Р Е Ш Е Н И Е № 423
гр. Хасково,
07.11.2019 год.
В И М Е Т О Н А Н
А Р О Д А
Хасковският
окръжен съд…………….……………………………..……………..…… в открито
заседание
на девети октомври две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОШКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: 1. АННА ПЕТКОВА
2. ЙОНКО ГЕОРГИЕВ
при секретаря Р.Р.………….................…..….………и в
присъствието на прокурора…………..…….……………….…………….………………………………………..като разгледа
докладваното от съдия И В А Н О В А в. гр. д. № 562 по
описа за 2019 год., взе предвид следното:
Производството е по чл.258 – чл.273
от ГПК.
ВЪЗЗИВНИЦАТА
– Н.С.Г. е останала недоволна от
решение № 276 / 03.07.2019 год., постановено по гр.д. № 257 / 2019 год.
по описа на Районен съд - Свиленград, с което е уважен предявеният срещу нея
иск с правно основание чл.108 от ЗС, поради което го обжалва с искане решението
да бъде отменено и вместо него въззивният съд постанови друго, с което отхвърли
иска.
ВЪЗЗИВАЕМИЯТ –
„ЕУРО ПЛАНТС“ ЕООД – с.***, Община Свиленград, Хасковска област -
оспорва жалбата.
Съдът, след преценка на събраните по делото
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено от
фактическа страна следното:
Първоинстанционният
съд е бил сезиран с иск, предявен от „Еуро Плантс“ ЕООД – с.***, Община
Свиленград, Хасковска област против Н.С.Г. за установяване правото на
собственост и предаване на владението върху поземлени имоти /ПИ/ с
идентификатори № 48698.177.246, №
48698.123.3, № 48698.120.3, № 48698.145.1, находящи се в землището на с.***,
в местностите ***, *** и ***, с номера по предходен план – 177004, 123003,
120003 и 14 5001.
Безспорно по делото е
установено, че първоначално ищецът – въззиваем в настоящото производство е
придобил идеални части от описаните по-горе четири имота по силата на извършени
в негова полза два дарствени акта, обективирани в НА № 183 от 08.09.2016 год. и
НА № 187 от 12.09.2016 год., и два договора за покупко – продажба,
обективирани в НА № 188 от 12.09.2016 год. и НА № 187 от 12.09.2016 год.,
извършени от страна на наследниците на Х.Я.Б., в полза на които е било
възстановено правото на собственост върху имотите по реда на ЗСПЗЗ, заявени
като предмет на иска за делба, въз основа на който е образувано гр.д. № 379 /
2017 год. по описа на Районен съд – Свиленград, приключило с решение № 233 от
24.10.2018 год., с което на основание чл.353 от ГПК, имотите са поставени в
изключителен дял на ищцовото дружество. Решението е влязло в законна сила на
14.11.2018 год. Посочените по-горе писмени доказателства обуславят доказаността
на първата предпоставка от предвидените от фактическия състав на ревандикацията
– ищецът да е собственик на имотите, чието ревандикиране иска – обстоятелство,
обуславящо наличието и на материално правната легитимация на ищеца.
Безспорно
е и това, че процесните четири имота се ползват и понастоящем от ответницата по
силата на договор за аренда на земеделска земя от 18.08.2016 год., сключен за
срок от 10 години – от 01.10.2016 год. до 01.10.2026 год., между въззивницата с
процесуалното качество на ответник по иска при разглеждане на делото пред
първоинстанционния съд - като арендатор и Д.Х.Я.– арендодател – като
съсобственик, притежаващ 1/3 ид.ч. от
спорните имоти, възстановени в полза на наследодателя му по реда на
земеделската реституция. Наличието на посочените писмени доказателства обуславя
извода за доказаност и на втората от визираните в чл.108 от ЗС предпоставки –
ответникът да ползва имотите, чиято ревандикация се иска от собственика.
Със защитаваната от
ищцовото дружество теза за непротивопоставимост на договора за аренда, като
такъв, сключен от лице, притежаващо по-малко от 50 на сто идеални части от съсобствените имоти, предмет на арендния
договор, същият обосновава твърдението си за липсата на третата предвидена във
фактическия състав на ревандикацията предпоставка, а именно, че имотите се
ползват от ответницата без правно основание. В тази връзка, с нотариална
покана, връчена на ответницата на 19.12.2018 год., ищецът я е поканил в
едноседмичен срок от получаване на поканата да освободи имотите, предоставени й за ползване с
договора за аренда от 18.08.2016 год.
При така установената по
делото фактическа обстановка, съдът намира, че въззивницата в качеството й на ареднатор не разполага с
противопоставимо на ищеца основание да държи имотите, предмет на арендния
договор. Обстоятелството, че договорът за аренда е сключен само от един от
съсобствениците, не се отразява на валидността на сделката, но доколкото
сключването му е действие на управление, договорът може да бъде сключен само от
съсобственик, притежаващ повече от 50 на сто идеални части от съсобствения имот
– хипотеза, в която разглежданият казус не попада, предвид това, че съсобственикът,
сключил арендния договор е притежавал само 1/3 ид. от предоставените на
ответницата за ползване земеделски имоти, поради което същият не може да бъде
противопоставен на останалите съсобственици, включително и на ищцовото
дружество. Действително, действалата към
момента на сключване на договора за аренда редакция на чл.3, ал.4 от Закона за
арендата в земеделието, обнародвана в ДВ, бр.61 от 2016 год., в сила от
05.08.2016 год. до 07.02.2017 год., в който времеви период е сключен и
процесния договор, предвижда, че в случаите, когато договорът за аренда е сключен само от някои от
съсобствениците на земеделската земя, отношенията помежду им се уреждат
съгласно чл.30, ал.3 от Закона за собствеността, което обаче не изключва
приложението на чл.32, ал.1 от ЗС. В тази връзка съдът възприема правните
доводи, изложени в цитираното от първостепенния съд решение № 12 от 01.03.2018 год. на ВКС по гр.д. № 1251
/ 2017 год., според които нормата на чл.3, ал.4 от ЗАЗ, в редакцията преди
изменението в ДВ, бр.13 от 07.02.2017 год. не се явява специална и не изключва приложението на
общата норма на чл.32, ал.1 от ЗС и на закрепеното в нея изискване за
използване и управление на общата вещ по решение на мнозинството от
съсобствениците, както и, че договор за аренда, сключен от съсобственик, който
не притежава повече от 50 % от общия земеделски имот – хипотеза, в която попада
и разглеждания казус, е непротивопоставим на останалите съсобственици, освен
ако същите са го приели изрично или мълчаливо. Доказателства в тази насока, а
именно, че в полза на останалите съсобственици, освен на наследницата на
съсобственика, от чието име е сключен арендния договор са извършени аредндни
плащания, не са представени по делото. В подкрепа на тези обстоятелства са и
събраните по делото гласни доказателства, от които се установява, че от страна
на останалите съсобственици не е било изразявано съгласие за сключване на
арендния договор. С извършеното в цитираното по-горе съдебно решение препращане
към чл.32, ал.1 от ЗС не се придава обратна сила на изменението на чл.3, ал.4
от ЗАЗ – в сила от 07.02.2017 год. по отношение на сключените преди това
арендни договори, включително и процесния, съгласно чл.14 от Закона за
нормативните актове, а само до прилагането на разпоредби, които най – много
отговарят на други такива, предвид възможността за това, уредена в чл.46 от ЗНА,
в това число и нормите, уреждащи отношенията между страните във връзка със
сключен помежду им договор за наем, отчитайки сходствата му с договора за аренда. Следва да
бъде отчетено и това, че нормите на ЗАЗ
са въведени, за да очертаят правна възможност за по-пълно регулиране на
отношенията съобразно спецификата на обекта на ползване, но не и за тяхната
изключителност. Така например в нормата на чл.229 от ЗЗД е ограничен срока, за
който може да бъде сключен наемния договор от лица, които могат да вършат само
действия по обикновено управление, в кръга от които безспорно попада и
съсобственик, притежаващ по малко от половината от общата вещ, по смисъла на
чл.32, ал.1 от ЗС. Съгласно чл.229, ал.3 от ЗЗД, ако договорът за наем бъде
сключен за по-дълъг срок, той има сила за три години. Нормата на чл.237, ал.2
от ЗЗД предвижда, че при договор за наем, сключен преди прехвърлянето на имота,
същият е задължителен за приобретателя до предвидения в него срок, но за не
повече от една година от прехвърлянето. Прилагайки нормите на ЗС и ЗЗД към отношенията на
страните по сключване и действие на договора за аренда, се налага безспорният
извод за това, че ответницата ползва имотите без правно основание.
Достигайки
до същите фактически и правни изводи за основателност на предявения ревандикационен
иск, първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което по изложените
по-горе съображения следва да бъде потвърдено и към мотивите на което съдът
препраща на основание чл.272 от ГПК.
Мотивиран
така, съдът
Р Е Ш И
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № 276 от 03.07.2019 год., постановено по гр.д. № 257 / 2019 год. по
описа на Районен съд – Свиленград.
ОСЪЖДА Н.С.Г.,
ЕГН ********** *** да заплати на „ЕУРО ПЛАНТС“ ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление – село ***, Община Свиленград, Хасковска област
сумата в размер на 400 /четиристотин/ лева – деловодни разноски –
възнаграждение за адвокат за осъществено процесуално представителство пред
въззивния съд.
Решението
може да се обжалва пред Върховен касационен съд в едномесечен срок от
връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: