МОТИВИ по н.о.х.д. № 3951/2016
г.
на Софийски градски съд, НО, 29 състав
Софийска
градска прокуратура е внесла обвинителен акт по досъд. пр. досъдебно
производство №20/2016 г., по описа на СДВР, пр. пр. № 257/2016 г. по описа на
Софийска градска прокуратура, срещу подсъдимия З.Е.Л. за това, че на 16.01.2016
г. около 3.15 ч. в гр. С., бул. „*******“ № 9, в тоалетна на клуб «О.»,
направил опит умишлено да умъртви Ю.Б.А., ЕГН **********, чрез намушкване с нож
в корема й причинил коремна травма с две прободно порезни наранявания на корема
в областта на дясното подбедрие с дължина от около 5 см., отстоящи на 2-3 см.
едно от друго, проникващи в коремната кухина, нараняване по хода на раневите
канали на черен дроб на две места през тъканта му с изходи по долната му
повърхност в близост до жлъчния мехур без да го засягат; ретроперитонеален
кръвоизлив; нараняване на десния бъбрек в областта на хилуса с обисно кървене,
наложило оперативното му отстраняване, излив на кръв в коремната кухина в
количество 1500 мл., следкръвоизливен шок, нараняване на десния бъбрек, довело
до премахването му, което причинило на пострадалата загуба на десния бъбрек,
като опитът е довършен, но не са настъпили предвидените в закона и искани от
дееца общественоопасни последици на това престъпление – не е настъпил смъртен
изход, тъй като на А. била оказана висококвалифицирана своевременна медицинска
помощ – престъпление по чл. 115, вр. чл.18,ал.1 от НК.
За съвместно разглеждане в съдебното
производство е приет предявеният от
пострадалата Ю.Б.А. срещу подсъдимия З.Е.Л. граждански иск за сумата в
размер от 100 000 лева, представляваща обезщетение за претърпените от нея в
резултат на деянието неимуществени вреди, ведно със законната лихва от датата
на увреждането до окончателното изплащане на сумата. Съдът е конституирал Ю.А.
като частен обвинител и граждански ищец преди даване ход на съдебното
следствие.
Съдебното
разглеждане е проведено при условията на чл. 371, т. 2 и сл. НПК. Подсъдимият З.Л. в хода на допуснатото
съкратено съдебно следствие е признал изцяло фактите, изложени в
обстоятелствената част на обвинителния акт и се е съгласил да не се събират
доказателства за същите факти.
С
определение по реда на чл. 372, ал. 4 НПК в хода на съкратеното съдебно
следствие съдът е приел, че самопризнанието на подсъдимия се подкрепя от
събраните в досъдебното производство доказателства и е обявил, че ще го ползва,
без да събира доказателства за фактите, изложени в обстоятелствената част на
обвинителния акт.
В
хода на съдебните прения представителят на прокуратурата поддържа повдигнатото
обвинение. Счита, че то е доказано по несъмнен начин от доказателствата,
събрани в досъдебното производство, и от пълното самопризнание на подсъдимия в
съдебно заседание. Поради това поддържа, че подсъдимият следва да бъде признат
за виновен в извършване на престъплението, като приема, че наказанието му
следва да бъде определено при условията на чл. 55 НК, тъй като събраните
доказателства не установяват отегчаващи отговорността обстоятелства, а
същевременно са налице множество смекчаващи –възрастта му, чистото му съдебно
минало, самопризнанията от самото начало на процеса, фактът, че той се обадил
на тел. 112 и съобщил какво е извършил.
Предлага подсъдимият да бъде осъден на 5 години лишаване от свобода при
първоначален общ режим на изтърпяване на наказанието в затвор. Относно
гражданския иск счита, че следва да бъде уважен изцяло.
Поверениците
на частната обвинителка и гражданска ищца приемат обвинението за несъмнено
доказано, тъй като се подкрепя от свидетелските показания, веществените
доказателства, заключенията на съдебните експертизи и самопризнанието на
подсъдимия. Посочват, че подсъдимият е действал с пряк умисъл и е искал
настъпването на общественоопасните последици, но те не са настъпили единствено
благодарение на оказаната на пострадалата спешна медицинска помощ. Изтъкват, че
при индивидуализацията на наказателната отговорност следва да се вземат предвид
данните за агресивно поведение от страна на подсъдимия спрямо пострадалата
преди извършването на деянието, включително заплахи за убийство, които са
изпълнени с инкриминираното деяние. Поддържат, че гражданският иск е доказан по
основание и размер и следва да бъде уважен. Предлагат на подсъдимия да се
наложи наказание лишаване от свобода, отговарящо на обществената опасност на
деянието и дееца, както и на целите на НК. Молят да им бъдат присъдени
разноски.
Защитникът
на подсъдимия също не прави доказателствен анализ на обстоятелствата,
инкриминирани в обвинителния акт, поради особеностите на проведеното съдебно
следствие. Моли съдът да отчете няколко важни фактически положения, които са
относими не само към определяне размера на наказанието, но и към вярното
приложение на материалния закон. Изтъква, че съгласно ТР № 1/2009 г. на ОСНК в
рамките на признатите фактически положения на обвинителния акт могат да се
установят и противопоставят правопроменящи и правопогасяващи обстоятелства, свързани
с приложимия материален закон. Интерпретира указанията на ВКС като възможност
на съда да установи в рамките на фактическите положения по обвинението и други обстоятелства, които да сочат на друг
материален закон. Приема, че подсъдимият не е искал да умъртви св. А.. Посочва,
че това обстоятелство се извежда от размера на раневия канал на прободните
наранявания на корема на пострадалата и съотнасянето им към размера на ножа,
тъй като, ако подсъдимият е искал да умъртви пострадалата, то раневият канал
щеше да бъде по-голям. Признава, че от локализацията и нахождението на ударите
може да се приема, че са били насочени в част, в която се съдържат жизнено
важни органи в човешкото тяло. Но счита, че в настоящия случай водещото
обстоятелство е силата на ударите, която не обективира желание за лишаване на
живот. В същото време заявява, че няма спор, че подсъдимият признава всичките
си субективни намерения, описани в обвинителния акт и то по отношение на това
как са причинени травматичните увреждания. Изразява становище обаче, че съдът
може в рамките на тези фактически положения, които подсъдимият и защитата му не
оспорват под каквото и да е форма, да приеме различен материален закон. Моли да бъде отчетено, че тази
късосъединителна реакция при подсъдимия е била под давление на чувствата и
емоциите, предизвикани от предизвикателното и лекомислено поведение на
пострадалата. Поради това предлага на съда да приеме, че подсъдимият не е
извършил опит за убийство, а две тежки телесни повреди. Алтернативно, моли
съдът да възприеме тезата на прокурора за наличие на многобройни смекчаващи
отговорността на подсъдимия обстоятелства и да определи наказанието му при
условията на чл. 55 НК, чиято разпоредба счита за по-благоприятна от
разпоредбата на чл. 58а, ал. 1 НК
Подсъдимият
в последната си дума заявява, че дълбоко съжалява за извършеното и моли за
справедлива присъда.
Съдът, като прецени събраните по
делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и като обсъди доводите на
страните, приема за установено следното от фактическа страна:
Подсъдимият
З.Е.Л. е българин, български гражданин, роден на *** г. в гр. Л., с ЕГН **********,
със средно образование, работи, неосъждан, неженен, с постоянен адрес:***
Подсъдимият
З.Л. и св. Ю.А. се познавали от 2010 г., а през 2013 г. отношенията им станали
интимни и св. А. се преместила да живее в дома на подсъдимия в кв.„Г.”. Това
продължило до 2014 г., когато се разделили. Причина за раздялата била
ревността, която подс. Л. изпитвал към св. А., провокирана от незначителни
поводи. През 2015 г. св. Ю.А. започнала работа като сервитьорка в клуб „О.”,
находящ се в гр.С., бул.”*******” №*, в който като управител работел св. Н.С..
От август 2015 г. подс. З.Л. също започнал работа като барман в същото
заведение. Двамата със св. А. често се засичали в една и съща смяна. След
известно време подс. Л. предприел безуспешни действия за възобновяване на
интимната си връзка със св.А., като понякога ставал агресивен в настояването
си. В същото време я ревнувал от св. Н.С.. Св. А. споделила със св. С. за
проблемите в отношенията си с подс. Л. и св. С. разместил графика на двамата
така, че да не са в една смяна.
На
15.01.2016 г. св. Ю.А. била на работа като сервитьор в ресторанта „О.” от
отварянето на заведението сутринта, а вечерта се преместила и в бара. На смяна
като барман бил подс. Л.. Около 3.00
часа на 16.01.16 г. св. А. и св. Н.С. отишли да говорят в дамската тоалетна,
тъй като там не се чувала музиката от заведението, а св. С. заключил вратата на
тоалетната, за да не ги притесняват. Подс. Л. видял това и отишъл до вратата,
за да подслушва. След около 10 минути св. С. излязъл от тоалетната, а св. А.
влязла в една от тоалетните кабинки. При излизането си св. С. се разминал с
подс. Л. и отишъл към входа, за да се види със свой познат. Тогава подс. Л.
взел кухненски нож от кухнята, влязъл в тоалетната и започнал да крещи и блъска
по вратата на кабинката, в която се намирала св. А.. След като отворила вратата
на кабинката, св. А. видяла, че подс. Л. държи в дясната си ръка кухненския
нож. Веднага след това подсъдимият нападнал св. А. и й нанесъл две
прободно-порезни наранявания на корема и едно последващо порезно нараняване в
областта на дясното подбедрие. През цялото време подс. Л. крещял „и какво,
чукахте се, изпукахте се...”. Когато св А. започнала да вика от болка, подс. Л.
преустановил действията си. Св. А.Ш. чул виковете от тоалетната и отишъл да
съобщи за случващото се на св. Н.С.. Свидетелите Ш., С. и Д.Б. започнали да
чукат и блъскат по външната врата на тоалетната. След малко вратата била
отворена от св. А. и свидетелите видели, че тя се държи за корема, а по дрехите
й има кръв. Забелязали, че в тоалетната освен нея бил и подс. Л., който бил
хвърлил ножа на пода. Св. С. помогнал на св. А. да легне на пода и й оказал
помощ, като притискал раната, давал й вода със захар до пристигането на
медицинския екип. Св. Ш. поискал обяснение от подс. Л., който отговорил, че е
„наръгал с нож” св. А.. Междувременно подсъдимият се обадил на тел. 112 и извикал линейка за клуб „Червило”, като
съобщил, че е пострадало момиче, „което наръгал, защото малко му изневерило”.
На място в клуб „О.” пристигнал и
полицейски патрул, включващ свидетелите Н.Н., К.П. и А.И., които запазили
местопроизшествието и установили самоличността на подс. З.Л.. Пред тях той
признал, че е „наръгал с нож в дамската тоалетна” пострадалата. След
пристигането на медицински екип св. А. била транспортирана до УМБАЛСМ
„Пирогов”, където й била направена животоспасяваща операция.
В резултат на нанесените прободно-порезни
рани от подсъдимия с нож на св. А. била причинена коремна травма с установени
две прободно-порезни наранявания на корема в областта на дясното подребрие с
дължина по около 5 см, отстоящи на 2-3 см. едно от друго, проникващи в
коремната кухина; нараняване по хода на раневите канали на черен дроб на две
места през тъканта му с изходи по долната му повърхност в близост до жлъчния
мехур, без да го засягат; ретроперитонеален кръвоизлив; излив на кръв в
коремната кухина в количество 1500 мл.; следкръвоизливен шок; нараняване на
десния бъбрек в областта на хилуса с обилно кървене, довело до оперативното му
отстраняване, което причинило на пострадалата загуба на десния бъбрек.
Порезното
нараняване по вътрешната повърхност на лявото бедро, отстоящо на около 10 см.
от слабинната гънка било с дължина 3 см. и дълбочина 3-4 см.
Коремната
травма неизбежно водела до смъртен изход без оказване на висококвалифицираната
и своевременна медицинска помощ на пострадалата и й причинила постоянно общо
разстройство на здравето, опасно за живота.
Св.
А. прекарала 10 дни напълно обездвижена в отделението по реанимация, като
болничният й престой общо продължил 18 дни. Първите пет дни била в
медикаментозна кома, а след това се движела само с придружител. След
изписването й св. А. продължила още около две седмици да ползва памперси,
защото била на легло. Състоянието й довело до допълнителни отклонения от
обичайния й начин на живот – два месеца не трябвало да се къпе, необходимо било
да съобрази безвъзвратно хранителния си режим с липсата на бъбрек. Плачела
непрекъсното, била психически нестабилна, изпитвала страх, че подсъдимият може
да дойде у дома й. И досега изпитва страх от тъмното и никога не се прибира
вкъщи сама. Спазва диетата, предписана от лекуващия лекар при изписването й от
болница, която изключва възможността да пие кафе, газирани напитки, алкохол,
пържени и мазни храни, шоколад, ядки, мед.
Подс.
Л. не страда от същинско психично заболяване, няма зависимост към алкохол и
психотропни вещества, могъл е да разбира свойството и значението на извършеното
и да ръководи постъпките си. Към момента на деянието не се е намирал в
състояние на паталогичен или физиологичен афект, но е действал под влиянието на
силни емоции.
След случая подс. Л. се свързал със св. А.
чрез социалната мрежа „Фейсбук“. Искал да разбере как е и да я помоли да го
извини. Направил опит да се свърже с нея
и чрез общи приятели. Св. А. блокирала възможността на подсъдимия да й пише във
„Фейсбук“, защото не искала да общува повече с него.
На
основание чл. 373, ал. 3 от НПК съдът приема изложената фактическа обстановка –
такава каквато тя е посочена в обвинителния акт, за точно отражение на
действително случилото се по отношение на събитията на престъплението,
извършено от подсъдимия. В основата на този си извод съдът постави направеното
самопризнание от страна на подсъдимия и подкрепящите го доказателствени
материали, събирани и проверявани на фазата на досъдебното производство.
ами общо взето
я третират като слуга
Докладвай · 20:04
натоварването
ли е проблем? или вътрешното убеждение?
Докладвай · 20:06
вътрешното
убеждение по-скоро
и
непрекънатите искания за съобразяване с полицията
от където
правят всевъзможни глупости, нямащи нищо общо нито със закона нито с човешки
права
както и да е
исках да
призная нещо както казах
сигурно по
това ще си спомните кой съм горе-долу
с вас водихме
спор в нип когато ни преподавахте
и то много
разгорещен
:)
ставаше въпрос
за едно емпирично изследване относно тежестта на наказанията и като цяло
превенцията на престъпността и поправянето на извършителите на престъпления
тогава аз
разгорещено спорех, че подхода ни е много мек и че реално превъзпитание не се
постига
типично за
надъхан новобранец
:)
сега признавам
че сте напълно права
когато за пръв
път влязох в съдебна зала- по ело за кржба опасен рециив извършена от момче
расло в мизерия и с родители алкохолици
и усетих какво
значи да поемаш истинска отговорност за съдбата на един човек а не просто да
четеш дело с учебна цел без да зависи нещо от теб
в този момент
си дадох сметка колко сте права
и понеже съм
човек който си признава грешките, реших да призная и това
При
съкратено съдебно следствие в хипотезата на чл. 371, т. 2 от НПК съдът няма
правомощие непосредствено да събира или да приобщава по реда на чл. 283 от НПК
никакви доказателства за обстоятелствата, обхванати от самопризнанието на
подсъдимия, а това са всички факти, запълващи обективните и субективните
признаци от състава на престъплението, описано в обвинителния акт. Това е така,
защото съдът с определението по чл. 372, ал. 4 от НПК вече е изразил становище,
че самопризнанието се подкрепя в достатъчна степен от събраните на досъдебното
производство годни доказателства и доказателствени средства и освен това
изрично е обявил, че ще ползва самопризнанието без да събира доказателства за
фактите, залегнали в обвинителния акт. От това законово предвидено отклонение
от принципа на непосредственост и устност в наказателния процес произлиза и
правилото, че съдът няма задължение да обсъжда събирани под ръководството на
други държавни органи доказателствени материали. Евентуално последващо
отстъпление от позицията, закрепена в определението по чл. 372, ал. 4 от НПК, означава
провеждане на съдебно следствие по друг ред, а не по реда на съкратеното
съдебно следствие, което би объркало всички участници по отношение на това по
кой точно процесуален ред се гледа делото, респ. какви са процесуалните им
възможности за провеждане на съответната функция на процеса. Това законодателно
разрешение е израз на точно преценения баланс между две значителни процесуални
ценности, които не следва да бъдат противопоставяни – разкриването на
обективната истина за главния факт в процеса от една страна и процесуална
икономия на време и усилия, постигната вследствие на съдействащото и улесняващо дейността на държавните
органи поведение на подсъдимия – от друга. И двете цели на процеса, върху които
в случая е поставен акцент, е необходимо да бъдат изпълнени в предвидения в НПК
обем, за да се изпълнят главната и специална цел на самата наказателноправна
защита на правата и законните интереси на гражданите.
В
конкретния случай гаранциите за разкриване на обективната истина за фактите на
престъплението, извършено от подсъдимия, могат да се открият в две направления.
Първо, подсъдимият съзнателно и доброволно е направил пълно самопризнание. Това
той е сторил след разясняване на всичките процесуални възможности, с които
разполага, включително и възможността да участва в съдебно следствие по общата
наказателна процедура, в която ще му бъдат осигурени всички процесуални
възможности, предвидени в НПК, да се конфронтира и да оборва обвинението срещу
себе си. Съдът също така е разяснил на подсъдимия характера и естеството на
избраната от него диференцирана процедура – съкратено съдебно следствие в
първата инстанция, като го е запознал по съответстващ на интелектуалните му
възможности начин с всички последици от приложението на тези особени правила за
провеждане на съдебно следствие пред съда. Те могат да се сведат до това, че за
сметка на доброволния отказ на подсъдимия от някои от възможностите му за
защита, а именно да оборва фактите от обвинителния акт, при евентуална
осъдителна присъда той ще се ползва от значителни материалноправни облекчения
във връзка с определянето по вид и размер на наложеното наказание. Защитата на подсъдимия също е изразила
съгласие да се даде ход на делото по реда на глава двадесет и седма от НПК. При
наслагването на тези обстоятелства съдът няма никакво основание да се съмнява,
че подсъдимият е разбирал значението и последствията на избрания от него
процесуален ред за разглеждане на делото му или пък че е изразил валидно
волеизявление за отказ от наказателен процес по общия ред без да са налице
препятстващи нормалното волеобразуване мисловни процеси – заплахи, насилие и
други подобни.
На
второ място, разкриването на обективната истина и критерият за несъмнена
доказаност на обвинението се гарантират от факта, че така направеното
самопризнание от страна на подсъдимия се подкрепя напълно от комплексната
оценка на събраните и проверени на досъдебното производство доказателствени
материали. Съдът намира, че предшестващата съдебното разглеждане подготвителна
фаза на процеса е протекла законосъобразно, не са допуснати съществени
процесуални нарушения при дейността по доказването и следователно обвинението,
закрепено в обвинителния акт, е убедително стъпило на пълноценна
доказателствена основа. С оглед разгледаното съотношение между направеното
свободно самопризнание и доказателствата от досъдебното производство може да се
заключи, че самопризнанието е напълно обосновано и следователно съдът няма
никакви съмнения по отношение на достоверността му, като в същото време е
спазена конституционната забрана осъдителната присъда да почива единствено на
самопризнанието на подсъдимия.
В
същото време обстоятелството, че участието на подсъдимия в извършването на
престъплението, за което е предаден на съд, е доказано несъмнено в публичен и
справедлив наказателен процес и то в разумни срокове и без ненужно разпиляване
на процесуални усилия и капацитет от страна на държавните органи, е основание
за благосклонното му материалноправно третиране при стриктно съблюдаване на
особените правила при индивидуализацията на отмереното като справедливо
наказание.
В
хода на съкратеното съдебното следствие съдът събра допълнително гласни
доказателства единствено за причинените неимуществени вреди на ищцата чрез
нейните показания като свидетел, както и чрез показанията на нейната сестра св.
Л.Т.. Доколкото изясняваните чрез свидетелските показания обстоятелства не
засягат фактологията на деянието, приобщаването им към доказателствения
материал е допустимо по аргумент за противното от чл. 372, ал. 4 НПК. От
показанията на св. А. и св. Т. еднопосочно се установява психическото и
физическо състояние на пострадалата след деянието, процеса на възстановяване и
наложените й физически и битови ограничения от загубата на орган. От
показанията и на двете свидетелки се изяснява и постравматичното психическо
състояние на пострадалата, която все още не се чувства готова да говори за
случилото се, плаче и изпитва страх.
На основата на така приетата
фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:
Подсъдимият З.Е.Л. е осъществил
от обективна и субективна страна състава на престъплението по чл. 115 вр.
чл.18, ал.1 от НК.
От обективна страна на 16.01.2016 г. около
3.15 ч. в гр. С., бул. „*******“ № *, в тоалетна на клуб „О.“, направил опит
умишлено да умъртви Ю.Б.А., ЕГН **********, като чрез намушкване с нож в корема
й причинил коремна травма с две прободно-порезни наранявания на корема в
областта на дясното подбедрие с дължина от около 5 см., отстоящи на 2-3 см.
едно от друго, проникващи в коремната кухина; нараняване по хода на раневите
канали на черен дроб на две места през тъканта му с изходи по долната му
повърхност в близост до жлъчния мехур, без да го засягат; ретроперитонеален
кръвоизлив; нараняване на десния бъбрек в областта на хилуса с обилно кървене,
наложило оперативното му отстраняване; излив на кръв в коремната кухина в
количество 1500 мл., следкръвоизливен шок; нараняване на десния бъбрек, довело
до премахването му, което причинило на пострадалата загуба на десния бъбрек,
като опитът е довършен, но не са настъпили предвидените в закона и исканите от
дееца общественоопасни последици на това престъпление, като не е настъпил
смъртен изход само защото на А. била оказана висококвалифицирана своевременна
медицинска помощ.
На първо място, съдът прие, че подсъдимият
с инкриминираното му деяние е реализирал всички съставомерни признаци на
престъплението по чл. 115 от НК – основния състав на убийство. Законодателят,
считайки обществените отношения, които гарантират човешкия живот, за особено
важен обект на наказателноправна закрила, е криминарилизирал всяко човешко
поведение, което е обективно годно да постигне като резултат умъртвяване на
другиго. На плоскостта на конкретиката на случая съдът намира, че с действията
си с нож, с който е нанесъл две прободни наранявания в корема на пострадалата с
дължина от около 5 см., достатъчни по сила на натиска и дълбочина на
проникването да увредят намиращите се в коремната й кухина органи и да й
причинят тежка коремна травма, която
по медикобиологичните си особености неизбежно би довела до смърт без спешна
медицинска помощ, подсъдимият е създал всички обективни условия, за да причини
общественоопасните последици – умъртвяването на човек. Вярно е, че в случая
смъртта на пострадалата не е настъпила, но това обстоятелство е щастлива случайност,
която е била възможна не заради, а въпреки деянието на подсъдимия. Поради това
съдът приема, че подсъдимият е извършил довършен опит за убийство, при който
целените от него престъпни последици не са настъпили по независещи от него
причини – навременната и ефективна
лекарска намеса.
От субективна страна подсъдимият
З. Л. е действал виновно с форма на вината пряк умисъл да лиши от живот
пострадалата. Подсъдимият е съзнавал общественоопасния характер на деянието,
предвиждал е неговите общественоопасни последици и е искал тяхното настъпване.
За подсъдимия не са съществували никакви пречки от обективен или субективен
характер, които да са му попречили да разбере, че деянието му – двукратно намушкване
в особено уязвима област на тялото на пострадалата, е от естество да причини
несъвместими с живота поражения с висока степен на сигурност. За да стигне до
този извод, съдът съобрази, че в съзнанието на подсъдимия, за което не са
налице данни за количествени и качествени изменения по време на инцидента,
напълно и конкретно са се отразили всичките установени по категоричен начин
обективни характеристики на поведението му, които го правят престъпление, и той
ги е интерпретирал адекватно в точния им причинно-следствен механизъм.
Същевременно, както съзнанието за
общественоопасния характер на поведението му, така и за неизбежността на тежкия
вредоносен резултат се извеждат на основата на приетото от съда обосновано
самопризнание на подсъдимия за субективните факти, изложени в обвинителния акт.
Съдът намира за неоснователни
доводите на защитника, че фактите за начина на причинените увреждания –
дълбочината на раневия канал и естеството на нараняванията, установявали, че
подсъдимият не е имал намерение да причини смъртта на св. А.. Действително в процедурата по съкратено
съдебно следствие поначало
e допустимо
да бъдат събирани доказателства за факти, предхождащи фактическата обстановка,
изложена в обвинителния акт за деянието (както беше посочено, по аргумент за
противното от чл. 372, ал. 4 НПК), които могат да изключат наказателната
отговорност или да я смекчат (например – установяване на правнорелевантно с
оглед поведението на пострадалия формиране на физиологичен афект у подсъдимия преди
деянието или обстоятелства за това, че подсъдимият е бил поставен от
пострадалия или от някой друг в състояние на неизбежна отбрана, или че е бил в
грешка по отношение на наличие на такова състояние) или за посткриминално
поведение на подсъдимия, на което законодателят е придал правно значение в
привилегирован състав на престъплението (например – оказване на помощ при
причинено увреждане от пътно произшествие). Не е допустимо обаче да се променят
смисълът и значението на съставомерните факти, които са били предмет на самопризнанието
на подсъдимия, включващо потвърждаване на верността на изложените в
обвинителния акт и обективни, и субективни факти. В случая това означава, че
съзнателно и доброволно подсъдимият е направил самопризнание и за изложените в
обвинителния акт съставомерни субективни факти, а именно, че е съзнавал
естеството на действията си по намушкване в корема на пострадалата, тяхната обществена
опасност, както и че са годни да причинят смърт. Защитникът приема, че в
рамките на фактическите положения, които подсъдимият и защитата му не оспорват
под каквото и да е форма, е допустимо съдът да приеме различен материален
закон. В този смисъл приема за допустимо преквалифицирането на обвинението от
такова за опит за убийство в причиняване на тежка телесна повреда. Защитникът
прави изричната уговорка, че според него
становището му не влиза в конфликт с вече изразената позиция, че нито той, нито
подсъдимият оспорват, че последният е признал всичките си субективни намерения,
описани в обвинителния акт, включително по отношение причинно-следствения
процес, довел до травматичните увреждания. Признанието на фактите от подсъдимия
наистина не възпрепятства съда да извърши суверенна правна оценка и не го
обвързва да възприеме правната квалификация на деянието, дадена от прокуратурата.
Тази свобода на преценката обаче не включва възможност за подмяна на съставомерните
факти. В конкретния случай подсъдимият е
признал, че волевите му усилия, обективирани в увреждащо поведение, са били
директно насочени към причиняване именно на смъртта на свидетелката А., която е
предвиждал като пряка и неизбежна последица от поведението си. Признал е и че
от обективна страна действията му са били такива, че те наистина са били достатъчни да причинят като пряка и непосредствена
последица умъртвяването на пострадалата. Поведението на подсъдимия след
деянието – сепването му, когато е чул виковете на св. А. от болка и е видял
резултата от своите действия и нейното страдание, и обаждането му на тел. 112 –
изразяват съжаление за вече извършеното, но не могат да го изличат.
Посткриминалното поведение на подсъдимия характеризира личността му и
способността му за разкаяние, което несъмнено следва да се вземе предвид при
индивидуализация на наказателната му отговорност, но не носи информация за субективното
му отношение към деянието по време на самото му извършване.
Независимо от изложеното за обвързващия
обхват на самопризнанието, следва да бъде подчертано, че за съдържанието на
интелектулната представа и волевата насоченост се съди и по обективираното
външно поведение на подсъдимия, а то, както беше посочено, изяснява несъмнено и
безусловно, че е причинило на пострадалата увреждане, което неизбежно е водело
до смърт. Същевременно предвиждането от страна на подсъдимия на причинната връзка
между извършеното от него деяние и настъпилите общественоопасни последици не се
отличава с никакви усложнения или особености, които могат да поставят под
съмнение правилното и пълно отразяване на разгръщането на причинно-следствения
процес в съзнанието на подсъдимия.
Съдът не приема за основателни и
доводите на защитника, че подсъдимият е бил провокиран по какъвто и да било
начин от св. А., тъй като преди деянието двамата вече са били разделени и
подсъдимият е следвало да се отнесе с уважение към отказа на св. А. да
възобновят връзката си, съответно – не е имал основания или оправдания да
очаква от нея, че няма да се сближава с други хора, включително че няма да има с
тях интимни отношения. Поради това съдът прие, че не е налице основание да се
приеме, че поведението на пострадалата е било обидно или провокативно по друг
противозаконен начин по смисъла на чл. 118 НК. Освен това по делото е установено
и че подсъдимият не се е намирал в състояние на физиологичен ефект.
При
индивидуализация на наказателната отговорност на подсъдимия Л. съдът взе
предвид, че при постановяване на осъдителна присъда в случаите по чл.
372, ал. 4 НПК наказанието задължително се определя при условията на чл. 58а НК. Това изисква, на първо място, да се извърши преценка дали са налице
самостоятелни фактически основания за определяне на наказанието при условията
на чл. 55 НК – под минималния предвиден за престъплението размер лишаване от
свобода, както и дали това би била по-благоприятната хипотеза от приложението
на чл. 58а, ал. 1 НК, която предвижда намаляване на определеното наказание с
1/3-та.
На следващо място съдът взе предвид, че справедливо оразмереното
наказание следва да представлява достатъчната по сила държавна принуда за
постигане на целите на наказването, възведени в чл. 36, ал. 1 НК – да се
поправи и превъзпита осъденият към спазване законите и добрите нрави, да се
въздейства предупредително върху него и да му се отнеме възможността да върши
други престъпления, като се въздейства възпитателно и предупредително върху
другите членове на обществото.
Същевременно генералната
превенция не може и не бива да се противопоставя на индивидуалната превенция,
защото положително въздействие върху обществото се постига само когато
наказанието е стриктно съответно на конкретната обществена опасност и морална
укоримост на конкретния деец и на конкретното деяние и не му създава
ограничения, по-големи от действително необходимите за изграждане на ефективен
самоконтрол, овладяност и вътрешни задръжки, които да го възпират от извършване
и на други престъпления в бъдеще.
Това основно правило с ръководен
характер за индивидуализацията на всяко наказание в настоящия казус се
конкретизира от следните обстоятелства – стадия, на който е останало
престъплението, мотивите за извършването му, установените данни за обществената
опасност на деянието и дееца. Съобразявайки спецификата им, съдът прие, че
деянието е извършено при силен превес на смекчаващите обстоятелства, които в
случая са многобройни. На първо място съдът взе предвид, че деянието е останало
в стадия на опита и не е настъпил тежкият съставомерен резултат, поради което
това обстоятелство само по себе си може да е основание за приложение на чл. 55 НК при условията на чл. 58, б. „а“ НК . На следващо място съдът отчете
събраните по делото доказателства за положителната личност на подсъдимия преди
деянието – чистото му съдебно минало, добрите му характеристични данни,
социалния му статус на правилно интегриран млад човек, трудовата му
ангажираност. Всички те съвкупно изясняват, че деянието му има инцидентен и изключителен
характер в живота му.
Наред с това несъмнено следва да
бъдат възприети като смекчаващи отговорността обстоятелства поведението на подсъдимия
по оказване помощ на пострадалата незабавно след извършване на деянието, направеното
от него извънпроцесуално самопризнание пред органите на полицията, което е било
от решаващо значение за разкриване на извършеното престъпление, добросъвестното
му процесуално поведение, способствало за бързото приключване на разследването.
Изразеното разкаяние на подсъдимия,
съжалението, което е изпитал в момента, в който е видял болката, която е
причинил, както и опитите му да се осведоми за състоянието на пострадалата след
това, също съдържат съществена информация за личността му, която показва, че
подсъдимият е изпитвал искрени угризения и няма манталитет на жесток и
закоравял закононарушител. Това допълнително обосновава ниската му степен на
обществена опасност.
Като смекчаващо отговорността обстоятелство
съдът взе предвид и факта, че макар да не е имал основания да очаква взаимност
от св. А., той е изпитвал силна ревност към нея и мотивът за извършване на
престъплението не е формиран хладнокръвно, а под въздействието на тази
деформация на емоциите.
Като отегчаващо отговорността обстоятелство
съдът оцени, че опитът за убийство на св. А. и й е причинил две тежки телесни
повреди, една от които е довела до трайно увреждане – липсата на орган, като
сам по себе си броят и естеството на уврежданията, доколкото се поглъщат от
целения по-тежък резултат и не влияят на съставомерността, следва да бъдат
обсъдени за извеждане на конкретната обществена опасност на деянието.
Съобразявайки всички изложени съображения и ръководейки
се от правилата на общата част на НК за отмерване на единственото справедливо
наказание, съдът прие, че установените многобройни смекчаващи отговорността на
подсъдимия обстоятелства обосновават извода, че и най-лекото, предвидено в
закона наказание лишаване от свобода за престъплението за срок от 10 години, е
несъразмерно тежко. Поради това съдът прие, че наказанието на подсъдимия следва
да бъде определено при условията на чл. 58а, ал. 4 вр. чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК, тъй като така би се постигнал по-благоприятен резултат от този по чл. 58а,
ал. 1 НК, в чиято хипотеза определеното наказание в рамките на предвидената
санкция за престъплението по чл. 115 НК
се намалява с 1/3.
След анализ на относителната тежест на всички изброени
индивидуализиращи конкретната степен на обществена опасност на деянието и дееца
обстоятелства съдът прие, че справедливото наказание, съответстващо на целите
по чл. 36 от НК, е лишаване от свобода за срок от шест години.
С
оглед продължителността на така определеното наказание на основание чл. 61, т.
2 вр. чл. 60, ал. 1 ЗИНЗС съдът определи първоначален строг режим на
изтърпяване на наказанието в затворническо общежитие от закрит тип.
На основание чл. 59, ал. 1 НК съдът
постанови при изпълнение на наказанието да бъде приспаднат срокът, през който
подсъдимият Л. е бил задържан, считано
от 16.01.2016 г. до 26.01.2016 г., с мярка за неотклонение „домашен арест“ от
26.01.2016 г. до 9.07.2016 г. и с мярка за неотклонение „задържане под стража“,
считано от 9.07.2016 г.
По отношение на предявения иск
за обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на причинените
увреждания на гражданската ищца Ю.А. срещу подсъдимия съдът прие, че
основанието му по чл. 45 ЗЗД е доказано с оглед доказаността на обвинението. За
да определи и присъди справедливото обезщетение на основание чл. 52 ЗЗД, съдът
взе предвид всички установени по делото относими обстоятелства за броя,
характера и тежестта на уврежданията, предизвикания силен страх за живота й у
ищцата по време на деянието, степента на изпитаната болка, изтъкнатите във
фактическата обстановка особености и продължителност на възстановителния и
оздравителния процес, психическата й травма, изразяваща се в постоянно безпокойство и чувство на несигурност,
която и понастоящем е пречка на пострадалата за свободен и пълноценен живот,
доколкото тя продължава да изпитва страх от тъмното, не се прибира сама и не е
в състояние да обсъжда случилото се и с най-близките си. Съдът отчете като факт
с първостепенно значение безвъзвратния характер на едно от нараняванията на
ищцата, когато тя е едва 21-годишна и все още не е реализирала детеродния си
потенциал. Оперативното отстраняване на десния бъбрек на ищцата, представляващо
загуба на орган завинаги, ще й причинява значителни здравословни неудобства и
хранителни ограничения през целия й живот. Като извърши комплексна оценка на
всички изложени обстоятелства, съдът счете, че гражданският иск е доказан по
размер частично и следва да бъде уважен за сумата от 60 000 лв., ведно със
законната лихва от датата на увреждането – 16.01.2016 г., до окончателното
изплащане на сумата, като отхвърли гражданския иск до пълния му предявен размер
от 100 000 лв.
С оглед изхода на делото и основание
чл. 189, ал. 3 НПК съдът осъди подсъдимия Л. да заплати по сметка на СГС
държавна такса в размер на 2400 (две хиляди) лв. върху уважената част на
гражданския иск, както и направените по делото в съдебна фаза разноски за вещи
лица в размер на 140 лв. (сто и четиридесет лева).
Мотивиран
от изложеното, съдът постанови присъдата.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: