№ 14
гр. Стара Загора, 11.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, III-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в публично заседание на тринадесети декември през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Емилия Енчева
при участието на секретаря Лазарина Ф. Лазарова
като разгледа докладваното от Емилия Енчева Гражданско дело №
20225530103970 по описа за 2022 година
Предявени са обективно съединени искове по чл.55 ал.1 от ЗЗД.
Ищецът П. К. П. твърди, че на 23.02.2022г. между П. К. П., с ЕГН **********,
с постоянен адрес: гр. ************ в качеството му на кредитополучател и „София Комерс
Кредит Груп“ АД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, ж.к.
Дианабат, ул. Васил Калчев, бл. 58, ат. 6, в качеството си на кредитодател, бил сключен
договор за потребителски микрокредит от разстояние. Договорът бил сключен при
условията на закона за електронния документи и електронните удостоверителни услуги
/ЗЕДЕУУ/. По силата на този договор, последният се задължавал да предостави заемни
средства в размер на BGN 400 /четиристотин лева/ на г-н П., а той се задължавал да ги
възстанови, ведно с възнаградителна лихва. Съгласно параграф 1 от договора, годишен
лихвен процент на заема от 41,16% /четиридесет и едно цяло и шестнадесет процента/, а
годишният процент на разходите бил 49.89% /четиридесет и девет цяло осемдесет и девет
процента/. Уговореният срок на договора бил 12 месеца. Страните се съгласявали
Кредитодателят да изплати уговорената заемна сума на кредитополучателя чрез системата за
разплащане на Изипей.
На 04.03.2021г. отново между П. К. П., с ЕГН **********, с постоянен адрес:
гр. ************ в качеството му на кредитополучател и „София Комерс Кредит Груп“ АД,
с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, ж.к. Дианабат, ул. Васил
Калчев, бл. 58, ат. 6, в качеството си на кредитодател, бил сключен договор за
потребителски микрокредит от разстояние. Договорът бил сключен при условията на закона
за електронния документи и електронните удостоверителни услуги /ЗЕДЕУУ/, както
предходния път. По силата на този договор, последният следвало да предостави заемни
средства в размер на BGN 1000 /хиляда лева/ на г-н П., а той да ги възстанови, заедно с
всички лихви и разноски по кредита.
Съгласно параграф 1 от договора, годишен лихвен процент на заема от 41,16%
/четиридесет и едно пяло и шестнадесет процента/, а годишният процент на разходите бил
49.89% /четиридесет и девет цяло осемдесет и девет процента/. Уговореният срок на
1
договора бил 18 месеца. Страните се съгласявали Кредитодателят да изплати уговорената
заемна сума на кредитополучателя чрез системата за разплащане на Изипей.
Действително приложеният в кредитните правоотношения годишен процент на
разходите обаче, бил различен от посочения в договорите и с вписания от Кредитодателя, в
размер от 49.89% /четиридесет и девет цяло осемдесет и девет процента/.
Това било така, защото съгласно договора се дължало “неустойка” по смисъла
на параграф 7, в случай че същият не предоставил в тридневен срок от подписване на всяко
от съглашенията поръчител или банкова гаранция.
Кредитодателят, залагайки като клауза пар. 7 в договорите за потребителски
кредит всъщност целял заблуда на потребителя и свръхпечалба за себе си. Ответникът в
настоящото производство, използвайки заблуждаваща търговска практика създавал
неравноправност, която благоприятствала кредитодателя и увреждала потребителя. Със
самата уговорка София Комерс Кредит Груп АД целяла да заблуди кредитополучателя в
частта относно действителния годишен процент на разходите, като това обстоятелство
пораждало нищожност на разпоредбата на пар. 7 от договора, тъй като по смисъла на чл. 11
от ЗПК във връзка с чл. 19 от ГПК във връзка с чл. 22 от ЗПК липсата на задължителен
реквизит от съдържанието на договора за потребителски кредит водило до нищожност на
договора.
Това било така, защото годишният процент на разходите по кредита включвал
в себе си всички разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи лихви, други
преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора.
Твърдяното от него се подкрепяло и от факта, че съгласно пар. 6 и следващите
от договорите за потребителски кредит, ищецът следвало да предостави в срок от 3 /три/ дни
обезпечение, на което обезпечение да бъде извършена предварителна проверка от страна на
Кредитора и едва след нея, и след като отговарял на посочените от кредитора условия, да
сключил договор за поръчителство във връзка с процесния договор за заем, като в противен
случай се дължало неустойка.
Неустойката по Договора за потребителски микрокредит от разстояние от
04.03.2021г. бил в размер на BGN 1126.08 /хиляда сто двадесет и шест стотинки/, а по
Договора за потребителски микрокредит от разстояние от 23.02.2022г. бил в размер на
280.20 /двеста и осемдесет лева и двадесет стотинки/, която неустойка се дължала
пропорционално към всяка вноска по кредита и била отразена в погасителния план и
представлявала неразделна част от договора.
Поставените в пар. 6 условия и по двата договора били едни и същи и били
следните: 1/ Да се предоставило от ищеца поръчител, който да удостовери, чрез служебна
бележка от работодател, че получавал нетен размер на трудовото възнаграждение в размер
на BGN 1800 /хиляда и осемстотин лева/, алтернативно 2/ да се предоставели като
поръчители две физически лица, които чрез служебни бележки от работодател да докажели,
че имат трудово нетно възнаграждение над BGN 950 /деветстотин и петдесет лева/ - всеки.
Поръчителите следвало също така да работят на безсрочен трудов договора, да
не били кредитополучатели по друг договор за паричен заем, да нямали неплатени
осигуровки за последните 2/две/ години, да нямали задължения към други банкови и
финансови институции. 3/ Алтернативно на гореизложените възможности,
кредитополучателят можел да представи като обезпечение банкова гаранция, в еквивалентен
размер на сумата по договора за заем.
Уговореното възнаграждение под формата на „неустойка“ бил разход по
кредита, който следвало да бъде включен при изчисляването на ГПР - индикаторът за
общото оскъпяване на кредита, по смисъла на чл. 19, ал. 1 и 2 от ЗПК. Поради
2
невключването на възнаграждението в посочения от потребителския договор размер на ГПР,
последният не съответствал на действително прилагания такъв от кредитора в кредитното
правоотношение.
Посочването в Договора на размер на ГПР, който не бил реално прилагания в
отношенията между страните представлявал "заблуждаваща търговска практика" по смисъла
на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗЗП. Поради това счита, че договорът за кредит бил нищожен
на основание чл. 22 от ЗПК и неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 11, т. 20 от ЗПК. В
тази връзка били Решение №260065 от 08.02.2021 г. на ОС - Бургас по гр. д. №2449/2020 г.;
Решение №260257 от 09.12.2020 г. на PC - Шумен по гр. д. №2313/2019 г. Решение №857 от
03.07.2020 г. на PC - Русе по гр. д. №2303/2019 г., Решение № 260017 от 4.01.2021 г. на PC -
Пловдив по гр. д. № 3464/2020г. и потвърждавали изложеното от него по-горе.
Потвърждавало се и от Решение № 261830 от 28.06.2021г. по гр. д. №12544 от 2020,
образувано по описа на PC - Пловдив и Решение №260626 от 01.03.2021 г. по гр. д. №12545
от 2020, образувано по описа на PC - Пловдив, по които бил страна именно София Комерс
Кредит Груп АД.
Изложената теза се потвърждавала и от разпоредбата на чл. 68г от ЗЗП, която
давала легалната дефиниция на нелоялната търговска практика, която се използвала в
настоящия случай, с цел свръхпечалба на Кредитора.
Такава практика от страна на търговец към потребител се извършвала ако
противоречи на изискването за добросъвестност и професионална компетентност и било
възможно да промени съществено икономическото поведение на средния потребител. Член
68д от същия закон гласял, че заблуждаваща била такава търговска практика, при която се
съдържала невярна информация и следователно била подвеждаща или когато по някакъв
начин, включително чрез цялостното й представяне, заблуждавала или била в състояние да
въведе в заблуждение средния потребител, дори и ако представената информация била
фактически точна и имала за резултат или било възможно да има за резултат вземането на
търговско решение, което той не би взел без използването на търговската практика.
Така в § 6 от процесните договори било уговорено заемите да бъдели
обезпечени с поръчител, отговарящ на условията посочени по-горе. В случай на
неизпълнение от страна на кредитополучателя на условията, визирани в § 6 от договора,
същият дължал „неустойка“ по § 7 от договора на кредитора в размери равняващи се на 80%
от главницата, които суми се начислявали пропорционално към всяка вноска по кредитите.
Тоест се кумулирала месечната вноска за „неустойка“, с която неустойка падежното вземане
нараствало значително. Иначе казано, вноската по кредитите ставала двойно по-голяма.
Същото това кумулиране на неустойката към погасителните вноски водило до
скрито оскъпяване на кредита и създавало предпоставка за неоснователно обогатяване на
заемодателя за сметка на потребителя.
Трябвало да се посочи, че „неизпълнението“ на задължението от ищеца да се
представи поръчител, отговарящ на условията, посочени по-горе, вдигало лихвеният
процент на кредита неколкократно, тъй като тази „неустойка“ представлявала прикрита
възнаградителна лихва.
Това се потвърждавало и от факта, че тази „неустойка“ била уговорена и в
погасителния план по договора. Предвид неизпълненото изискване на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК,
и на основание чл. 22 ЗПК договорът бил недействителен, като съгласно чл. 23 ЗПК от
името му заявява, че той дължал само чистата стойност на кредита, без лихва или други
разходи по кредита.
Съгласно член 8, параграф 1 от Директива 2008/48 преди сключването на
договор за кредит, кредиторът бил длъжен да направи оценка на кредитоспособността на
потребителя, като при необходимост това задължение можело да включва да се направи
3
справка в съответната база данни.
В този смисъл в съображение 26 от Директивата се посочвало, че в условията
на разрастващ се кредитен пазар било особено важно кредиторите да не кредитирали по
безотговорен начин или да не предоставяли кредити без предварителна оценка на
кредитоспособността, а държавите членки следвало да упражняват необходимия надзор с
цел избягване на такова поведение и да приложат необходимите средства за санкциониране
на кредиторите в случаите, в които те не процедирали по този начин.
Преддоговорното задължение на кредитора да направи оценка на
кредитоспособността на кредитополучателя, доколкото цели да предпази потребителите от
свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност, допринасяло за постигането на целта на
Директива 2008/48, която се състояла, както ставало ясно от съображения 7 и 9, в
предвиждането в областта на потребителските кредити на пълна и наложителна
хармонизация в редица ключови области, която се приемала като необходима, за да се
осигури на всички потребители в Съюза високо и равностойно равнище на защита на
техните интереси и за да се улесни изграждането на добре функциониращ вътрешен пазар на
потребителски кредити.
В този смисъл параграф 40-43 от Решение от 27.03.2014 г. по дело С-565/12 на
четвърти състав на СЕС. В продължение на изложеното, клауза, която предвиждала, че се
дължало неустойка при неосигуряване на поръчител, което задължение ставало изискуемо
до 3 работни дни от подписване на договорите за потребителски кредит било в пряко
противоречие с целта на Директивата. На практика такава клауза прехвърляла риска от
неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на
платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водило до допълнително
увеличаване на размера на задълженията.
По този начин на длъжника се вменявал задължение да осигури обезпечение
след като кредита бил отпуснат, като ако не го направил, дългът му нараствал, тоест
опасността от свърхзадлъжнялост на длъжника се увеличавала. Целта била, ако има
съмнение в платежоспособността на длъжника, първо да се поиска обезпечение и след
предоставянето му да се да отпусне кредитът, която практика би съответствало на
изискванията на Директивата.
Задължение за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника
преди отпускане на кредита произтичала и от разпоредбата на чл. 16 от Закона за
потребителския кредит /в тази връзка били и решения по дела С-106/89 Marleasing и 14/83
Von Colson/.
В заключение, посоченият лихвен процент в договорите за кредит от 41.16% не
отговарял на действително приложения лихвен процент, тъй като уговорената „неустойка“
представлявала добавък към договорната лихва. Поради по-високия лихвен процент
нараствал и стойността на годишния процент на разходите, доколкото възнаградителната
лихва била един от компонентите му, но същият не бил обявен на потребителя и не бил
посочен в пap. 1 от договорите в действителния му размер, а това било в нарушение на
изискванията на чл. 5 и чл. 11, т. 10 от ЗПК. По този начин се нарушавали добрите нрави и
се внасяли равноправие между правата и задълженията на потребителя и доставчика на
финансова услуга, което било в разрез с изискванията на добросъвестността и в негов
ущърб, като счита, че това обстоятелство водило до нищожност на договорните съглашения.
Възнаградителната лихва съставлявала цена на предоставеното ползване на
заетата сума и когато било налице явна нееквивалентност между предоставената услуга и
уговорената цена се нарушавал принципа на добросъвестността при участие в
облигационните отношения.
Моли съда в случай, че прецени, че договорите не били нищожни, да приеме,
4
че уговорената договорната лихва по правоотношенията противоречи на добрите нрави по
смисъла на чл. 26 от ЗЗД. Видно от съдържанието на двата процесии договора за кредит,
страните уговорили заплащането на възнаградителна лихва в размер на 41.16 %
(четиридесет и едно цяло и шестнадесет на сто) годишно. Съгласно чл. 10, ал. 2 от ЗЗД,
лихви можели да се уговарят до размер, определен от Министерски съвет, а според чл. 9 от
същия закон, страните имали свобода на договаряне, доколкото съдържанието на договора
не трябвало да противоречи на повелителните норми на Закона и на добрите нрави, като
именно добрите нрави определяли максималния размер, до който можело да се уговаря
възнаградителна парична лихва. Уговореният лихвен процент на възнаградителната лихва
следвало да компенсира заемодателя за това, че се лишил временно от определена своя
парична сума, предоставяйки я на трето лице/кредитополучателя/, но да не води до
неоснователното му обогатяване за сметка на насрещната страна по договора за заем, като
тази преценка се правила с оглед момента на сключване на договора и като се съобразявали
всички относими обстоятелства.
Според приетото в трайната, установена и непротиворечива практика на
Върховния касационен съд, противоречива на добрите нрави се явявала уговорката за
възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а когато
възнаградителната лихва била уговорена по обезпечено задължение - надвишаващата
двукратния размер на законната лихва, определен с акт на Министерски съвет /съответно
ПМС/.
В процесния случай задълженията по договорите за кредит били необезпечени,
но договорената лихва надхвърляла четирикратния размер на законната лихва за
претендирания период, с което прави клаузата, уговаряща размер й нищожна. В тази насока:
Решение № 906/30,12,2004 г. по гр. д. 1106/2003 г. на ВКС, 2 г. о.; Решение №
378/18,05,2006 г. по гр. д. 315/2005 г. на ВКС, 2 г. о.; Решение № 1270/09,01,2009 г. по гр. д.
5093/2007 г. на ВКС, 2 г. о.; Определение № 901/10,07,2015 г. по гр. д. 6295/2014 г. на ВКС,
4 г. о„ както и практиката на ПОС: Решение № 526 от 2.05.2017 г. на ОС - Пловдив по в. гр.
д. № 393/2017 г. Решение № 1210 от 12,10.2018 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1426/2018
г. Решение № 943 от 5,07.2018 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1214/2018 г. Решение № 85
от 16.01.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2272/2018 г.
Знаейки, че посоченият по-горе критерий не можел да бъде възприет за
абсолютен, тъй като противоречието на добрите нрави следвало да се прецени съобразно
всеки конкретен случай, моли съда да вземе предвид съотношението между уговорения с
нея размер на възнаградителна лихва наред с останалите условия и характеристики на
договорите, а именно: обезщетение за забава в размер на законната лихва за забава върху
цялата просрочена сума, включително и върху възнаградителната лихва /пар. 5/, при липса
на поръчител, неустойката в размер 280.20 лева, респективно 1126.08 лева, както и
уговорката, че всички съдебни и извънсъдебни разходи били за сметка на
кредитополучателя. Отчитайки, че договорната лихва била цена за предоставеното ползване
на заетата сума, смята че размерът на лихвата от 41.16 % /четиридесет и един цяло и
шестнадесет процента/ противоречи на добрите нрави.
Моли съда в случай, че прецени, че нито един от договорите не бил нищожен,
да постанови, че уговорената неустойка в § 7 от Договора противоречала на добрите нрави
по смисъла на чл. 26 от ЗЗД. С така уговорената неустойка се целяло единствено да се
постигане неоснователно обогатяване, като с тази разпоредба се излизало извън присъщите
функции на неустойката, посочени в т. 3 от Тълкувателно дело №1 от 2009 г. на ОСГТК на
ВКС.
Последната се равнявала на 3/4 от размер на целия предоставен заем, като по
никакъв начин уговорената неустойка не обезщетявала кредитора за претърпените от него
вреди, нито служила за обезпечение на задължението по договора за кредит, а още по-малко
5
го санкционирала, предвид факта, че нямало увреждащо действие за кредитора към момента
на реализиране на фактическия състав по въпросната клауза. Единствената цел, която се
преследвала с тази разпоредба била свръхпечалба на Заемодателя. Процесната неустойка
също така била и неравноправна по смисъла на чл. 145 от ЗЗП и съответно била нищожна на
основание чл. 146 от Закона за защита на потребителите. Потребителят не могъл да влияе
върху съдържанието й, тъй като била предварително изготвена от ищцовото дружество и
съответно не била индивидуално уговорена. Счита, че § 7 от процесните договори за
потребителски кредит и уговорената в нея „неустойка“ представлявали неравноправна
клауза, тъй като представлявало уговорка във вреда на потребителя, не отговаряло на
изискването за добросъвестност и водило до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца/доставчика и потребителя, поради обстоятелството, че
задължавал потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати
необосновано високо обезщетение или неустойка, като счита, че всички мотиви в тази
насока били изложени по-горе от настоящата искова молба и били приложими и за
въпросната неустойка. Сочи също, че с така уговорената неустойка се целяло заобикаляне на
закона, тъй като императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1 ЗПК предвиждала, че при забава
се дължало само обезщетение в размера на законната лихва.
Заявява, че г-н П. заплатил без основание суми във връзка възнаградителната
лихва и неустойката, уговорена в Договора за потребителски микрокредит от 23.02.2022 г. и
Договора за потребителски микрокредит от 23.02.2022 г, сключени със София Комерс
Кредит Груп АД.
Моли съда да осъди „София Комерс Кредит Груп“ АД да заплати на основание
чл. 55 от ЗЗД недължимо платената сума от П. К. П. на „София Комерс Кредит Груп“ АД в
размер на 300 лева във връзка с Договор за потребителски микрокредит от разстояние от
23.02.2022г.
Моли съда да осъди „София Комерс Кредит Груп“ АД да заплати на основание
чл. 55 от ЗЗД недължимо платената сума от П. К. П. на „София Комерс Кредит Груп“ АД в
размер на 300 лева, във връзка с Договор за потребителски микрокредит от разстояние от
04.03.2022 г.
Моли съда да му присъди съдебни разноски за образуваното с настоящата
искова молба дело.
В законоустановения срок по делото е постъпил отговор от ответното
дружество „СОФИЯ КОМЕРС КРЕДИТ ГРУП“ АД, с който твърди, че оспорва изцяло
твърденията за недействителност на процесните Договори за кредит, сключени между
„София Комерс Кредит Груп“ АД и П. К. П., изложени в исковата молба. Процесните
договори за кредит напълно отговаряли на императивните изисквания, заложени в Закона за
потребителския кредит и Закона за защита на потребителя, Закона за предоставяне на
финансови услуги от разстояние и Закона за електронния документ и електронните
удостоверителни услуги, поради което били и действителни.
Неоснователни били твърденията, че индивидуално договорената между
страните неустойка представлявала добавка към възнаградителната договорна лихва. Видно
от самите договори, и двата кредита били предоставени при фиксирана годишна лихва в
размер на 41,16 % на година. Неустойката, договорена между страните в §7 от процесните
договори, нямала характера на договорна лихва. Неустойката за неизпълнение на дадено
задължение и договорната лихва били плащания, които имали различен характер.
Докато договорната лихва представлявала „цената“, която потребителят
заплащал за използването на предоставената в заем сума и се изчислявала като процент от
същата сума, неустойката представлявала задължение за заплащане на обезщетение,
възникнало поради неизпълнение на договорно задължение, в конкретния случай на
6
задължението за осигуряване на някое от обезпеченията, изброени в §6 от процесиите
договори за кредит.
По аргумент от чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК, било възможно договарянето на такъв
тип плащания и същите не се вземали предвид при изчисляването на ГПР. Следователно, не
би могло да се приеме, че договорената неустойка за неизпълнение на договорно
задължение, представлявала възнаградителна лихва, каквито твърдения се излагали в
исковата молба. Именно поради разпоредбата на чл. 19, ал.З, т.1 ЗПК, били неоснователни и
твърденията, че в размера на ГПР трябвало да бъде начислена и сумата за неустойката в
размер на 280,20 лева за Договор за потребителски микрокредит от разстояние от
23.02.2022г. и сумата за неустойката в размер на 1126,08 лева за Договор за потребителски
микрокредит от разстояние от 04.03.2021г., а оттам и абсурдните твърдения, че
невключването на сумата за неустойка към ГПР, било основание за прогласяване на
договорите за недействителни.
Дори да приеме, че уговорената клауза за неустойка в договорите била
нищожна, то по никакъв начин не влечала нищожност на целите договори, каквито
абсурдни твърдения се излагали в исковата молба. Съгласно чл. 26, ал.4 ЗЗД „Нищожността
на отделни части не влече нищожност на договора, когато те са заместени по право от
повелителни правила на закона или когато може да се предположи, че сделката би била
сключена и без недействителните и части.
Освен това, според правилото на чл.146, ал.5 ЗЗП нищожността на клаузи в
потребителските договори не водило до нищожност на целия договор, ако той можел да се
прилага и без тези клаузи.
Ето защо, в случай че клаузата за неустойка в двата договора бъдела
прогласена за нищожна, единствената последица би била, че договорите щели да се прилагат
без клаузата на §7 и от дължимата от потребителя сума щяла да се приспадне уговорената
сума за неустойка в размер на 280,20 лв. за Договора от 23.02.2022г. и сумата за неустойката
в размер на 1126,08 лева за Договора от 04.03.2021г.
На следващо място, лишени от всякаква логика и аргументация били доводите,
че клаузата за възнаградителна лихва била нищожна поради противоречие с добрите нрави.
В закона липсвало легална дефиниция на термина „добри нрави“, но същият
бил формулиран по тълкувателен път в съдебната практика. Съгласно мотивите на
Тълкувателно решение, постановено на 15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на
ВКС, „Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение, защото
правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на
договора със закона (чл. 26, ал.1 ЗЗД). Добрите нрави не са писани, систематизирани и
конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях....“
Следователно, „Добрите нрави“ представлявали обща правна категория,
приложима както към гражданските, така и към търговските правоотношения, в която
попадали тези наложили се правила и норми, които бранят принципи и ценности, които
били общи за всички правни субекти и тяхното зачитане било в интерес на обществените
отношения като цяло, а не само на интереса на някоя от договарящите страни. Накърняване
на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал. 1, пр.З ЗЗД било налице, когато се нарушавало
правен принцип, който можел и да не бил законодателно изрично формулиран, но
спазването му било проведено чрез създаване на други разпоредби, част от действащото
право. Такива били принципите на справедливостта, на добросъвестността в гражданските и
търговските взаимоотношения и на предотвратяването на несправедливото
облагодетелстване.
Въпросът дали поведението на конкретния правен субект съставлявал
действие, накърняващо „добрите нрави”, злепоставящо чужди интереси с цел извличане на
7
собствена изгода, следвало да се преценява във всеки отделен случай въз основа на доводите
на страните, събраните доказателства по конкретното дело и приложимите към спора
императивни правни норми. Липсата на легална дефиниция и обективни критерии налагали
извода, че противоречието с добрите нрави зависило от субективната преценка на
правоприлагащия орган.
Съгласно чл. 9 от ЗЗД, „ Страните могат свободно да определят съдържанието
на договора, доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и на добрите
нрави. “
От изложеното по-горе следвало, че противоречието на договора или отделни
негови клаузи с добрите нрави, следвало да се преценява ако спорният въпрос, в случая
допустимият размер на възнаградителната лихва, не бил решен с императивни правни норми
на действащото законодателство, какъвто бил настоящият случай.
Както се посочвало и в самата искова молба, в конкретният случай се
разглеждало действителността на два Договора за потребителски кредит, поради което
отношенията между страните се регулирали от разпоредбите на Закона за потребителския
кредит (ЗПК).
Съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК, „Годишният процент на разходите не може да
бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и
във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. “
Годишният процент на разходите бил дефиниран в чл. 19, ал. 1 от ЗПК, според
която: „Годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. “
Според § 1. т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя " са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и
по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси. “
От системното тълкуване на горецитираните разпоредби следвал изводът, че
Годишният процент на разходите по кредита (ГПР) включвал в себе си и възнаградителната
лихва като разход, наред с останалите такси, комисионни, възнаграждения и др.
Разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗКП въвеждал максимален предел на ГПР,
който не можел да надвишава 5 пъти размера на законната лихва по просрочени задължения
в левове и в чуждестранна валута, определена с постановление на Министерския съвет. Т.е.
при актуалния размер на законната лихва от 10 % на година, максималният ГПР по кредита,
включващ и възнаградителната лихва, не можел да надвишава 50 %, като нарушаването на
въпросната забрана било скрепено със санкция.
Съгласно чл. 19, ал. 5 от ЗПК, „Клаузи в договор, надвишаващи определените
по ал. 4, се считат за нищожни. “ По аргумент за противното от цитираната разпоредба на
чл. 19, ал. 5 от ЗПК, клаузи в договора за кредит, които не надвишавали определения по ал.
4 размер на ГПР по кредита, не се смятали за нищожни. В конкретният случай, при
изчисляването на годишния процент на разходите по процесиите договори за кредит бил
включен единствено разходът за възнаградителна лихва, тъй като други такси, комисионни
и възнаграждения съгласно същия договор, не се дължали.
8
Видно от §1 от процесиите Договори за кредит, ГПР, изчислен по начина,
посочен в Приложение № 1 към чл. 19 от ЗПК бил в размер на 49,89%, което било в рамките
на законодопустимия размер, според ЗПК.
Основната цел на ЗПК била да осигури по-висока степен на защита на
потребителите от тази, предвидена в общите ЗЗД и ЗЗП. Със ЗПК детайлно се регулирали
отношенията между кредитора и потребителя по отношение на сключените помежду им
Договори за потребителски кредити.
Същият специален закон признавал за действителни клаузите, с които се
договаряли разходи по кредита в размер на до 5 пъти размера на законната лихва.
Обявяването на процесиите договори за кредит за нищожни поради противоречието им с
добрите нрави по чл. 26, ал. 1, пр. 3 от общия ЗЗД би довело до противоречие със
специалната разпоредба на чл. 19, ал. 5 от ЗПК. Следователно, императивната разпоредба на
чл. 19. ал. 5 от ЗПК изключвала приложението на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, по отношение на
размера на възнаградителната лихва. Възприемането на обратното становище за правилно
би довело до абсурдния извод, че приета от законодателя императивна правна норма,
ограничаваща размерите на разходите по потребителските кредити, изначално
противоречала на добрите нрави.
Действително в практиката се приемало, че договорна лихва, която
надвишавала трикратния размер на кредита по необезпечени вземания, противоречала на
добрите нрави, но това било относимо преди приемането на ЗПК. В тази връзка, съдебната
практика, формирана до влизането в сила на чл. 19, ал. 5 от ЗПК, следвало да се приеме за
неактуална.
Гореизложеното се потвърждавало по безспорен начин в актуалната съдебна
практика, обективирана в Решение № 557 от 20.05.2022 г. на PC - Перник по гр. д. №
2320/2021 г.; Решение № 260063 от 13.01.2021 г. на PC - Варна по гр. д. № 111/2020 г. ;
Решение № 142 от 18.04.2022 г. на ОС-Велико Търново по гр.д.М 580/2021 и др., както и в
съдебната практика относно идентичните правила на ЗКНИП, обективирана в Решение №
134, постановено на 25.03.2021 г. по гр. д. № 1354/2020 г. на Районен съд - Разград; Решение
№ 480, постановено на 09.12.2019 г. по гр. д. № 1154/2019 г. на Районен съд - Габрово;
Решение № 431, постановено на 18.10.2019 г. по гр. д. № 702/2019 г. на Окръжен съд -
Плевен; Определение М 397, постановено на 11.05.2020 г. по гр. д. № 1213/2020 г. на
Окръжен съд - Стара Загора; Решение № 869, постановено на 11.10.2019 г. по гр. д. №
962/2019 г. на Окръжен съд - Варна; Решение № 1170, постановено на 10.04.2018 г. по гр. д.
№ 12814/2017 г. на Районен съд - Пловдив; Решение № 260115, постановено на 13.01.2021 г.
по гр. д. М 3986/2020 г. на Районен съд - Пловдив и още много други;
Считат, че процесните договори за кредит не противоречали на добрите нрави.
Същите били сключени при стриктно спазване на разпоредбите на ЗПК, поради което били
действителни. Освен това, ответникът „София Комерс Кредит Груп“ АД била небанкова
финансова институция. Съгласно чл. 3, ал. 1, т. 3 от ЗКИ „ Финансова институция е лице,
различно от кредитна институция и инвестиционен посредник, чиято основана дейност е ....
отпускане на кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на
влогове или други възстановими средства. “
По аргумент от противното по чл. 2 ЗКИ, за разлика от банките, финансовите
институции, нямали право да набират средства, чрез публично привличане на влогове или
други възстановими средства. Високите нива на риск, при които финансовата институция
работила, били причината за по-високия размер на възнаградителната лихва.
Дружеството „София Комерс Кредит Груп“ АД, в качеството си на финансова
институция, отпускала кредити със собствени средства и на лица, които банките често
отказвали да финансират, което значително увеличавал риска при упражняването на такъв
9
тип дейност. Вероятно точно тази била причината ищецът да използва именно финансовите
услуги, предоставяни от дружеството ответник, а не от банка, която предоставяла кредити
при по-нисък размер на възнаградителната лихва.
Счита предявените искове за изцяло неоснователни. Моли съда да постанови
Решение, с което да отхвърли като изцяло неоснователни предявените от П. К. П. срещу
“София Комерс Кредит Груп“ АД осъдителни искове, с които се иска на основание чл. 55
ЗЗД Дружеството да бъде осъдено да заплати сумите от 300,00 лв., във връзка със сключения
Договор за потребителски микрокредит от разстояние от 04.03.2021г. и 300 лв. във връзка
със сключения Договор за потребителски микрокредит от разстояние от 23.02.2022г.
Моли на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, да осъди П. К. П. да заплати на “София
Комерс Кредит Груп“ АД всички разноски, сторени от дружеството във връзка с настоящото
исково производство.
Съдът, като взе предвид събраните по делото писмени доказателства,
обсъди становищата и доводите на страните, намира за установено следното:
Безспорно по делото е, че между страните са сключени представените и приети
като писмени доказателства по делото договори: Договор за потребителски микрокредит от
разстояние от 23.02.2022 г. и Договор за потребителски микрокредит от разстояние от
04.03.2022 г. Видно от Договора за потребителски микрокредит от разстояние от 23.02.2022
г., ответникът е предоставил на ищеца потребителски кредит в размер на 400 лева, като
последният се е задължил да върне сума в размер на 494,64 лева на 12 равни месечни
вноски, всяка в размер на 41,22 лева при фиксирана годишна лихва 41,16 %. Видно от
Договора за потребителски микрокредит от разстояние от 04.03.2022 г., ответникът е
предоставил на ищеца потребителски кредит в размер на 1000 лева, като последният се е
задължил да върне сума в размер на 1356,84 лева на 18 равни месечни вноски, всяка в
размер на 75,38 лева при фиксирана годишна лихва 41,16 %.
С оглед установяване обстоятелствата по делото е назначена съдебно-
икономическа експертиза. От заключението на в.л. по същата се установява, че размерът на
годишния процент на разходите и по двата процесни договора за потребителски кредит се
равнява на 49,89%. В същия са включени единствено размерите на фиксираните годишни
лихви по договорите. В случай, че в размера на ГПР бъде включена неустойката по § 7 от
договорите, размерът на същия ще възлиза както следва: за договора от 23.02.2022 г. –
289,53%, а за договора от 04.03.2021 г. – 289,61%. По договора от 23.02.2022 г. ищецът е
заплатил сумата в размер на 440,00 лева по пера: 400,00 лева за главница, 7,84 лева за
договорна лихва за периода 23.02.2022 г. – 11.03.2022 г. и 32,16 лева за неустойка на
основание § 7 от договора. По договора от 04.03.2022 г. ищецът е заплатил сумата в размер
на 1212,59 лева по пера: 1000,00 лева за главница, 50,75 лева за договорна лихва за периода
04.03.2022 г. – 19.04.2022 г., 156,84 лева за неустойка на основание § 7 от договора и 5,00 лв.
такса за издаване на референция. Отпуснатите в заем суми са реално предадени на ищеца,
чрез платежната система на “Easy Pay”.
При прочит на цитираните договори, между същите се установява идентичност
на смисловата конструкция и уредените клаузи между страните, като предвид това
обстоятелство, фактическите и правни заключения на съда по настоящото дело ще бъдат
10
относими и към двата процесни договора.
Ответникът по делото „София Комерс Кредит Груп“ АД представлява финансова
институция по смисъла на чл. 3, ал. 2 ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със
средства, които не са набавени чрез публично привличане на влогове или други
възстановими средства, което е налице в случая. Това определя дружеството като кредитор
по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК.
След като по делото се установи възникналото облигационно правоотношение
между „София Комерс Кредит Груп“ АД и кредитополучателя - ищец, предоставяне на
заемните суми в размер на 400,00 лв. и 1000,00 лв., следва във връзка с изложените
обстоятелства за недействителност да се прецени дали тези договори са действителни.
В случая са налице договори за потребителски заем сключен от разстояние.
Регламентацията на договора за потребителски кредит се съдържа в Закона за
потребителския кредит - ЗПК - чл. 9, като това е договор, въз основа на който кредиторът
предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение
на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за
продължителен период от време, при което потребителят заплаща стойността на услугите,
съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното
предоставяне. Формата за действителност на договора за потребителски кредит е писмена -
чл. 10, ал. 1 ЗПК - на хартиен или друг траен носител; по ясен и разбираем начин; в два
екземпляра - по един за всяка от страните по договора /дефиниция на понятието „траен
носител“ се съдържа в § 1, т. 10 от ДР на ЗПК - това е всеки носител, даващ възможност на
потребителя да съхранява адресирана до него информация по начин, който позволява
лесното й използване за период от време, съответстващ на целите, за които е предназначена
информацията, и който позволява непромененото възпроизвеждане на съхранената
информация/. ЗПК допуска възможността договорът за потребителски кредит да бъде
сключен от разстояние, като в този случай съгласно чл. 5, ал. 9 ЗПК, кредиторът трябва да
предостави на потребителя стандартния европейски формуляр съгласно приложение 2, а
според чл. 5, ал. 13 ЗПК, когато договорът за предоставяне на потребителски кредит е
сключен по инициатива на потребителя чрез използването на средство за комуникация от
разстояние по смисъла на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние, което
не позволява предоставяне на преддоговорната информация на хартиен или друг траен
носител, както и в случаите по ал. 10 /при използването на телефон като средство за
комуникация или друго средство за гласова комуникация от разстояние/, кредиторът,
съответно кредитният посредник, предоставя преддоговорната информация посредством
формуляра по ал. 2 незабавно след сключването на договора за потребителски кредит.
Изискванията за предоставяне на финансови услуги от разстояние са регламентирани в
Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние - ЗПФУР, като според чл. 6
договорът за предоставяне на финансови услуги от разстояние е всеки договор, сключен
между доставчик и потребител като част от система за предоставяне на финансови услуги от
11
разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на предложението до
сключването на договора страните използват изключително средство за комуникация - едно
или повече.
Разпоредбите на чл. 10 и чл. 11 ЗПК уреждат формата и съдържанието на
договора за потребителски кредит. Съгласно чл. 10, ал. 1 от ЗПК, договорът за
потребителски кредит се сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по
ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид,
формат и размер шрифт - не по-малък от 12, в два екземпляра - по един за всяка от страните
по договора.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал.
1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7- 9, договорът за потребителски кредит е
недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване
на последиците по чл. 22 ЗПК - недействителност на договора за потребителски кредит, като
последиците са уредени в чл. 23 ЗПК - отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той
дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите
разходи, т.е. тази недействителност има характер на изначална недействителност, защото
последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за
недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но
не и връщане на лихвата и другите разходи. Обстоятелствата изложени от ищеца са за
нищожност на договора поради неговото противоречие със закона - чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10 и
чл. 19, ал. 4 ЗПК. Освен това, ищецът има качеството потребител по смисъла на § 13, т. 1 от
ДР на Закона за защита на потребителите, според който потребител е всяко физическо лице,
което придобива стока или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на
търговска или професионална дейност. В случая с отпускането на два кредита в размери на
400 лева и 1000 лева в полза на ищеца като физическо лице му е предоставена „финансова
услуга“ по смисъла на § 13, т. 12 от ДР на ЗЗП. Като потребител ищецът разполага със
защита срещу неравноправни клаузи, предвидена в Глава Шеста на ЗЗП, за които съдът
следи служебно.
В настоящия случай, твърденията в исковата молба за недействителност на
процесните договори поради противоречието им с чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК следва да бъдат
разгледани съвместно, доколкото са свързани с клаузите на § 6 и § 7 от същите.
Разпоредбата на § 6 от договорите, възлага в тежест за заемателя да осигури едно измежду
следните обезпечения: един или двама поръчители - физически лица /които следва да
отговарят на горепосочените кумулативно поставени изисквания в зависимост от това дали
са осигурени едно или две лица- поръчители/ или банкова гаранция за всички дължими по
договора суми. Прочитът на съдържанието на посочената клауза и съпоставянето й с
естеството на сключения договор за паричен заем, налага извода, че по своето същество тя
представлява скрито възнаграждение за кредитора /което последният е прикрил,
обозначавайки го като неустойка в § 7 от договорите/. Изискванията, които клаузата на § 6
от договорите възвежда за потребителя са на практика неосъществими за него, особено
12
предвид обстоятелството, че последният търси паричен кредит в сравнително нисък размер.
Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят
ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция за всички суми по
договорите /за което съответната банкова институция ще изисква също заплащане/ или едно/
две лица - поръчители, които да отговарят на многобройните, кумулативно поставени
изисквания към тях. Следователно, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са
неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати. Същевременно, кредиторът не
включва т. нар. от него „неустойка“ към договорната лихва дължима по кредита и към ГПР,
като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тези изводи
са красноречиво илюстрирани и от факта, че самият кредитор, в § 7 от Договорите,
изначално разсрочва вземането за „неустойка при липса на обезпечение“ като при
формирането на анюитетната вноска добавя сумите от 64,57 лв. и 137,94 лв. В тази връзка,
явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за
осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното, съдът счита, че вземането за
неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е
следвало да бъде включено в годишния процент на разходите.
Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски
кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата
сума, дължима от потребителя. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите
по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
/лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч.
тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент
от общия размер на предоставения кредит. Съобразно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, „Общ разход
по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните
такси. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които
трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите
на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че
ГПР е 49,89 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои
точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Предвид предпоставките, при
които става изискуема разписаната в § 7 от договорите „неустойка“, то тя е с характер на
възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР. Впрочем,
съобразно заключението на вещото лице, ако „неустойката“ бъде включена в ГПР, размерът
му нараства на съответно 289,53% и 289,61%. В случая, акцентът се поставя не само върху
факта, че в тежест на потребителя се възлага заплащането на допълнително възнаграждение
13
за ползвания финансов ресурс, но и върху обстоятелството, че ако това обстоятелство му бе
известно /чрез изначалното му включване в разходите по кредите/, то той не би сключил
договорите.
Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо
кредитора и на практика няма информация колко точно /като сума в лева/ е оскъпяването му
по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, § 1 и чл. 4 от Директива 93/13/
ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя
невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са
в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на
потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите,
които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и
икономически обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена
и разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, то е необходимо в договора да е посочено не само
цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява
ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще
направи и които са отчетени при формиране на ГПР.
В конкретния случай, това е особено съществено предвид обстоятелството, че в §
1 от Договора от 23.02.2022 г. като обща сума за заплащане от потребителя е посочена
494,64 лв., а в Договора от 04.03.2022 г., като обща сума за заплащане е посочена 1356,84 лв.
В тези величини обаче, не са включени дължимите по пар. 7 от договорите
„неустойки“ в размер съответно на 280,20 лв. и 1126,08 лв. Тоест, налице е и пълно
разминаване между посочения в договора ГПР, сумата за заплащане, посочена в пар. 1 от
договора и действително дължимата величина в края на заемния период.
Съдът намира, че уговорена неустойка, дължима при непредставяне на
обезпечение, е разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на
годишния процент на разходите - ГПР /индикатор за общото оскъпяване на кредита/ - чл. 19,
ал. 1 и 2 ЗПК, които съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК не може да бъде по-висок от
пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България /основен лихвен
процент плюс 10 %/, което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да
надхвърлят 50 % от взетата сума, а клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, са
нищожни - чл. 19, ал. 5 ЗПК. В тази връзка предвидените неустойки в процесния договор за
неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, които да се кумулират към
месечните погасителни вноски, водят до скрито оскъпяване на кредитите. Дължима по
уговорения начин на падежа на всяко следващо лихвено плащане, неустойката на практика
се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за
заемодателя. Същата излиза извън присъщите й обезпечителна и обезщетителна функции.
Принципно няма пречка размерът на неустойката да надхвърля вредите от неизпълнението,
но в случая няма адекватен критерий за преценка на това надвишение, тъй като неустойката
обезпечава изпълнението на вторично задължение за обезпечаване на главното задължение.
14
Следователно и санкционната функция в случая не е налице, тъй като само по себе си
непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди. Основната цел на
процесната неустоечна клауза е да доведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за
сметка на заемополучателя чрез увеличаване на подлежащата на връщане сума по договора.
При това положение е нарушена разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, предвиждаща че
годишният процент на разходите по кредита не може да бъде по-висок от пет пъти размера
на законната лихва по просрочени задължения. Според съдържанието на предвидената
неустойка, съдът намира, че е нелогично и неоправдано поставянето на кратък 3-дневен срок
от сключването на договора, в който потребителят да представи обезпечението, след което
това негово задължение да се замества от неустойка с компенсаторен характер, сякаш
кредиторът е изгубил интерес от реалното изпълнение. Освен това се оказва, че ако
потребителят не представи обезпечението или го представи, но след срока, той би дължал
неустойката дори при редовно обслужван кредит. Уговарянето на такъв кратък срок и
възможността задължението по чл. 8 да възникне при редовен кредит показва, че целта на
кредитора не е да обезпечи кредита, за да гарантира неговото събиране, а да получи сумата
от неустойката. Следователно, действителната цел на обсъжданата договорна клауза е да
породи допълнително парично задължение за потребителя, наред с това за връщане на
главницата по кредита и заплащането на възнаградителна лихва. В частност общото
задължение на ищеца е съответно на вписаните в погасителния план - неразделна част от
договора за кредит, сборни плащания, в които се включват и задължението за неустойка по §
6 и 7 от договора. Месечният размер на вноската е определен като сбор от части от главница
и договорна лихва, както и горница ежемесечно дължима неустойка. Тази неустойка за
непредставяне на обезпечение в определения срок обаче не е отразена като разход при
формирането на оповестения ГПР от 49,89 %, въпреки, че е включена в общия дълг и
месечните вноски. Този начин на оповестяване на разходите не е съответен на изискването
на чл. 19, ал. 1 ЗПК. При отчитането на неустойката по § 6 и 7 от договора като несъмнен
разход, действителният ГПР би бил значително завишен /около 290% и за двата договора/.
При това положение и въз основа на съвкупната преценка на всяка от уговорките
настоящият съдебен състав счита, че макар формално процесният договор да покрива
изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на
изискуемото съдържание по т. 10 - годишния процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя, т.е. съдът приема, че нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК,
която възпроизвежда текста на чл. 10(2) на Директива 2008/48 /ЕО е нарушена поради
некоректност на данните, които са посочени, а не поради непосочени допълнителни данни,
величини, допускания и обстоятелства, каквито не са изрично разписани в нормата /в този
смисъл определение № 527/09.06.2022 г. на ВКС по гр.д. № 151/2022 г., III г.о./. Тази част от
сделката е особено съществена за интересите на потребителите, тъй като целта на уредбата
на годишния процент на разходите по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви
изчисляването и посочването му в договора и това да служи за сравнение на кредитните
продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени
обхвата на поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или
15
подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят урежда като
порок от толкова висока степен, че изключва валидността на договарянето - чл. 22 ЗПК.
Съдът констатира, че в нарушение на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, в съдържанието
на договорите за кредит относно ГПР, не са посочени, и взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите, по определения в
приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК начин. Годишният процент на разходите по кредита
се изчислява по формула съгласно приложение № 1, като се вземат предвид посочените в
него общи положения и допълнителни допускания. В процесния случай в договорите е
посочен само ГПР без да се посочва как е формиран и какво точно се включва в него, т. е.
какви компоненти включва. Не е ясно дали уговорената в договора неустойка е включена в
ГПР, като според заключението на в.л., при евентуално сключване на същата, ГПР би бил
значително завишен.
Предвид изложеното, договорът към момента на подписването от страна на
кредитополучателят е нямал задължителното си съдържание по чл. 11 от Закона за
потребителския кредит, тъй като не е съдържал основните договорки. Ето защо, договорът
за потребителски кредит е недействителен на основание чл. 26 ЗЗД, във вр. чл. 22 ЗПК, във
вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Тъй като съгласно чл. 22 ЗПК процесните договори за паричен заем се явяват
недействителни на основание чл. 23 ЗПК ищецът дължи връщане само на чистата стойност
на кредита в размер до размера на усвоената главница. Следователно, в настоящия случай,
ищецът дължи на ответника само непогасената главница по договорите. За да се определи
тя, следва всички плащания, извършени от потребителя за погасяване на задължения по
договорите за кредит, да се вземат предвид в случая като погашения на дължимата главница,
след като останалите задължения по договорите не са дължими, поради недействителност на
същия. В случая, установените по делото чрез заключението на ССЕ плащания от ищеца са
както следва: по договор за потребителски микрокредит от разстояние от 23.02.2022 г. са
заплатени 440,00 лв. при главница от 400 лв., следователно и е недължимо надплатена
сумата в размер от 40,00 лв., по договор за потребителски микрокредит от разстояние от
04.03.2022 г. са заплатени 1212,59 лв. при главница от 1000,00 лв., следователно и е
недължимо надплатена сумата в размер от 212,59 лв. До същите суми са основателни и
предявените искове по чл. 55, ал.1 ЗЗД, до които следва и да бъдат уважени.
Предвид изложеното искът по чл. 55, ал.1 ЗЗД за заплащане на недължимо
платените от ищеца суми по Договор за потребителски микрокредит от разстояние от
23.02.2022 г. следва да бъде уважен до размера от 40,00 лв., а в останалата си част до
размера от 300,00 лв. следва да бъде отхвърлен като неоснователен и недоказан.
Искът за заплащане на недължимо платените от ищеца суми по Договор за
потребителски микрокредит от разстояние от 04.03.2022 г. следва да бъде уважен до размера
от 212,59 лв., а в останалата си част до размера от 300,00 лв. следва да бъде отхвърлен като
неоснователен и недоказан.
По разноските:
16
На основание чл. 78, ал.1 от ГПК в тежест на ответника следва да бъдат
присъдени направените от ищеца разноски в размер на 350 лева, представляващи заплатена
държавна такса и възнаграждение за вещо лице.
На основание чл. 38, ал.2 от Закона за адвокатурата съдът определя
възнаграждение на процесуалния представител на ищеца в размер на 400,00 лева за всеки от
обективно кумулативно съединените искове по чл. 55, ал.1 ЗЗД. Следва да бъде осъден
ответника да заплати на процесуалния представител на ищеца сумата в размер на 800,00
лева, представляващи адвокатско възнаграждение.
По отношение искането на ответника за присъждане на разноски на основание
чл. 78, ал.3 ГПК, настоящият съдебен състав намира за необходимо да отбележи, че в т.95 на
Решение от 16.07.2020 г. по съединени дела С-224/19 и С-259/19 на СЕС, последният е
обосновал, че разпределянето на разноските по съдебно производство пред националните
юрисдикции попада в обхвата на процесуалната автономия на държавите членки, при
условие че са спазени принципите на равностойност и ефективност. Недължимо платените
суми от страна на ищеца в настоящото производство са установени във връзка с наличието
на недействителни клаузи по потребителски договор. В цитираното решение на СЕС се
приема, че с разпоредби, подобни на разпоредбата на чл. 78, ал.3 ГПК се създава съществена
пречка, която може да възпре потребителя да упражни предоставеното от Директива 93/13
право на ефективен съдебен контрол върху евентуално неравноправния характер на
договорни клаузи, поради което същата не следва да се прилага в настоящия случай /в този
смисъл Определение №50466 от 30.11.2022 г. на ВКС по ч.т.д. №2049/2022 г., Определение
№366 от 16.08.2022 г. на ВКС по ч.т.д. №1085/2022 г./. С оглед на изложеното не следва да
се присъждат разноски в полза на ответника.
Водим от горните мотиви, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „СОФИЯ КОМЕРС КРЕДИТ ГРУП“ АД, ЕИК *********, със седалище
и адрес на управление гр. София, ж.к. Дианабат, ул. „Васил Калчев“, бл. 58, ет.6,
представлявано от Адриан Димитров Станев да заплати на П. К. П., ЕГН ********** с
постоянен адрес г************, сумата от 40,00 лв. /четиридесет лева/, представляваща
недължимо платена сума по Договор за потребителски микрокредит от разстояние от
23.02.2022 г., като ОТХВЪРЛЯ предявения иск в останалата му част над 40,00 лв., до
претендирания размер от 300,00 лева като НЕОСНОВАТЕЛЕН И НЕДОКАЗАН.
ОСЪЖДА „СОФИЯ КОМЕРС КРЕДИТ ГРУП“ АД, ЕИК *********, със седалище
и адрес на управление гр. София, ж.к. Дианабат, ул. „Васил Калчев“, бл. 58, ет.6,
представлявано от Адриан Димитров Станев да заплати на П. К. П., ЕГН ********** с
постоянен адрес г************, сумата от 212,59 лв. /двеста и дванадесет лева и 59 ст./,
17
представляваща недължимо платена сума по Договор за потребителски микрокредит от
разстояние от 04.03.2022 г., като ОТХВЪРЛЯ предявения иск в останалата му част над
212,59 лв. до претендирания размер от 300,00 лева като НЕОСНОВАТЕЛЕН И
НЕДОКАЗАН.
ОСЪЖДА „СОФИЯ КОМЕРС КРЕДИТ ГРУП“ АД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр. София, ж.к. Дианабат, ул. „Васил Калчев“, бл. 58, ет.6,
представлявано от Адриан Димитров Станев да заплати на П. К. П., ЕГН ********** с
постоянен адрес г************, сумата от 350,00 лв. представляваща сторените по делото
разноски.
ОСЪЖДА „СОФИЯ КОМЕРС КРЕДИТ ГРУП“ АД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр. София, ж.к. Дианабат, ул. „Васил Калчев“, бл. 58, ет.6,
представлявано от Адриан Димитров Станев да заплати на адв. М. В. М., АК Стара Загора,
личен №**********, сумата от 800,00 лв. представляваща адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Окръжен съд – Стара Загора в
двуседмичен срок от съобщението до страните, че същото е изготвено.
Съдия при Районен съд – Стара Загора: _______________________
18