Р Е Ш Е Н И Е
№ 648
19.04.2018 г. град
Бургас
В И М Е Т О Н А Н
А Р О Д А
Бургаски
районен съд
ХХХII граждански състав
На
единадесети април две хиляди и осемнадесета година
в публично
заседание в следния състав:
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: СТОЯН МУТАФЧИЕВ
при
секретаря Милена Манолова,
като
разгледа докладваното от съдия Мутафчиев гражданско дело № 5893 по описа за
2017 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е образувано по повод искова молба от В.Ц., гражданин на Република П., против
„СИЧЕС Полска Сп.з.о.о.”, БУЛСТАТ – *********, със седалище и адрес на
управление гр. Бургас, Индустриална зона, „Лукойл Нефтохим Бургас” АД.
Ищецът
иска да бъде осъден ответника да му заплати: възнаграждение
за извънреден труд след работно време в периода 01.07.2014 г. – 31.10.2014 г. в
размер на 2881,52 лева; възнаграждение за извънреден труд през почивни дни за
периода от 01.07.2014 г. – 31.10.2014 г. в размер на 6815,89 лева; възнаграждение
за извънреден труд през официални празници за периода от 01.07.2014 г. до
31.10.2014 г. в размер на 379,98 лева, ведно с мораторната лихва върху общата
дължима главница за възнаграждения за извънреден труд от 10.11.2014 г. до
датата на завеждане на делото в размер на 2812,97 лева и законната лихва от
датата на предявяване на исковата молба; обезщетение за неизползван платен
годишен отпуск за 2013 г. в размер на 3378,40 лева, ведно с мораторната лихва
от 10.11.2014 г. до датата на завеждане на делото в размер на 943,04 лева и
законната лихва от датата на предявяване на исковата молба; обезщетение за
неизползван платен годишен отпуск за 2014 г. в размер на 3378,40 лева, ведно с
мораторната лихва от 10.11.2014 г. до датата на завеждане на делото в размер на
943,04 лева и законната лихва от датата на предявяване на исковата молба.
Ищецът
твърди, че по силата на трудов договор от 06.08.2013 г. е работил в ответното
дружество на длъжността „***” с договорено основно месечно възнаграждение плюс допълнителни възнаграждения от 1727,33 евро, при осемчасов работен
ден – от 8 до 17 часа и един час обедна почивка. Въпреки договореното,
работното време е било удължавано от работодателя – всеки работен ден с няколко часа повече, работил е през
почивните дни – събота и неделя, както и по време на официалните празници.
Преките ръководители са изготвяли месечни писмени доклади за реално
отработваните часове, в това число и за извънредния труд. Договорът е прекратен
на 31.10.2014 г., но
въпреки отправените искания допълнително положеният труд не е бил заплатен.
Твърди се също така, че работникът не е ползвал годишен отпуск, поради което се
претендира заплащане на съответно обезщетение.
В
предоставения срок по чл. 131 ГПК ответникът е депозирал писмен отговор, с
който претенциите се оспорват като
неоснователни. Не се оспорва съществуването на трудово правоотношение с ищеца и
прекратяваното му след изтичането на договорения срок, както и заеманата от
ответника длъжност и трудово възнаграждение. Оспорват се всички твърдения за
положен труд извън установеното работно време. Ответникът счита, че в случая не
е налице извънреден труд по смисъла на чл.143 ал.1 КТ, тъй като работодателят
не е издавал разпореждания за полагането на такъв труд, нито е знаел за полаган
труд извън установеното работно време. Твърди се, че дължимото обезщетение по
чл.224, ал.1 КТ е било изплатено на
ищеца в нетен размер, начислен в последния фиш за месец октомври 2014 г. Излагат се доводи, че ищецът
е работил на обект на територията на „***” АД, за който се прилага стриктен
режим за достъп – чрез преминаване при влизане и излизане през пропускателен
пункт, при което се извършва проверка на преминаващите. Тази дейност в началото
и в края на работния ден, придвижването от пропускателния пункт до съблекалните
и обратно, преобличането на работниците и достигането до конкретното работно
място и обратно са отнемали общо около 2 часа -50 минути сутрин и около 1 час и
15 минути в края на деня. Ответникът твърди, че това време за придвижване и
подготовка за работа не следва да се включва в редовното работно време и за
него не се дължи възнаграждение за извънреден труд.
С определение по чл.140 от ГПК съдът прие за съвместно
разглеждане заявеното от ответника при условията
на евентуалност възражение за
прихващане с правно основание чл.103, вр. чл.59 от ЗЗД с вземания
на обща стойност 7 209,49
лева, от които: разходи за хотелско
настаняване за периода 06.08.2013 г. – 01.10.2014
г. в размер на 2 700,04
лева; разходи за храна за периода 06.08.2013 г. – 01.10.2014 г.
в размер на 3 660,84 лева; разходи за пътувания с автобус за периода 2013 г. – 2014 г. на обща
стойност от 848,60 лева, която сума е платена от
работодателя за ищеца без основание.
В проведеното на 12.02.2018 г. съдебно заседание съдът
прие направеното от ищеца на основание чл.214 от ГПК изменение на претенциите,
както следва: за положения извънреден труд след работно време в периода
01.07.2014 г. – 31.10.2014 г. претендираната в исковата молба сума за
възнаграждение от 2881,52 лв. се увеличава до 3579,83 лева; за извънреден труд
през почивни дни за периода от 01.07.2014 г. – 31.10.2014 г. претендираната в
исковата молба сума за възнаграждение от 6815,89 лв. се увеличава до 8483,56
лева; за извънреден труд през официални празници за периода от 01.07.2014 г. до
31.10.2014 г. претендираната в исковата молба сума за възнаграждение от 379,98
лв. се увеличава до 474,63 лева; за мораторна лихва върху възнаграждението за
положен извънреден труд от 10.11.2014 г. до датата на завеждане на делото
претендираната в исковата молба сума от 2812,97 лв. се увеличава до 3538,19
лева; за обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 2013 г.
претендираната в исковата молба сума от 3378,40 лв. се намалява до 1226,96
лева; за мораторна лихва върху обезщетение за неизползван платен годишен отпуск
за 2013 г. от 10.11.2014 г. до датата на завеждане на делото претендираната в
исковата молба сума от 943,04 лв. се намалява до 346,24 лева; за обезщетение за
неизползван платен годишен отпуск за 2014 г. претендираната в исковата молба
сума от 3378,40 лв. се намалява до 2607,29 лева; за мораторна лихва върху
обезщетението за неизползван за платен годишен отпуск за 2014 г. от 10.11.2014
г. до датата на завеждане на делото претендираната в исковата молба сума от
943,04 лв. се намалява до 735,77 лева. В същото съдебно заседание съдът прекрати
на основание чл. 233 от ГПК производството по делото за разликата между
изменения размер на претенциите и първоначално предявения такъв по отношение на
исковете, за които е налице намаляване на размера им.
В съдебно заседание процесуалният представител на ищеца
поддържа исковете и моли съда да ги уважи, като присъди на страната сторените
по делото разноски. Прави изрично възражение за прекомерност на изплатеното от
ответника адвокатско възнаграждение, в случай че на тази страна се дължат
разноски.
В съдебно заседание процесуалният представител на
ответника оспорва исковете и моли съда да ги отхвърли, като присъди на страната
сторените по делото разноски.
Бургаски районен съд, като взе предвид събраните по
делото доказателства, намира за установено от фактическа страна следното:
Не са спорни между страните следните факти: съществуването на
трудово правоотношение между тях в периода 06.08.2013 г.
– 31.10.2014 г. и неговото прекратяване с изтичане на срока,
заеманата от работника длъжност „***” с договорено основно
месечно възнаграждение плюс допълнителни възнаграждения от 1727,33 евро, при
осемчасов работен ден, както и неползването през целия срок на договора на
платен годишен отпуск от ищеца.
Според договора работното време на служителя е от 8.00 ч. до 17.00 ч. по
осем часа на ден, пет дни в седмицата, с право на 1 час обедна почивка, като
полагането на извънреден труд извън горепосоченото работно време (включително в
почивни и/или празнични дни), се допуска по изключение - чл. 9 от
договора. Съгласно чл. 10 служителят има
право на 20 работни дни платен годишен отпуск за пълна календарна година. Обезщетението
за неизползван платен годишен отпуск за 2013 г. е за 8 дни и е в размер на
1226,96 лева. Обезщетението за неизползван платен годишен отпуск за 2014 г. е
за 17 дни и е в размер на 2607,29 лева.
Във фиша за трудовото възнаграждение на ищеца за м. октомври 2014 г. е
направена удръжка за служебен аванс в размер на 3 450,86 лева. Брутният
размер на начисленото обезщетение по чл.224 от КТ е 3834,29 лева за 25 дни
неизползван платен годишен отпуск. Нетният размер на обезщетението за
неизползван отпуск, след приспадане на ДДФЛ, е 3450,86 лева – толкова, колкото
е посочената удръжка за служебен аванс. Във фиша за работна заплата за месец
октомври 2014 г. е посочен „превод в евро“ в размер на 3981,58 лева, която сума
представлява разлика между начислената брутна сума по фиш – 8585,80 лева и
направените удръжки – 4 604,22 лева (включително и удръжката за служебен
аванс).
По отношение на извършените разходи от работодателя за транспорт по делото
е представен списък с описание на пътуванията до П. и обратно на обща стойност
848,60 лева, като всички са извършени с автобус на превозвачи „***“ ЕООД и „****“
ЕООД. Общият размер на установените разходи за ищеца за периода месец август
2013 г. – месец октомври 2014 г. възлиза на 6 360,89 лева, от които
3660,84 лева за храна и 2 700,04 лева за нощувки.
От показанията на свидетеля Т. Б. се установява, че работниците (поляци)
влизат на територията на „***“ с автобуси, като сутрин влизането в завода
отнема между 5 и 40 минути. Проверяват се и автобусите, и работниците. При
извозване на работниците с автобуси след края на работното време времето за
преминаване през портала е същото, даже и по-голямо с 10 минути. Всеки работник
има своя магнитна карта (пропуск), като данните от нея се съхраняват от трето лице
по делото, което уведоми съда, че не съхранява тази информация.
Изложената фактическа обстановка съдът прие за установена въз основа на
събраните по делото писмени и гласни доказателства и заключението на вещото
лице по назначената съдебно-счетоводна експертиза.
При така установените факти
съдът намира от правна страна следното:
Предявени са в условията на обективно кумулативно съединяване искове с
правно основание чл. 150, вр. чл.262, ал.1, т.1-3 и чл.264, чл.224 ал.1 КТ
и чл.86 ал.1 ЗЗД. Възражението за прихващане е с
правно основание е чл.103, вр. чл.59 ЗЗД, защото общият
фактически състав на чл. 59, ал. 1 ЗЗД е приложим и тогава,
когато се касае за неоснователно обогатяване на работник или
служител за сметка на работодателя, без обаче да е причинена вреда
от страна на работника при или по повод изпълнение на трудови задължения, т.е.
в случаите, когато е неприложима ограничената имуществена отговорност по чл.
210 от Кодекса на труда.
Тук се налага следното уточнение:
Когато
страна претендира лихва за забава до „датата на завеждане на исковата молба”,
следва да се има предвид, че това е датата, предхождаща датата на депозиране на
исковата молба. Това е така, защото от датата на входиране на исковата молба, в
случая от 09.08.2017 г., при основателност на претенцията върху главницата се дължи законна
лихва, поради което е недопустимо за един и същ период, а именно за дата 09.08.2017 г., да се
дължи и мораторна, и законна лихва. Ето защо претенциите за мораторна лихва следва да са с
крайна дата 08.08.2017 г.
Предявените искове за
заплащане на възнаграждение за положен извънреден труд след работно време, през
почивните дни и през официални празници са неоснователни, като мотивите за това
са следните:
Съгласно
разпоредбата на чл.150 КТ, работодателят е длъжен да заплаща трудово
възнаграждение в увеличен размер за положения
от работника извънреден
труд. Такъв се полага или по разпореждане на
работодателя или със знанието и без противопоставянето му, извън установеното
работно време на работника или служителя. За положения извънреден
труд работодателят дължи заплащане на увеличено трудово възнаграждение
независимо дали е водил специална книга за отчитане на извънредния труд и
независимо дали е издал специална заповед, с която да възложи на работника
полагането на извънредния труд. При подневното отчитане на работното време,
когато работник или служител отработи в повече от законоустановеното работно
време за длъжността, то се отчита като извънреден труд във всеки отделен месец.
Ищецът не доказа твърденията си, че е полагал труд извън установеното
работно време, през почивни дни и по време на официални празници по
разпореждане или със знанието и без противопоставянето на работодателя. Времето
за пътуване до и от работното място не представлява извънреден труд, а иск за
заплащане на това време не е предявен от ищеца. Ето защо исковете следва да
бъдат отхвърлени, както и акцесорната претенция за мораторна лихва върху общия
размер на претендираното възнаграждение.
По исковете за заплащане на
обезщетение за неползван платен годишен отпуск съдът намира следното:
Съгласно чл. 224 КТ при прекратяване на трудовото правоотношение работникът
или служителят има право на парично обезщетение за неизползвания платен годишен
отпуск за текущата календарна година пропорционално на времето, което се
признава за трудов стаж. Установи се, че обезщетение за неизползван платен
годишен отпуск за 2013 г. се дължи за 8 дни, а за 2014 г. – за 17 дни или общо
25 дни. Спорен по делото е въпросът дали дължимото обезщетение е заплатено.
В тази връзка, от ангажирания фиш за работна заплата за м. октомври 2014 г.
е установено начисляването на обезщетение по чл. 224 КТ в размер на 3834,29
лева, както и удръжка с основание „служебен аванс” на стойност 3450,86 лева. Установи
се пълното съответствие между удържаната сума и обезщетението по чл. 224 КТ,
след като се приспадне дължимият данък. Следователно се касае за брутен и нетен
размер на едно и също задължение, макар и посочено от работодателя като “служебен
аванс”.
Изявление за извършване на съдебно прихващане на двете суми не е отправено. С разпоредбата
на чл. 272, ал. 1 КТ е въведена забрана работодателят да извършва удръжки от
трудовото възнаграждение на работника без неговото съгласие, като изключение са
предвидени удръжки от получени аванси. Нормата на чл. 272, ал.1, т. 1 КТ обаче
касае авансово получени средства на цялото или на част от дължимото трудово
възнаграждение, за което обстоятелство нито има твърдения, нито са ангажирани
доказателства. Ето защо, работодателят не е имал право да извърши извънсъдебно
прихващане на дължимото обезщетение по чл. 224 КТ, доколкото не е налице
съгласие на работника за това, поради което неговото задължение за изплащане на
обезщетение не е погасено.
Ето защо исковете се явяват основателни по основание и по размер. С оглед
основателността на претенцията за заплащане на обезщетение следва да бъдат
разгледани и акцесорните искове за заплащане на лихва за забава, които са
неоснователни по следните съображения:
Правото на обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ за работника възниква, когато
трудовото правоотношение бъде прекратено. В този момент настъпва изискуемостта
на вземането, но това не води до забава на длъжника. Съгласно чл. 84 ЗЗД,
когато денят за изпълнение на задължението не е определен, както е в настоящия
случай, длъжникът изпада в забава, след като бъде поканен от кредитора.
Заповедта за прекратяване на трудовия договор макар и да представлява признание
за задължението не може да бъде ценена като достатъчно основание за изпадане на
работодателя в забава. Това е така, защото липсват доказателства работникът да
е поканил работодателя да му заплати обезщетението по чл. 224, ал. 1 КТ. /В
този смисъл определение № 901 от 10.08.2010 г. на ВКС по гр. д. № 376/2010 г.,
III г. о./. Ето защо акцесорните искове следва да бъдат отхвърлени.
Поради уважаване на част от претенциите на ищеца съдът следва да се
произнесе и по направеното при условията на евентуалност възражение за
прихващане с платените от работодателя суми за хотел, храна и транспорт.
По делото не се спори, че всички работници наети от ответното дружество във
връзка с описания в трудовия договор „проект” са
били настанени в хотел, като работодателят е заплатил стойността на ползваните
нощувки и е осигурил храна и транспорт за работниците. Не прави изключение и
ищецът по делото, като от ангажираните писмени доказателства се установява, че
плащането от страна на дружеството е извършвано пакетно (общо) за всички
работници.
Установен е и размерът на заплатеното за престоя на ищеца. Плащането на
сумата обаче не може да се приеме като извършено в полза на работника без
основание, респ. не се установява неговото неоснователно обогатяване за сметка
на работодателя. Действително в трудовия договор не се съдържа задължението на
дружеството да заплати съответните разходи по престоя на работниците –
чуждестранни граждани, както и не се установява уговорка между страните за
връщане на такива суми или регулярното им удържане от работодателя. Съгласно
разпоредбата на чл. 294 КТ работодателят може самостоятелно или съвместно с
други органи и организации да осигурява на работниците и служителите: организирано
хранене; търговско и битово обслужване ; транспортно обслужване от
местоживеенето до местоработата и обратно. Това е възможност за
работодателя, който осигурява съответните социално-битови придобивки за своите
служители и съгласно чл. 292 КТ може да ги финансира. В случая е несъмнено, че
работодателят е ангажирал хотел за своите работници и организирал като
храненето, така и транспорта им до дома. При тези факти, съдът приема, че се
касае за социални придобивки, предоставени на работника в натура, които са били
достъпни за всички служители и не подлежат на връщане. Съществуването на такива
е уредено и в пар. 1 от ДР на ЗКПО. Още повече, че плащането на сумите е
извършено от работодателя в полза на трети за спора лица. Независимо от
обстоятелството, че се касае за работници – чужди граждани, те имат право на
същите социални предимства, както работниците местни граждани. Възможността да
бъде осигурено такъв вид подпомагане от работодателя е защитимо и съгласно чл.
2, т. 1 от Директива 2014/54/ЕС на Европейския парламент и на съвета от 16
април 2014 година, относно мерки за улесняване на упражняването на правата,
предоставени на работниците в контекста на свободното движение на работници.
Ето защо, съдът намира, че осигурените за ищеца от работодателя храна,
транспорт и хотелско настаняване, не е предоставено без основание и респ. не
подлежи на връщане от работника, поради което възражението се явява
неоснователно и следва да бъде отхвърлено.
По въпроса за разноските:
Предвид
изхода от производството и на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК, вр. с
чл. 83, ал. 1, т. 1 ГПК и чл. 359 КТ, следва в тежест на ответното
дружество
да бъде възложено заплащането на държавна такса в размер на 154,29
лева.
Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал.1 ГПК в полза на ищеца следва да бъдат
присъдени направените от него разноски, съобразно уважената част от иска.
Ищецът е направил разноски единствено за заплащане на адвокатско
възнаграждение. Видно от договора за правна помощ той се задължава да заплати
на своя адвокат възнаграждение общо за първа инстанция в размер на 250 евро,
т.е. без уточнение за кой от исковете каква сума се дължи. Налице са
доказателства за платено възнаграждение в размер на 488,95 лева или с оглед
изхода от делото ответникът дължи на ищеца сума в размер на 80,38 лева.
Доколкото
ищецът
е освободен от заплащане на такси и разноски (аргумент от чл. 83, ал.1, т.1 от ГПК) независимо, че част от предявените искове са отхвърлени, то върху него не следва да
се възлага сумата, представляваща част от възнаграждение за
вещо лице, заплатена от бюджета на съда. Той обаче следва
да заплати на основание чл. 78, ал.3 от ГПК направените от ответното дружество
разноски. По делото няма доказателства за изплатено от ответника
адвокатско възнаграждение, поради което съдът не следва да се произнася по
възражението за прекомерност на неговия размер, заявено от ищеца. Ответникът е
заплатил сума в размер на 200 лева – възнаграждение за експерта, изготвил
заключение по назначената съдебно-счетоводна експертиза. Тъй като заключението
е релевантно към основателността на всички искове, а исковете за заплащане на
обезщетение по чл.224, ал.1 от КТ бяха уважени, то на ответното дружество
следва да се присъди само една трета от тази сума, а именно 66,67 лева, които
следва да бъдат възложени в тежест на ищеца.
Мотивиран от горното Бургаски районен съд
Р Е
Ш И:
ОТХВЪРЛЯ
исковете на В.Ц., роден на *** г., гражданин на Република П., против „СИЧЕС
Полска Сп.з.о.о.”, БУЛСТАТ – *********, със седалище и адрес на управление гр.
Бургас, Индустриална зона, „Лукойл Нефтохим Бургас” АД, за заплащане на следните
суми: 3579,83 лева (три хиляди петстотин седемдесет и девет лева и осемдесет и
три стотинки), представляваща възнаграждение за извънреден труд след работно
време в периода 01.07.2014 г. – 31.10.2014 г.; 8483,56 лева (осем хиляди
четиристотин осемдесет и три лева и петдесет и шест стотинки), представляваща
възнаграждение за извънреден труд през почивни дни за периода от 01.07.2014 г.
– 31.10.2014 г.; 474,63 лева (четиристотин седемдесет и четири лева и шестдесет
и три стотинки), представляваща възнаграждение за извънреден труд през
официални празници за периода от 01.07.2014 г. до 31.10.2014 г.; 3538,19 лева
(три хиляди петстотин тридесет и осем лева и деветнадесет стотинки),
представляваща мораторна лихва върху обща главница от претендираните
възнаграждения за извънреден труд в размер на 12 538,02 лева за периода от
10.11.2014 г. до 08.08.2017 г.; законната лихва върху общата главница от
12 538,02 лева (дванадесет хиляди петстотин тридесет и осем лева и две
стотинки) от датата на предявяване на исковата молба на 09.08.2017 г. до
окончателното й изплащане; 346,24 лева (триста четиридесет и шест лева и
двадесет и четири стотинки), представляваща мораторна лихва върху обезщетението
за неизползван платен годишен отпуск за 2013 г. за периода от 10.11.2014 г. до
08.08.2017 г.; 735,77 лева (седемстотин тридесет и пет лева и седемдесет и
седем стотинки), представляваща мораторна лихва върху обезщетението за
неизползван платен годишен отпуск за 2014 г. за периода от 10.11.2014 г. до
08.08.2017 г.
ОСЪЖДА „СИЧЕС Полска Сп.з.о.о.”,
БУЛСТАТ – *********, да заплати на В.Ц., роден на *** г., гражданин на
Република П., следните суми: 1226,96 лева (хиляда двеста двадесет и шест лева и
деветдесет и шест стотинки), представляваща обезщетение за неизползван платен
годишен отпуск от 8 дни за 2013 г., ведно със законната лихва върху главницата от
подаване на исковата молба на 09.08.2017 г. до окончателното изплащане на
вземането; 2607,29 лева (две хиляди шестстотин и седем лева и двадесет и девет
стотинки), представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск от
17 дни за 2014 г., ведно със законната лихва върху главницата от подаване на
исковата молба на 09.08.2017 г. до окончателното изплащане на вземането; 80,38
лева (осемдесет лева и тридесет и осем стотинки), разноски по делото за
заплатено адвокатско възнаграждение, съобразно уважената част от исковете.
ОТХВЪРЛЯ
възражението за прихващане, предявено от „СИЧЕС Полска Сп.з.о.о.”,
БУЛСТАТ – *********, против В.Ц., роден на *** г., гражданин на Република П.,
по реда на чл.298, ал.4 от ГПК с правно основание чл.103, вр. чл.59 ЗЗД за сумата от 7 209,49 лева
(седем хиляди двеста и девет лева и четиридесет и девет стотинки), от които: разходи за
хотелско настаняване за периода 06.08.2013 г. – 01.10.2014 г. в размер на 2 700,04 лева; разходи за
храна за периода 06.08.2013 г. – 01.10.2014 г. в размер на 3 660,84 лева; разходи за
пътувания с автобус за периода 2013 г. – 2014
г. на
обща стойност от 848,60 лева, като платена от ответника
без
основание.
ОСЪЖДА В.Ц., роден на *** г.,
гражданин на Република П., да
заплати на „СИЧЕС Полска Сп.з.о.о.”, БУЛСТАТ – *********, сумата от 66,67 лева
(шестдесет и шест лева и шестдесет и седем стотинки), представляващи направени
съдебно-деловодни разноски, съобразно отхвърлената част от исковете.
ОСЪЖДА
„СИЧЕС Полска
Сп.з.о.о.”, БУЛСТАТ – *********, да заплати
в полза на държавата по сметка на Бургаски районен съд, сумата от 154,29 лева
(сто петдесет и четири лева и двадесет и девет стотинки), представляваща
държавна такса.
Решението
подлежи на обжалване пред Бургаски окръжен съд в двуседмичен срок от връчването
му на страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: (П)
Вярно с оригинала!
ММ