Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.София, 16.03.2022 год.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в
публично съдебно заседание на петнадесети
февруари през две хиляди двадесет
и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Божидар Стаевски
при секретаря М.Митова, като разгледа докладваното от съдия
Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №1765 по описа за 2021 год., за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 14.04.2020 год.,
постановено по гр.дело №80046/2018 год. по описа на СРС, ГО, 49 с-в, са
отхвърлени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.“ ЕАД срещу Р.К.М.,
Д.М.М. и А.А.Н. искове с правно основание чл. 59, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и с правно
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че първите двама ответници
дължат солидарно на ищеца сумата от 506.03 лв., представляваща стойност на незаплатена
топлинна енергия за периода от м.май 2015 год. до м.юни 2015 год. и сумата от 140.40
лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за
периода от 01.07.2015 год. до 05.07.2018 год., а ответникът А.А.Н. – сумата от от
506.03 лв., представляваща стойност на незаплатена топлинна енергия за периода
от м.май 2015 год. до м.юни 2015 год. и сумата от 140.40 лв., представляваща
обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 01.07.2015 год.
до 05.07.2018 год., като ищецът е осъден да заплати на първите двама ответници
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски по делото, както следва:
на Д.М.М. – в размер на 450 лв. и на Р.К.М.
– в размер на 300 лв.
Горепосоченото решение е постановено
при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Т.С.“ ЕООД.
Срещу решението е подадена в законоустановения
срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца „Т.С.“ ЕАД. Жалбоподателят
поддържа, че неправилно СРС бил приел, че ответниците като потребители на
топлинна енергия за стопански нужди, в качеството си на собственици на
процесния топлоснабден имот, не могат да отговарят по искове за неоснователно
обогатяване. Ответниците били оспорили обстоятелството, че между страните е бил
сключен писмен договор. Договорът от 28.06.2006 год., бил сключен с „М.2“ ООД за
срок от 5 години, съгласно клаузата на чл. 6, ал. 1 от Общите условия на ищеца
за продажба на топлинна енергия за стопански нужди. Следователно посоченият договор
бил ирелевантен за предмета на спора, тъй като процесният период бил от м.май
2015 год. до м.юни 2015 год. Ответниците не били заплатили дължимите суми за
топлинна енергия, с което се били обогатили неоснователно, тъй като между
страните не бил сключен писмен договор по чл. 149, ал. 1, т. 3 ЗЕ. Ето защо
моли обжалваното решение да бъде отменено, а исковете – уважени. Претендира и
присъждането на направените разноски по делото и юрисконсултско възнаграждение.
Ответниците по жалбата Р.К.М. и Д.М.М.
считат, че решението на СРС следва да бъде потвърдено. Поддържат, че не били
налице елементите от фактическия състав по чл. 59 ЗЗД. През процесния период
ползвател на топлинна енергия било „М.2“ ООД в изпълнение на договор от
28.06.2006 год., сключен между посоченото дружество и ищеца. Този договор бил
безсрочен, като ищецът издавал фактури на името на „М.2“ ООД. Последното било
наемател на процесния имот и следвало да заплаща доставената топлинна енергия.
Претендират и присъждането на направените разноски по делото.
Ответникът по жалбата А.А.Н. не
изразява становище по въззивната жалба.
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид наведените
във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещните страни, приема следното:
Предявени са за разглеждане по реда на
чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД и с правно
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269
ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че
обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение
на императивни материални норми.
Решението на СРС е и правилно, като на
основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС.
Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави
и следното:
Безспорно е във въззивното
производство, а и въз основа на съвкупната преценка на писмените доказателства
по делото се установява, че от 2008 год. тримата ответници са съсобственици на
процесния имот – търговски обект – бирария, находящ се в гр.София, бул.“********сутерен.
Установено е, че на 28.06.2006 год.
между ищеца и „М.2“ ООД е бил сключен безсрочен договор №4361-Т370607 при Общи
условия за продажба на топлинна енергия за стопански нужди от „Топлофикация
София“ АД на потребители в гр.София по чл. 149, ал. 1, т. 3 ЗЕ, който има за
предмет продажбата на топлинна енергия с топлоносител гореща вода за процесния
топлоснабден имот.
С решение №1688 от 20.10.2015 год.,
постановено по т.дело №5132/2015 год. по описа на СГС, ТО, VІ-21 с-в, „М.2“ ООД
е било обявено в несъстоятелност, постановено е било прекратяване на дейността
му и производството по делото е било спряно /решението е вписано в търговския
регистър на 21.10.2015 год./, а впоследствие с решение от 02.11.2016 год.,
което е влязло в сила на 14.11.2016 год., производството по посоченото дело е
било прекратено, а дружеството „М.2“ ООД е било заличено от търговския регистър
/решението е вписано в търговския регистър на 08.12.2016 год./.
Установено е също така въз основа на
заключението на вещото лице по допусната и изслушана в първоинстанционното
производство съдебно-счетоводна експертиза, което при преценката му по реда на
чл. 202 ГПК подлежи на кредитиране, че клиентската партида за процесния
недвижим имот била водена от „Т.С.“ ЕАД през исковия период на името на „М.2“
ООД, като посоченото дружество било отразено като получател в издадените от
ищеца данъчни фактури за извършените доставки, отнасящи се за процесния период.
Фактическият състав на неоснователното
обогатяване по чл. 59 ЗЗД съдържа следните елементи: 1/ имуществено разместване
в патрумониума на ищеца и ответника, в резултат на което ответникът се е
обогатил за сметка на ищеца; 2/ връзка между обедняването на ищеца и
обогатяването на ответника, което произтича от общи факти, породили
обедняването и обогатяването; 3/ липса на правно основание за имущественото
разместване и 4/ липса на друго основание за защита на правата на обеднелия
ищец.
Обедняването на едно лице представлява
намаляване на имуществото му, което може да се изрази в следните основни форми:
1/ намаляване на актива /изгубване или ограничаване на права/; 2/ увеличаване
на пасива – възникване или увеличаване на задължения и 3/ извършване на разходи
/включително и в труд/. Съответно обогатяването на едно лице представлява
имотно облагодетелстване, като например: увеличаване на актива – придобиване
или запазване на права; намаляване на пасива – погасяване или намаляване на
задължения; спестяване на разходи.
В разглеждания случай твърдяното
имуществено разместване се свежда до установяване от страна на ищеца при
условията на пълно и главно доказване на обедняването му до стойността на
доставената в имота на ответниците през исковия период топлинна енергия,
обогатяването на ответниците чрез консумирането на тази енергия и спестяването
на разходи за това, както и наличието на връзка между обогатяването и
обедняването – че топлинната енергия е ползвана от ответника при липсата на
валидно основание за това имуществено разместване в отношенията между двете
страни.
Съгласно разпоредбата на § 1, т. 43 от
ДР на ЗЕ /приложима редакция до 17.07.2012 год./ и § 1, т. 33а от ДР на ЗЕ /в
сила от 17.07.2012 год./, потребител на енергия или природен газ за стопански
нужди, респ. небитов клиент, е физическо или юридическо лице, което купува
електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за
отопление, климатизация, горещо водоснабдяване и технологични нужди или
природен газ за небитови нужди, като продажбата на топлинна енергия за
стопански нужди се извършва въз основа на писмен договор при общи условия,
сключен между топлопреносното предприятие и потребителя – чл. 149, ал. 1, т. 3
ЗЕ. В частност е безспорно е по делото, че между страните не е бил сключен
такъв договор за продажба на топлинна енергия за стопански /небитови/ нужди
през исковия период.
За да бъде ангажирана обаче
отговорността на ответниците за заплащане на обезщетение за неоснователно
обогатяване, не е достатъчно да се установи само, че същите са съсобственици на
процесния имот, а следва също така да се докаже, че те са ползвали имота през
исковия период и съответно са консумирали доставената от ищеца топлинна енергия,
като по този начин са си спестили разходи – доказателствената тежест за това е
била на ищеца, съгласно правилото, установено в разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК. В тази насока обаче по делото не са били ангажирани каквито и да било
доказателства, а и за посоченото обстоятелство не е налице признание от страна
на ответниците. Напротив, установено е, че през исковия период титуляр на
откритата за имота партида е било трето за спора лице – „М.2“ ООД, което е
имало и качеството на потребител на енергия за стопански нужди съгласно § 1, т.
43 от ДР на ЗЕ – купувало е топлинна енергия за стопански нужди, доставяна в
процесния недвижим имот по силата на сключен с ищеца договор, действащ през
периода от м.май 2015 год. до м.юни 2015 год. Следователно няма съмнение, че
ответниците не са ползвали имота през този период, като отделно от това следва
да се посочи, че те не се явяват и правоприемници на „М.2“ ООД.
В този смисъл и при приложение на
неблагоприятните последици от правилата за разпределение на доказателствената
тежест, законосйобразно първоинстанционният съд е приел, че ищецът не се
легитимира като кредитор на претендираните вземания за неоснователното обогатяване
по чл. 59, ал. 1 ЗЗД. А щом няма главни задължения, не могат да възникнат
задължения за обезщетение за забава по чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Ето защо въззивната жалба следва да
бъде оставена без уважение, а решението на СРС – потвърдено, като правилно.
По отношение на разноските:
При този изход на спора жалбоподателят
няма право на разноски.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК
жалбоподателят /ищецът/ следва да бъде осъден да заплати на ответниците Р.К.М.
и Д.М.М. действително направените разноски във въззивното производство за
възнаграждение за един адвокат в размер на по 300 лв. /своевременно направеното
от жалбоподателя възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК е основателно, тъй като размерът
на претендирания от ответника Д.М. адвокатски хонорар е прекомерен с оглед
защитавания интерес и ниската фактическа и правна сложност на делото – виж чл.
7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 год. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения/.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК
настоящето решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид изложените съображения, съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решението от 14.04.2020 год., постановено по гр.дело
№80046/2018 год. по описа на СРС, ГО, 49 с-в.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********,
със седалище и адрес на управление:***, да заплати на Р.К.М. с ЕГН **********, с
адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски във въззивното
производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 300 лв.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********,
със седалище и адрес на управление:***, да заплати на Д.М.М. с ЕГН **********,
с адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски във
въззивното производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 300 лв.
Решението е постановено при участието
на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Т.С.“ ЕООД.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/