения в
случаите на смърт на негов близък същата следва да се извърши и като се вземе
предвид възрастта на починалия. При преценка на близостта пък следва да се има
предвид не само наличието й от правна гледна точка, но и действителните
отношения между починалия и родственика
претендиращ увреждане. Те от своя страна за ПАС подлежат на преценка на база
данните за начина, по който същите са контактували помежду си и респективно
реакциите, които членовете на семейството са имали при моменти на трудност в
живота на някои от тях.
По
отношение на съпричиняването следва да се посочи, че според чл. 51, ал.2 от ЗЗД
наличието му е основание да се намали дължимото обезщетение.Изводите за това следва
да се направят на база съпоставка действията на деликвента и пострадалия към
момента на произшествието и преценка с оглед на същата дали то би
настъпило независимо от поведението на пострадалия.
При нея следва да се има предвид, че за допринасянето е без значение психическото
състояние на пострадалия. Това е така по причина, че законодателят не обуславя
приложимостта на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД от същото, а само от това дали действията са допринесли за
настъпване на инцидента, т.е. възможността да ръководи и разбира постъпките си
е без значение за извода е или не е налице съпричиняване. Без значение за
извода за настъпване на съпричиняването с оглед изложеното по- горе са и
действията на трети лица допринесли за настъпване на увреждането с изключение
на случаите, при които самото пострадало лице е знаело, че те са настъпили или,
че ще бъдат извършени, но не е предприело нищо за предотвратяването им. В тези хипотези обаче изводите за съпричиняване
и необходимост от намаляване на обезщетението пак се правят на база поведението
на пострадалото лице- знанието за тези действия и непротивопоставяне на същите.
По
отношение на момента, от която застрахователят дължи законна лихва следва да се
посочи, че според
чл. 492, ал. 2, т.2 от КЗ в
застрахователното обезщетение се включват и лихви за забава, когато застрахованият отговаря за
тяхното плащане пред увреденото лице. Посочено е че същите се дължат при условията посочени в
ал. 3 на чл. 429 от КЗ. В тази алинея пък е предвидено, че те се
плащат от застрахователя в рамките на лимита на отговорност и считано от по - ранната дата
измежду датата на
уведомяването от застрахования за настъпването на застрахователното събитие по
реда на чл.
430, ал. 1, т. 2 или тази на уведомяване или на
предявяване на застрахователна претенция от увреденото лице.
При отговорността по чл. 45 от ЗЗД деликвента дължи законна лихва от момента на увреждането. Това сочи, че
тази законна лихва се дължи и от застрахователя съответно считано от посочения
в чл. 429, ал.3 от КЗ начален момент.
При съобразяване на изложените от
ПАС факти и обстоятелства имащи значение за формиране на изводите за размера на
дължимото обезщетение, наличието или липсата на предпоставки за присъждане на
по- ниско обезщетение поради това и че друг е виновен за настъпването на ПТП-то
, наличието или липсата на предпоставки за съпричиняване и моментът, от който
следва да се дължи законна лихва и постановеното от първоинстанционния съд
решение е видно, че обжалваният съдебен акт изцяло е съобразено със същите. Изводите
в него са направени след подробен и правилен анализ на събрания по делото доказателствен
материал и правилна преценка на фактите от значение за извода е или не е налице
съпричиняване на вредоносния резултат поради неизползването на предпазен колан.
При формирането му ПОС правилно се е позовал на експертизата изготвена от
лицето имащо специални знания относно последиците от настъпването на травматични увреждания върху човешкото тяло
/лекар-патоанатом/. Този експерт сочи, че травмата на главата довела до смъртта
на К. не би се повлияла от наличието на обезопасителен колан, т.е. с такъв или
без такъв за съжаление жената би починала. Това прави и логично заключението за
липса на съпричиняване. В случая ПАС не намира за нужно да обсъжда въпроса за
това заключение е правилно или погрешно поради липсата на специални знания и
липсата на оспорване на самата експертиза при нейното приемане, респ. на искане
за изготвяне на повторна или разширена такава от други вещи лица.
Ето защо ПАС счита, че
обжалваното решение следва да се потвърди по изложените по- горе съображения,
както и на тези изложени в мотивите на ПОС, към които настоящата инстанция
препраща на основание чл. 272 от ГПК.
Казаното от своя
страна налага осъждането на жалбоподателя да заплати на въззиваемите страни
общо сумата от 4000 лв. платено адвокатско възнаграждение за въззивната
инстанция.
Водим от това съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
постановеното по
т. дело № 883/ 2018 по описа на ПОС решение, с което З.„О.– З.“ АД, ЕИК ***, гр. С., ж.к. В.,
ул. „Св. С.“ № 7, ет. 5 е осъдено за следното:
- да заплати на К.И.К., ЕГН **********
и Д.Д.К., ЕГН **********,*** по 90 000 лв. съставляващи застрахователно обезщетение по
застраховка „Гражданска отговорност“, сключена с полица № ***, валидна от 07.12.2015 г. до 06.12.2016 г. за причинените по вина
на водача на товарна
композиция „С.“, рег. № **П.Г., неимуществени вреди - болки и
страдания от смъртта на дъщеря
им И.К. К.,
настъпила в резултат на състояло се на 13.06.2016 г. около 17:00 часа на главен път *** при км ***м ПТП, за което водачът е наказан с влязла в сила присъда по НОХД № 2574 / 2016
г. на ПОС, ведно със законната лихва върху присъдените
главници, считано от датата на уведомяване на застрахователя - 19.07.2018 г. до
окончателното изплащане на сумите, както и общо 7 000 лв. разноски по делото за адвокатско
възнаграждение.
- да заплати в полза на държавата, по бюджета
на съдебната власт, бюджетната сметка на ВСС, сумата от 7 290 лв. за държавна такса.
ОСЪЖДА „О.– З.“ АД,
ЕИК ***, гр. С., ж.к. В., ул. „Св. С.“ № 7, ет. 5 да заплати на К.И.К., ЕГН **********
и Д.Д.К., ЕГН **********,*** сумата от общо 4000 лв. платено адвокатско възнаграждение
за въззивната инстанция.
Решението може да се обжалва в 1 месечен
срок от получаване на съобщението за изготвянето му пред ВКС.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.