Р
Е Ш Е
Н И Е
№…………./гр. Варна,
15.12.2017 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
ВАРНЕНСКИ АПЕЛАТИВЕН СЪД – ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ в открито съдебно заседание на
петнадесети ноември
през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИЛИЯН
ПЕТРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ГЕОРГИ ЙОВЧЕВ
НИКОЛИНА ДАМЯНОВА
При
участието на секретаря Десислава
Чипева като разгледа докладваното от съдия Георги Йовчев в.т.д.№406/2017 год., за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е образувано по въззивна жалба на на «ЮРОБАНК
БЪЛГАРИЯ» АД, ЕИК *********, със седалище гр.София срещу решение №92/16.05.2017 г. по
т.д.101/2015 г. по описа на ДОС, с което
са отхвърлени предявените от въззивника против М.П.Т. и Н.С.Т.,***, обективно кумулативно съединени
искове с правно основание чл.79, ал.1
от ЗЗД вр. чл.430, ал.1 ТЗ,
за заплащане плащане на сумата от 66 703.24 швейцарски франка, претендирана
като неплатена главница по договор за кредит за
покупка на недвижим имот HL
41372/26.08.2008 г. и допълнителни споразумения към него от 10.02.2010 г. и
02.09.2010 г., ведно със законната лихва върху главницата, за периода от датата на предявяване
на иска до окончателното й изплащане; сумата от 11 812.66 швейцарски франка,
представляваща договорна лихва по
договор за банков кредит за периода 29.07.2011 г. – 30.10.2012 г.; сумата от
976.32 швейцарски франка, представляваща такса по договор за банков кредит за
периода 29.07.2011 г. – 30.10.2012 г.; плащане на сумата от 242.65 лв.,
представляваща такса за застраховка за периода до 30.10.2012 г.
Във въззивната
жалба се сочат пороци на атакуваното решение, изразяващи се в допуснати нарушения на
съдопроизводствените правила, неправилно интерпретиране на доказателствата и
необосновани изводи.
Насрещните страни М.П.Т.
и Н.С.Т.,*** са подали писмен отговор, в който
оспорват жалбата и моля съда да потвърди обжалваното решение.
Решението на първоинстанционния съд съдържа реквизитите
по чл. 236 ГПК и е действително, произнасянето съответства на предявените
искания и правото на иск е надлежно упражнено, поради което производството и
решението са допустими.
Варненският апелативен съд, с оглед наведените оплаквания
и след преценка на събраните доказателства, в предметните предели на жалбата,
приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Между
страните няма спор, че на
26.08.2008 г. е сключен договор за кредит за покупка на недвижим имот HL
41372/26.08.2008 г., по силата на който въззивникът е предоставил на
въззиваемите, в качеството им на кредитополучатели, кредитен лимит в швейцарски
франкове, в размер на равностойността в швейцарски франкове на 150 000.00 лв.
по курс „купува“ на швейцарския франк към лева в деня на усвояване на кредита.
Видно от подписаното между страните Приложение № 1 към договора, приложимия
курс „купува“ за швейц. франк на банката към лева 29.08.2008 г. е бил 1.187200,
като съобразно този курс е усвоен кредитен лимит в швейц. франкове в размер на
126 348 франка. Съобразно уговорките в договора чл.3, ал.1 - 5, кредитополучателите
дължат на банката годишна лихва в размер на сбора на базовия лихвен процент на
банката за жилищни кредити в шв. франкове, валиден за съответния период на
начисляване на лихвата + договорна надбавка от 1.7 пункта. Към момента на
сключване на договора за банков кредит - 26.08.2008 г. – БЛП на банката за
жилищни кредити в швейц. франкове е в размер на 5 %. Уговорено е, че при
просрочие на дължимите погасителни вноски, както и при предсрочна изискуемост
на кредита, ще се дължи лихва в размер на сбора от лихвата за редовна главница,
договорена за съответния период на издължаване на кредита + наказателна
надбавка от 10 пункта. Съобразно чл.3, ал.5 от договора, действащият БЛП на
банката не подлежи на договоряне и промените в него стават незабавно
задължителни за страните, като банката следва да уведомява кредитополучателя за
новия размер на БЛП и датата, от която той е в сила, чрез обявяването им на
видно място в банковите салони. Крайният срок за погасяване на кредита,
включително дължимите лихви е 180 месеца, считано от датата на усвояване на
кредита. Нама спор, че на 29.08.2008 г., банката е превела по банковата сметка
на М.Т., съобразно уговорката в чл.2, ал.1 от договора, сумата от 126 348
швейц. франка, представляваща равностойността в шв. франкове на 150 000.00 лв. по курс „купува“ за шв.
франк към лева на банката към датата на откриване на заемната сметка.
В
чл.29,
ал.1 от договора изрично е предвидено правото на банката да прехвърли вземането
си на "Бългериън ритейл сървисиз" АД, а в ал. 2 е посочено,че след
цедиране на вземанията кредитополучателите са длъжни да погасяват задълженията
си по договора за кредит чрез превеждане на дължимите суми по сметка в банката,
която от своя страна се задължава да превежда същите по сметка на цесионера.
С
договор за цесия от 14.11.2008 г. "Юробанк и Еф Джи България" АД е
прехвърлило на "Бългериън ритейл сървисиз" АД, всички свои
вземания по договори за жилищни и потребителски кредити, които са обезпечени с
ипотека, сред които е и вземането по посочения договор за кредит. В т. 8 от
договора е уговорено, че ако след датата на прехвърляне цедентът получи плащане
по прехвърлените кредити, от който и да е от длъжниците по прехвърлените
вземания, то същият е длъжен да преведе на цесионера получената сума по
посочена от него
сметка.
На 10.02.2010 г. между "Бългериън
ритейл сървисиз" АД
и въззиваемите е сключено Допълнително
споразумение към Договор за кредит за покупка на недвижим имот HL
41372/26.08.2008 г., в което страните са постигнали съгласие, че към датата на
сключване му задължението по договор за банков кредит е 119 603.37 швейц.
франка редовна главница и 281.40 швейц. франка редовна лихва. Уговорено е
кредитополучателят да ползва шестмесечен период
на облекчено погасяване на общия дълг, като за този период общият дълг
се олихвява с фиксирана годишна лихва в размер на 7.7 % - чл. IV от Споразумението от 10.02.2010
г.
След изтичане периода на
облекчено погасяване на дълга,
непогасеният остатък от дълга се олихвява с годишна лихва в размер, равен на
сбора на действащия към същата дата базов лихвен процент на кредитора за
жилищни кредити в съответната валута, плюс лихвена надбавка в размер на 0.5
пункта – чл. V от Споразумението от 10.02.2010 г.
По делото е прието за безспорно
установено и ненуждаещо от доказване обстоятелството, че на 29.07.2011 г.,
кредитополучателите са преустановили плащанията на дължимите вноски по кредита.
С
последваща обратна цесия от 13.09.2012 г., процесните
вземания, ведно с обезпеченията са
били прехвърлени отново на банката-кредитодател, но вече при новите
условия, т.е. съгласно сключеното
допълнително
споразумение от
10.02.2010 г. с "Бългериън ритейл сървисиз" АД.
С оглед установената дата на която
въззиваемите са преустановили плащанията на месечните вноски по
договора, съдът намира,
че с настъпването на падежа на третата последователна вноска, целият размер на кредита е станал
предсрочно изискуем по силата на действието на уговорката в чл.19, ал.2 от договора за кредит. За цесията до длъжниците са били изпращани уведомителни
писма на посочените в договора от самите тях адреси, но не са налице доказателства за
връчването им на адресатите. За
настъпването на предсрочната изискуемост,
кредитополучателят М.Т. е била уведомена с нотариална покана от 26.08.2014 г.,
връчена на 02.09.2014 г. предмет на т. д. № 274/2013 г. по описа на Добричкия
окръжен съд.
За да отхвърли предявените в настоящото
производство, ОС –Добрич е приел че въззивникът няма
качеството на кредитор по отношение на въззиваемите за
вземанията, произтичащи от договора за банков кредит и цедирани от
"Бългериън ритейл сървисиз" АД по силата на цесията от 13.09.2012 г., тъй като цедентът не е съобщил на
длъжниците, че е прехвърлил вземанията си.
Този извод на съда на се подкрепя от
събраните по делото доказателства, вкл. по приложеното т.д.№274/2013 г. по
описа на Добричкия окръжен съд, поради което оплакванията в тази насока във
въззивната жалба са основателни.
На първо място, още в отговора на исковата молба
по т.д.№274/2013 г. по
описа на ДОС (стр.22), въззиваемите са признали, че знаят за последваща
обратна цесия от 13.09.2012 г., по
силата на която вземанията,
произтичащи от договора за кредит, ведно с обезпеченията са били
прехвърлени отново на банката-кредитодател. Именно в това
производство, поради наведените от тях възражения относно
неуведомяването за цесията от 13.09.2012 г., в
изпълнение на задължения по реда на чл.192 от ГПК, цедентът "Бългериън
ритейл сървисиз" АД с молба с вх.2155/27.03.2014 г. (стр.152) е представил както договора за цесия от
13.03.2012 г., така и изпратените от него до длъжниците уведомления за
прехвърляне на вземане с изх.№ 20 от
30.01.2014 г. и изх.№21 от
30.01.2014 г. Представените
документи, не са оспорени от страните и са приети като доказателства по делото
с определение на съда от 28.03.2014 г., от която дата цесията е породила действие за
длъжниците.
С
прехвърлянето на вземането е настъпила промяна в субектите на облигационното
правоотношение, като кредитор е станал цесионерът, на когото цедентът е
прехвърлил вземането си. По силата на договора за цесия от момента на постигане
на съгласието между страните по него стария кредитор прехвърля вземането си на
приемателя, а от датата на получаване на съобщението до длъжника, което има
характер на едностранно волеизявление с адресат цесията разпростира действието
си и по отношение на него в смисъл, че изпълнение с погасяващ ефект може да
направи единствено на цесионера. Длъжникът обаче, може и след уведомяване за
цесията, да направи всички възражение, произтичащи от правоотношението му с
цедента.
Въззиваемите са навели доводи за нищожност на чл.6, ал.2 от договора, която разпоредба
предвижда, че погасяването на кредита, следва да се извършва във валутата, в
която същият е разрешен и усвоен – швейцарски франкове. Това възражение съдът
намира за неоснователно.
Както всеки договор за
кредит, така и процесния поражда между страните едно или повече парични
задължения, които винаги имат определена стойност. Тази стойност макар и с
различен цифров еквивалент е еднаква и в швейцарски
франкове и в български лева, към датата на сключване на договора, респ. датата
на усвояване на средствата. Важното е, че интересът на кредитора е да получи
стойността като цяло, за да може да я използва съгласно целите на договора,
независимо от вида и естеството на паричните знаци, които могат да я
съставляват.
В конкретния случай,
страните по договора са постигнали съгласие относно стойността кредита, като
именно в чл.6, ал.2 са определили вида на валутата по която към датата на
падежа, ще определя конкретната стойност на паричното задължение по
погасителния план. Вида на валутата е от значение за таксите, комисионните и
договорната лихва по кредита, поради което при сключването на договора за
кредит, страните задължително фиксират валутата по него. Това е от значение за
тях, защото както кредиторът няма да може да бъде принуден да получи в
изпълнение нещо различно от първоначално дължимото (чл. 65, ал. 1 от ЗЗД), но и длъжникът няма да може да бъде принуден да престира нещо
различно от това, за което се е задължил първоначално (чл. 63, ал. 1 от ЗЗД). Следователно и независимо, че се касае за парични задължения,
страните се съгласяват с клаузата на чл.6, ал.2, че отделните погасителни
вноски ще са дължими в точно определена валута - швейцарски
франкове. Целта е сигурност в отношенията, че никоя от страните след сключване
на договора няма да започна да търси плащане на нещо различно от първоначално
уговореното. Използването в текста на повече от една валути, обслужва нуждите
на страните при сключването на конкретния договор. Договорът се сключва в швейцарски франкове, заради по-изгодните
тогава условия на кредити в тази валута, а нуждата на въззиваемите по договор
за покупко-продажба да платят цената в евро е удовлетворена чрез получаване на
стойността на швейцарските франкове в евро. Начинът на усвояване на кредита е
нещо различно от липсата на съгласие за неговото сключване. Съгласието за
сключването на договора е ясно и недвусмислено изразено от страните, поради
което съдът намира, че клаузата на чл.6, ал.2 от договора не е
неравноправна.Неоснователни са и доводите за нищожност на клаузата на чл.24, в
която кредитополучателят е дал съгласие да поеме всички рискове и вреди,
включително пропуснатите ползи от промени на курса на франка.
Съгласно чл.143 от ЗЗП,
неравноправна е всяка уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата
и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. В случая страните са
договорили кредит в швейцарски франкове,
като съответно са уговорили и погасителните вноски да са в швейцарски франкове. При така договореното
отпускане и връщане на кредита във валута различна от лева, валутния риск се
носи от кредитополучателя, независимо дали съществува чл.24 от договора или не.
След като кредитополучателя се е съгласил да получи кредита във швейцарски франкове и да го върне в същата
валута от самото естество на договора се предпоставя валутния риск да се носи
от кредитополучателя, тъй като той е задължен да връща кредита на месечни
вноски в швейцарски франкове в един продължителен
период през който могат да настъпят промени във валутния курс. Същевременно
изменението във валутния курс може не само да доведе до повишаване на вноските,
но и до тяхното намаляване, при евентуално повишаване на курса на лева /евро/
спрямо швейцарския франк, поради което не е
налице неравновесие в правата и задълженията. Не може да се счете и че
уговорката не отговаря на изискването за добросъвестност. Отпускането на
кредита във валута, различна от лева е нормална търговска практика, при която
кредитната институция намалява валутния риск, чрез отпускане на кредит във
валута, която счита за по-стабилна от местната, срещу което предоставя на
потребителя лихвен процент по-нисък от този който би получил при отпускане на
кредит в местна валута /в случая лева/. Преценка на потребителя е да избере
дали получи по-нисък лихвен процент и да носи валутния риск или да получи
кредит при по-висока лихва, но да не носи валутен риск. Ако банката привлече
ресурс в швейцарски франкове, поради стабилност на
валутата, ще плати по-малка цена /лихва/ за този ресурс, но същевременно ще
трябва да върне същия вид валута и за да се намали валутния риск е нормална
търговска практика да се отпускат кредити в швейцарски
франкове. Без значение, е че договореният кредит в швейцарски
франкове е преведен в левова равностойност по сметка на кредитополучателя. По
курса деня преведената сума в лева съответства, като размер на уговореното в швейцарски франкове и кредитополучателя е
могъл да поиска сумата да му бъде преведена директно в швейцарски франкове или, след като получи сумата да я
превалутира в каквато валута намери за добре. Поради естеството на договора за
кредит, който е бил предназначен за закупуване на недвижим имот и цената за
този имот е била уговорена в лева е нормално страните да уговорят отпуснатия
кредит в швейцарски франкове да бъде изплатен в
лева по курса за деня. Безспорно, е че с така уговорените клаузи по договора
валутния риск се носи от кредитополучателя, но кредиторът не може да влияе и да
определя този курс.
Въззивниците са
оспорили и валидността на чл.3, ал.5 и чл.12, ал.1 от договора за
кредит с твърдения за тяхната неравноправност.
Неравноправна е тази клауза в договора, която не отговаря на
изискването за добросъвестност и едновременно с това е неясна или двусмислена и
уврежда или цели и създава значително неравновесие между правата и задълженията
на търговеца и потребителя, което в крайна сметка може да доведе до увреждането
на последния - арг. от чл.143,
чл.145,
чл.147 ЗЗП.
Приложимостта на разпоредбите на чл.143, ал.1, т.3, т.10, т.11 и
т.12 им към договора за банков кредит е ограничена с оглед разпоредбата на чл.144 от ЗЗП,
като въззивниците са се позовали на изключението на чл.144, ал.2, т.1
ЗЗП, според който доставчикът на финансови услуги може (има право)
при наличие на основателна причина да промени и без предизвестие лихвения
процент, дължим от потребителя или на потребителя, или стойността на всички
други разходи, свързани с финансовите услуги, при условие, че уведоми другата
страна/страни по договора в 7-дневен срок и й осигури преди това или
едновременно с това възможност да прекрати едностранно договора. Разпоредбата е
изключение от цитираните по-горе разпоредби на чл. 143 ЗЗП,
поради което следва да се тълкува и прилага ограничително, т.е. само за
посочените отношения (на доставка на финансови услуги), вън от която не намира
приложение.
С клаузите на чл.3, ал.1 и ал.5 от процесния договор за кредит е
уговорено за усвоения кредит кредитополучателят да заплаща на банката годишна
лихва в размер на сбора на Базовия лихвен процент на банката за жилищни кредити
в швейцарски франкове /БЛП/, валиден за
съответния период на начисляване на лихвата, плюс договорна надбавка от 1.7
пункта. Посочено е и че към момента на сключване на договора БЛП на банката за
жилищни кредити в швейцарски франкове е
в размер на 5% процента. Съгласно ал.5, действащият БЛП на банката не подлежи
на договаряне и промените в него стават незабавно задължителни за страните.
Банката уведомява кредитополучателя за новия размер на БЛП и датата, от която
той е в сила, чрез обявяването им на видно място в банковите салони, като
договорените в договора надбавки не се променят.
Анализът на уговорените в клаузата права и задължения на страните
налага извода, че потребителят поема задължение да заплаща лихва за ползването
на уговорения кредит, чийто размер е определяем. Компонентите, които формират
лихвения процент са посочени като твърда надбавка и БЛП. Докато надбавката е
твърда компонента, БЛП е допълнителна променлива величина във формулата,
определяща лихвата за ползването на кредита. При това БЛП е с ограничена
валидност, за определен период, който също не е известен към сключване на
договора. В договора няма друга клауза, която да дава легална дефиниция или
такава, която да препраща към общи условия, в които да са посочени
компонентите, имащи значение за определянето на БЛП, приети от банката при
сключване на договора. Алинея 5 на чл.3, предвижда за банката възможност да
променя размера на БЛП, като промяната не е обусловена от изразяване на
съгласие от насрещната страна - потребителя. Следователно, при сключване на
договора, клаузите на чл.3, ал.5, уреждащи лихвения процент, в частност БЛП
като съставен елемент на последната, предвиждат възможност за нейната промяна,
но само за единия от субектите по кредитното отношение – банката, като начинът
на формиране на БЛП, т.е. и на самата лихва и погасителната вноска, е
предоставен изцяло на волята на кредитора.
Изложеното налага извода, че клаузата на чл.3, ал.5 от процесния
договор създава значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца и потребителя, което води и до увреждането на последния.
С оглед установената неравноправност на клаузата на чл.3, ал.5 от
процесния договор и по аргумент от чл. 146, ал.1 ЗЗП,
за да изключи нищожността им, търговецът следва да докаже, че те са
индивидуално уговорени.
Въззивникът твърди, че съдържанието на договора е резултат от
проведени преговори между страните по него за всеки от основните му елементи:
размер на сумата по кредита, срок за връщане, размер на лихвата, обезпечение,
но не е ангажирал доказателства в тази насока, поради което не може да се
приеме, че е налице индивидуално договаряне на клаузите.
С оглед изложеното съдът намира за установена по делото
нищожността на клаузата на чл.3, ал.5 от договора за банков кредит.
Изложените по-горе съображения за неравноправността на клаузата на
чл.3, ал.5 са напълно относими и към клаузата на чл.13, ал.1 от договора. Този
текст предвижда банката да запази правото си по време на действието на договора
да променя тарифата за условията, лихвите, таксите и комисионните, които
прилага при операциите си, както и приложимите лихви по кредита на в швейцарски франкове или друга валута при
евентуалното му превалутиране. Уговорено е тези изменения на тарифата да влизат
в сила от деня на приемането им от компетентните банкови органи и са
задължителни за страните по договора. Клаузата не съдържа посочване на
обективни критерии за промяна на лихвения процент по договора, което я прави
неясна и пораждаща спорове и нужда от тълкуването й. Без посочването на обективни
критерии за промяна на лихвения процент, на банката е дадено едно изключително
право: едностранно и напълно произволно, без възможност за контрол от когото и
да е било, да приема, че този текст е приложим във всеки един момент, т.е. да
тълкува клаузата относно дължимите суми за лихви, такси и комисионни. Това
внася значително и неоправдано несъответствие между правата и задълженията на
страните и е в ущърб на потребителя, защото на банката се дава право
едностранно и без обективни предпоставки да променя първоначалния договор в
частта за дължимата лихва, а потребителят има "право" само да се
съобрази с тази промяна, без да има възможност да възразява по основателността
и обосноваността на решението на банковия орган, определящ размера на лихвите.
Въпреки
изложеното, нищожността
на клаузите на чл.3,
ал.5 и чл.13
от договор, няма да повлияе на крайния извод на съда, относно
дължимия размер на договорните лихви. Това е така, доколкото от
заключенията на ССчЕ, се
установява, че размерът на обявената за предсрочно изискуема сума от главница и
лихви, е следствие не от едностранното изменение на договорените лихви на
основание действието на неравноправните
уговорки, а
от сключеното след
цедиране на вземането от банката-кредитор на цесионера "Бългериън ритейл
сървисиз" АД,
допълнително споразумение от 10.02.2010 г. между
дружеството - цесионер и
кредитополучателите.
Ето
защо, след прехвърляне на вземанията по договора за потребителски кредит, въззиваемите са обвързани
от поетите след цесията от самите тях задължения в сключеното с новия
кредитор - "Бългериън ритейл сървисиз" АД допълнително споразумение
относно предоговорените размери на лихвата,
чиито размер е фиксиран на 7.7%, като от заключението по ССчЕ експертиза се
установява, че за целия период след промяната резултат на споразумението, е
нямало завишение на фиксираната годишна лихва от 7.7%.
При
безспорно установено от събраните доказателства преустановяване на плащанията
по процесния договор за кредит, за главница и договорни лихви считано от
29.07.2011 г., следва
да се приеме, че са се осъществили предвидените в договора за кредит обективни
факти за възникване на преобразуващото право на банката да обяви кредита за изцяло предсрочно изискуем, преди изтичане на
крайния срок за погасяване,
което право е упражнено от банката и кредитополучателят е надлежно уведомен.
Съобразно заключението на вещото лице,
дължимата от кредитополучателя сума към датата на завеждане на исковата молба е
в размер на 79 492.22 шв. франка, от които главница - 66 703.24
швейц. франка, лихви – 11 812.66 швейц. франка, такси – 976.32 швейц.
франка. Според заключението плащанията, извършени от кредитополучателите през
периода 16.10.2008 г. – 13.09.2012 г. са постъпвали от открити от тяхно име
банкови сметки в блокираната банкова сметка ***. франкове, от която банката
служебно е превеждала суми на "Бългериън ритейл сървисиз" АД, като всички плащания за главници,
лихви и такси предвидени в договора, за периода 09.10.2008 г. – 26.08.2011 г.
са отразявани в счетоводните книги на "Бългериън ритейл
сървисиз" АД, а
извършените от кредитополучателите плащания след 27.06.2012 г., вкл. тези
резултат от проведени изпълнителни действия са отразени в счетоводните книги на
банката.
Доколкото до приключване на устните
състезания, въззиваемите не са нагажирали доказателства за погасяване на
установените задължения по договораза кредит, съдът намира исковете за
заплащане на сумата 66 703.24 швейцарски франка, представляваща неплатена
главница по договор за кредит за покупка
на недвижим имот HL 41372/26.08.2008 г., сумата от 11 812.66 швейцарски
франка, представляваща договорна лихва
по договор за банков кредит за периода 29.07.2011 г. – 30.10.2012 г. и сумата от 976.32
швейцарски франка, представляваща такса по договор за банков кредит за периода
29.07.2011 г. – 30.10.2012 г.
за основателни и следва да бъдат уважени.
Съдът намира за неоснователно направеното от
въззиваемите възражение за погасяване по давност на вземанията за договорна лихва за
периода 2011 г. – 2012 г, тъй като задължението
по договора за кредит е единно, като единствено изпълнението му е разсрочено по
предварителен определен от страните погасителен план, поради което погасяването
на вземането на равни месечни вноски не превръща плащането в периодично.
Въззивникът не е представил
доказателства, че в периода на действие на договора, е заплащал от името на
въззиваемите застрахователна премия за имота, предмет на обезпечението, поради
което искът за плащане на сумата от 242.65 лв., претендирана като платена застрахователна премия за периода до
30.10.2012 г. е
неоснователен.
Поради противоречивите правни изводи на
двете инстанции, решение №92/16.05.2017 г. по т.д.101/2015
г. по описа на ДОС, следва да бъде отменено в частта, с
която са отхвърлени исковете за заплащане на сумата 66 703.24
швейцарски франка, представляваща
неплатена главница по договор за кредит за покупка на недвижим имот HL 41372/26.08.2008 г.,
сумата от 11 812.66 швейцарски франка, представляваща договорна лихва по договор за банков кредит за периода
29.07.2011 г. – 30.10.2012 г.
и сумата от 976.32 швейцарски франка, представляваща такса по
договор за банков кредит за периода 29.07.2011 г. – 30.10.2012 г., като се постанови друго, съобразно
изводите на въззивната инстанция.
В останалата обжалвана част
първоинстанционното решение следва да се потвърди.
Предвид резултата от въззивното
обжалване, на основание чл.78, ал.3 ГПК, въззивникът дължи част от присъдените
с обжалваното решение в полза на въззиваемите разноски за първоинстанционното
производство съразмерно с отхвърлената част от исковете, в размер на 300 лв.
Обжалваното решение подлежи на отмяна и в частта за разноските за разликата над
посочената сума.
Въззивникът също е направил искане за
присъждане на съдебно – деловодни разноски за две инстанции. На основание
чл.78, ал.1 от ГПК, въззиваемите като ответници носят отговорност за
направените от въззивника като ищец разноски, съразмерно с уважената част от
исковете, в размер на 12 300 лв. за първа инстанция и 13 700 лв. за
въззивна инстанция, които следва да бъдат осъдени да заплатят.
С оглед направеното искане и на осн.
чл78, ал.3 от ГПК, въззивникът следва да бъде осъден да заплати на
въззиваемите, направените пред въззивната инстанция разноски за заплащане на
адвокатско възнаграждение, съразмерно отхвърлената част от жалбата, в размер на
300 лева.
Воден
от горното, съдът
Р
Е Ш И:
ОТМЕНЯ
решение №92/16.05.2017
г. по т.д.101/2015 г.
по описа на ДОС, в
частта, с която са отхвърлени предявените от «ЮРОБАНК
БЪЛГАРИЯ» АД, ЕИК *********, със седалище гр.София против М.П.Т. и Н.С.Т.,***, обективно кумулативно съединени
искове с правно основание чл.79, ал.1
от ЗЗД вр. чл.430, ал.1 ТЗ,
за заплащане на сумата 66 703.24 швейцарски франка, представляваща неплатена
главница по договор за кредит за покупка
на недвижим имот HL 41372/26.08.2008 г., сумата от 11 812.66 швейцарски
франка, представляваща договорна лихва
по договор за банков кредит за периода 29.07.2011 г. – 30.10.2012 г. и сумата от 976.32
швейцарски франка, представляваща такса по договор за банков кредит за периода
29.07.2011 г. – 30.10.2012 г.,
както и в частта за разноските за горницата над 300 лева до 7159.54 лева, като
вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА
М.П.Т., с ЕГН ********** и Н.С.Т., с
ЕГН **********,*** ДА ЗАПЛАТЯТ
солидарно на «ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ» АД, ЕИК *********, със седалище гр.София, сумата 66 703.24 (шестдесет и шест хиляди, седемстотин
и три и 0.24) швейцарски
франка, представляваща
неплатена главница по договор за кредит за покупка на недвижим имот HL 41372/26.08.2008 г.,
сумата от 11 812.66 (единадесет
хиляди, осемстотин и дванадесет и 0.66) швейцарски франка, представляваща договорна лихва по договор за банков кредит за периода
29.07.2011 г. – 30.10.2012 г.,
сумата от 976.32 (деветстотин
седемдесет и шест и 0.32) швейцарски
франка, представляваща такси по договор за банков кредит за периода 29.07.2011 г.
– 30.10.2012 г., на основание
чл.79, ал.1 от
ЗЗД вр. чл.430, ал.1 ТЗ,
както и сумата от 26 000 (двадесет и
шест хиляди) лева, представляваща направените в двете инстанции разноски,
съразмерно уважената част от исковете, на осн. чл.78, ал.1 от ГПК.
ПОТВЪРЖДАВА
решение №92/16.05.2017
г. по т.д.101/2015 г.
по описа на ДОС,
в останалата обжалвана
част.
ОСЪЖДА
«ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ» АД, ЕИК *********, със седалище гр.София ДА ЗАПЛАТИ на М.П.Т., с ЕГН **********
и Н.С.Т., с ЕГН **********,***, сумата
от 300 (триста) лева,
представляваща направените пред въззивната инстанция
разноски за заплащане на адвокатско възнаграждение, съразмерно отхвърлената
част от жалбата, на осн. чл.78, ал.3 от ГПК.
Решението подлежи на обжалване при
условията на чл.280 от ГПК пред Върховен касационен съд на РБ в едномесечен
срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: