РЕШЕНИЕ
№ 225
гр. Карлово, 13.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КАРЛОВО, ІІ-РИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесети юни през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Владимир Ст. Иванов
при участието на секретаря Снежанка В. Данчева
като разгледа докладваното от Владимир Ст. Иванов Гражданско дело №
20215320101359 по описа за 2021 година
Производството е по иск с правно основание чл. 26, ал.1 ЗЗД
предявен от Б. Д. И., ЕГН: **********, от гр. С., ул. „И. В.“ № **, чрез адв.
Е. И., съдебен адрес: гр. П., ул. „Х. К.“ №* против „И. Ф.“ ЕООД, ЕИК
**********, със седалище и адрес на управление: гр. С., ул. „Б.“ №**,
представлявано от Б. Н..
Ищцата твърди, че на 14.07.2020 г. сключила с ответното дружество
договор за кредит, по силата на който й били предоставени в собственост
заемни средства в размер на 2000 лева, при фиксиран лихвен процент по
заема 40,15%, годишен процент на разходите – 48,30% и срок за погасяване
на заема 720 дни.
Твърди, че съгласно договора за заем, същият следва да бъде
обезпечен с поне едно от следните обезпечения: две физически лица -
поръчители, всяко от които да отговаря на следните изисквания: да представи
служебна бележка от работодател за размер на трудово възнаграждение;
нетният размер на осигурителния му доход да е в размер над 1000,00 лева; да
работи по безсрочен трудов договор; да не е заемател и поръчител по друг
договор за паричен заем; да няма неплатени осигуровки за последните две
1
години; да няма задължения към други банкови и финансови институции или
ако има - кредитната му история в ЦКР към БНБ една година назад да е със
статут не по - лош от „Редовен“ или да представи банкова гаранция с
бенефициер - заемодателят, за заемната сума, със срок на валидност - 30 дни
след крайния срок на плащане на задължението по договора. В случай на
неизпълнение от страна на кредитополучателя на условията визирани в
договора, същият дължал неустойка на кредитора в размер на 970,02 лева,
която той следвало да престира разсрочено заедно с погасителната вноска, с
която неустойка падежното вземане нараствало значително. Ищцата усвоила
изцяло заемния ресурс, но не дължала плащания за лихва и неустойка, тъй
като договорът за кредит бил нищожен, поради следните съображения:
Счита, че посоченият в договора фиксиран лихвен процент в размер
на 40,15% не отговаря на действително приложения лихвен процент, тъй като
уговорената неустойка представлявала добавък към договорната лихва.
Поради по-високия лихвен процент нараствала и стойността на годишния
процент на разходите /доколкото възнаградителната лихва е един от
компонентите му/, но същият не бил обявен на потребителя и не бил посочен
в чл.2 от договора в действителния му размер в нарушение на изискванията
на чл. 5 и на чл. 11, т. 10 от ЗПК. Счита, че с договорения фиксиран лихвен
процент в размер на 40,15 %, към който се кумулира вземането,
представляващо скрита печалба визирана в договора за неустойка, с която
кредиторът допълнително се обогатява, се нарушават добрите нрави и се
внася неравноправие между правата и задълженията на потребителя и
доставчика на финансова услуга в разрез с изискванията на
добросъвестността и в негов ущърб, което води до нищожност на
договорното съглашение.
Твърди, че възнаградителната лихва съставлява цена за
предоставеното ползване на заетата сума. Когато е налице явна
нееквивалентност между предоставената услуга и уговорената цена, се
нарушавал принципът на добросъвестност при участие в облигационните
отношения. Съгласно Решение № 452/25.06.2010 г. по гр. д . № 4277/2008г. на
ВКС, IV г.о. „понятието добри нрави предполага известна еквивалентност
на насрещните престации и при тяхното явно несъответствие се прави
извод за нарушение, водещо до нищожност…“ Когато едната престация е
предоставяне в собственост на парични средства, то насрещната престация -
2
заплащане на възнаградителна лихва следвало да се съизмерява както със
стойността на отпуснатия заем, така и със срока, за който се уговаря връщане
на заетата сума, и с обстоятелството, дали заемът е обезпечен /доколкото
цената калкулира и риска на заемодателя от невъзможността да си върне
заетата сума/.
Съдебната практика приемала, че при формиране размера на
възнаградителната лихва, макар нормативно да не е установен императивен
лимит, обективен критерий за добросъвестното й определяне можел да бъде
размерът на законната лихва, без обаче тя да може да се приеме като
максимален размер. Трайно се приемало, че противоречаща на добрите нрави
е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния
размер на законната лихва, а за обезпечени кредити - двукратния размер на
законната лихва. В тази насока: Решение № 906/30.12.2004 г. по гр. д.
1106/2003 г. на ВКС, 2 г. о.; Решение № 378/18.05.2006 г. по гр. д. 315/2005г.
на ВКС, 2 г. о.; Решение № 1270/09.01.2009 г. по гр. д. 5093/2007 г. на ВКС, 2
г. о.; Определение № 901/10.07.2015 г. по гр. д. 6295/2014 г. на ВКС, 4 г. о.В
тази насока: Решение № 906/30.12.2004 г. по гр. д. 1106/2003 г. на ВКС, 2 г.
о.; Решение № 378/18.05.2006 г. по гр. д. 315/2005г. на ВКС, 2 г. о.; Решение
№ 1270/09.01.2009 г. по гр. д. 5093/2007 г. на ВКС, 2 г. о.; Определение №
901/10.07.2015 г. по гр. д. 6295/2014 г. на ВКС, 4 г. о.
По аргумент от цитираните решения, при необезпечени заеми
възнаградителната лихва следвало да не надхвърля повече от три пъти
законната лихва. В настоящият случай договорената между страните лихва
надхвърляла повече от три пъти законната, което представлявало нарушение
на добрите нрави, като критерий за норми на поведение, установени в
обществото, на основание на това, че тя не отговаря на действителните
параметри на договора, тъй като към нея се кумулирала уговорената в
договора неустойка. Реално прилаганата договорна лихва накърнявала
договорното равноправие между страните, противоречала на добрите нрави и
била в разрез с принципа на добросъвестността при договарянето, поради
което клаузите, въз основа на които кредиторът се обогатява неоснователно
се явявали нищожни. Поради това, че нищожните уговорки не произвеждат
никакво действие, следвало да се приеме, че лихва не е уговорена между
страните по процесния договор и такова задължение не е възникнало за
ищцата.
3
Договореният размер на възнаградителната лихва противоречал на
добрите нрави, тъй като тя не отговаряла на действителните параметри по
договора, с която следва да се увеличи и стойността на реално приложения
годишен процент на разходите. Съгласно договора, заемополучателят
следвало да представи обезпечение визирано в договора, като в противен
случай същият дължал неустойка на кредитора в размер на 970,02 лева.
Преценката за нищожност на неустойката, поради накърняване на
добрите нрави следвало да се прави за всеки отделен случай към момента на
сключване на договора, като можели да бъдат използвани някои от следните
примерно изброени критерии – естеството им на парични или непарични и
размерът на задълженията, които се обезпечават с неустойка, дали
изпълнението е обезпечено с други правни способи, вид на уговорената
неустойка и на неизпълнението, съотношение на размера на уговорената
неустойка и очакваните от неизпълнението вреди. Или, освен примерно
изброените критерии, съдът можел да съобрази и други наведени в
производството, но при всички случаи бил задължен да ги разгледа,
съобразно всички събрани по делото доказателства и направени доводи, като
ги съотнесе към доводите на ищцата съгласно разясненията в задължителната
тълкувателна практика на ВКС.
По силата на чл. 92 от ЗЗД неустойката представлявала
предварително определено обезщетение за вредите от неизпълнението и
обезпечавала изпълнението на договора, а в съдебната практика и в правната
доктрина се приемало безпротиворечиво, че тя може да има и санкционна
функция.
В случая неустойката за неизпълнението на задължението за
осигуряване на поръчители или представяне на банкова гаранция загубила
присъщата на неустойката обезщетителна функция, защото чрез нея не се
обезщетявали вреди от самостоятелни и сигурни неблагоприятни последици
за кредитора, тъй като щети за кредитора щели да възникнат единствено при
настъпила неплатежоспособност на главния длъжник и при невъзможност
вземанията по договора да бъдат събрани принудително от неговото
имущество, като в този случай нямало да съществува възможност те да бъдат
събрани и от имуществото на лицата, които биха учредили лично
обезпечение. Предвидената неустойка в размер на 970.02 лева загубила
4
присъщите за неустойката обезщетителна функция, без да зависи от вредите
от неизпълнението на договорното задължение и по никакъв начин не
кореспондирала с последици от неизпълнението. Заемодателят не търсел
обезпечение на вземанията си по договора за кредит, тъй като обезщетението
не служело за обезпечаване на изпълнение на задължението за погасяване на
главницата и договорната лихва по дълга, а за неизпълнено условие за
отпускане на кредита. Предвидено било да се кумулира към погасителните
вноски, като по този начин водело до скрито оскъпяване на кредита и
създавало единствено предпоставки за неоснователно обогатяване на
заемодателя за сметка на потребителя, което било в противоречие със
задължението за договаряне съобразно принципа за спазване на добрите
нрави.
На плоскостта на конкретния казус били предвидени следните
ограничения, създаващи условия кредитополучателят да не може да изпълни
договорното си задължение: за кредит от 2000,00 лева, заемателят се
задължил да осигури поръчителство на физическо лице с трудово
възнаграждение в размер на най-малко 1000,00 лева, т.е. лица, които месечно
получават доходи всеки от тях в пъти повече на предоставената в заем сума;
ограничение в процесния договор за заем било налице и по отношение на
изискванията относно лицата, които може да поръчителстват – само
физически, не и юридически лица; гарантите трябва да получават минимален
осигурителен доход поне 1000,00 лева, която трябва да произтича само от
сключен безсрочен трудов договор. Ограничението относно получавания
трудов доход било необосновано, тъй като физическо лице можело да
получава доходи от граждански правоотношения, например като управител
или изпълнителен директор на търговски дружества, а освен това да
разполага със движимо и недвижимо имущество, с което ще отговаря
съгласно чл. 133 от ЗЗД.
Така недобросъвестно и в ущърб на потребителя, небанковата
финансова институция поставила към ищцата неизпълними изисквания, за да
обоснове получаването на допълнителна печалба в нарушение на
ограниченията по чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
Неустойката била договорена в нарушение на изискванията на
добросъвестността и излязла извън присъщата й обезпечителна функция.
5
В добросъвестните отношения, легитимният кредиторов интерес бил
да получи обезпечение преди сключването на договора, за да се гарантира
срещу евентуалното пълно или частично неизпълнение от страна на
заемополучателя. Нямало житейска и правна логика един кредитор да
престира без наличие на обезпечение, т.е. да е поел риска от евентуалното
неизпълнение и да изисква едва след сключването на договора да му бъде
предоставено обезпечение на дълга, тъй като на практика така се лишавал от
гаранции срещу неизпълнението. Нормално и логично било след като
заемодателят поставя такива условия на заемателя, за да му отпусне кредит,
то при липсата на някои от тях, той да не отпусне заема. Дори да се приемело,
че кредиторът реално е имал за цел, макар и след сключването на договора, да
си осигури достатъчни обезпечения, той щял да договори достатъчен и
разумен срок за осигуряване на поръчителство и алтернативно и на други
възможни за потребителя на небанкови финансови услуги обезпечения,
създаващи гаранции, че той ще може да се удовлетвори за вземанията си.
Явно било, че кредитодателят не търсил обезпечение, тъй като поставил
ограничения и дал и неизпълнимо кратък срок за осигуряване на поръчители -
едва три дни след сключване на договора. Поставянето на изискването за
осигуряване на лично обезпечение противоречало на целта на Директива
2008/48, транспонирана в ЗПК. От член 8, параграф 1 от Директива 2008/48 в
светлината на съображение 28 ставало ясно, че преди сключването на договор
за кредит кредиторът е длъжен да направи оценка на кредитоспособността на
потребителя. като при необходимост това задължение може да включва да се
направи справка в съответната база данни. Задължение за предварителна
оценка на платежоспособността на длъжника преди отпускане на кредита
произтичала и от разпоредбата на чл.16 от Закона за потребителския кредит.
В този смисъл в съображение 26 от Директивата се посочвало, че в
условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да
не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без
предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите членки следва да
упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и да
приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в
случаите, в които те не процедират по този начин.
Преддоговорното задължение на кредитора да направи оценка на
кредитоспособността на кредитополучателя имало за цел да предпази
6
потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност, допринасяло за
постигането на целта на Директива 2008/48 да им осигури високо, адекватно
и равностойно ниво на защита на интересите им /съображения 8, 9 , 23, 24,
43, 45 от Директивата/. В този смисъл: параграф 40-43 от Решение от 27
03. 2014 г. по дело С-565/12 на четвърти състав на СЕС.
В този смисъл клауза, която предвижда, че се дължи възнаграждение
за осигуряване на поръчител, била в пряко противоречие с целта на
Директивата. На практика такава клауза прехвърляла риска от неизпълнение
на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на
платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водела до
допълнително увеличаване на размера на задълженията. По този начин на
длъжника се вменявало задължение да осигури възнаграждение за
обезпечение, с което дългът му нараствал, тоест опасността от
свърхзадлъжнялост на длъжника се увеличавала. Съдът имал задължение да
се придържа към Директивата при тълкуването на националния закон, като
той следвало да се тълкува изцяло във връзка и с оглед целите на директивата
(решения по дела С-106/89 Maгleasing и 14/83 Von Colson).
Кредиторът в настоящият случай поел риск да отпусне реално
необезпечен и само евентуално обезпечаем кредит, поради което
неблагоприятните последици за кредитодателя били самопричинени. Той не
спазил своето задължение за предварителна оценка на кредитоспособността
на кредитополучателя, поради което финансовата институция не можела да
черпи права за себе си от собственото си противоправно поведение, за да
изведе легитимен интерес да претендира описаната неустойка.
Неустойката по спорния договор имала санкционен характер, но
поставянето на условие за обезпечение на задължение за всяка вноска с
поемане на поръчителство от физическо лице, което да отговаря на
изисквания, създаващи значителни за изпълнението им препятствия,
противоречало на принципа на добросъвестността, тъй като цели да създаде
предпоставки за начисляването на неустойката. По изложените съображения,
неустойката влязла в разрез с добросъвестността извън присъщите й функции.
Предвидено било тя да се кумулира към погасителните вноски като по този
начин водела до скрито оскъпяване на кредита. По същество тя била добавка
към възнаградителната лихва на търговеца - заемодател и го обогатявала
7
неоснователно, доколкото именно лихвата би се явила цена на услугата по
предоставения заем и в този смисъл би представлявала и печалбата на
заемодателя. Договорена при тези условия тя представлявала допълнителна
облага-печалба към възнаградителната лихва, без обаче тя да бъде обявена по
този начин на потребителя по реда на чл. 5 от ЗПК и без тя да бъде включена
в договорното съдържание като договорна лихва и като част от ГПР,
съобразно императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК.
Съгласно чл.5 от ЗПК, преди потребителят да е обвързан от предложение или
от договор за предоставяне на потребителски кредит, кредиторът или
кредитният посредник следвало да предостави своевременно на потребителя
съобразно изразените от него предпочитания и въз основа на предлаганите от
кредитора условия на договора необходимата информация за сравняване на
различните предложения и за вземане на информирано решение за сключване
на договор за потребителски кредит. Информацията по чл. 5, ал.1 се
предоставяла във формата на стандартен европейски формуляр за
предоставяне на информация за потребителските кредити съгласно
приложение № 2. На плоскостта на настоящият казус, не било извършено
отнапред разясняване на потребителя на клаузите във връзка с крайните
задължения по договора. Видно от съдържанието на договора за предоставяне
на паричен заем и представения стандартен европейски формуляр, поради
неспазване на изискванията на чл. 11, т. 9 и т. 10 от ЗПК, същите били
изготвени без заемателят да е бил запознат с действителния размер на ГПР.
Както разходите на търговеца, така и печалбата му, следвало да са
включени в посочения в договора фиксиран лихвен процент, чиито стойности
в конкретния казус не отговаряли на действителните параметри по договора.
Чрез уговореното в договора се въвеждал още един сигурен източник на
доход на икономически по-силната страна. От една страна, неустойката била
включена като падежно вземане - обезщетение на кредитора, а от друга –
същата била предвидена в размер, който не съответства на вредите от
неизпълнението, тъй като била съизмерима с предоставената сума по кредита.
По този начин се заобикаляло ограничението в чл.19, ал.4 ЗП при определяне
ГПР.
Поради невключването на неустойката в посоченият в
потребителския договор размер на ГПР, последният не съответствал на
действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение, тъй
8
като реалния лихвен процент не отговарял на реализирания, увеличен със
скрития добавък от неустойката. Посочването в кредитния договор на размер
на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните,
представлявало „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл. 68 д,
ал. 1 и ал. 2, т. 1 от Закона за защита на потребителите. С преюдициално
заключение по дело С-453/10 било прието, че използването на заблуждаващи
търговски практики представлява един от елементите, на които може да се
основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по
смисъла на чл. 143 и сл. от ЗЗП. Клауза в договора, сочеща неверен ГПР, била
в пряко противоречие с изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и на чл.
143, т. 19 от ЗЗП и като заблуждаваща потребителя била неравноправна и не
била породила правно действие, съгласно чл. 146, ал. 1 ЗЗП. Нищожността на
клаузата, регламентираща основен реквизит от същественото съдържание на
договора за потребителски кредит – ГПР, имала за правна последица
изначална недействителност на цялото заемно съглашение на основание чл.
22 ЗПК.
Съгласно чл.22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 11,
ал.1, т. 9 и т. 10 от ЗПК да бъде посочен точният размер на дължимия
лихвен процент и на ГПР, договорът за потребителски кредит като
недействителен не пораждал права и задължения за страните по заемното
правоотношение. По силата на чл.23 от ЗПК, в този случай потребителят
дължал само чистата стойност на кредита, но не дължал лихва или други
разходи по кредита, поради което ответникът нямал правно основание да
претендира исковите суми, тъй като следвало в ГПР и във ГЛП да бъде
посочено вземането на кредитора за лихва, прикрито като неустойка,
представляващо част от компонентите на ГПР.
Съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗЗД било възможно договор да бъде само
частично недействителен. Нищожността на отделни части от договора
можела да доведе до нищожност на целия договор, само ако частта не може
да бъде заместена по право от повелителни правила на закона или ако не
може да се предположи, че договорът би бил сключен без недействителната
му част. На плоскостта на процесния казус, нищожните клаузи на договора
относно определянето на процента на възнаградителната лихва не можели да
се заместят по право от повелителни норми на закона, тъй като законодателят
не бил въвел императивни размери на цените на кредитите, а и с оглед на
9
задължителното тълкуване с редица преюдициални заключения на Съда на
ЕС. Неприложима била и втората хипотеза на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД, тъй като
договорът за потребителски кредит не можел да бъде сключен без
недействителната му част, тъй като той нормативно бил уреден като
възмезден и кредиторът нямало да го сключи без определено възнаграждение
за отпуснатия кредит. Поради това се формирал изводът, че
недействителността на уговорката относно договорната лихва води до
нищожността на целия договор. Аргумент за недействителност на договора
на това основание можел да се почерпи от обстоятелството, че съгласно по-
пълната защита, дадена на потребителя със ЗПК - чл. 22 от ЗПК, при
неспазване на императивните изисквания към договора за кредит, уредени в
чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал.1, т. 7-12и 20 и чл. 12, ал. 1, т.7 - 9 ЗПК, сред които са
точното определяне на възнаградителната лихва - чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК,
договорът за потребителски кредит се явява изцяло недействителен. От
изложеното следвало, че законът поставя важен акцент на посочената
уговорка относно цената на заемните средства - поради възмездния характер
на договора за потребителски кредит, в момента на сключването му и с оглед
внасяне на яснота относно правата и задълженията на потребителите и за по-
пълна защита на интересите им, трябва да бъдат уговорени лихвения процент
по кредита /чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК. Нищожността на клаузата, регламентираща
част от реквизитите на договора за потребителски кредит – лихвения процент,
представляваща част от същественото съдържание на договора, правела
цялото заемно съглашение нищожно. Това разрешение отговаряло и на
задължителното тълкуване на Директива 93/13 относно неравноправните
клаузи на Съда на Съюза, който приемал, че Директивата допуска
възможността, при спазване на правото на Съюза, сключен между продавач
или доставчик и потребител договор, съдържащ една или няколко
неравноправни клаузи, да бъде обявен за нищожен в неговата цялост, когато
се окаже, че това гарантира по-добра защита на потребителя (в този смисъл
Решение по делоС- 453/10, Peгenicova и Peгenic, точка 35 и С-397/11,
EгikaJoгos, точка 47).
Ищцата моли, съдът да постанови решение, с което бъде прогласена
нищожността клаузата на чл.3, ал.2 от Договор за предоставяне на кредит от
разстояние №303796 от 14.07.2020 г., сключен между нея и „И. Ф.“ ЕООД,
предвиждаща заплащане на неустойка, като накърняваща добрите нрави, а в
10
условията на евентуалност – като заобикаляща материално - правните
изисквания на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, накърняващи договорното равноправие
между страните и нарушаваща предпоставките на чл. 11, т. 9 и 10 от ЗПК
относно същественото съдържание на потребителските договори за кредит.
С отговора на исковата молба ответното дружество, чрез юрк. А. Г.,
оспорва иска, като излага следните съображения:
Ищецът не бил извел правен интерес от завеждане на настоящия иск.
Договорът за кредит не бил погасен. Ищецът можел да предоговори клаузи по
договора за кредит. Следователно не се виждал интереса просто да прогласи
за нищожна една клауза. Същевременно, видно от представения договор за
кредит, то предметът на иска бил с размер равен на размера на неустойка. От
това било видно, че няма плащания по договора. Следователно не можело да
последва искане за възстановяване на определени суми. Нито ищеца бил
посочил, че има каквато и да е друга цел, като такава не била видна от
поведението му. От приложените доказателства за извършени от ищцата
плащания не ставало ясно на какво основание са направени. Направени били
след датата на бланката, която ищцата считала, че е договор. Ако се допусне,
че са по повод договор, то следвало да се приложи общият принцип, че се
прихваща от всички вземания за съответната вноска. Следователно с
плащането си ищцата признала основанието по което е платила – клаузата,
чиято нищожност цели. С оглед гореизложеното, исковата молба била
недопустима, поради липса на правен интерес.
Исковата молба била неоснователна, поради следното:
Ищцата не доказала, че договорът за кредит е надлежно сключен,
което било предпоставка за прогласяването на нищожността, поради което
иска бил недоказан. Всеизвестно било, че за да е нищожен един договор, то
той трябва да бъде сключен. В случая ищцата не доказала, че договорът за
кредит е сключен. Нямало доказателства, че има волеизявления за сключване,
от която и да е от двете страни. Неподписан бланков текст не доказвал нищо.
Понастоящем възможността да се привеждат доказателства и да се правят
доказателствени искания за тези обстоятелства била преклудирана с подаване
на исковата молба. В тази връзка ответникът изрично заявява, че по никакъв
начин от волеизявления и действия на „И. Ф.“ ЕООД не можело и не трябвало
да се прави извод или да се приемат, че признават факта на сключване на
11
твърдения от ищцата договор за кредит. Всички съждения, по които се
позовава ответникът, се базирали на предоставения екземпляр от самия ищец.
В тежест на ищеца било да докаже, наличие на договор за кредит. От
приложените доказателства – неподписан договор, не можело да се направи
извод в тази насока. Липсвали волеизявления на страните. Поради това и не
била налице задължителната предпоставка - наличие на договор, за да се
прогласи нищожност на дадена клауза.
На следващо място, ищцата доброволно правила плащания в полза
на „И. Ф.“ ЕООД след датата на бланковия текст, който била приложила.
Поради това, дори да има договор, то тя била признал всички клаузи по него,
чрез плащането им. Поради това следвало да се приложи чл. 76, ал. 1 от ЗЗД.
От приложените доказателства за плащания не се виждало на какво основание
са направени. Ако се допусне, че са по повод договор, то следвало да се
приложи общият принцип, че се прихваща от всички вземания за съответната
вноска. Противоречало на здравия разум някой да погасява с основание само
три имена и ЕГН и изведнъж да заявява, че всъщност не е трябвало да плати
част от вече платеното. Независимо от причините, това поведение било
недопустимо от правна и морална гледна точка.
Не отговаряло на истината твърдението, че към договорната лихва
следва да се включи сумата за неустойка. Неустойката не била вземане, което
има общо с договорната лихва. Въпросната клауза била самостоятелна и не
целяла възнаграждение, за разлика от договорната лихва. Тя можела да бъде
уважена или не, но по никакъв начин не можела да се сумира с друго вземане
по договора за кредит. Подобно нещо било недопустимо. При приложение на
същото логическо основание, липсвала пречка и главницата да се добави към
лихвата. Шиканирало се от ищцата с това „какво се включва“ в ГПР,
независимо че законодателят го бил описал изключително точно, конкретно и
ясно. Поради това не следвало да се приемат подобни аргументи за
повишаване размера на ГПР.
Ищцата била потребител на договори за кредит с аналогично
съдържание на процесния. Поради това следвало подробно да е познавала
изискването кога и как следва да представи съответните обезпечения. Също
така договорът й бил предоставен за запознаване, вследствие на което тя
видяла срока на изискването. Неустойката по договора за кредит изпълнявала
12
и трите си законни функции: санкционна, обезщетителна и обезпечителна. В
случая санкционната функция била застъпена по-силно. Тя се изразявала в
размера й. Това била определяната в теорията „наказателна неустойка“.
Независимо от това били налице и другите две функции: обезщетителна и
обезпечителна. Обезщетителната се изразявала в следното: с начислената
сума се покриват вредите от забавата от плащането, както и разходите, които
се извършват за принудително събиране на сумата. Обезпечителната функция
се извеждала от въздържащия ефект, който имало заплащането на сума, в
случай че не е предоставено обезпечение. В този смисъл клаузата била
законосъобразна.
Твърдението, че липсата на еквивалентност води до нарушаване на
добрите нрави, не отговаряло на истината. Понятието „добри нрави“ се
отнасяло към предмета на договора и държало сметка за това дали той
(предмета на договора) отговаря на закона и добрите нрави. В случая
предметът на договора е договорът за кредит в цялост, а не компонент от
него. Поради това не отговаряло на истината, че той противоречи с добрите
нрави, още повече, че не било изяснено и надлежно понятието на „добри
нрави“. С оглед изложеното било видно, че размерът на ГПР е
законосъобразен.
Ответникът не споделя възраженията срещу ГПР, изложени на
различни места в исковата молба. В договора за кредит се съдържали всички
изискуеми от закона данни за изчисляване на ГПР. Съгласно формулата в
ЗПК единственият компонент в договора, който отговаря на условията да се
включи при изчислението на ГПР, била договорната лихва. Друго вземане
подходящо за включване във формулата нямало. Странно било и
твърдението, че не е ясно как договорната лихва се съотнася към ГПР. Тя
била единственият компонент, въз основа на който се изчислява ГПР.
Формулата се съдържала в ЗПК. Неустойката била санкция за договорно
неизпълнение. Тя нямала правната природа на договорна лихва
(възнаграждение за ползване на главницата), за да е разход по кредита.
Поради това включването й във формулата било неправилно. Поради това
твърдението се явявало неоснователно. Цялостно всички разсъждения
касаещи ГПР не били подкрепени от каквито и да е доказателства, в т.ч., че
Б.И. е била заблудена, както и твърдения реален размер на ГПР. Те били
откъслечни твърдения (разпръснати на две страници) без каквито и да било
13
доказателства към тях. В този смисъл несъстоятелни били и твърденията, че
„И. Ф.“ ЕООД погрешно е изчислило ГПР. Лишено от смисъл било
твърдението, че погрешното изчисление води до нищожност. Погрешното
изчисление било техническа грешка, a не основание за недействителност.
Следвало да се подчертае, че директивата няма пряко приложение, както и
решенията на СЕС. Те можели да се ползват при тълкуване на вътрешен акт,
но не и да са обект на „сравнителпоправен анализ“ особено по отношение на
решения на съд. Непознаването на актовете на ЕС и безразборното им
цитиране водещо и до смесване на основни правни институти било в основата
на твърденията касаещи ГПР.
Несъстоятелно било и твърдението, че договорът е нищожен поради
незаконосъобразна договорна лихва. Фиксираният лихвен процент бил
законосъобразно определен с оглед спецификите на отпусканите договори за
кредит. Специфичното при тези договори било, че не съществува пряк
физически контакт между кредитодател и кредитополучател, поради което
рискът (най - вече от измама) бил значително по-висок, спрямо банковите
кредити. Друга особеност бил начинът за сключване – изисквало се
закупуване и поддръжка на технически средства, с които се осъществява
сключването и последващото доказване на сключване на договори по ЗПФУР.
За разлика от тях, „типичните“ кредити (включително и банковите), се
сключвали с простото полагане на подпис с химикал, като се доказвало се
прилагането на копие от този договор. Това неминуемо изисквало по-голям
финансов ресурс, като при евентуален спор се затруднявало доказването.
Този тип кредити имали, също така социалната функция да кредитират
клиенти с лоша кредитна история. Потребителите имали желанието да се
справят с проблемите си и да „изчистят“ старите си дългове, но поради
редица социални трудности (като например некоректни работодатели) били в
положение да се нуждаят от нов кредит. Това обстоятелство също
повишавало риска за кредитодателя. Имало и други специфики, които били
ирелевантни за настоящия спор. С оглед гореизложеното било видно, че
повишеният риск предполага и повишена цена за този риск, изразяваща се в
размера на лихвата, който бил с около 5 до 15 % над този на банките. Лихвата
била в рамките на закона и определените критерии определени от
съвременната съдебна практика. Цитираните съдебни решения в подкрепа, че
лихвения процент е прекомерен, били морално остарели. По време на
14
постановяването на повечето от тях въобще не съществувал ЗПФУР –
законът, по който е сключен процесния договор. Що се отнася до останалите,
то пазарът на този тип кредитиране не бил на сегашните си нива и в
съвременният си вид. Следвало да се има предвид, също така че понастоящем
няма задължителна практика на ВКС, освен тълкувателните решения и
тълкувателните постановления, все още не били изгубили сила. Поради това
настоящия състав на съда не следвало да е обвързан с възражението на
ответника и твърдението за размер от два или три пъти законна лихва. Тя
сама по себе си нямала задължителен характер, още по-малко била от
значение по дела, в които видът на лихвата, дори не бил от вида, по повод на
който е постановено цитираното решение. Напротив изпълнявайки основната
си конституционна функция на съдник и чл. 2 от ГПК – дължимост на защита,
настоящият състав следвало да се абстрахира от старата и неактуална
практика и да правораздава въз основа на фактите, а не на „цитирани
решения“. Следвало да определи лихвен процент непротиворечащ на добрите
нрави, да съобрази гореизложеното и да го определи по вътрешно убеждение.
Видно било, че настоящия такъв от 40.15 % не противоречи на добрите нрави.
Съвременната практика приемала, че противоречащ е лихвен процент по
договори за кредит от разстояние и предоставяни в кратки срокове е над
50.00%. Материята за уредбата на договорната лихва на този тип кредитиране
била „жива“, поради което било редно да се следва само и единствено
актуалната съдебна практика: Решение № 69086 от 13.03.2020г. по гр.д.
3899/2019п, 124 с-в. на СРС, Решение № 81301 от 03.05.2020г. по гр.д.
2914/2019г., 60 с-в, на СРС, Решение от 29.01.2020г. но гр.д. № 78134/2018г.,
36 с-в. на СРС, Решение № 49925 от 22.02.2020г., по гр.д. 53448/2018г„ 125 с-
в. на СРС, Решение № 331 от 09.04.2020г, по гр.д. 1254/2019г., 1 с-в, на PC Д.
и др.
Ответникът оспорва и твърдението, че клаузата за неустойка е
нищожна. Неустойката по договора за кредит изпълнявала и трите си законни
функции: санкционна, обезщетителна и обезпечителна. В случая
санкционната функция била застъпена по-силно. Тя се изразявала в размера й.
Това била определяната в теорията „наказателна неустойка“. Независимо от
това били налице и другите две функции: обезщетителна и обезпечителна.
Обезщетителната се изразявала в следното: с начислената сума се покриват
вредите от забавата от плащането, както и разходите, които се извършват за
15
принудително събиране на сумата. Обезпечителната функция се извеждала от
въздържащия ефект, който имало заплащането на сума, в случай че не е
предоставено обезпечение. В този смисъл клаузата била законосъобразна.
Размерът на неустойката бил определен от размера на главницата, която се
обезпечава.
По повод твърдението, че няма данни за настъпване на вреди от
непредоставянето на неустойка, ответникът заявява, че поначало наличието
на вреди не е необходимо да има, за да се предвиди клауза за неустойка.
Нямало данни договорът за кредит да е изплатен. Следователно вреди можело
тепърва да възникнат от забавата на кредитополучателя.
Не било вярно и твърдението на ищцата, че не била извършена
оценка на кредитоспособността. Оценка на кредитоспособността била
извършена и то надлежно и правилно. И. имала изплатен договор. Видно
било, че методиката на оценка на този клиент е правилна. В противен случай
нямало да има надлежно погасен договор. Следователно било неоснователно
твърдението, че не е направена оценка на кредитоспособността й.
Начислената и описана по-горе неустойка се начислявала не с цел да не се
направи оценка на кредитоспособността, а заради неизпълнение на
задължение за предоставяне на обезпечение. Изискването за обезпечение
било производно на оценката на кредитоспособността – счело се е, че трябва
да се предостави такова, за да се отпусне кредита в хода на оценката. Също
така самата неустойка се заплащала в пари, т.е. тя по никакъв начин не се
отразявала на нуждата от правилна оценка на кредитоспособността и дали
потребителят няма да може да заплати по-малка или по-голяма сума било
ирелевантно.
Неоснователно било твърдението, че договорът е нищожен на
основание чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 във вр. с чл. 22 от ЗПK.
По повод т. 9 – лихвеният процент по договора бил фиксиран, а не
референтен. Следователно цитираната разпоредба въобще не била приложима
към настоящия иск. Съответно нямало и основание за прогласяване на
нищожност.
По повод групата възражения срещу ГПР – аргументация била
изложена по-горе.
Неоснователно било твърдението, че не може да се приложи чл. 26,
16
ал. 4 от ЗЗД.
По повод хипотезата, че може да се замести от повелителни норми
на закона – вярно било, че законодателя не е предвидил императивни норми,
които да регулират размера на договорната лихва. Все още понякога се
прилагало разбирането, че горната граница на лихвата е два пъти размера на
законната при обезпечен кредит и три пъти при необезпечен кредит. По
същите неписани правила, по които се прилага остарялата и неактуална
практика от 2005г. (вместо индивидуална преценка), то можело да се направи
аналогия с чл. 92, ал. 2 от ЗЗД и да се редуцира размера на договорната лихва.
По повод хипотезата, че договор за кредит може да бъде сключен и
без клауза за договорна лихва – това била често срещана хипотеза в сектора.
Обикновено се прилага в с цел привличане на нови първоначални клиенти.
Също така дружеството имало практика по опрощаването им. Следователно
не можело да се формира изводът, твърдян от ищцата. В този смисъл
ответникът изрично заявява, че договорът би могъл да бъде сключен и
липсата на договорна лихва не е основание за прогласяване на нищожност на
договора за кредит.
С оглед гореизложеното, намира, че и двете хипотези са приложими.
Отново се подчертава, че искът е само и единствено за прогласяване
на нищожност, като не е съчетан с иск за неоснователно обогатяване. Поради
това и последиците от прогласяване на нищожността следвало да са
описаните в чл. 23 от ЗПК или чл. 34 от ЗЗД - двустранна реституция.
Ответникът моли съда да отхвърли иска и да му присъди разноските
по делото.
От събраните по делото доказателства, отделно и в тяхната
съвкупност, съдът намира за установено от фактическа страна следното:
Представен е по делото в писмен вариант договор от 14.07.2020 г. за
предоставяне на кредит от разстояние №303796, за който ищцата твърди, че е
сключен между нея и ответното дружество. Съдът намира, че са налице
валидно облигационни отношения между страните, като счита за
неоснователни възраженията в тази насока на пълномощника на „И. Ф.“
ЕООД. В потвърждение на този извод са и представените с отговора на
исковата молба 8 бр. разписки за извършени плащания в периода м. август
2020 г. – м. април 2021 г. от Б.И. по сметка на ответното дружество, с
17
посочено основание „вноска по кредит“. Наличието на договор за кредит
между страните обосновава и правния интерес на кредитополучаеля да
предяви иск за прогласяване нищожност на клауза, която счита, че накърнява
добрите нрави, противоречи на закона или го заобикаля.
Договорът е без положени подписи, като в него са записани всички
лични данни на ищцата – три имена, ЕГН, № на лична карта, постоянен и
настоящ адрес, № на мобилен телефон. В чл.2, ал.1 от този договор е
посочено, че кредиторът се задължава да предаде в собственост на
потребителя сумата 2000 лв., а потребителят се задължава да върне същата на
кредитора, при условията на договора. По-нататък – в чл.2, ал.2 от договора е
записано, че потребителят се задължава да върне сумата от 2000 лева на
ищеца за срок от 720 дни, с фиксиран годишен лихвен процент – 40,15%, като
общо дължимата сума за плащане по кредита е 2825 лв., съответно годишния
процент на разходите е 48,30% в случай, че няма основание за начисляване на
неустойки, лихви за забава и разходи за събиране.
В чл.3, ал.1 от договора е отразено, че потребителят се задължава в
срок до пет дни, считано от датата на сключване на договора да предостави
обезпечение: т.1. – банкова гаранция с бенефициер - заемодателят, за
заемната сума, със срок на валидност - 30 дни след крайния срок на плащане
на задължението по договора или, т.2 – две физически лица - поръчители,
всяко от които да отговаря на следните изисквания: да представи служебна
бележка от работодател за размер на трудово възнаграждение; нетният размер
на осигурителния му доход да е в размер над 1000,00 лева; да работи по
безсрочен трудов договор; да не е потребител или поръчител по друг договор
за паричен заем с „И. Ф.“ ЕООД; да няма неплатени осигуровки за последните
две години; да няма задължения към други банкови и финансови институции
или ако има - кредитната му история в ЦКР към БНБ една година назад да е
със статут не по - лош от 401 „Редовен“; да подпишат договор за
поръчителство.
В същия текст /ал.2/ е записано, и че при неизпълнението на това
задължение, потребителят дължи на кредитора неустойка в размер на общо
970,02 лв. Тази неустойка се заплаща от кредитополучателя разсрочено,
заедно с всяка от първите шест погасителни вноски, като към всяка вноска се
добавят по 161,67 лв.
18
По делото е приета съдебно-счетоводна експертиза, която не е
оспорена от страните и съдът кредитира изцяло. Наличието на валидно
договорно правоотношение между страните се потвърждава и от вещото
лице, което посочва, че на 14.07.2020 г. са преведени с Платежно нареждане
за кредитен превод 4000.00 лв., с наредител „И. Ф.“ ЕООД, IBAN
**********************, получател Б. Д. И., IBAN
************************* на основание „дог. за заем номер 303796“. След
14.07.2020 г. в „И. Ф.“ ЕООД и „И. п.“ АД има данни за плащания от Б. Д. И.
по процесния договор на обща стойност 1930.66 лв.
Видно от експертното заключение, по зададени параметри по
договор от 14.07.2020 г. за предоставяне на кредит от разстояние №303796,
със срок на погасяване 24 месеца:
- главница: 2000 лв.;
- намаляваща месечна вноска, в която влиза главница, договорна
лихва, без неустойка по чл.3, ал.2 от договора /общ размер на неустойката
970.02 лв./;
- сума за връщане в общ размер на 2825.00 лв.
размерът на годишния лихвен процент /ГЛП/ е в размер на 40.15 %, а
на годишния процент на разходите /ГПР/ – 48.30 % ( в който се включват
главница и договорна лихва), изчислени съобразно формулата, определена в
Приложение № 1 към чл. 19, ал.2 от Закона за потребителския кредит.
Видно от експертното заключение, по зададени параметри по
договор от 14.07.2020 г. за предоставяне на кредит от разстояние №303796,
със срок на погасяване 24 месеца:
- главница: 2000 лв.;
- намаляваща месечна вноска, в която влиза главница, договорна
лихва и неустойка по чл.3, ал.2 от договора в размер на 970.02 лв.;
- сума за връщане в общ размер на 3795.02 лв.
размерът на годишния лихвен процент /ГЛП/ е в размер на 71.00 %,
на годишния процент на разходите /ГПР/ – 99.32 %, а оскъпяването за срока
на кредита е 89.76 %.
При така установената фактическа обстановка съдът намира
следното от правна страна:
19
Предявен е главен иск с правно основание чл. 26, ал.1, пр. 3-то от
ЗЗД – за прогласяване на нищожност на клаузата за неустойка от процеснния
договор, поради накърняване на добрите нрави.
В случая се касае за договор за предоставяне на кредит от
разстояние. Легална дефиниция на този вид договори се съдържа в
разпоредбата на чл. 6 ал. 1 от ЗПФУР, според която договор за предоставяне
на финансови услуги от разстояние е всеки договор, сключен между
доставчик и потребител като част от система за предоставяне на финансови
услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето
на предложението до сключването на договора страните използват
изключително средства за комуникация от разстояние – едно или повече.
Изхождайки от предмета на договора – предоставяне на кредит под
формата на заем, както и страните по него – ответник юридическо лице, което
е небанкова финансова институция, предоставяща кредита в рамките на
своята търговска дейност, ищец – физическо лице, което при сключване на
договора действа извън рамките на своята професионална компетентност се
налага извод, че процесният заем има характер на договор за потребителски
кредит по смисъла на чл.9, ал.1 от ЗПК. При това положение, при решаване на
настоящия спор следва да намерят приложение правилата за
действителността на договора за кредит залегнали действащия ЗПК.
Относно клаузата за неустойка:
Съгласно чл. 143, ал.1 от ЗЗП неравноправна клауза в договор,
сключен с потребител е:
1. всяка уговорка в негова вреда;
2. която не отговаря на изискването на добросъвестността;
3. води до значително неравновесие между правата и задълженията
на търговеца или доставчика и потребителя.
Съдът счита, че са налице и трите посочени по-горе хипотези на
чл.143 от ЗЗП.
Обезпечението на едно вземане чрез уговаряне на неустойка има за
цел и задача да обезщети вредите, които страна по договора е нанесла на
другата чрез неизпълнение на задължението си по този договор. Иначе
казано, неустойката ще се задейства тогава, когато договорът е сключен, но
20
не е изпълнен по вина на една от страните. Така, както е уговорена в чл.3 от
Договора означава, че тя е загубила своята обезщетителна функция, тъй като
тя не предвижда заплащане на обезщетение на вреди поради неизпълнение на
договора, а е включена в погасителната вноска към този договор в следствие
на неизпълнение на отделна негова клауза, с която е уговорена.
Заемодателят е поставил редица условия на които заемателят следва
да отговаря /описани по-горе/, но не като условие за предоставяне на кредита,
а единствено само като условие за обезпечаване на неустойката. Съдът счита,
че поставеното от заемодателя изискване заемателят да предостави до пет дни
„Банкова гаранция с бенефициер - заемодателят, за заемната сума, със срок
на валидност - 30 дни след крайния срок на плащане на задължението по
договора“ – чл.3, ал.1, т.1, е най-малкото нелогично. Очевидно е, че това
условие няма как да бъде изпълнено и с тази клауза, заемателят е поставен в
неравностойно положение от заемодателя.
На следващо място, поставеното условие за обезпечение на
задължението с поемане на поръчителство от физически лица, които да
отговарят на определени изисквания, създаващи значителни затруднения за
изпълнението им, противоречи на принципа на добросъвестността и цели да
създаде предпоставки за начисляване на неустойката от договора. От начина,
по който е уредено задължението на кредитополучателя отнасящо се до
осигуряване на две физически лица - поръчители, може да се обоснове извод,
че изпълнението му ще бъде свързано със значителни затруднения. Това е
така, защото, от една страна, това задължение не е определено от кредитора,
като предварително условие за сключване на договора, в какъвто смисъл е
обичайната практика, а от друга – изискванията към поръчителите са
многобройни, като за част от тях длъжникът не би могъл да получи в
определения срок информация. Изпълнението на тези изисквания е свързано с
получаване на информация от различни държани институции /за неплатени
осигуровки, трудова заетост, кредитна история свързана със справка от БНБ/,
като срокът /до пет дни от подписване на договора/ за събирането на тази
информация не отчита сроковете по АПК за отговор на отправени евентуални
запитвания, които са с доста по-голяма продължителност. Изискванията
свързани с кредитната история на поръчителите и данните за това имат ли
сключени други кредити също е свързано със затруднения. В тази връзка
следва да се подчертае, че да се вменява на кредитополучателя да изследва
21
дали евентуалният поръчител не е заемател или поръчител по друг кредит с
кредитора „И. Ф.“ ЕООД, който разполага с тази информация, се намира в
сериозно противоречие с изискванията на добросъвестността. Тази
информация заемателят би могъл да получи много по-трудно от заемодателя,
който предоставя кредитни услуги по занятие и има необходимите знания и
умения за да извърши и сам проверка на сочените обстоятелства.
Прехвърлянето на тези задължения на заемополучателя, съчетано с
определянето на съвсем кратък срок за изпълнението им води до извод, че
клаузата е предвидена по начин, който да възпрепятства длъжника да я
изпълни и единствено с цел да се създаде предпоставка за начисляване на
неустойката.
При тези трудно изпълними условия, за да не възникне
задължението за неустойка, както и предвид прекомерността на размера й от
970.02 лева /при главница от 2000 лева/, съдът счита, че неустойката излиза
извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и се
превръща само в средство обогатяването на кредитора. Фактически не се
касае за дължима неустойка, а за вземане, което се плаща заедно с вноските за
главница и лихва, което вземане представлява допълнителна печалба за
кредитора, освен лихвата.
Клаузата за неустойка изцяло противоречи на добрите нрави по
смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, тъй като драстично нарушава и
принципа на справедливост. Действително няма пречка размерът й да
надхвърля вредите от неизпълнението. В случая обаче, няма адекватен
критерий за преценка на това надвишаване, доколкото процесната клауза
обезпечава изпълнението на вторично задължение. Един вид обезпечава
изпълнението на задължението за обезпечаване на главното задължение. Т.е.
и санкционната функция е вън от предмета на задължението, тъй като само по
себе си непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди.
Основната цел на така уговорената неустоечна клауза е да дoведе до
неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя и до
увеличаване на подлежаща на връщане сума със значителен размер, което е в
контраст с всякакви разумни граници на добрите нрави и не се толерира от
закона. Тя драстично нарушава принципа на справедливост и не държи
сметка за реалните вреди от неизпълнението /в т. см. Решение № 74 от
21.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 541/2010 г., IV г. о., ГК/.
22
Съдът намира, че поради тези особености на процесния договор,
клаузата за неустойка е уговорена в отклонение от функциите й предвидени в
чл. 92 ЗЗД, което я преви нищожна поради противоречие с добрите нрави.
С оглед изложеното, главният иск по чл.26, ал.1, пр. 3-то за
прогласяване на клаузата за неустойка за нищожна поради противоречие с
добрите нрави следва да се уважи като основателен и доказан, като съдът не
дължи произнасяне по предявените в условията на евентуалност основания за
нищожност.
На основание чл.78 ал.1 от ГПК ответникът следва да бъде осъден да
заплати на ищеца и направените в настоящото производство разноски.
Съгласно чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., на която се позовава
пълномощникът на ищеца, адвокатът може да оказва безплатно адвокатска
помощ и съдействие на материално затруднени лица. В договора за правна
защита е отразено, че същата се предоставя безплатно. Съгласно чл.38, ал. 2
ЗАдв., в случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна
е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение.
Този размер, съобразно цената на иска и чл. 7, ал. 2, т. 1 Наредба № 1 от
09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения
възлиза на 300.00 лева за осъществено от адвокат Е. И..
Освен адвокатско възнаграждение в полза на пълномощника на
ищеца, ответникът следва да заплати на последния разноските за държавна
такса в размер на 50 лева, както и 150 лева за депозит за възнаграждение на
вещо лице.
Мотивиран от изложеното съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА за НИЩОЖНА на основание чл.26, ал.1, предл. 3-то
от ЗЗД клаузата за неустойка на чл.3 от Договор за предоставяне на кредит от
разстояние №303796 от 14.07.2020 г., сключен между Б. Д. И., ЕГН:
**********, от гр. С., ул. „И. В.“ № **и „И. Ф.“ ЕООД, ЕИК **********, със
седалище и адрес на управление: гр. С., ул. „Б.“ №**, представлявано от Б. Н.,
като накърняваща добрите нрави.
ОСЪЖДА „И. Ф.“ ЕООД, ЕИК **********, със седалище и адрес на
23
управление: гр. С., ул. „Б.“ №**, представлявано от Б. Н. да заплати на Е.Г.
И., адрес: гр. П., ул. „Х. К.“ №*, сумата от 300.00 лева, представляваща
адвокатско възнаграждение, на основание чл. 38, ал.2 от Закона за
адвокатурата.
ОСЪЖДА „И. Ф.“ ЕООД, ЕИК **********, със седалище и адрес на
управление: гр. С., ул. „Б.“ №**, представлявано от Б. Н. да заплати на Б. Д.
И., ЕГН: **********, от гр. С., ул. „И. В.“ № **, сумата от 150.00 лева,
представляваща разноски по делото за заплатена държавна такса и депозит за
вещо лице по ССчЕ.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред О. с. П. в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Ц.Ч.
Съдия при Районен съд – Карлово: _______________________
24