РЕШЕНИЕ
№
………..
гр. София, 07.05.2020 г.
В И М Е Т О Н А Н А
Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, І ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, 20-ти състав, в публично заседание на втори декември две хиляди
и деветнадесета година в състав:
СЪДИЯ: АЛБЕНА БОТЕВА
при
секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа гр. дело № 9253/2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 97 и сл. ГПК (отм. ДВ. бр.59 от 20 юли 2007г.) вр. с § 2, ал.
1 от ГПК (обн. ДВ. бр.59 от 20 юли 2007г.,).
Образувано
е по искова молба, заведена в Регистратурата на Софийски районен съд с вх. № 29609/09.07.2007
г., предявена от Г.М.Я., с ЕГН: **********,
с адрес ***, против С. „С.НА Б.А.“, ЕИК
********, със седалище и адрес на управление: гр. София, СО-район „Триадица“, ул.
********
В
исковата молба се твърди, че Г.М.Я., на основание наследствено правоприемство и
ЗВСВОНИ, е собственик на УПИ I-1474, кв. 7 на местност „НПЗ Хладилника –
Витоша”, гр. София, с площ 4 390 кв.м. (съобразно
уточненията в с.з. от 09.04.2019 г. на СРС, л. 118-121 от делото на СРС). Твърди
се, че от момента на възстановяване на собствеността (влизането в сила на
ЗВСВОНИ на 25.02.1992 г.), ответникът ползва този имот. През 1996 г., договорът
за наем, сключен със „С.НА Б.А.“ (СБА), бил прекратен. След това, обаче, СБА
продължил да използва тази част от имота без основание и без да заплаща за
това. По този начин се твърди, че е налице обогатяване на ответника за сметка
на ищеца.
Предвид
изложеното, ищецът моли, да бъде постановено решение, с което ответникът да
бъде осъден да му заплати сумата от 300
лева - обезщетение за лишаването от ползване, за период от 5 години преди
образуване на производството, а именно от
09.07.2002 г. до 09.07.2007 г., ведно със законната лихва, считано от
датата на исковата молба до окончателното плащане (исковата молба, л. 2 и допуснатата корекция с определение на СРС в
о.с.з. от 18.06.2019 г., л. 143 от
делото на СРС).
Г.М.Я.
е починал на 07.11.2015 г. и производството е продължило с участието на
неговите наследници по закон - В.Д.А., с
ЕГН: **********, и М.Г.Я., с ЕГН: **********
(удостоверение за наследници, л. 57 от делото на СРС).
В
срока по чл. 131 от ГПК, ответникът С. „С.НА Б.А.“ е депозирал отговор на исковата молба (л. 75-82 от делото на СРС).
Ответникът не оспорва, че с влязло в сила решение ищците са признати за собственици
на имота. Счита, обаче, че производството по настоящото дело е недопустимо, тъй
като е образувано преди влизането в сила на посоченото решение. Освен това
заявява, че решението за признаване на ищците за собственици е влязло в сила на
05.04.2016 г. и преди този момент не е било ясно дали ищците са собственици,
поради което едва след този момент те биха имали право на обезщетение за
лишаването им от правото да ползват имота. Поради изложеното счита иска за
недопустим.
Евентуално,
СБА оспорва исковете с възражението, че са неоснователни. Релевира възражение,
че вземанията са погасени поради изтичане на предвидения в закона давностен
срок. Освен това сочи, че е невярно твърдението на ищците, че към посочения от
тях период дружеството е ползвало имота за учебен център и полигон. Заявява, че
частта на ищците, извън площта на учебния център, не е ползвана от СБА след
1999 г. Реално ползваните площи от СБА са били в размер на 334,29 кв.м., върху
които е имало изградена временна постройка, и обезщетение евентуално се дължало
само за тази реално ползвана площ. Моли съдът да го отхвърли, ако съдът го
счете за допустим.
С
молба, представена в открито съдебно заседание на 18.06.2019 г., ищците са
поискали увеличение цената на предявените искове от 300 лева на 336 215
лева (л. 138 от делото на СРС). Увеличението е допуснато с определение от
18.06.2019 г. (л. 143 от делото на СРС). Сумата се претендира от всеки от
ищците по равно, т.е. по 168 107.50
лева (молба, л. 7 от делото на СГС и определение на съда от о.с.з. от
02.12.2019 г., л. 10-11 от делото на СГС).
Съдът
приема за установено следното от
фактическа и правна страна следното:
Предявен е иск с правна квалификация чл. 59 ЗЗД.
Съгласно
посочената разпоредба, всеки, който се е обогатил без основание за сметка на
другиго, дължи да му върне онова, с което се е обогатил, до размера на
обедняването. Спорното право, претендирано от ищците, възниква от фактически
състав, включващ обедняване на едно лице, обогатяване на друго, наличие на
връзка между обогатяването и обедняването и липса на валидно основание за това
имуществено разместване в отношенията между двата субекта. Т.е. разглежданият
иск би бил основателен, ако ищците докажат, че техният патримониум е накърнен,
като в корелативна връзка с това е увеличен актива в имуществото на ответника,
без да е налице правно основание за такова разместване на материални блага.
Вземането,
произтичащо от неоснователно обогатяване, е субсидиарно – чл. 59, ал. 2 от ЗЗД.
То не съществува, ако съответната престация се дължи на договорно или на
някакво друго извъндоговорно основание (деликт, гестия или неоснователно
обогатяване по чл. 55 – чл. 58 от ЗЗД). Съгласно задължителните разяснения,
дадени с т. 9 от ППВС №1/1979г., ако законът е поставил на разположение на
правоимащия точно определен иск, недопустимо е приложението на общия състав на
чл. 59 ЗЗД. Същото е прието и в постановеното по реда на чл. 290 ГПК, решение № 75 от 15.05.2009г. по т. д. №
770/2008г. на ВКС, ІІ ТО.
Когато
собственик на имот е лишен от неговото ползване, доколкото същият се държи и
ползва от друго лице - несобственик, обедняването на собственика се изразява в
пропуснатите от него наемоподобни доходи, които би получавал при отдаването под
наем на имота, които следва да се определят съобразно действащите за периода
пазарни наемни цени за конкретния имот. Неоснователното обедняване на
собственика за сметка на неоснователното обогатяване на ползващия се от
неговата вещ, се определя от средномесечния пазарен наем, който би получавал за
спорния период, както е изяснено в ТР-82-74-ОСГК ВС РБ и последователно е
прилагано в практиката на Върховния съд и Върховни касационен съд (така:
решение № 262/22.02.2013 г. по гр. д. № 1480/2011 г., на ВКС, ІІІ ГО, решение № 463/20.12.2011 по гр. д. № 109/2011
г. на ВКС, ІV ГО и др.).
В настоящия случай, с решение от 05.04.2016 г. по
гр.д. № 1796/2002 г. на СГС, е признато за установено, че В.Д.А. и М.Г.Я., са
собственици на основание реституция по чл. 1, ал. 1 ЗВСВОНИ и наследство на
реална част от поземлен имот пл.№ 1474, кв.7 по плана на гр.София, м.”НПЗ
Хладилника- Витоша”, разположена в южната част на ПИ 1474, която съгласно
действащия регулационен план се индивидуализира в две части, означени с цифри
на пояснителната скица към заключението на в.л.инж.Стефан Кондев на стр. 158 от
делото, която се приподписва от състава на съда и е неразделна част от
решението, а именно: 1. Процесна реална част от ПИ 1474 кв.7 по плана на
гр.София, м.”НПЗ Хладилника- Витоша”, за която съгласно действащия реглулационен
план е образуван УПИ I-1474 в граници означени с арабски 8, 9, 10,11,1 на
пояснителната скица към заключението на вещо лице инж.Стефан Коидев, с площ
около 4 390 кв.м., при граници на процесната част: източната
граница съвпада с източната граница на УПИ 1-1474 по цифри 5,6,7,8,9 на
пояснителната скица и граничи от изток с терен отреден за корекция на река и
озеленяване; южната граница съвпада с южната граница на ПИ 1474, по цифри 9-10
и граничи от юг с ивица с широчина около 1,85кв.м. по цифри 9,12,13,10,9 /от ПИ
без пл.номер/ от ул. „Филип Кутев“, която е придаваема по регулация към УПИ І-1474
и е с площ от 102 кв.м.; западна граница съвпада с част от западната имотна
граница на същия имот по цифри 10,11,1,2,3 на пояснителната скица и с улична
регулационна линия на УПИ I-1474/по същите цифри/към улица „Атанас Дуков“, в
частта между о.т.121 и о.т.14. и северна граница съвпада със северната
регулациовнна линия на УПИ 1-1474 по цифри 3,4,5 и граничи от север с УПИ
11-1474, и 2. Процесна реална част от ПИ 1474, която съгласно
действащия регулационен план се индивидуализира като попадаща в терен с
отреждане за корекция на река и озеленяване по цифри
5,6,7,8,9,21,20,19,18,17,16,15,14,5 на пояснителната скица към заключението на
в.л.инж:Ст.Кондев, с площ около 399кв.м., при граници на процесната
част: източна граница - съвпада с източната имотна граница на ПИ 1474 по цифри
14,15,16,17,18,19,20,21 и граничи от изток с коритото на река Драгалевска/бивша
Хаджибарица/; южна граница- съвпада с южиа имотна граница на ПИ 1474 в участъка
по цифри 21 -9 и граничи на юг с част от ПИ без пл.№ широка около 1,85м и
граничеща с улица Филип Кутев; западна граница- съвпада с източна граница на
УПИ 1-1474, по цифри 5,6,7,8,9 и граничи на запад с УПИ 1-1474 и северна граница
по линията между цифри 5-14 част от имотна граница и граничи на север с
припадащата се на УПИ II- 1474, част от ПИ- 1474 попадаща в терен с отрежадне
за корекция на река и озелняване, като общата площ на процесния имот, е 4789
кв.м., и представлява сбор от двете части (видно от решението на СГС по гр.
д № 1796/2002 г., л. 417-429).
С решението СБА е осъдено да предаде валадението на
имота на В.Д.А., и М.Г.Я.. Решението е влязло в законна сила на 19.01.2019 г.
(видно от отбелязването на решението на СГС по гр. д № 1796/2002 г., л. 417-429
от същото дело и определение на ВКС, л. 169 и следващите от гр.д. № 2756/2016
г.). По този начин обстоятелство, че ответното дружество е владяло имота е
установено със сила на пресъдено нещо между страните (видно от решението на СГС
по гр. д № 1796/2002 г., л. 417-429 от същото дело). Освен това то е обявено за
безспорно в отношенията между страните (протокол от о.с.з. от 02.12.2019 г., л.
11 от делото на СГС).
Така по делото е установено както обогатяването на
ответната страна, така и обедняването на собствениците на имота – настоящи
ищци. То произтича от ползването от страна на СБА на имота на ищците, без
наличието на основание за това. По този начин по настоящото дело са установени
всички елементи на фактическия състав на неоснователното обогатяване, с
изключение на конкретния размер на дължимото обезщетение.
За
доказване на размера на обогатяването, респ. обедняването, е приета експертиза,
изготвена от арх.К.Л.Б.(л. 134-137 от делото на СРС), е използвала сравнителния метод (метода на пазарните
аналози) и е определила средномесечния пазарен наем на имота. Тя е изследвала
реални оферти за отдаване под наем на имоти, аналогични на оценявания и със
сходни характеристики, в съседни райони на този, в който се намира оценявания
имот. Експертизата е отчела и корекционен коефициент за местоположение (0,95),
както и корекционен коефициент за това, че изходните данни са офертни
стойности, които в процеса до сключване на сделка се променят със средно 10 %
надолу. Така в.л. е дала пазарна стойност периода както следва : за 2002 г. -
за 6 мес. и 9 дни - 9 564.00 евро, или 20 494.00 лв.; за 2003 г. - 22 652.00
евро, или 44 172.00 лв.; за 2004 г. - 33 188.00 евро, или 64 717.00 лв.; за
2005 г. - 38 456.00 евро, или 74 990.00 лв.; за 2006 г. - 43 198.00 евро, или 84 235.00 лв.; за
2007 г., за 5 мес. и 22 дни - 26 827.00 евро, или 47 607.00 лв. След така
направеният анализ експертът е оформил обща стойност на наема за посочения
период в размер на 336 215,00 лева, за периода от 09.07.2002 г. до
09.07.2007 г.
Относно възражението на ответника за
изтекла давност:
Съгласно чл. 110 ЗЗД, с
изтичане на петгодишна давност се погасяват всички вземания, за които законът
не предвижда друг срок. За вземането за неоснователно обогатяване не се
предвижда срок, различен от посочения в цитираната разпоредба. Ето защо
вземането на ищците се погасява по давност с изтичането на срок от пет години.
В мотивите към т. 1 от
Тълкувателно решение № 3/22.04.2019 г. по тълк.д. № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС,
е посочено следното: Погасителната давност е вид юридически факт от категорията
на юридическите събития и представлява период от време (срок), с изтичането на
който се погасява публичното субективно право на кредитора да иска съдебна
защита или принудително изпълнение на притезателно или преобразуващо право.
Давностният срок спира да тече при настъпване на
изчерпателно изброени в закона обстоятелства. Съгласно чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД, давност не тече, докато трае
съдебният процес относно вземането. Поради изчерпателното изброяване на
основанията за спиране на давността и въвеждането с чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД
на изключение от общото правило за непрекъсваемост на давностните срокове,
разпоредбата на чл. 115, ал. 1, б. „ж“ не следва да се тълкува разширително.
Срокът на погасителната давност спира да тече от деня на предявяване на иска
чрез подаване на исковата молба до влизане в сила на съдебния акт, с който
исковото производство приключва, съгласно правилата на чл. 296 ГПК.
Давностният срок се прекъсва при настъпване на определени в
закона обстоятелства. Нормата на чл. 116 ЗЗД също е от императивен порядък,
съдържа изчерпателно изброяване на основания за прекъсване на давността и не
може да се тълкува разширително. Съобразно чл. 116, б. „б“ ЗЗД давността се
прекъсва с предявяване на иска, но
само ако искът бъде уважен. При уважаване на иска изтеклият срок на
погасителната давност се заличава и започва да тече нова давност, която винаги
е петгодишна. Ако искът не бъде уважен, давността не се смята прекъсната - чл.
116, б. „б“ in fine ЗЗД.
Срокът на погасителната
давност не тече, докато трае съдебният процес относно вземането, което се
индивидуализира чрез посоченото основание и заявения петитум. За разликата над предявената част от
вземането давността не спира и не прекъсва.
Спиране и прекъсване на
срока на погасителната давност се проявява само относно иска, с който съдът е
сезиран и по който трябва да се произнесе с решението. Силата на пресъдено нещо
на влязлото в сила съдебно решение се разпростира само спрямо субективната и
обективна рамка на диспозитива на решението, постановено по съществото на
спора. В мотивите към т. 18 на ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на
ОСГК на ВКС се приема, че със сила на пресъдено нещо се ползва само решението
по отношение на спорното материално право, въведено с основанието и петитума на
иска като предмет на делото. Съгласно задължителните разяснения към т. 1 на ТР
№ 1/17.07.2001 г. по тълк. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, предмет на делото, образувано по частичния иск, е само част от
вземането.
Счита се, че искът е
предявен за цялото субективно материално право, респективно за пълния размер на
вземането при парични притезания, когато ищецът не е посочил, че предявява иска
като частичен. Ако от събраните по делото доказателства се установява, че
спорното право (вземането) е в по-голям размер от заявения с исковата молба,
това обстоятелство не дава основание за извод, че предявеният иск е частичен.
Разпоредбата на чл. 214, ал. 1, изр. 3, предл. 1 ГПК предоставя право на ищеца
до приключване на съдебното дирене в първата инстанция да измени размера на
предявения иск. В тази хипотеза след изменение на размера на иска спорното
право продължава да се претендира на същото основание и със същото съдържание,
като промяната е само по отношение на размера. Давността за вземането,
включително и за увеличената част, е прекъсната с исковата молба и е спряла да
тече докато трае исковият процес, защото пред съда е заявено цялото спорно
право, без да е посочено, че се предявява частичен иск.
Съгласно чл. 130, ал. 2 ЗСВ, „Тълкувателните решения и тълкувателните постановления са задължителни за
органите на съдебната и изпълнителната власт, за органите на местното
самоуправление, както и за всички органи, които издават административни
актове”.
Цитираното тълкувателно
решение по т.д. № 6/2016 г. на ОСГТК на ВКС е било образувано по въпроса:
„Предявяването на иска като частичен
и последвалото негово увеличаване по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК има ли за
последица спиране и прекъсване на погасителната давност по отношение на
непредявената част от вземането?”. По този въпрос двете колегии на ВКС са се
произнесли и са приели, че предявяването на иска за парично вземане като
частичен и последвалото негово увеличаване по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК нямат
за последица спиране и прекъсване на погасителната давност по отношение на
непредявената част от вземането.
Както беше посочено, в
мотивите на Тълкувателно решение е обсъждан и въпроса за спирането и
прекъсването на давността при предявен иск, който не е заявен като частичен, а в последствие е бил увеличен на
основание чл. 214, ал. 1 ГПК.
Изразеното в тази връзка становище в мотивите на ТР,
обаче, е извън поставения въпрос, на който е отговорило тълкувателното решение
и е извън диспозитива на същото, поради което не формира задължителна практика.
Задължително за
посочените в чл. 130, ал. 2 ЗСВ органи е тълкуването, което съдът е
дал в диспозитива на приетото тълкувателно решение и то по конкретния въпрос,
по който е бил сезиран. Аргумент за това е и приетото с т. 18 от ТР № 1 от
04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС. Мотивите на тълкувателния
акт не са задължителни за съдилищата и останалите органи, още повече по
въпроси, които не са били предмет на съответното тълкувателно дело.
В настоящият случай,
искът е предявен през 2007 г., като заявеното с него вземане е в размер на 300
лева. Искът не е заявен като частичен, а в последствие - през 2019 г., размерът
му е увеличен на 336 215 лева.
Съдът приема, че докато
трае съдебния процес давността е спряла да тече по отношение на първоначално
заявения размер от 300 лева, а за разликата до увеличения размер давността е
продължила да тече. Така за периода от 2007 г., когато е подадена исковата
молба, до 2019 г., когато е допуснато увеличението на цената на иска, давност е
текла по отношение на увеличението. Този период е по-дълъг от пет години.
Затова и вземането на ищците е основателно за сумата от 300 лева, а за
разликата до увеличения размер от 336 215 лева е погасено, поради изтичане
на предвидения в закона давностен срок.
Това разрешение
съответства и на приетото в мотивите по т. 7б на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013
г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. С него е разяснено, че „една от
проявните форми на изменение на иска е неговото увеличение при запазване на
основанието и вида на търсената защита. По своята същност увеличението на иска
представлява предявяване на нов, допълнителен иск към първоначалния относно
тази част на същото спорно право, която не е била заявена с първоначалния иск.
Увеличението на иска се предприема или когато искът първоначално е бил предявен
като частичен, или когато в хода на исковото производство ищецът установи, че е
допуснал грешка относно неговия размер.”
Отговорът по т. 1 от ТР
по тълк.д. № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС, касаещ давността при предявен частичен
иск, следва да намери приложение и при иск, който, макар и да не е заявен като
частичен, впоследствие е бил увеличен по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК (респ. чл.
116 ГПК – отм.). Аргумент за това се съдържат и в самите мотиви по т. 1 на ТР №
№ 3 от 22.04.2019 г. по тълк. д. № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС, в които е
посочено, че „давност не тече, докато трае съдебният процес относно вземането,
което се индивидуализира чрез посоченото основание и заявения петитум. За разликата над предявената част от
вземането давността не спира и не прекъсва”.
Противното становище
изхожда от това, че увеличението на исковата претенция се
разглежда, като форма на прецизиране на претендирания
размер, чрез която ищецът коригира свои грешки или неточности в преценката си,
за каквото прецизиране при увеличение от 300 лв. на 336 215 лв. трудно може да се говори.
В гражданското право
давността е правна последица на бездействието, но ако кредиторът няма правна
възможност да действа, давност не тече. Давността се прекъсва с предявяването
на иска и спира да тече, защото кредиторът не може да направи нищо за събиране
на вземането си докато исковият процес е висящ. Ако кредиторът бездейства - не
предявява за съдебно разглеждане вземането си в твърдяния размер, давността
тече, защото той може да избира дали да предяви вземането си или не. Давност не тече, докато кредиторът не е в състояние
да търси вземането си поради
възпрепятстване, което е извън контрола му и за което не може разумно да се
очаква, да бъде избягнато или преодоляно от него.
Влизането в сила на съдебно решение, с което правото на собственост се
установява не е такова препятствие, тъй като съдебното решение нито е
правопораждащ правото на ищеца (ищците) юридически факт, нито има отношение към
установяване размера на твърдяното право. Именно и поради това е неоснователно
възражението на ответника, че имущественото разместване е настъпило след
успешно проведения иск по чл. 108 ЗС.
И не на последно място – „докато трае съдебният процес относно
вземането“ по смисъла на чл. 115,
ал. 1, б. „ж“ ЗЗД се има предвид
наличието на процесуално правоотношение, което по отношение на ответника
възниква с връчване на препис от исковата молба. Едва тогава е налице „процес
относно вземането“, индивидуализирано с правопораждащ факт,
субекти и размер.
По тези съображения,
съдът приема, че ответникът дължи обезщетение за ползване на имота, през
процесния период, в размер на 300 лева. За разликата до пълния предявен размер
от 336 215 лева, исковете следва да се отхвърлят.
Ищците са заявили
претенцията си разделно – на всеки от тях по половината от дължимото
обезщетение. При вземането за неоснователно обогатяване не е налице солидарност,
тъй като такава не е предвидена в закона. Вземането има извъндоговорен
характер, поради което няма как такава солидарност да е уговорена. Поради това,
ответникът дължи разделно на всеки от ищците обезщетение съответстващо на
квотата им в собствеността. По делото се установи, че имотът е станал
собственост на Г.Я. на основание наследство и реституция, т.е. той е бил негова
лична собственост. Ищците са негови съпруга и син. На основание чл. 9, ал. 1 от
Закона за наследството частите им в собствеността са равни. Ето защо СБА дължи
на всеки от тях по 150 лева - обезщетение
за лишаване от ползването на собствения им имот.
Сумите са дължими ведно
със законната лихва, считано от датата на предявяване на исковата молба –
09.07.2007 г. до окончателното плащане.
Относно
разноските:
При този изход на спора, на ищците следва да се присъди сумата от
13.17 лева (14763,60*300/336215) от общо направените разноски в размер на 14 748.60
лева, от които: 13463,60 – платена държавна такса (15 лв., л. 1 от делото на
СРС и 13 448,60 лева, л. 139 от делото
на СРС), 1 000 лева – платено адвокатско възнаграждение (л. 72-73 от
делото на СРС), 300 лева – депозит за
експертиза (л. 126 от делото на СРС).
Ответникът
не е представил доказателства за извършени разноски (представени са пълномощни
– л. 83 от делото на СРС и л. 8 от делото на СГС), поради което и такива не му
се присъждат.
Така мотивиран, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, 20 състав,
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА
С. „С.НА Б.А.“, ЕИК ********,
със седалище и адрес на управление: гр. София, СО-район „Триадица“, ул. „********,
да заплати на В.Д.А., с ЕГН: **********,
с адрес: ***, и М.Г.Я., с ЕГН: **********,
с адрес: ***, на основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, сумата от по 150 лева - обезщетение
за ползването на УПИ I-1474 в кв. 7 на местност „НПЗ Хладилника – Витоша”, гр.
София, за периода от 09.07.2002 г. до 09.07.2007 г., ведно със законната лихва,
считано от 09.07.2007 г. до окончателното плащане,
както и сумата от 13.17 лева –
разноски по делото, като
ОТХВЪРЛЯ
исковете за разликата от по 150 лева до пълните предявени размери от по
168 107.50 лева, като погасени по давност.
РЕШЕНИЕТО може да се
обжалва с въззивна жалба пред
Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: