Р
Е Ш Е Н И Е
Номер
491 Година 19.04.2019 Град Стара Загора
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СТАРОЗАГОРСКИЯТ РАЙОНЕН
СЪД XII
ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ
На тринадесети
февруари Година 2019
в публично съдебно
заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: И. Р.
Секретар: В.П.
Прокурор:
като разгледа
докладваното от съдията Р. гражданско дело номер 2964 по описа за
2018 година и за да се произнесе взе предвид
следното:
Предявени са искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД.
Ищецът А.Е.
твърди в искова си молба, че на 20.07.2017 г.
подписал с У. приложение 1 към индивидуалния им
договор
за продажба и прехвърляне на вземания от същата дата, който
бил сключен
във връзка с рамковият им договор за продажба и прехвърляне на вземания
/цесия/ от 20.12.2016 г. По силата му му било прехвърлено вземането на
У. срещу ответника, което произтичало от договор за потребителски кредит №
2196116/12.03.2016 г., ведно с всички привилегии, обезпечения и принадлежности,
включително с всички лихви, такси, комисионни и други разноски. Общите условия
на цедента съдържали изрична клауза, която уреждала
правото му да прехвърли вземането на трети лица. На постоянния
адрес на ответника
му били
изпратени посочените в исковата молба две уведомления за цесията
от
цедента, като съгласно чл. 4.3 от рамковия договор за цесия, ищецът, в
качеството му на цесионер, се задължил от името на цедента и
за своя сметка да изпраща уведомления за същата цесия, за
което имал изрично пълномощно от цедента. Представял
заверени копия от уведомленията, които да се връчели на ответника с исковата
молба и приложенията към нея съгласно посочената в исковата
му молба практика на ВКС. Процесното вземане произтичало от одобрен на
12.03.2016 г. и подписан на 14.03.2016 г. договор за потребителски паричен
кредит № 2196116, който бил сключен от У. и ответника при
спазване на ЗПК и на основание ОУ, при които У. предоставяло потребителски
кредити. Кредиторът предоставил на кредитополучателя
потребителски кредит от 1137.04 лева, която сума била преведена по
посочената от последния банкова сметка ***.03.2016 г. Кредитополучателят
трябвало да върне кредита с начислените лихви и разноски в сроковете и
при условията, указани в договора, на вноски, чийто брой, размер и падежи били
посочени в погасителена план, който бил
неразделна част от него. Съгласно чл. 7, ал. 1 от ОУ към договора, усвоеният
кредит се олихвявал за срока на договора с
възнаградителна лихва, месечният размер на която бил фиксиран за целия срок на
договора и се начислявал от отпускане на кредита, като страните договорили ГЛП в размер на
23 %, както и гратисен период от 9 вноски, през който ГЛП бил 17 %. С
договора страните
се съгласили възнаградителната лихва за срока му
да
бъдела в общ размер на 356.15 лева. Общата сума, която кредитополучателят се
задължил да върне при сключване на договора за кредит, била 1493.19 лева, която
съгласно клаузите на договора била платима на 27 броя анюитетни месечни
погасителни вноски, като длъжникът можел да ползва първоначален гратисен период
от 9 вноски, първата от които на 21.03.2016 г., през който период се дължала
само лихвата по кредита. След гратисния период длъжникът дължал вноски, всяка по 75.44 лева,
считано от 21.12.2016 г., а последната вноска била с падеж 21.05.2018 г.,
съгласно погасителен план, неразделна част от договора. Съгласно чл. 13, ал. 1
от ОУ, при забава в плащанията на дължимите суми, ответникът
дължал,
освен тях и обезщетение за забава в размер на законната
лихва, която в случая била 38.66 лева за периода от
21.12.2016 г. до подаване на исковата молба в съда. Крайният срок за
издължаване на всички задължения по кредита бил 21.05.2018 г., като
кредитът не бил обявяван за предсрочно изискуем. Кредитополучателят не платил
изцяло дължимия заем. Сумата, която била погасена до момента, била 130.58 лева,
с която била погасена съответната част от възнаградителната лихва. Искането е
да се осъди ответника да заплати на ищеца, по посочената банкова
сметка, ***.04 лева за главница от невърнат кредит по посочения договор, с
225.57 лева възнаградителна лихва от 21.12.2016 г. до 21.05.2018 г., с 38.66
лева обезщетение за забава от 21.12.2016 г. до 06.06.2018 г., и законна лихва
върху главницата от 06.06.2018 г. до изплащането й, както и сторените по делото
разноски.
Ответникът
С.Д.С., чрез назначения му особен представител по чл. 47, ал. 6 ГПК, оспрова
предявените искове, които моли съда да отхвърли, като неоснователни и му
присъди сторените по делото разноски, с възражения и доводи, изложени подробно
в
представен в срок отговор и в хода на делото по
същество.
Съдът, след
като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност с
искането, възраженията и доводите на страните, взе предвид и настъпилите след
предявяване на исковете факти, от значение за спорното право, намери за
установено следното:
На
14.03.2016 г. ответникът е сключил при общи условия с У. представения по делото
договор за потребителски паричен кредит № 2196116 (л. 10-16). Последният
несъмнено представлява договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал.
1 ЗПК. По силата му У. превел по банковата сметка на ответника кредит в размер
на 1137.04 лева, който, заедно с уговорената възнаградителна лихва, или сумата
от общо 1493.19 лева, ответникът се задължил да му върне разсрочено, в срок до
21.05.2018 г., на 27 месечни вноски, в размери и с падежи, посочени в
погасителен план, неразделна част от договора. Това се установява и от т. IV-2
на заключението на назначената по делото съдебно – икономическа експертиза,
което съдът възприема, поради неоспорването му от страните и липсата на
противоречие с останалите доказателства (л. 87).
На
първа страница от договора е посочен уговореният в него лихвен процент от 23 %
годишно, а в чл. 7, ал. 1 от общите му условия – и условията за прилагането му (л.
10 и 12). Не
е посочен индекс или референтен лихвен процент, както и периодите, условията и
процедурите за промяна на лихвения процент, защото уговореният в договора
лихвен процент е фиксиран по смисъла на §1, т. 5 ДР на ЗПК, а не променлив по
смисъла на §1,т. 5а от ДР на ЗПК (л. 10).
Поради това е неоснователно възражението на особения представител на ответника
за недействителност на този договор на основание чл. 22, във вр. с чл. 11, ал.
1, т. 9 ЗПК. В договора обаче, не са посочени, по определения в приложение
№ 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК начин, взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите от 21.97 % (л.
10-16). Поради
това е основателно възражението на особения представител на ответника в
отговора за недействителност на същия договор на основание чл. 22, във вр. с
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Поради това ответникът дължи по него връщане само чистата
стойност на кредита, която според т. IV-10 от ЗСИЕ е 1137.04 лева към датата на
приключване на съдебното дирене, но не и лихви и други разходи по кредита (чл. 23 ЗПК).
На
27.01.2017 г. ответникът е преустановил плащанията си по този договор и не е
извършвал такива до приключване на съдебното дирене (т. IV-4 от ЗСИЕ, л. 88).
На
20.07.2017 г. У. е сключило с ищеца представения индивидуален договор за продажба
и прехвърляне на вземания към рамковия им договор от 20.12.2016 г. (л. 17-29).
С него цедирало на ищеца процесните 1137.04 лева главница със 162.94 лева лихви
по договора за кредит, видно от представеното от ищеца и неоспорено от особения
представител на ответника приложение № 1 към тази цесия (л. 28).
С чл.
3.2 от договора за цесия и отделно пълномощно към него, ищецът е упълномощен от
цедента да съобщи на длъжниците за същата цесия, включително и на ответника (л.
24 и 31-33). ВКС приема, че такова упълномощаване не противоречи на целта на
чл. 99, ал. 3 и 4 ЗЗД и поради това обуславя редовност на извършено въз основа
на него съобщаване на цесията от упълномощения цесионер (Р 137-2015-III г.о.).
По
делото няма данни същата цесия да е била съобщена на ответника от цедента или ищеца
до подаване на исковата молба в съда. Изпратените за това от ищеца до ответника
две писма са върнати невръчени (л. 34-39). При
това положение същата цесия следва да се приеме за съобщена на ответника в хода
на настоящото дело на 20.11.2018 г., на която дата е връчено на особения му
представител уведомлението за същата със съобщението за отговор с исковата
молба и останалите приложения към нея (л. 72).
Този факт, макар и настъпил в хода на делото, съдът следва да вземе предвид, защото
е от значение за спорното право (Р 3-2014-I
т.о.).
Неоснователни са възраженията за противното на особеният представител на
ответника, че представителната му власт се изчерпвала с процесуалното представителство
на ответника и необхващала получаването на материалноправни изявления, включително
за процесната цесия, защото именно противното приема ВКС, макар и по аналогичен
въпрос, че е допустимо да се обяви на ответника предсрочната изискуемост на договор
за банков кредит с връчване на препис от исковата молба на особения му
представител по чл. 47, ал. 6 ГПК (Р 198-2019-I
т.о.).
Това разрешение следва да се приеме по аналогия и в случая, и процесната цесия
да се приеме поради това за съобщена на ответника с връчването на уведомлението
за нея на особеният му представител. Други релевантни доказателства няма
представени по делото.
При
тези установени по делото обстоятелства, съдът намери, че предявените от ищеца искове
за осъждането на ответника да му заплати процесните вземания по договора за
кредит, са недоказани още в своето основание (чл.
79, ал. 1 ЗЗД).
Поради това, като неоснователни, следва да се отхвърлят изцяло, без преди това
да бъдат обсъждани и по отношение на техния размер, защото това се явява
безпредметно. Не защото по делото се установи с оглед изложеното, че сключеният
между У. и ответника процесен договор за потребителски кредит е недействителен на
основание чл. 22, във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, защото в този случай ответникът
дължи по него само чистата стойност на кредита от 1137.04 лева главница (чл. 23 ЗПК). А защото е нищожна цесията в частта й, с която У. е цедирало на ищеца
вземанията си по този кредит.
Според
нормата на чл. 99, ал. 1 ЗЗД, кредиторът може да прехвърли своето вземане само
ако законът, договорът или естеството на същото позволяват това. А в случая чл.
26, ал. 1 ЗПК не е позволявал на цедента У. да цедира с договора от 20.07.2017
г. на ищеца и единствено дължима се от ответника главница по недействителния с
оглед изложеното договор за кредит. Последният представлява такъв за
потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК, а според чл. 24 ЗПК, към
него поради това се прилагат и нормите на чл. 143-148 ЗЗП. А според чл. 143, т.
15 ЗЗП, неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е и уговорката,
която дава възможност на търговеца или доставчика, без съгласието на
потребителя, да прехвърли правата и задълженията си по договора, когато това
може да доведе до намаляване на гаранциите на потребителя, какъвто е и случая.
При
него в чл. 13, ал. 6 и 7 от общите условия на процесния договор за потребителски
кредит е предвидено, че У. може по всяко време да прехвърли правата си по него
на трети лица или част от него, заедно с дължимите лихви, такси, комисиони и
други разноски, като „уведоми“ потребителя писмено за това, в съответствие със
закона, като още с подписването му потребителят и поръчителят „дават изричното
си съгласие“, У. да прехвърли правата си по договора на трети лица (л.
14).
Тези клаузи обаче са неравноправни по смисъла на чл. 143, т. 15 ЗЗП, защото
дават възможност на кредитора У. да прехвърли през време на действието на
договора, без да иска съгласието на ответника, правата си по него на всяко
трето лице, което избере, а това несъмнено може да доведе до намаляване на
гаранциите на ответника, защото за него, като длъжник, не е без значение дали
негов кредитор е избраната в случая от него финансова институция У., чийто
едноличен собственик на капитала е посочената в търгорския регистър банка, а в
същото време в договора не е предвидена реципрочна (равноправна)
възможност/клауза, в която кредиторът да е дал още при подписването му
предварителното си съгласие, всяко трето лице, по избор на ответника, да
замести последния в задълженията му по същия договор по смисъла на чл. 102 ЗЗД,
което несъмнено е значително неравновесие между правата и задълженията на
страните по този договор, и обуславя поради това извод за неравноправност на
клаузите по чл. 13, ал. 6 и 7 от общите му условия (чл. 143, т. 15 ЗЗП). По
делото няма данни тези неравноправни клаузи да са уговорени индивидуално,
респективно да не са били изготвени предварително от кредитора У. и поради това
ответникът да е имал възможност да влияе върху съдържанието им (чл. 146, ал. 2
ЗЗП). Тъкмо напротив. И в исковата си молба ищецът признава, и от договора за
кредит е видно, че тези две неравноправни клаузи не са уговаряни индивидуално в
процесния договор за кредит (л. 10), а в чл. 13, ал. 6 и 7 от общите му условия,
макар и последните да са включени, като част от него (л.
11-14). Нормата
на чл. 146, ал. 4 ЗЗП обаче, е императивна и поради това доказването и в случая
на обстоятелството, че тези клаузи са индивидуално уговорени, е в тежест на
ищеца (Р 51-2016-II т.о. и Р 77-2015-III г.о.). А последният не представи и по
делото няма никакви доказателства същите клаузи да са били уговорени
индивидуално. Това обстоятелство не може да се предполага, нито да се приеме за
доказано само от включването им с останалите общи условия в договора за кредит
и наличието на подпис под тях на ответника, а следваше ищецът да го докаже
пълно и главно, тоест несъмнено по делото (чл. 146, ал. 2 и 4 ЗЗП). А след като
е така и ищецът, чиято е тук според чл. 146, ал. 4 ЗЗП доказателствената
тежест, не само не доказа пълно и главно, тоест несъмнено по делото, да са били
уговорени индивидуално тези клаузи на чл. 13, ал. 6 и 7 от общите условия на
договора за кредит, даващи възможност на кредитора да му цедира без съгласието
на ответника вземанията си по същия договор, но и признава в исковата си молба,
а е видно от самия договор, че тези клаузи са част от общите условия на същия
кредитор, които са били изготвени предварително и ответникът не е могъл да влияе
поради това върху съдържанието им (л. 11-14),
то съгласно чл. 146, ал. 2 и 4 ЗЗП, съдът намери за несъмнено установено по
делото, че тези неравноправни клаузи не са били уговорени индивидуално (чл.
146, ал. 2 и 4 ЗЗП). Поради това са нищожни (чл. 146, ал. 1 ЗЗП, във вр. с чл. 24 ЗПК). Поради това несъществуват в правния мир от датата на сключване на този
кредит на 14.03.2016 г. А в него няма други подобни клаузи, които да предвиждат
възможност за кредитора У. да прехвърли вземанията си срещу ответника по него на
друго лице (л. 10-16). Според чл. 26 ЗПК обаче, кредиторът може да прехвърли на
трето лице вземането си по договора за потребителски кредит само при условие,
че договорът предвижда такава възможност. А в случая процесният договор за кредит
не предвижда такава възможност, защото в него това не е уговорено, а клаузите
на чл. 13, ал. 6 и 7 от общите му условия, са неравноправни съгласно чл. 143,
т. 15 ЗЗП и поради това нищожни по силата на чл. 146, ал. 1 ЗЗП, във вр. с чл.
24 ЗПК, защото не са уговорени индивидуално, а други такива няма уговорени в
този договор.
Поради
това У. не е имал законовата възможност да прехвърли на ищеца с договора за
цесия и процесните вземания срещу ответника по договора за кредит, от който ищецът
претендира тяхното възникване и съществуване, защото договорът не предвижда
такава възможност (чл. 26, ал. 1 ЗПК, във вр. с чл. 99, ал. 1 ЗЗД). Поради това
индивидуалният договор за цесия от 20.07.2017 г., с който У. е цедирало на
ищеца тези вземания, се явява нищожен в тази му част, с която те са му
прехвърлени с приложение № 1 към него, по силата на чл. 26, ал. 1, пр. 1 и ал.
4 ЗЗД, защото противоречи на забраната на чл. 26, ал. 1 ЗПК, която не допуска
прехвърлянето им по смисъла на чл. 99, ал. 1 ЗЗД. А след като цесията, с която
процесните вземания са цедирани от У. на ищеца, е нищожна в тази й част, тя не
е произвела в същата й част присъщите й правни последици. Поради това не е
прехвърлила същите вземания на ищеца и той не е техен титуляр/кредитор на това
основание (придобИ.ето им с този договор за цесия/приложението към него), на
което се позовава в исковата си молба. Ето защо съдът намери, че те не
съществуват в неговия патримониум и той не е активно материалноправно
легитимиран да иска плащането им от ответника с предявените искове. А след като
по делото няма доказателства в процесното спорно правоотношение ищецът да е
носител/титуляр/кредитор на тези вземания спрямо ответника към релевантната
дата на приключване на съдебното дирене по делото, на посоченото в исковата му
молба основание - придобИ.ето им с посочената цесия от предишния му кредитор У.,
той не може да се признае въз основа на тази цесия за техен носител/титуляр/кредитор
спрямо ответника. Поради това не е и активно материалноправно легитимиран да
претендира с исковете си по чл. 79, ал. 1 ЗЗД по делото осъждането на ответника
да му ги плати. Ето защо тези му искове съдът намери за недоказани още в своето
основание (чл.
79, ал. 1 ЗЗД).
Поради това, като неоснователни, следва да ги отхвърли изцяло, ведно с
акцесорните му претенции за законна лихва и разноски, без преди това да ги
обсъжда и по отношения на техния размер, защото това се явява
безпредметно.
Този
извод не търпи промяна от т. IV-4 от ЗСИЕ, от която е видно, че на 27.01.2017
г. ответникът е платил последните 11.89 лева за погасяване на задълженията си
по процесния договор за кредит (л. 88). Не само защото, това му плащане е
осъществено преди процесната цесия на 20.07.2017 г. и не на ищеца, а на стария
му кредитор У., а и то не представлява по същество извънсъдебно признание на
процесните искове, защото последното никога не се съчетава с оспорването им,
какъвто е случая, при който ответинкът не е признал тези искове, а особеният му
представител ги е и оспорил по делото с отговора. Поради това извършеното от ответника
на 27.01.2017 г. плащане на 11.89 лева на У. за погасяване на задълженията му по
договора за кредит, не представлява извънсъдебно признание на исковете на ищеца
за присъждане в негова полза на процесните вземания по договора за кредит, а
само на факта, че ответникът има неизпълнено задължение по този договор. Но и
защото, както признанието на факти, така и признанието на иска, не обвързва
съда, понеже чрез него не само може да бъде проведен симулиран процес, но и то
да се отнася до права, отречени от нашия правен ред или произтичащи от нищожна
правна сделка, какъвто е случая. При него по делото се установи, че е нищожен
договора за цесия в частта му, с която са прехвърлени на ищеца процесните
вземания, на които последният е основал предявените по делото искове за осъждането
на ответника да му ги плати. А за валидността на придобивното основание, съдът
е длъжен да следи служебно. Поради това спрямо съда признанието на иска,
подобно на това на факти, е само доказателствено средство (обяснение на
ответника), от което поради това съдът не е обвързан, а преценява по свое
вътрешно убеждение (Р 549-88-I г.о.).
При
този изход на делото, само ответникът има право да му се присъдят сторените по
делото разноски (чл. 78, ал. 3 ГПК). В същото обаче, няма данни той да е сторил
такива, поради което такива не му се присъждат.
Воден от горните мотиви, Старозагорският районен съд
Р Е
Ш И:
ОТХВЪРЛЯ,
като неоснователни, предявените от А., с ЕИК --, със седалище и адрес на
управление --, искове за осъждането на С.Д.С., с ЕГН **********, с постоянен и
настоящ адрес ***, да му заплати сумата от 1137.04 лева за главница от невърнат
кредит по договор за потребителски паричен кредит № 2196116/14.03.2016 г., с
225.57 лева възнаградителна лихва от 21.12.2016 г. до 21.05.2018 г., с 38.66
лева обезщетение за забава от 21.12.2016 г. до 06.06.2018 г., и законна лихва
върху главницата от 06.06.2018 г. до изплащането й, както и сторените по делото
разноски.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано пред Старозагорския
окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните по делото.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: