РЕШЕНИЕ
гр. София, 25.06.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, ГО, ІІ „Е” въззивен състав, в
публичното заседание на двадесет и девети март две хиляди и деветнадесета година,
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с. РАДМИЛА МИРАЗЧИЙСКА
при секретаря Елеонора Г.,
разгледа докладваното от съдия Сантиров в.гр. дело № 6077 по описа за 2018 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. от ГПК.
С Решение № 423451 от 06.06.2018 г., постановено по гр. дело № 64533/2017 г. по
описа на СРС, I ГО, 51 състав, частично са уважени предявените от „Т.С.”
ЕАД срещу В.В.Б.-Г. и
Д.Б.Г. при условията на солидарност пасивно субективно и обективно
кумулативно съединени положителни установителни
искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 32, ал. 2 СК, вр. чл. 150
ЗЕ, и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за установяване съществуването на паричните задължения,
удостоверени в Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, издадена по гр. дело № 9020/2017
г. на СРС, 51 състав, съответно за сумата от сумата 2820,95 лева, представляваща стойност на доставена топлинна енергия
през периода от м.01.2014 г. до м. 04.2016 г. в топлоснабден
имот - апартамент, находящ се в гр. София, ул. *****,
абон.номер 026566, и за сумата от 98,59 лева, представляваща
обезщетение за забава за периода от 15.03.2014 г. до 08.02.2017 г., като така
предявения главен иск е отхвърлен за горницата над 2820,95 лева до претендираните 3320,61 лева, а акцесорния
иск за горницата над 98,59 лева до претендираните
514,10лева. Със същото решение ответниците
са осъдени солидарно да заплатят на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата
от 332,05 лв., представляващи разноски в първоинстанционното производство и
сумата от 95,53 лв., представляващи разноски в заповедното производство по гр.
дело № 9020/2017 г. на СРС, 51 състав.
Срещу така постановеното решение, в
частта, с която предявените установителни искове са
отхвърлени за разликата над уважените размери до пълните предявени размери, е
постъпила въззивна жалба от ищеца „Т.С.” ЕАД, чрез
пълномощника си – юриск. Л.Г., с надлежно учредена
представителна власт по делото, с оплаквания за неправилност на обжалваното
решение поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения
на материалния закон, съществени процесуални нарушения необоснованост. Изтъква,
че от събраните по делото доказателства и заключенията на вещите лица по изслушаните
СТЕ и ССчЕ установявали пълния размер на предявените
искове. Сочи, че за процесния недвижим имот са
изготвяни изравнителни сметки, като стойността на изразходваната топлинна
енергия е на база реалните отчети, за което са издадени и изравнителни сметки. Моли
съда да отмени решението в обжалваната част и уважи изцяло предявените искове.
Въззиваемите – В.В.Б.-Г. и Д.Б.Г., чрез пълномощника си – адв. Л.Ц., с надлежно учредена представителна власт по
делото, са подали отговор на въззивната жалба на
ищеца, с който оспорват същата по подробно изложените съображения.
Срещу така постановеното решение, в
частта, с която частично са били уважени предявените от „Т.С.” ЕАД установителни искове е постъпила въззивна
жалба от ответниците В.В.Б.-Г.
и Д.Б.Г. с оплаквания за неправилност на
обжалваното решение поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния
закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост. Изтъкват, че необосновано
първоинстанционният съд е приел, че ищецът е доказал наличието на валидна
облигационна връзка, тъй като представите НА за продажба на недвижим имот № 17
от 11.09.2002 г., както и НА за учредяване на договорна ипотека № 2 от
14.11.2008 г. са изключени по реда на чл. 183 ГПК от доказателствата по делото
и не било установено, че същите са собственици. Изтъкват, че съществуването на
облигационно правоотношение е предпоставено от установяване
на качеството им на клиенти /т.е. че са собственици или вещни ползватели/,
поради което и изводът, че подадената молба-декларация не може да бъде източник
на облигационна връзка в каквато насока били и дадените в ТР № 2/2017 г. на
ОСГК на ВКС разрешения. Молят съда да отмени решението в обжалваната част и
отхвърли предявените искове.
Въззиваемите - „Т.С.” ЕАД и „Т.с.“ ЕООД - третото лице помагач на ищеца
– не са подали отговор на въззивната жалба, не се явява техен процесуален
представител и не изразяват становище по релевираните доводи във въззивната
жалба.
Въззивните жалби са подадени в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирани
лица - страни в процеса, като е заплатена дължимата държавна такса, поради
което е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Решението е валидно и допустимо,
постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански
дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.
Съдът, като съобрази доводите на
страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235,
ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за частично
основателна по следните съображения:
Съгласно
цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд
се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз
основа на въведените във въззивната жалба оплаквания,
съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия
и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в
жалбата пороци. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и
правни изводи на първоинстанционния съд, поради което
по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, а по конкретно
наведените във въззивната жалба доводи, които очертават
и предметния обхват на въззивната проверка, намира
следното:
По оплакванията в жалбата
на В.В.Б.-Г. и
Д.Б.Г. съдът намира следното:
Съгласно задължителните за органите на
съдебната власт указания по тълкуване и прилагане на закона дадени в т.1 от ТР
№ 2/2017 г. на ОСГК на ВКС клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да
бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ /собственици
и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост/, ако
ползват топлоснабдения имот със съгласието на
собственика, респективно носителя на вещното право на ползване, за собствени
битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна
енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи условия
директно с топлопреносното предприятие. В тази
хипотеза третото ползващо лице придобива качеството „клиент“ на топлинна
енергия за битови нужди (“битов клиент“ по смисъла на т. 2а пар.
1 ДР ЗЕ) и като страна по договора за доставка на топлинна енергия дължи цената
й на топлопреносното предприятие. Договорът между
това трето ползващо лице и топлопреносното
предприятие подлежи на доказване по общия ред на ГПК, например с откриването на
индивидуална партида на ползвателя 5 при топлопреносното
дружество, но не се презумира с установяване на факта
на ползване на топлоснабдения имот. В гореизложения
смисъл изброяването в нормата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ на собствениците и
титулярите на ограниченото вещно право на ползване като клиенти (потребители)
на топлинна енергия за битови нужди и страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие не е изчерпателно. Противното
разбиране би противоречало на принципа за договорна свобода, регламентиран в
чл. 9 ЗЗД и приложим както за гражданските, така и за търговските сделки. При
постигнато съгласие между топлопреносното предприятие
и правен субект, различен от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, за сключване на
договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за топлоснабден
имот при спазване на одобрените от КЕВР публично извести общи условия,
съставляващи неразделна част от договора, този правен субект дължи цената на
доставената топлинна енергия за собствените му битови нужди. В конкретния
случай по делото е представена от молба-декларация от м.10.2002 г., с която Д.Б.Г.
е поискал откриване на партида в ищцовото дружество. По своето правно естество
Молба-декларацията от м.10.2002 г. представлява предложение (оферта) за
сключване на договор за доставка на топлинна енергия – арг.
чл. 13 ЗЗД. Като е приел това заявление, входирал го
е при себе си, открил е партида по абонаментен номер № 026566 и е продължил да доставя
топлинна енергия до процесния апартамент, находящ се гр. София, ул. *****, ищцовото
дружество е приело предложението на Д.Б.Г. за сключване на договор за доставка
на топлинна енергия, в който смисъл са и правните съображения изложени в т. 1
на ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ 2/2017 г. на ОСГК на ВКС. Следователно, ирелевантно в настоящия случай е обстоятелството, дали Д.Б.Г.
е бил собственик на процесното жилище, тъй като чрез
изразената от него воля е породено облигационно правоотношение между него и ищцовото дружество. Ето защо от м.10.2002 г. между него и ищцовото дружество е възникнало правоотношение по договор
за покупко-продажба (доставка) на топлинна енергия, поради което страна по това
учредено продажбено правоотношение през релевантния период е бил Д.Б.Г. и той
заедно със съпругата си В.В.Б.-Г. – арг. 32, ал. 2 СК,
което обстоятелство не се оспорва от ответниците, са
носители на всички правни задължения за заплащане на доставената топлинна
енергия до процесния имот – след м.10.2002 г., т.е.
вкл. и за исковия период. В тежест на ответниците е
било да установи, че възникналото облигационно правоотношение е било прекратено
през процесния период, каквито доказателства ответникът
не е ангажирал. Поради тези правни доводи неоснователно е възражението на ответниците, че между страните по делото не е породено
продажбено правоотношение за доставка на топлинна енергия.
По отношение
на наведеното във възивната жалба на „Т.С.” ЕАД оплакване,
че съдът не е кредитирал изцяло заключението на вещото лице по изслушаната СТЕ,
по отношение стойността на реално доставената топлинна енергия, следва да се
отбележи, че от кредитираното от настоящия състав на съда заключение на вещото
лице по изслушаната и приета СТЕ се установява, че реално доставената топлинна
енергия за процесния период до имота, находящ
се в в гр. София,
ул. ***** е на стойност 2820,95 лв., представляващ сбора между
прогнозната продажна цена по издаваните ежемесечно от ищеца фактури и сумите за
доплащане по изготвените изравнителни сметки след всеки отоплителен сезон. Във
връзка с оплакването във въззивната жалба следва се
изясни, че изчисленията през процесния период са
извършвани от трето на процесното материално
правоотношение лице – „Т.с.“ ЕООД, като съгласно заключението на вещото лице по
изслушаната СТЕ стойността на доставената топлинна енергия е изчислена въз
основа на действащата към този момент нормативна база. Посочено е още, че
дружеството, извършващо дяловото разпределение на доставената до абонатите
топлинна енергия в края на всеки отоплителен сезон, изчислява реално
доставеното количество топлинна енергия в съответствие с нормативните
изисквания. Конкретната методология по отчитането и изчисляването на
доставената топлинна енергия е описана в заключението на СТЕ, като съдът изцяло
възприема фактическите (доказателствените) изводи, до
които е достигнала тази съдебна експертиза. От друга страна, вещото лице от
допуснатата комплексната СТЕ е анализирало данните, обективирани
в главните отчети за процесните периоди и общия
топломер в АС, посочвайки че сумите са начислявани в съотвествие
с действащата нормативна уредба методология, както и че уредите за топлинно
отчитане са минавали през необходимите и задължителни метрологични проверки,
т.е. в съответствие с нормативно установените изисквания.
Ето защо са
необосновани оплакванията във въззивната жалба, че съдът
не е зачел отразеното в СТЕ, поради което настоящата съдебна инстанция
приема за безспорно установено по делото, че стойността на реално доставената до процесния имот през
релевантния период топлинна енергия е в размер на сумата 2820,95 лв., до който
извод е достигнал и първоинстанционния съд.
Доколкото във въззивните
жалби страните не са навели други оплаквания, включително и по отношение размера
на уважения акцесорен иск, а настоящата инстанция по
силата на чл. 269 ГПК е ограничена да извърши проверка само по релевираните оплаквания, и тъй като СРС е достигнал до
същите фактически изводи, обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
С оглед неоснователността на подадените
жалби разноски не следва да бъдат присъждани на страните.
С оглед на цената на иска въззивното решение не
подлежи на касационно обжалване по правилата на 280, ал. 2 ГПК, във вр. с чл.
69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 423451 от 06.06.2018 г., постановено по гр. дело № 64533/2017 г. по
описа на СРС, I ГО, 51
състав.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на „Т.С.” ЕАД – „Т.с.“
ЕООД.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: