Р Е Ш
Е Н И Е
№....................
Гр. София,05.12.2016г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ТО, VI-21 състав, в публично съдебно заседание на трети октомври две хиляди и шестнадесета година в състав:
СЪДИЯ :
РАДОСТИНА ДАНАИЛОВА
при секретаря Е.Г.,
като разгледа докладваното от съдията търговско дело N6590 по описа за 2015г. и
за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са осъдителни искове с
правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД, вр. чл.7 ЗК
и чл.86, ал.1 ЗЗД за осъждане на ответника за сумата от 90823,60 лв., представляваща
неизплатено концесионно възнаграждение за 2011г. по договор за концесия от
23.12.1997г. и Анекс, №1/ 15.09.2010г. и
за сумата от 30 999,66 лв., представляваща обезщетение за забавеното
плащане на дължимото възнаграждение за период на забава 10.02.2011г. до
предявяване на исковата молба на 11.11.2014г.
Ищецът твърди с исковата молба и
допълнителната такава, че по силата на сключен договор за концесия от
23.12.2009г. е предоставил на ответника концесионно право на ползване на
минерална вода от извор“*******“, с.С.,
общ.В., област М. срещу задължение на ответника да заплаща концесионно
възнаграждение, чиито размер за 2011г. се определя въз основа на изменението на
договора с анекс от 15.09.2010г., установяващ възнаграждение в размер на 1,5
лв. за кубичен метър минерална вода, изчислено върху не по-малко от 80 % от
предоставения съгласно договора годишен ресурс. Твърди че ответникът не е
заплатил двете вноски от концесионното възнаграждение, дължими съответно до
30.01.2011г. и 30.09.2011г., поради което иска да бъде осъден за стойността им
и за обезщетение за забавеното им плащане.
Ответникът е депозирал отговор на
исковата молба и допълнителната такава, като не оспорва сключването на договора
и анекса, но на първо място счита, че не дължи възнаграждение, тъй като ищецът
не е изпълнявал задълженията си по договора да осигури уговорения
средноденонощен дебит от 2 л/сек от извора, защото предоставил право и на други
лица да ползват минералната вода и не предприел действия по преустановяване на
неоторизиран достъп до ресурса, въпреки че бил сезиран многократно от
ответника. Твърди неизпълнение и на задълженията на ищеца да осигури санитарно-хидроложка
охрана и да поддържа необходимото
санитарно –хигиенно състояние на водоизточника съгласно чл.2.2.3 от договора,
както и на задължението на ищеца да
предостави необходимия терен за изграждане на производствени помещения. На
следващо място твърди да е платил възнаграждението за 2011г. в уговорения с
договора размер, като оспорва да дължи размера съгласно анекса от 15.09.2010г.,
който подписал единствено, за да не се прекрати договора. Възразява за погасяване
на вземанията по давност изцяло с оглед поясненията на ищеца в допълнителната
искова молба, че е допусната грешка при посочване на датата на подаването й.
Евентуално възразява за прихващане със свои вземания за неустойка за
неизпълнение на задълженията на ищеца да предостави уговорения дебит на
минерална вода от извора, както и да предостави терен за изграждане на
производствени помещения.
Ищецът твърди, че съобразно уговорката
в анекса от 15.09.2010г. се дължи минимално концесионно възнаграждение
независимо от използвания ресурс, поради което и счита, че без значение е какво
реално количество е използвал ответника и какви са причините за това. По
отношение на възражението за давност, оспорва да се касае за периодични
плащания, към които е приложима кратката тригодишна давност, евентуално счита
да е налице спиране на давността за времето, през което е било висящо
производство пред ОС –М. във връзка с концесионното възнаграждение за 2011г.,
което производство между страните няма спор, че е било прекратено с влязъл в
сила акт. Оспорва да е налице неизпълнение на задълженията му договора, както и
да дължи неустойка за това, тъй като дори и да имало предоставени права за
ползване на извора и от трети лица, то това не засягало правата на ответника,
оспорва да е имал задължение да осигурява охрана на извора, както от
неоторизиран достъп на трети лица, така и санитарно хидроложка охрана. По
отношение на задължението за предоставяне на терен, счита клаузата за
неопределена до степен на недействителност, като оспорва и действителността на
клаузите, установяващи негови задължения по договора във връзка с охраната на
извора и заплащане на неустойка. Евентуално счита, че релевантно за определяне
на размера на неустойката е първоначално уговореното концесионно възнаграждение,
а не увеличеното такова с анекса от 2010г.
Съдът, като взе предвид доводите на
страните и въз основа на събраните по делото доказателства, приема следното от
фактическа и правна страна:
В тежест на ищеца е да докаже
сключването на договор с ответника с твърдяното съдържание, негово изменение,
изпълнение на задълженията си по договора да предостави ползването на минерална
вода от извора в с.С. с уговорения дебит и качество, както и да осигури
санитарно –хигиенното състояние на източника, както и да предостави терен за
изграждане на производствени помещения. Във връзка с твърденията си за спиране
на давността ищецът следва да докаже настъпването на фактите, с които свързва
спирането.
При установяване на горните
предпоставки ответникът следва да докаже изпълнение на задължението си
заплащане на концесионно възнаграждение.
Между страните е безспорно, че на
23.12.1997г. помежду им е сключен договор за концесия, по силата на който
ищецът Община В. е предоставила право на концесия за ползване на минерална вода
с 2 л/сек средноденонощен дебит от извор Минкова Баня, с.С., община В. за
производство на бутилирана минерална вода в натурално състояние и за
безалкохолни напитки.
Договорът е сключен за срок от 15
години /чл.3.1/, като между страните няма спор, че не е прекратяван на друго
основание, а е прекратен с изтичане на срока му на 23.12.2012г. и следователно
през 2011г. между страните е съществувало правоотношение по договор за концесия
с произтичащите от него и измененията му права и задължения.
Основно задължение на концесионера
по договора е заплащането на концесионно възнаграждение, което в договора от
1997г. е уговорено в размер на
6 666 666 лв./неденоминирани/ годишно, платимо на две равни вноски в
размер на половината от годишното възнаграждение, съответно първата до 31
януари и втората до 30 септември на годината, за която е дължимо.
На 15.09.2010г. между страните и
сключен анекс към договора за концесия, с който страните са се съгласили, че
концесионера следва да заплаща на концедента цена от 1,5 лв. на ползван кубичен
метър минерална вода, като независимо от използваното количество минерална
вода, не по малко от 80 % от предоставения му годишен ресурс. С анекса е
уговорено и право на концесионера да актуализира ежегодно до 31 на предходната
година концесионното възнаграждение с не по-малко от 75 % от годишния процент
на инфлацията.
Следователно с анекса от
15.09.2010г. страните са изменили концесионния договор в частта относно размера
на възнаграждението, като са определили цена от 1,50 лв. за всеки ползван
кубичен метър минерална вода, както и минимално концесионно възнаграждение,
което да се заплаща, независимо от ползваното количество вода и което е в
зависимост от годишния ресурс определен от дебита на извора.
Въз основа на анекса за ответника е
възникнало задължение за заплаща именно новия размер на възнаграждението, като
обстоятелството, че през 2011г. между страните е сключен нов анекс от
30.12.2011г. е ирелевантно за размера на
възнаграждението за 2011г., тъй като действието на втория анекс изрично е
уговорено от 01.01.2012г. и следователно
не касае предходния период на действие на договора между страните.
Не обуславят извод за недействителност на анекса възраженията на ответника,
че същият го е подписал единствено, за да избегне прекратяването на договора.
Изменението относно концесионното възнаграждение в този анекс възпроизвежда
буквално изискването на чл.47, ал.10 от Закона за водите, в редакцията му
съгласно изменение, обн.ДВ, бр.47 от 2009г., в сила от 23.06.2009г., което
императивно посочва начина на определяне на възнаграждението в случаите на
концесия на минерални води, съответно съгласно §28 ЗРЗИДЗВ, обн. ДВ, бр.47 от
2009г., в сила от 23.06.2009г., задължава съответните концеденти да приведат
договорите в съответствие с тези изисквания в 6 месечен срок от вземане на
решение от съответния общински съвет или МС, в противен случай сключените до
приемане на изменение на закона концесионни договори се прекратяват по право по
силата на закона.
Съдът намира с оглед уговорките
между страните в анекса от 15.09.2010г. и разпоредбата на чл.47, ал.10 ЗВ за
определяне на минимален размер на възнаграждението, каквото именно се
претендира от ищеца по делото, че възраженията на ответника за неизпълнение на
задължението за предоставяне на водоползване с уговорения дебит на извора не
могат да обосноват извод за несъществуване на вземането за концесионно
възнаграждение, независимо от основателността им. Това е така, тъй като е
определено минимално възнаграждение, чието заплащане по изрична уговорка между
страните не е в зависимост от използваното количество минерална вода, а от
обема на предоставения годишен ресурс, произтичащ от дебита на извора. Няма
спор, че ответникът е ползвал минерална вода от извора за целия срок на
концесионния договор, включително и за 2011г., което обстоятелство не се
оспорва, а и от приетата по делото счетоводна експертиза се установява конкретното
ползвано количество, което не обуславя заплащане на по-високо възнаграждение от
претендираното. Следователно при всички случаи не се касае за пълно
неизпълнение на договора за концесия от страна на ищеца по отношение на
основното му задължение за предоставяне ползването на минерална вода, поради
което и евентуално отклонение на изпълнението му в количествено и качествено
отношение не освобождава ответника от задължението му за заплащане на
уговореното минимално възнаграждение, а поражда за него права във връзка с
претендиране на обезщетение или неустойка за неизпълнение, или право да развали
договора, ако неизпълнението е съществено с оглед интереса му, от което право
той не се е възползвал и следователно за него е възникнало задължение да
заплати уговореното концесионно възнаграждение за 2011г. съгласно анекса от
15.09.2010г.
Неоснователни са възраженията на
ответника, че по настоящето дело съдът е обвързан от решението по
гр.д.113/2013г. на Окръжен съд –М., в частта относно мотивите за неизпълнение
на задълженията на ищеца по концесионния договор, респективно относно
последиците от това неизпълнение. Силата на пресъдено нещо не следва от
мотивите на решението, а обективните й предели обхващат единствено разрешеното
спорно право, а именно правото за заплащане на концесионно възнаграждение за
2010г., поради което и по никакъв начин не обвързват настоящия съдебен състав,
нито относно фактите, нито относно приложението на правото.
При разглеждане на исковете по
настоящето дело съдът формира собствени изводи относно фактите и правното им
значение, като счита, че единствено пълно неизпълнение на договора за концесия
в частта относно характерната престация на концедента за предоставяне на
правото на ползване на минерални води от извора може да освободи ответника от
задължението му за заплащане на концесионно възнаграждение, а такова не се
твърди, нито установява. Лошото изпълнение в количествено и качествено
отношение би могло да обоснове единствено отговорност на концедента за
неизпълнение, като разпоредбите на чл.83 ЗЗД е изобщо неприложима в случая, тъй
като касае обема на отговорността за неизпълнение, а в случая претенцията не е
за обезщетение за неизпълнение, а за реално изпълнение.
Няма спор между страните, че предмет
на гр.д.№113/2013г. е била претенция на Община В. срещу Н. ООД за концесионно
възнаграждение за 2010г., въз основа на същия договор, по който в настоящето
производство се претендира възнаграждението за 2011г., както и че искът е
отхвърлен с влязло в сила решение.
Между страните е прието за
безспорно, че минералната вода от находище С. е експлоатирана чрез два сондажа,
като концесионния договор между страните, касае сондажа, за който по т.2 от
Заповед на министъра на околната среда и водите № 411/28.05.2012г. е определен експлоатационен ресурс от 3,70
л/сек, а предходният акт определящ същия ресурс и относим към 2011г. е Протокол
– Решение №4 от 05 юни 1985г. на Комисия
по запасите на минерални води, лечебни пелоиди и биоклиматични ресурси към
Министерство на народното здраве - 4,5 л/сек
В концесионния договор между
страните е посочено, че дебита на извора е 2 л/сек, което е по-малко от
установените с горните решения, поради което и съдът приема, че концесионното
възнаграждение в размер на 90 823,69 лв., определено от ищеца на база
посочения в концесионния дебит на извора не надвишава действително дължимото,
поради което и претендираното вземане е възникнало в полза на ищеца.
Съответно ответникът е погасил
частично задължението си до размера от 6 666 лв. чрез плащания в брой на части,
съответно 1000 лв. съгласно приходна квитанция №14168/05.05.2011г., 1033
лв. платени на 16.05.2011г. съгласно приходна квитанция №14275/16.05.2011г.,
400 лв. платени на 25.05.2011г съгласно приходна квитанция №14340/25.05.2011г.,
, 600 лв. платени на 3105.2011г. съгласно приходна квитанция
№13566/31.05.2011Г., 1000 лв., платени на 29.07.2011г. съгласно приходна квитанция №
14934/29.07.2011г., 333 лв. , платени на 25.11.2011г. съгласно приходна
квитанция № 16389/25.11.2011г. 1000
лв., платени на 07.12.2011г. съгласно квитанция № 16524/07.12.2011г., 500 лв.,
платени на 22.12.2011г. и 500 лв., платени на 28.12.2011г., съгласно квитанции
№ 16693/22.12.2011г. и №16749/28.12.2011г.
След извършените плащания ответникът
е останал задължен за сумата от 84157,67 лв., представляваща останалата
неплатена част от концесионно възнаграждение в уговорения минимален размер за
2011г. , което е следвало да заплати в срок до 30.09.2011г.
Основателно е обаче възражението му
за погасяване на това задължение по давност, тъй като искът за заплащането му е
предявен на 11.11.2014г. пред Окръжен съд – М.. Договорът за концесия е такъв
за периодично изпълнение, включително по отношение престацията за заплащане на
възнаграждение, което е определено на годишна база и се дължи ежегодно на две
равни вноски с падеж 31-ви януари и 30 –ти септември за годината, за която е
дължимо. Доколкото Законът за концесиите не съдържа специални разпоредби
относно давността, приложими са общите правила на Закона за задълженията и
договорите и конкретно чл.111, б.“в“ ЗЗД, съгласно която норма давността за
погасяване на периодични плащания е 3-годишна.
Неоснователно е възражението на
ищеца за спиране и прекъсване на давността с предявяване на вземането по
приключило преди настоящия процес гр.д.№ 113/2013г. на Окръжен съд –М.. Не е
спорно между страните, а се установява и от представените по делото
доказателства, че по това дело ищецът е предявил претенции за концесионно
възнаграждение за 2010г. , а с допълнителна искова молба е предявил и иск за
заплащане на концесионното възнаграждение за 2011г., който иск не е разгледан
поради недопустимост на исканото изменение чрез предявяване на нов иск, наред с
първоначалния след подаване на исковата молба. Действително за срока от
предявяване на претенцията до влизане в сила на акта, с който производството по
нея е прекратено поради недопустимост, е налице висящ процес и съгласно чл.115,
б.“ж“ ЗЗД давността спира да тече. По аргумент за по-силното основание от чл.116, б.“б.“ in
fine с прекратяване на производството отпада ефекта от спиране на давността и
се смята, че течението й не е спирано./ в този смисъл е постановеното решение №170/11.04.2012г.
по гр.д.961/2011г., І г.о. ВКС по отношение на придобивната давност/.
Следователно с прекратяване висящността на спора за претенцията за концесионно
възнаграждение за 2011г. в предходния процес поради недопустимостта й се смята,
че давността не е била спирана, съответно същата е изтекла преди предявяване на
исковете по настоящето дело и искът за заплащане за концесионно възнаграждение
следва да се отхвърли.
Поради погасяване на главното
вземане на основание чл.119 ЗЗД е погасено и акцесорното вземане за обезщетение
за забавено плащане, поради което и този иск също следва да се отхвърли.
С оглед неоснователността на
исковете претенции не подлежат на разглеждане възраженията на ответника за
прихващане с негови насрещни вземания за неустойка, които са предявени при
условията на евентуалност.
Право на разноски при този изход от
спора има ответникът, който своевременно ги и претендирал, поради което и
следва да му се присъдят направените разноски за адвокатско възнаграждение в
размер на 2400 лв., като възражението на
ответника за прекомерност на претендираното възнаграждение е неоснователно, тъй
като същото е в значително по-нисък размер от минималното от 4184,69 лв.,
определено с оглед цената на иска.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И
ОТХВЪРЛЯ
предявените от Община В. срещу Н. ООД, ЕИК *********
искове с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД, вр.чл.7 ЗК и чл.86, ал.1 ЗЗД за осъждане на
ответника за сумата от 90823,60 лв.,
представляваща неизплатено концесионно възнаграждение за 2011г. по договор за
концесия от 23.12.1997г. и Анекс, №1/ 15.09.2010г. и за сумата от 30 999,66 лв.,
представляваща обезщетение за забавеното плащане на дължимото възнаграждение за
период на забава 10.02.2011г. до предявяване на исковата молба на 11.11.2014г.
ОСЪЖДА
Община В. да заплати на Н. ООД, ЕИК **********,
със седалище и адрес на управление:*** на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата от 2400 лв., представляваща
разноски по делото за платено адвокатско възнаграждение.
Решението може да се обжалва с
въззивна жалба пред Софийския апелативен
съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: