Присъда по ВНОХД №214/2018 на Софийски градски съд

Мотиви по ВНОХД № 214/2018 г. по описа на СГС, НО, III въззивен състав

 

Производството е по реда на глава ХХІ от НПК.

С присъда от 30.03.2017 г., постановена по н.о.х.д. № 8524/2017 г. на СРС, НО, 114 състав, подсъдимият Д.П.Д. е бил признат за виновен за това, че на 8.12.2014 г. около 18:00 часа, в гр. София, на автобусна спирка в близост до пазара в ж.к. „Красна поляна“, като бръкнал с ръка в левия вътрешен джоб на якето на пострадалия, направил опит да отнеме мъжки кожен, черен на цвят портфейл на стойност 10 лв., съдържащ сумата от 355 лв., 1 брой карта за пътуване за БДЖ на стойност 1 лв., 1 брой карта за пътуване за БДЖ на стойност 1 лв., всичко общо на стойност 367 лв. от владението на собственика Н. М.Ц. без негово съгласие, с намерението противозаконно да ги присвои, като деянието останало недовършено поради независещи от дееца причини (пострадалият Ц. избутал ръката на обв. Д.) и било извършено при условията на опасен рецидив - след като Д. е бил осъждан повече от два пъти на лишаване от свобода за умишлени престъпления от общ характер, като поне за едното от тях наказанието не е отложено по реда на чл. 66 НК – с определение на СРС, НО е одобрено споразумение по н.о.х.д. № 8190/2012 г. на СРС, влязло в сила на 22.05.2012 г., с което на Д. е наложено наказание лишаване от свобода в размер на 9 месеца за извършено престъпление по чл.196, ал. 1, т. 1 във вр. с чл. 194, ал. 1 във вр. с чл. 26, ал. 1 във вр. с чл. 29, ал. 1, б. „Б“ НК; с присъда по н.о.х.д № 9259/2004 г. на СРС, в.н.о.х.д № 2250/2008 г. на СГС, н.о.х.д № 303/2008 г.на ВКС, влязла в сила на 10.04.2009 г., с което му е наложено наказание лишаване от свобода в размер на една година и шест месеца за извършено престъпление по чл. 195, ал. 1,т. 7, във вр. с чл.194, ал. 1 във вр. с чл.28, ал.1 от НК - престъпление по чл. 196, т. 1 във вр. с чл. 194, ал. 1 вр. с чл.18, ал.1, във вр. с чл. 29, ал. 1, буква Б от НК, поради което и на основание чл. 196, т. 1 вр. вр. 194, ал. 1 вр. чл. 18, ал. 1 вр. чл. 29, ал. 1, б. „б“ НК на подсъдимия е наложено наказание лишаване от свобода за срок от 3 години при първоначален строг режим.

С присъдата на основание чл. 304 НПК подсъдимият е оправдан по първоначално повдигнатото му обвинение по чл. 196, т. 1 вр. с чл. 195, ал. 1, т. 4, пр. 3 във вр. с чл.194, ал.1 вр. с чл.18, ал.1 във вр. чл. 29, ал. 1, б. „б“ вр. чл. 54, ал. 1 НК да е извършил престъплението чрез използване на специален начин – особена ловкост (разкопчал якето на пострадалия Ц. без той да усети и бръкнал с ръка в левия вътрешен джоб на якето на пострадалия).

На основание чл. 59, ал. 1 НПК времето, през което подсъдимият е бил задържан под стража и с домашен арест, е приспаднато при изпълнение на наказанието.

Срещу така постановената присъда е постъпила въззивна жалба от подсъдимия Д.Д., чрез неговия защитник, в която се прави искане присъдата да бъде отменена, като бъде постановена нова, с която подсъдимият да бъде признат за невинен и оправдан.

В производството пред въззивния съд е било допуснато провеждане на въззивно съдебно следствие, в хода на което са разпитани свидетелите Р.Й.И., Н.В.Г., Д.С.М., Б.Е.Х., Д.Г.Т. и А.Т.Т. и е извършен допълнителен разпит на свидетелите Б.П.Б. и Н.М.Ц..

В хода на съдебните предия пред въззивния съд представителят на СГП счита, че от събраните доказателства в хода на съдебното следствие не се променя изяснената от първоинстанционния съд фактическа обстановка. Моли съдът да остави жалбата без уважение и да потвърди първоинстанционната присъда.

Защитникът на подсъдимия поддържа жалбата и писменото допълнение, депозирано преди даване ход на съдебното средствие, като намира  присъдата на СРС за незаконосъобразна и необоснована и моли за нейната отмяна. Оспорва редовността на извършено в досъдебното производство разпознаване, като обръща внимание на конкретни допуснати нарушения на процесуалните изисквания при провеждането му и пледира протоколът от провеждането му да не бъде ценен като годно доказателствено средство. Отбелязва, че поради бездействие на органите на досъдебното производство, подсъдимият е бил лишен от възможността да бъдат събрани оправдателни доказателства, установяващи неговата невинност. Прави подробен анализ на събраните пред въззивната инстанция доказателства, като счита, че от съвкупния доказателствен материан не може да се направи категоричен извод, че подсъдимият Д. е извършил престъплението, в което е обвинен. Изтъква, че по делото са събрани доказателства за това, че друго лице е извършило престъплението, за което се води настоящото производство. В заключение счита, че обвинението срещу подсъдимия не е доказано, поради което моли въззивният съд да постанови нова присъда, с която да признае подсъдимия Д. за невинен по повдигнатото му от прокуратурата обвинение.

В последната си дума подсъдимият Д. твърди, че не е извършил това престъпление, не е бил изобщо на посоченото в обвинението място и моли да бъде оправдан.

Софийски градски съд, като обсъди доводите в жалбата и тези изложени от страните в съдебното заседание и след като провери изцяло правилността на атакуваната присъда в съответствие с чл. 313 и чл. 314 от НПК, намира за установено следното.

Жалбата на подсъдимия Д.Д. е основателна.

Съдебното разглеждане пред първата инстанция е проведено при условията на чл. 371, т. 1 и сл. НПК. С определение по реда на чл. 372, ал. 3 НПК съдът е одобрил изразеното от подсъдимия и неговия защитник съгласие за провеждане на съкратено съдебно следствие, без да бъде провеждан непосредствен разпит на част от свидетелите – З.В.М., Л.Н., Ф.Ю.К., Д.Г.Т., А.Т.Т., Д.М.М.и вещото лице Ш..

За да постанови обжалваната присъда, първоинстанционният съд е приел фактология, която не намира безусловна и несъмнена опора в събрания доказателствен материал, поради което са налице основания за приемане на нови фактически положения от въззивния съд. В рамките на правомощията си по  чл. 316 НПК въззивният съд прие за установено от фактическа страна следното.

Подсъдимият Д.П.Д. е роден на *** ***, българин, български гражданин, неженен, осъждан, с основно образование, с постоянен и настоящ адрес:***, ЕГН **********.

На 8.12.2014 г. вечерта около 18.00 часа в гр. София св. Н. Ц., 85-годишен (роден 1929 г.), чакал на спирката на автобусите на градския транспорт до пазара в ж.к. „Красна поляна“, посока към ж.к. „3ападен парк“. Св. Ц. бил облечен с дълго кожено яке, широко и закопчано. В левия вътрешен джоб на якето си св. Ц. носел мъжки кожен черен портфейл на стойност 10 лева, съдържащ сумата от 355 лева, 2 броя карти за пътуване по БДЖ, всяка от които на стойност 1 лев, всички вещи на обща стойност 367 лева.

Докато чакал на спирката, до него застанали три неустановени по делото лица – двама мъже и една жена. Св. Ц. усетил, че единият от мъжете бърка в левия вътрешен джоб на якето му, опитвайки се да му вземе портфейла, но той успял да избута ръката му. В това време на спирката пристигнал препълнен автобус и той се качил на него. При влизането в автобуса проверил дали портфейлът му е на мястото си и установил,че е там.

 Тази фактическа обстановка въззивният съд установи от непосредствено събраните пред въззивната инстанция доказателства чрез показанията на свидетелите Д.М., Н.Г., Р.И., Б.Б., Н. Ц., Б.Х., А.Т. и Д.Т., както и от всички събрани от първоинстанционния съд доказателства и доказателствени средства.

По доказателствата:

По същество основното различие в доказателствената дейност на двете съдебни инстанции е в степента на категоричност на извода за идентифициране на мъжа, който бръкнал в джоба на св. Ц..

Извършвайки собствен доказателствен анализ, въззивният съд не сподели изводите на първостепенния съд за значението на част от събраните доказателства в тази насока.

На първо място въззивният съд установи, че първостепенният съд вярно е изяснил обстоятелствата относно опита непознат за св. Ц. да вземе портфейла му от вътрешния джоб на якето. Показанията на св. Ц. от първоинстанционното съдебно следствие и тези, приобщени от досъдебното производство чрез прочитането им по чл. 281, ал. 5 вр. ал. 1, т. 2 НПК, са последователни, непротиворечиви, не показват склонност към преувеличаване, нито липса на способност за разграничаване на действително възприетите факти от неизбежните умозаключения. Същевременно кореспондират на обективно установените действия на свидетеля по сезиране на органите на МВР след събитието.

Оттук нататък обаче събраните по делото доказателства не позволяват да бъде изграден несъмнен извод, че мъжът, който бръкнал в джоба на св. Ц., е именно подсъдимият. С оглед напредналата възраст на св. Ц., който е 89-годишен по време на допълнителния му разпит във въззивното съдебно следствие, негови показания относно надеждността на оспореното от подсъдимия и защитника разпознаване обективно вече не могат да бъдат събрани. Непосредствено въззивният съд е установил в съдебното следствие пред него, че комуникацията със свидетеля е силно затруднена и той не е в състояние да отговаря на поставените му въпроси, което е обективирано в протокола от съдебното заседание. Св. Ц. единствено заявява, че не познава нито подсъдимия, нито свидетеля Р.И., за когото са наведени свидетелски показания, че е действителният извършител. От показанията на  придружителя на пострадалия – свидетеля Б.Х., който полага грижи за него от 5-6 години, се изяснява, че състоянието на св. Ц., констатирано в съдебно заседание, е трайно и необратимо. Същевременно то не хвърля сянка на съмнение по отношение на разказа му от предходните показания, тъй като св. Х.установява, че по времето на деянието св. Ц. е бил правилно ориентиран и макар да е имал необходимост от придружител, в голяма степен сам се е грижел за своите работи. Поради това въззивният съд прие, че св. Ц. достоверно е могъл да разкаже за своето преживяване, но относно такива фини детайли като точно фиксиране в конкретната обстановка на физическите белези на непознат мъж и способността трайно да ги запомни и възпроизведе показанията му не могат да бъдат ценени като пълноценен доказателствен източник, който ако не намира опора в други доказателства, да е достатъчен сам да установи категорична идентификация на извършителя. В подкрепа на този извод на съда е обстоятелството, че св. Ц. в показанията си пред първата инстанция е установил, че носи очила с висок диоптър, както и че не е имал за цел да оглежда човека. При разпознаването в досъдебното производство св. Ц. не е съобщил такива отличителни белези, които да създават сигурност, че действително е възприел специфичните черти на извършителя, и да позволяват ясната му идентификация. Свидетелят освен това посочва, че е валяло, а видно от времето на извършване на деянието, събитията са се случили в тъмната част на денонощието, т.е. имало и обективни фактори като намалена видимост. Освен това разколебаването на достоверността на проведеното със св. Ц. разпознаване на подсъдимия произтича и от факта, че в хода на досъдебното производство той е участвал в две разпознавания, като при второто посочва за извършител лице, за което е установено, че обективно не би могъл да бъде свързан с деянието. В същото време пострадалият разпознава и двете лица по едни и същи общи отличителни белези, което допълнително внася съмнения в способността му да различи с категоричност извършителя на инкриминираното деяние от сходни лица.

 Протоколът за разпознаване от 10.12.2014 г. обаче е негодно доказателствено средство да установи фактите по своето предназначение и поради друг съществен недостатък от формално естество. От показанията на разпитаните пред въззивния съд поемни лица се установява, че първото поемно лице – св. А.Т. е влязъл в стаята за разпознаване след началото на следственото действие, а второто –  св. Т. е неграмотна (чете със затруднение, като накъсва думите и се затруднява да разбере точния им смисъл) и не е разбрала какво се е изисквало от нея. И двете поемни лица в показанията си са категорични, че разпознаващият не е посочил по какво е разпознал мъжа, а св. Т. уточнява, че протоколът е бил изготвен и записаните в него характерни особености на извършителя са били отразени след приключване на действието в отсъствие на разпознаващия. Прави впечатление, че и двете поемни лица твърдят, че са участвали само в едно разпознаване в живота си. Св. Т. е останал с впечатление, че то се е отнасяло за грабеж на пазара „Димитър Петков“, а св. Т. е разпознала две от съпоставените лица, едното от които – неин съпруг, а другото – от пазара, но същевременно не си спомня ситуацията, в която мъжът й бил потърсен и поставен за разпознаване. Никой от двамата свидетели не си спомня да е виждал именно св. Ц. като разпознаващия, а св. Т. заявява, че разпознаващият не е ползвал очила.  Посочените противоречия и несъответствия с обективно установени факти по делото изясняват, че поемните лица, разпитани като свидетели, в настоящия случай не могат да изпълнят отредената им процесуална функция, доколкото не се установява несъмнено дали са присъствали конкретно на процесното процесуалноследствено действие и дали им е било разяснено какво се изисква от тях. По този начин е допуснато нарушение на изискването на чл.171, ал. 1 НПК.

Цитираната разпоредба за участието на поемните лица има императивен, а не препоръчителен характер за разследващите органи, тъй като гарантира законността на  способа за събиране и проверка на доказателства и обезпечава и удостоверява  достоверността на обстоятелствата, които са наблюдавани при провеждането на съответното процесуално действие. Същевременно гарантира и възможността законосъобразността и достоверността да бъдат потвърдени във всеки един момент чрез разпита на поемните лица.     

 На следващо място въззивният съд намира за основателни възраженията на защитата за това, че разследващите органи не са взели необходимите мерки да не се осъществява предварителен пряк контакт между разпознаващия и лицето, представено за разпознаване. Видно от показанията на свидетелите П.и Б., те са възприели св. Ц. и подсъдимият да стоят на една пейка в 3 РУ-СДВР в деня, предхождащ извършеното разпознаване. Обстоятелството, че двамата по това време, на 9.12.2014 г., са се намирали в полицейското управление се потвърждава от заповедите за задържане на подсъдимия, както и от протокол за разпит на св. Ц. от същата дата.

Посочените процесуални нарушения при разпознаването, преценени в контекста на извършения анализ на показанията на св. Ц. във връзка с проведеното с него разпознаване, въззивният съд намира за съществени, доколкото изцяло опорочават извършеното действие, което води до дискредитирането му като способ за събиране на доказателства. Съгласно чл. 131 НПК протоколът за съответното действие може да е годно писмено доказателствено средство за извършване на съответните действия, за реда, по който са извършени, и за събраните доказателства, само когато е съставен при условията и по реда на НПК. След дискредитирането на доказателствената стойност на протокола обаче по делото не остават други доказателства, които категорично да разобличават подсъдимия като мъжа, бръкнал в джоба на пострадалия.   

Въззивният съд намира, че неправилно първоинстанционният съд е дискредитирал показанията на свидетелите П.и Б. само поради факта на дългогодишното им познаване с подсъдимия. Отношенията помежду им безспорно са обстоятелство, което изисква критична проверка на достоверността на показанията им с оглед възможната им заинтересованост от благоприятен изход за подсъдимия. Познанството с подсъдимия обаче не позволява формалното  изначално неглижиране на показанията на тези свидетели. При анализа им на плоскостта на собствената им вътрешна логическа устойчивост и при съотнасянето им с другите доказателства въззивният съд установи, че показанията са последователни и непротиворечиви за съществените факти, а изтъкнатите от районния съд несъответствия в показанията на св. Б. са несъществени, като освен това се дължат на неосведоменост.

   Въззивният съд със същата критичност, с която анализира показанията на свидетелите П.и Б., се отнесе и към показанията на свидетелите  Д.М. и Н.Г., които хармонично кореспондират помежду си и с показанията на св. Б., че съпричастен към опита за отнемане на портфейла е Р.И., чиито физически белези са сходни с тези на подсъдимия. Показанията на изброените свидетели обаче не са от естество да установят по несъмнен начин, че св. Р.И. действително е опитал да вземе портфейла на пострадалия, тъй като са с производен характер.

  Въззивният съд намира за правилна преценката на първостепенния съд да кредитира приобщените по реда на чл. 372, ал. 3 от НПК показания на свидетелите З.В.М., Л.Н. и Д.М.М., депозирани в досъдебното производство, като взе предвид и това, че те не допринасят съществено за изясняване на обстоятелства от предмета на доказване по процесното дело.

   При така установената фактическа обстановка въззивният съд установи от правна страна следното.

     Събраните по делото доказателства установяват, че действително по времето и на мястото, посочено в обвинението, е извършен опит за кражба на вещи, собственост на Н. М.Ц. – престъпление по чл. 194, ал. 1 вр. чл. 18, ал. 1 НК.

    Не се установява несъмнено обаче подсъдимият Д.П. да е обективно съпричастен към това деяние. Поради това и не се установява по изискуемия в чл. 303, ал. 2 НПК начин от обективна страна да е извършил престъплението по чл. 196, т. 1 вр. чл. 194, ал. 1 вр. чл. 18, ал. 1 вр. чл. 29, ал. 1, б. „б“ вр. чл. 54, ал. 1 НК, което е предмет на процесното обвинение.

        Ето защо, на основата на изтъкнатите съображения, въззивният съд прие, че атакуваната присъда е необоснована и незаконосъобразна, което обуславя необходимостта от прилагане на чл. 334, т. 2 и чл. 336, ал. 1, т. 3 НПК и оправдаването на подсъдимия. Поради това настоящата съдебна инстанция отмени атакуваната присъда и постанови нова, с която призна подсъдимия Д.П.Д. за невинен по обвинението му по чл. 196, т. 1 вр. чл. 194, ал. 1 вр. чл. 18, ал. 1 вр. чл. 29, ал. 1, б. „б“ вр. чл. 54, ал. 1 НК.

         С оглед изхода на делото и признаването на подсъдимия за невинен, направените разноски остават за сметка на държавата. 

        Мотивиран от изложеното, въззивният съд постанови своята присъда.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                 ЧЛЕНОВЕ: 1.                                2.