Решение по дело №25/2025 на Административен съд - Кърджали

Производството е административно, по реда на Раздел І/Първи/ от Глава Х - Десета/чл.145 и следв./ от АПК, във вр. с чл.44, ал.1 и чл.40, ал.1, т.6 от Закона за чужденците в Република България/ЗЧРБ/.

Образувано е по жалба от Ф. Б./B. F., гражданка на [държава], [ЕГН], с посочен в жалбата адрес: [населено място], [улица], [адрес], [община], [област], подадена чрез пълномощник - чрез адвокат С. М. А. от АК - [област], личен номер №[номер], със съдебен адрес - [населено място], [улица], [адрес], против Заповед №292з-3664 от 09.12.2024 год. на директора на ОДМВР - Кърджали, с която, по отношение на жалбоподателката е наложена принудителна административна мярка „Отнемане правото на постоянно пребиваване в Р. България“ и и с която, на основание чл.39б, ал.1 от ЗЧРБ, й е определен срок за напускане на страната – 15 дни.

Жалбоподателката заявява в жалбата, че в законоустановения срок обжалва Заповед с Рeг.№292з-3664 от 09.12.2024 год. на директора на ОДМВР - Кърджали, като счита същата за незаконосъобразна и необоснована, поради допуснати нарушения на материалния закон и съществени нарушения на процесуални правила. Излага съображения за това, като най-напред сочи, че с Решение №850576 от 13.10.2021 год., на основание чл.25, ал.1, т.9 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ) и във връзка с чл.76, ал.1, т.1 от Правилника за устройство и дейността на Министерство на вътрешните работи, директорът на дирекция „Миграция“ – град София към Министерство на вътрешните работи на Р. България й е предоставил право на постоянно пребиваване на чужденец в Р. България, докато с оспорената Заповед №292з-3664 от 09.12.2024 год. на директора на ОДМВР - Кърджали, *** Щ. М., на основание чл.40, ал.1, т.6 и чл.44, ал.1 от ЗЧРБ, е предприел налагане на принудителна административна мярка - отнемане правото на постоянно пребиваване. Жалбоподателката се позовава в жалбата на разпоредбите на чл.23, ал.2 и ал.4, както и на чл.44, ал.1 от ЗЧРБ, като счита, че не е в компетенциите на административния орган, издал процесната заповед, налагането на принудителна административна мярка по отнемане право на постоянно пребиваване на чужденец в Р. България, тъй като решението, с което е било разрешено пребиваването, е издадено от директора на дирекция „Миграция“ - град София към Министерство на вътрешните работи на Р. България, поради което само на това основание Заповед №292з-3664 от 09.12.2024 год. на директора на ОДМВР - Кърджали е незаконосъобразна, поради некомпетентност на органа издал същата.

На следващо място жалбоподателката счита, че действията на административният орган са целенасочени и извършените проверки в АИС на МВР, както и в административното й досие, са направени във връзка със заявление Вх.№3103/13.11.2024 год., съдържащо искане за издаване на български документ за самоличност, поради промяна в постоянният й адрес, като според същата, до момента на подаване на горното заявление, административният орган не е извършвал никакъв преглед на досието й. Твърди, че в процесната заповед липсват мотиви в тази насока, както и данни дали са извършвани фактически проверки на постоянният адрес, за периода от издаване на Решението за постоянно пребиваване на 12.10.2021 год. до датата на подаване на Заявление с Вх.№3103/13.11.2024 год., както и че нямало данни да са извършвани фактически проверки на адрес и такива в АИС на МВР, в периода от 12 последователни месеца, а именно от 10.11.2022 год. до 17.12.2023 год., за който период административния орган твърди, че е отсъствала от страната. Сочи, че всички тези действия на административният орган са извършени постфактум и целят предотвратяване възможността на чужденеца, роден на територията на Р. България, да възстанови българското си гражданство, каквато възможност предоставя Закона за българското гражданство, поради което счита, че с действията си административният орган извършва репресивни действия и нарушава основните човешки права на чуждия гражданин.

В жалбата се излагат доводи, че в обстоятелствената част на процесната заповед, административният орган е посочил, че е провел интервю УРИ 292р-33405/13.11.2024 год., като е споменал откъслечни данни от същото, а също така, без да посочи на какво основание е преценил, органът е приел, че жалбоподателката не принадлежала към категорията на уязвимите лица. Според същата, изложеното не отговаря на действителното фактическо състояние, както и че административният орган не е събрал достатъчно доказателства и не е извършил задълбочена справка преди да достигне до своите изводи, че тя не попада в кръга на уязвимите лица. Жалбоподателката счита също, че възрастта и здравословните проблеми, които е имала, са били причина да не може да пребивава на територията на Р. България, както и че с препоръките на лекуващият лекар за въздържане от пътуване извън територията на [държава], където живеят нейните деца, същата изпълнявала законово регламентирани изисквания. Сочи, че административният орган е бил длъжен да съблюдава законовите си задължения и ако има нарушения, да ги констатира и да предприеме действия, както и че самото бездействие на административният орган в продължение на три години може да се квалифицира като процесуално нарушение, водещо до лишаване от адекватна защита и реализиране на законово право, от страна на жалбоподателката. Счита, че предприемане на административно производство по отнемане на постоянно пребиваване на етап, когато жалбоподателката е изпълнила законовото изискване, за да направи постъпки за възстановяване на българско гражданство, е меко казано репресия.

На следващо място жалбоподателката твърди, че не е надлежно уведомена за започнато срещу нея административно производство по отнемане право на постоянно пребиваване на чужденец в Р. България. Сочи, че в заповедта не е посочено по какъв начин е уведомена за започнатото административно производство и според нея, ако административният орган е връчил съобщението чрез поставяне на таблото за обявления или в интернет страницата, то същият е нарушил административнопроизводствените правила, тъй като прилагането на чл.18а, ал.10 от АПК се осъществява едва след като се изчерпат начините за уведомяване по чл.18а, ал.9 от АПК. Излага доводи, че законът не забранява чужденеца да пребивава в страната, чийто гражданин е лицето получило постоянно пребиваване, нито пък конкретизира в коя от двете страни може да полага труд. Сочи, че в оспорената заповед не е описана фактическата обстановка, предвид кои обстоятелства е приложена принудителна административна мярка, както и че липсват посочени доказателствата, въз основа на които са установени фактите, като бланкетно са били цитирани и правните норми, послужили като основание за постановяване на административния акт. Жалбоподателката счита, че процесната заповед не съдържа изискуемите от нормата на чл. 59, ал. 2 от АПК реквизити, както и че са допуснати груби и съществени нарушения на административнопроизводствените правила, довели до ограничаване на правото на защита. Сочи също, че не са изпълнени изискванията на чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ, като при налагане на ПАМ административният орган не е извършил анализ на обстоятелствата, предвидени в цитираната разпоредба. Твърди, че изложеното в процесната заповед тълкуване на цитираните правни норми по никакъв начин не ограничава възможността на чужденеца, получил разрешение за постоянно пребиваване на територията на Република България, да отсъства от страната. Предвид изложени в жалбата доводи и аргументи, със същата моли съдът да постанови решение, с което да отмени Заповед с Рeг.№292з-3664 от 09.12.2024 год. на директора на ОДМВР – Кърджали, като със същата са направени и доказателствени искания.

В съдебно заседание, редовно призованa, жалбоподателката Ф. Б./B. F., гражданка на [държава], с посочен в жалбата адрес: [населено място], [улица], [адрес], [община], [област], не се явява и не се представлява. От същата, чрез редовно упълномощения й процесуален представител – адв. С. А. от АК – [област], преди съдебното заседание е депозирана писмена молба, в която заявява, че поддържа жалбата по изложените в нея съображения, както и че няма да сочи нови доказателства. Изложени доводи и съображения, идентични с тези, изложени в самата жалба, като допълнително се сочи, че при издаване на процесната заповед административния орган не е съобразил обявеното извънредно положение във връзка с епидемията от Ковид-19, като обстоятелство, допускащо отсъствието на лицето от страната. Отново моли съда, с оглед събрания доказателствен материал и изложеното в жалбата, да постанови решение, с което да отмени Заповед за налагане на ПАМ №292з-3664 от 09.12.2024 год. на директора на ОДМВР - Кърджали, като незаконосъобразна.

Ответникът по жалбата – директорът на ОД на МВР - град Кърджали, редовно призован за съдебното заседание, не се явява, представлява се от редовно упълномощен процесуален представител – гл.юрк. М. П., която оспорва жалбата и я счита за неоснователна. Моли съда да потвърди атакуваната заповед за налагане на ПАМ, издадена от директора на ОД на МВР – Кърджали, както и моли да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в полза на ОД на МВР – Кърджали. Подробни доводи и съображения в подкрепа на оспорената заповед излага в представените в съдебно заседание писмени бележки, която представя в съдебно заседание. Предвид изложеното в същите, моли съдът да приеме, че атакуваният административен акт е законосъобразен, като постановен при наличието материалноправните предпоставки за това, издаден от компетентен орган, при спазване на установената форма, с предвиденото съдържание, в това число правно и фактическо основание, без допуснати процесуални нарушения и съобразен с целта на закона и като такъв да го потвърди, а жалбата на Ф. Б., да бъде отхвърлена като неоснователна. Отново претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение в полза на ОДМВР – Кърджали, а при условията на евентуалност, в писмените бележки се прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение по настоящото дело (!?! – адвокатско възнаграждение въобще не се претендира от жалбоподателката, а освен това, по делото няма и никакви доказателства такова да е било заплатено от нея).

Административен съд - Кърджали, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност и обсъди доводите на страните, приема за установено следното от фактическа страна:

По допустимостта на жалбата:

Съгласно разпоредбата на чл.46, ал.1 от ЗЧРБ, заповедите за налагане на принудителни административни мерки, т.е. заповедите по чл.44, ал.1 от с.з., каквато е и процесната заповед, могат да се обжалват при условията и по реда на Административнопроцесуалния кодекс, от което следва, че тези заповеди подлежат на обжалване в рамките на общия 14/четиринадесет/-дневен срок, регламентиран в чл.149, ал.1 от АПК. Процесната заповед за налагане на принудителна административна мярка „Отнемане правото на пребиваване на чужденец в Република България”, по отношение на жалбоподателката Ф. Б., е издадена на 09.12.2024 год., като за издаването й е изготвено съобщение с УРИ: 292000-22919 от 13.12.2024 год. на ОДМВР – Кърджали/л. 18/, адресирано до лицето, по отношение на което е наложена тази ПАМ. Видно от Протокол за връчено съобщение по реда на чл.18а от АПК/л.15/ и писмо с Рег.№303р-14386 от 30.12.2024 год. на началника на РУ – [община], до директора на ОДМВР - Кърджали/л.16/, служители на PУ - [община] са извършили проверка на адрес: [населено място], [улица], [адрес], с цел - връчване на съобщение на лицето Ф. Б./ B. F., гражданка на [държава], като при проверката Ф. Б./B. F. не е била установена и поради това, съобщението е било връчено на С. Ю. И., [ЕГН], която обитавала жилището, намиращо се на горепосочения адрес, на 28.12.2024 год., със задължението да уведоми Ф. Б./B. F.. Видно от оформената на последна страница от заповедта разписка/л.12/, същата се считала за връчена на 06.01.2025 год. по реда на чл.18а от АПК, като същевременно екземпляр от заповедта е бил връчен, срещу подпис, на жалбоподателката Ф. Б./B. F., на датата 08.01.2025 год. Жалбата против Заповед №292з-3664 от 09.12.2024 год. за налагане на принудителна административна мярка „Отнемане правото на пребиваване на чужденец в Република България”, издадена от директора на ОДМВР - град Кърджали, е подадена чрез административния орган, чиито акт се оспорва, до Административен съд – Кърджали, регистрирана в деловодството на ОДВМР – Кърджали с Вх.№292000-797 от 15.01.2025 год., видно от положения върху жалбата и попълнен щемпел/л.4/. От горното следва, че жалбата е подадена на 7-ия/седмия/ ден след съобщаването на заповедта, т.е. спазен е предвидения 14/четиринадесет/-дневен срок за обжалването й. Жалбата, освен това, е подадена от лице - адресат на индивидуалният административен акт, чрез пълномощник – правоспособен адвокат и за което лице, този ИАА поражда неблагоприятни правни последици, т.е. в този смисъл пряко засяга негови законни права и интереси, като същата е подадена и в предвидената писмена форма и с изискуемото се съдържание, по предвидения в закона ред, поради което същата е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Административният съд, след като извърши анализ и преценка на писмените и гласните доказателства по делото, поотделно и в тяхната съвкупност, както и на становищата на страните, намира за установена следната фактическата обстановка по спора:

С оспорената в настоящото производство Заповед №292з-3664 от 09.12.2024 год. за налагане на принудителна административна мярка „Отнемане правото на пребиваване на чужденец в Република България”, издадена от директора на ОДМВР - град Кърджали/л.9-л.12/, на основание чл.40, ал.1, т.6 и чл.44, ал.1 от ЗЧРБ и чл.18, ал.1, т.15 от Правилника за устройството и дейността на МВР, е отнето правото на постоянно пребиваване в Република България, на Ф. Б./B. F., гражданка на [държава], родена на [дата]год. в Р. България, [ЛНЧ], [ЕГН], паспорт №[номер], постоянно пребиваващ чужденец в Р. България, на основание чл.25, ал.1, т.9 от ЗЧРБ и на основание чл.39б, ал.1 от ЗЧРБ, й е определен срок за напускане на страната - 15 дни.

В мотивите към заповедта е посочено, че в група „Миграция” – Кърджали към ОДМВР - Кърджали е постъпило заявление с Рег.№3103/13.11.2024 год., за издаване на български личен документ от Ф. Б./B. F., гражданка на [държава], родена на [дата]год. в Р. България, [ЛНЧ], [ЕГН], паспорт №[номер], постоянно пребиваващ чужденец в Р.България, на основание чл.25, ал.1, т.9 от ЗЧРБ. Посочено е също, че при извършената, във връзка с чл.40, ал.1 т.6 от ЗЧРБ, справка в АИС „Граничен контрол” се установило, че Ф. Б./B. F. не е пребивавала на територията на Република България, за период, по-голям от 12 последователни месеца и че отсъствието е за времето от 10.11.2022 год. до 17.12.2023 год., както и че в интервю УРИ: 292р-33405/13.11.2024 год., Ф. Б./B. F. е заявила, че за горепосочения период не е пребивавала на територията на държавите – членки на Европейския съюз. Посочено е, че в приложеното от нея копие на паспорт №[номер]/на л.40 - л.41/, не са положени печати за влизане и излизане от територията на държавите - членки на Европейския съюз.

Прието е, че това е основание за отнемане на постоянното пребиваване, съгласно чл.40, ал.1, т.6 от ЗЧРБ.

В мотивите към заповедта е описано, че във вр. с чл.26, ал.1 от АПК, при провеждането на интервю, регистрирано с УРИ: 292р-33405 от 13.11.2024 год., B. F./Ф. Б. е билa уведоменa, че срещу нея е започнато производство по налагане на принудителна административна мярка „Отнемане на правото на пребиваване в Република България”, на основание чл.40, ал.1, т.6 от ЗЧРБ, като й е била осигурена възможност да представи обяснения и възражения във връзка с административното производство до 20.11.2024 год. и че започването на процедурата по налагане на ПАМ и уведомяването за възможността да представи обяснения и възражения и допълнителни документи по преписката са били сведени до знанието на B. F./Ф. Б., което тя удостоверила с подписа си. Посочено е, че тези обяснения във връзка с административното производство по налагане на ПАМ са били необходими на административния орган, за да се извърши преценка на правнозначимите обстоятелства, разписани в чл.44, ал.2 от ЗЧРБ и че в интервю УРИ: 292р-33405/13.11.2024 год. чуждата гражданка заявила, че не е пребивавала в Република България за времето от 10.11.2022 год. до 17.12.2023 год., тъй като не е знаела, че не трябва да отсъства от територията на Р. България за период по-дълъг от 12 последователни месеца, като е отбелязано, че B. F./Ф. Б. е с разрешено постоянно пребиваване на основание чл.25, ал.1, т.9 от ЗЧРБ и че с подаването на заявление за издаване на разрешение за постоянно пребиваване същия е заявил желанието си да се установи трайно на територията на Р. България.

В мотивите към заповедта изрично е посочено, че в горецитираното интервю B. F./Ф. Б. е заявила, че няма да представи документи относно невъзможността си да пребивава на територията на страната и към момента на изготвяне на същата, въпреки надлежното й уведомяване, B. F./Ф. Б. не е проявила заинтересованост от развитието на административното производство и не е представила обяснения и възражения по него.

На следващо място в мотивите е посочено, че разпоредбата на чл.40, ал.1, т.6 от ЗЧРБ е императивна и при наличието на визираните в нея предпоставки и съобразяване с кумулативните предпоставки на чл.44, ал.2 от ЗЧРБ, административния орган е длъжен да отнеме предоставеното право на постоянно пребиваване в страната и че административния орган няма право на преценка, а е длъжен да издаде административния акт при наличието на основание на т.6 в посочената по-горе разпоредба и липса на изключващи основания.

Така в крайна сметка, в мотивите към заповедта е прието, че в този смисъл, отчитайки изискванията на чл.44, ал.2 от ЗЧРБ, че не са налице особени причини, обосноваващи възможност да не се приложи разпоредбата на чл.40, ал.1, т.6 от ЗЧРБ и че отнемането на правото на пребиваване на Ф. Б./B. F. не създава непреодолими пречки то да бъде получено отново, спазвайки изискванията на ЗЧРБ, както и че след отнемане на правото на пребиваване, не съществуват други условия, установени от националното законодателство, които да позволят на Ф. Б./B. F. да остане на територията на Република България.

По административната преписка са представени и приети като доказателства по делото писмените документи, удостоверяващи изложеното по-горе в мотивите към заповедта – Заявлението с Рег.№3103 от 13.11.2024 г. за издаване на документи за самоличност и пребиваване на чужденци в Република България, подадено от жалбоподателката Ф. Б./B. F., ведно с разписка към него от 13.11.2024 год./л.33-л.35/, копие от издаденото й разрешение за пребиваване №[номер] от [дата], валидно до 09.12.2026 год./л.36/, копие от *** паспорт №[номер], издаден на 04.09.2019 год./л.40-л.41/, както и Справка за чужденец – АИС „ЕРЧ“/л.29/. Представено е и е прието като доказателство и Интервюто с УРИ: 292р-33405 от 13.11.2024 год., проведено от [длъжност] в група „Миграция“ при ОДМВР – Кърджали, с жалбоподателката Ф. Б./B. F., с участието на преводач/л.30-л.31/. От тези доказателства се установява, че жалбоподателката Ф. Б./B. F. е родена на [дата]год. в Република България, [населено място], [община], [област], гражданин е на [държава], притежаващ документ за самоличност/национален паспорт/ №[номер], издаден в [държава], като от посочената Справка за чужденец - АИС „ЕРЧ” се установява, че Решението за предоставяне на статут на постоянно пребиваващ чужденец в Република България на B. F./Ф. Б., с Рег.№[номер] от 12.10.2021 год. на група „Миграция“ към ОДМВР – [област], е издадено с правно основание - чл.25, ал.1, т.9 от ЗЧРБ. В справката е отразено, че жалбоподателката е [семейно положение], като от интервюто става ясно, че е [семейно положение], както и че от брака *** имат две деца – М., на *** год. и Ф., на *** год., които са семейни и живеят със семействата си в [населено място], [държава].

По административната преписка е приложена и е приета като доказателство и Справка за пътуване на лице – чужд гражданин, изпълнена на 09.12.2024 год. от служител в група „Миграция“ – Кърджали, в която са отразени влизанията и излизанията от територията на Република България на жалбоподателката Ф. Б./B. F., за периода от 01.01.2021 год. до 09.12.2024 год./л.26/. От справката е видно, че за този период, дълъг почти 4/четири/ години, са регистрирани 6 влизания на територията на страната и също толкова излизания, като общият брой дни, през които жалбоподателката Ф. Б./B. F. е пребивавала в Република България, според регистрираните й влизания и излизания в страната, възлиза на 12/дванадесет/ дни. От същата справка се установява, че най-дългия престой на жалбоподателката на територията на Република България е бил за период от 3/три/ дни, но само веднъж, на четири пъти е имала престой от по 2/два/ дни и веднъж за период от само 1/един/ ден.

Както бе отбелязано и по-горе, по административната преписка е приложено и е прието като доказателство и интервюто, проведено с жалбоподателката Ф. Б./B. F., на основание чл.26, ал.1 и чл.35 от АПК, във връзка с чл.40, ал.1, т.6 от ЗЧРБ, с УРИ: 292р-33405/13.11.2024 год./л.30-л.31/. В същото това интервю, жалбоподателката е заявила, че за периода от 10.11.2022 год. до 17.12.2023 год. не е пребивавал на територията на Р. България, тъй като не е знаела, че не трябва да отсъства от страната за период по-голям от 12 последователни месеца, както и че за същия период от 10.11.2022 год. до 17.12.2023 год. не е пребивавала на територията на друга държава – членка на ЕС. В интервюто жалбоподателката е заявила, че е [семейно положение], като от брака *** имат две деца – М., на *** години и Ф., на *** години, които са семейни и живеят със семействата си в [населено място], [държава], както и е заявила, че самата тя постоянно живее в [държава], [населено място], на адрес: *** [адрес], [улица], в нейно собствено жилище. В интервюто е обяснила, че посещава Р. България веднъж годишно, за около 2 дни, като по време на престоя си в страната отсядала в [населено място] или в различни хотели. Относно роднините си в Р. България, жалбоподателката Ф. Б./B. F. е посочила в интервюто, че няма такива в страната.

От същото интервю е видно, че на жалбоподателката е било разяснено, че срещу нея стартира процедура по отнемане правото на постоянно пребиваване в Р. България и й е указано, че ако има възражения и обяснения в тази връзка, може да ги представи до 20.11.2024 год., на което жалбоподателката е отговорил, че е наясно с процедурата и че няма да представя допълнителни документи относно отсъствието й от страната.

По административната преписка е представено и е прието като доказателство Предложение с УРИ: 292р-36194 от 09.12.2024 год., изготвено от началник на група „Миграция“ – Кърджали, по повод постъпилото заявление с peг.№3103/13.11.2024 год. за издаване на български личен документ, от Ф. Б./B. F., гражданка на [държава], родена на [дата]год. в Република България, [ЛНЧ], [ЕГН]/л.19-л.22/. Със същото е предложено на директора на ОДМВР – Кърджали, да се наложи принудителна административна мярка – отнемане правото на пребиваване на чужденец в Република България, на Ф. Б./B. F., гражданка на [държава], родена на [дата]год. в Република България, [ЛНЧ], [ЕГН], притежаващ *** паспорт [номер], постоянно пребиваващ в РБ чужденец, на основание чл.25, ал.1, т.9 от ЗЧРБ. В същото са описани всички обстоятелства, които са установени в хода на административното производство въз основа на представените към заявлението документи, описани и по-горе в настоящото изложение, както и са изложени съображения, че при извършената справка в АИС „Граничен контрол“ се е установило, че Ф. Б. /B. F. не е пребивавала на територията на Република България за период, по-голям от 12 последователни месеца, като лицето е отсъствало от Република България за периода от 10.11.2022 год. до 17.12.2023 год. В предложението е посочено, че разпоредбата на чл.40, ал.1, т.6 от ЗЧРБ е императивна и при наличието на визираните в нея предпоставки и съобразяване с кумулативните предпоставки на чл.44, ал.2 от ЗЧРБ, административният орган е длъжен да отнеме предоставеното право на постоянно пребиваване в страната и че административният орган няма право на преценка и е длъжен да издаде административния акт при наличието на основанията по т.6 от посочената по-горе разпоредба и липса на изключващи основания.

При така установената по делото фактическа обстановка и след проверката за допустимост на жалбата, при извършената, на основание чл.168, ал.1 от АПК, проверка за законосъобразност на оспорения административен акт на всички основания по чл.146 от АПК, съдът намира следното:

При извършената служебна проверка за законосъобразност на оспорената заповед, с която се налага принудителна административна мярка по чл.40, ал.1, т.6 от ЗЧРБ, на всички основания по чл.146 от АПК, настоящият съдебен състав констатира, че тя е издадена от законово оправомощен по силата на чл.44, ал.1 от Закона за чужденците в Република България/ЗЧРБ/, в приложимата й редакция на тази норма (Изм., ДВ, бр.14 от 2015 г.) и на чл.18, ал.1 т.15 от Правилника за устройството и дейността на МВР, компетентен орган – директора на ОД на МВР – Кърджали, т.е. издадена е от административен орган, материално и териториално компетентен да издава заповеди за налагане на принудителна административна мярка – отнемане на правото на пребиваване на чужденец в Република България. В тази връзка, съдът намира за категорично неоснователно оплакването в жалбата, поддържано и в депозираната писмена молба за даване ход на делото, за некомпетентност на издателя на процесната заповед за налагане на принудителна административна мярка – отнемане правото на постоянно пребиваване на чужденец в Р. България, поради това, че Решението за предоставяне на статут на постоянно пребиваващ чужденец в Република България на Ф. Б./B. F., с Рег.№[номер] от 12.10.2021 год., било издадено от директора на дирекция „Миграция“ – град София към Министерството на вътрешните работи на Република България. Следва да се посочи, че въпросното решение за постоянно пребиваване на жалбоподателката е издадено от група „Миграция“ към ОДМВР – [област], а не както твърди жалбоподателката – от директора на дирекция „Миграция“ – град София, като обстоятелството, кой е административният орган, издал разрешението за постоянно пребиваване, не е определящо за компетентността на органа, издаващ заповедта за налагане на принудителната административна мярка – отнемане на правото на постоянно пребиваване на чужденец в Р. България.

На следващо място, според настоящия съдебен състав, оспореният административен акт е издаден при спазване на изискуемата се от закона писмена форма, с необходимото съдържание, съгласно чл.59, ал.2 от АПК, като е спазено изискването на чл.59, ал.2, т.4 от АПК за мотивираност на акта, доколкото са посочени фактическите и правните основания за постановяването му и съответно, при спазване на административнопроизводствените правила при издаването му. Тук съдът намира за нужно да посочи, че е напълно несъстоятелно твърдението развито в жалбата, че обжалваната заповед е издадена при допуснато съществено нарушение на административнопроизвдствените правила, тъй като жалбоподателката не била надлежно уведомена за започналото срещу нея административно производство по отнемане на правото на постоянно пребиваване на чужденец в Р. България, както и че в заповедта не било посочено по какъв начин лицето е уведомено за започнатото производство, като се излага и довод, че административния орган вероятно е извършил това чрез съобщение по реда на чл.18а, ал.10 от АПК, който ред обаче бил неправилно приложен. От една страна, нито в административната преписка се съдържа, нито пък от страна на административния орган се твърди, такова съобщение, имащо въпросното съдържание, да е било изготвено, респ. изпращано до жалбоподателката, а от друга страна, видно от събраните по делото доказателства, обсъдени по-горе, на 13.12.2024 год., при проведеното интервю жалбоподателката Ф. Б./B. F. е била изрично уведомена, че срещу нея започва процедура по отнемане на правото на постоянно пребиваване, дадена й е била възможност да представи документи, касаещи обстоятелствата, поради които същата не е пребивавала на територията на Р. България, като същата от своя страна изрично е заявила, че е наясно с процедурата и че няма да представя такива документи. По делото е безспорно, че в указания на жалбоподателката срок такива доказателства не са представени, поради което е издадена и оспорената заповед. Такива не са представени и в хода на настоящото съдебно производство, т.е. след издаването на оспорената заповед, което изключва възможността да се приеме, че в случая е налице допуснато съществено нарушение на административнопроизводствените правила, евентуално налагащо отмяната на акта само на това основание. За настоящия съдебен състав е безспорно, че на чуждия гражданин е предоставено правото да участва в производството, като липсата на дадени от него допълнителни обяснения и представени доказателства в указания срок, не могат да бъдат вменени в тежест на административния орган.

Отделно от горното, следва да се отбележи, че по силата на чл.44, ал.2 от ЗЧРБ, компетентните органи следва да отчитат посочените в тази разпоредба кумулативно изискуеми се предпоставки, обуславящи налагането на принудителните административни мерки: продължителността на пребиваване на чужденеца на територията на Република България, категориите уязвими лица, наличието на производства по Закона за убежището и бежанците/ЗУБ/ или производства за подновяване на разрешение за пребиваване или друго разрешение, предоставящо право на пребиваване, семейното му положение, както и съществуването на семейни, културни и социални връзки с държавата по произход на лицето. Обратно на изложените в жалбата твърдения, съдът намира, че преди налагането на принудителната административна мярка с оспорената заповед, административният орган е изследвал тези предпоставки и това изрично е посочено и в мотивите към заповедта. Предвид горното, настоящият съдебен състав намира, че органът е издал заповедта, след като е изяснил всички факти и обстоятелства от значение за случая и в случая не са налице нарушения на административно-производствените правила, т.е. по отношение на оспорената заповед не е налице отменителното основание по чл.146, т.3 от АПК.

По отношение материалната законосъобразност на оспорената заповед, т.е. по отношение съответствието й с приложимите материалноправни разпоредби на закона, съдът намира следното:

В разпоредбата на чл.40, ал.1, т.6 от ЗЧРБ, в приложимата й редакция/доп., ДВ, бр.28 от 2020 г., в сила от 13.03.2020 г./ е предвидено, че отнемане на правото на пребиваване на чужденец в Република България се налага, когато се установи, че чужденецът, получил разрешение за дългосрочно или постоянно пребиваване, е отсъствал от територията на държавите - членки на Европейския съюз, за период от 12 последователни месеца, освен в случаите на обявено извънредно положение или на разрешено постоянно пребиваване по чл.25, ал.1, т.6, 7, 8, 13, 16 и чл.25г, както и по отношение на членове на семейство на лице по чл.25, ал.1, т.6, 7, 8, 13 и 16 за срока на обявено извънредно положение не се счита за отсъствие отсъствието на чужденеца, получил разрешение за дългосрочно или постоянно пребиваване, от територията на държавите – членки на Европейския съюз, за период от 12 последователни месеца. Аналогично, с разпоредбата на чл.9, §1, буква „в“ от Директива 2003/109/ЕО е регламентирано, че чужденецът губи правото си на статут на дългосрочно пребиваващ при отсъствието от територията на общността за период от 12 последователни месеца.

От събраните по делото доказателства е безспорно, а не се и оспорва от жалбоподателката Ф. Б./B. F., че за периода от 10.11.2022 год. до 17.12.2023 год. е отсъствала от територията на Република България, както и от територията на другите държави – членки на Европейския съюз, което в случая представлява по-голям период от законово изискуемия, за който може да бъде санкционирана с отнемане на правото на постоянно пребиваване.

С последните две предложения на нормата на чл.40, ал.1, т.6 от ЗЧРБ законодателят е посочил случаите, при които е изключено прилагането на принудителна административна мярка – отнемане правото на постоянно пребиваване на чужденец от Р. България поради отсъствие за период, по-дълъг от 12 последователни месеца, като в конкретния случай, нито една от посочените хипотези на изключение, не е налице. По делото не се спори, че на Ф. Б./B. F., гражданка на [държава], е било предоставено право на постоянно пребиваване в Република България, както и не се спори относно факта, че същата е отсъствала от територията на страната ни повече от 12 последователни месеца, а именно – в посочения по-горе период от 10.12.2022 год. до 17.12.2023 год. Не се твърди и не е установено правото на постоянно пребиваване на чужденеца да е било разрешено на основание чл.25, ал.1, т.6, 7, 8, 13 и 16 от ЗЧРБ, за да е налице основание за неприлагане на разпоредбата на чл.40, ал.1, т.6 ЗЧРБ, като следва да се посочи, че правото на постоянно пребиваване на жалбоподателката е било предоставено на основание чл.25, ал.1, т.9 от ЗЧРБ, която норма регламентира, че разрешение за постоянно пребиваване могат да получат чужденците, които не са лица от български произход, родени на територията на Република България, изгубили са българското си гражданство по изселнически спогодби или по собствено желание и желаят трайно да се установят на територията на страната, като по тези въпроси няма спор между страните, т.е. налага се изводът, че с подаването на заявление за издаване на разрешение за постоянно пребиваване, Ф. Б./B. F. е заявила желанието си да се установи трайно на територията на Република България и няма как да не знае, че трябва да посещава страната. Освен това, с оглед посочения в оспорената заповед период на отсъствие на жалбоподателката от територията на страната ни, а именно периода от 10.12.2022 год. до 17.12.2023 год., въведеното извънредно положение в Република България, обявено с решение на Народното събрание, за времето от 13.03.2020 год. до 13.04.2020 год., срокът на което е удължен до 13.05.2020 год. с решение на Народното събрание от 03.04.2020 год., се явява неприложимо към настоящия случай, съответно не е налице и другата хипотеза, визирана в чл.40, ал.1, т.6 от ЗЧРБ, изключваща прилагането на ПАМ - отнемане правото на постоянно пребиваване на чужденец от Р. България. Така, след като е установил, че Ф. Б./B. F. е отсъствала от територията на страната, респ. на друга страна - членка на ЕС, повече от 12 последователни месеца, административният орган е наложил предвидената с разпоредбата на чл.40, ал.1, т.6 от ЗЧРБ принудителна административна мярка „Отнемане на правото на пребиваване в Р. България” и й е определил 15-дневен срок за напускане на страната. В допълнение следва да се отбележи, че жалбоподателката Ф. Б./B. F. е със статут на постоянно пребиваващ в Р. България чужденец от 12.10.2021 год., като същевременно, за целия период от 12.10.2021 год. до 09.12.2024 год., същата е пребивавала в Република България само 9/девет/ дни, като е влизала на територията на страната само пет пъти и за съвсем кратко време – четири пъти за по два и един път за три дни, като и по този въпрос няма спор.

Анализът на нормата на чл.40, ал.1, т.6 от ЗЧРБ категорично сочи, че изискването за пребиваване в Р.България или друга държава – член на ЕС, е свързано императивно с точно определен срок от време, а при наличните и безспорни данни по делото за отсъствията на жалбоподателката Ф. Б./B. F. от територията на страната ни или на друга държава – членка на ЕС, е пределно ясно, че същият не е спазил това императивно изискване на закона. При това положение административният орган действа в условията на обвързана компетентност и след като провери наличието на условията и предпоставките, визирани в правната норма, е длъжен да действа по нормативно предписания му начин. Като е съобразил изложеното по-горе и всички посочени обстоятелства, директорът на ОДМВР – Кърджали правилно и в изпълнение на законовите разпоредби е отнел правото на постоянно пребиваване в Република България на жалбоподателката – *** гражданка Ф. Б./B. F..

На следващо място, предвид доводите, изложени в жалбата, че при издаването на процесната заповед не били спасени изисквания на чл.44, ал.2 от ЗЧРБ, следва да се посочи, че съгласно тази разпоредба, при налагане на принудителните административни мерки компетентните органи отчитат продължителността на пребиваване на чужденеца на територията на Република България, категориите уязвими лица, наличието на производства по Закона за убежището и бежанците или производства за подновяване на разрешение за пребиваване или друго разрешение, предоставящо право на пребиваване, семейното му положение, както и съществуването на семейни, културни и социални връзки с държавата по произход на лицето. Видно е от подробните мотиви към оспорената заповед, че това е сторено в конкретния случай и всички тези обстоятелства, които имат значение относно съществуването или несъществуването на „установяване“ за постоянно или „желание“ за постоянно установяване на територията на страната, т.е. създаване на трайни връзки със страната, са анализирани, отчетени и взети предвид при постановяването на административни акт.

Във връзка с горното, съдът намира за крайно несъстоятелни и доводите в жалбата, поддържани и в депозираната писмена защита от жалбоподателката, за влошено здравословно състояние, което препятствало пътуването й извън [държава], с които обстоятелства административният орган не се е съобразил при постановяване на своя акт. Както вече ясно и по-горе, от страна на жалбоподателката Ф. Б./B. F., нито в хода на административното производство по издаване на оспорената заповед за налагане на ПАМ, нито в хода на настоящото съдебно производство, са представени някакви доказателства, касаещи обстоятелствата, поради които същата не е пребивавала на територията на Р. България, като в тази връзка крайно нелепо звучи твърдението в писмената защита на пълномощника на жалбоподателката, че са представени медицински документи за влошено здравословно състояние, които административният орган не бил взел под внимание при издаване на заповедта, при положение че такива документи въобще не са представяни от жалбоподателката, вкл. и в хода на производството по делото.

На последно място, при анализа на фактите по настоящото производство следва да се вземе предвид и разпоредбата на чл.8 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи/КЗПЧОС/, доколкото основните доводи в представената писмена защита са в насока, че оспорената заповед противоречи на тази норма. Съгласно цитираната норма, която е част от вътрешното право, на основание чл.5, ал.4 от Конституцията на Р. България - в сила за България от 07.09.1992 год. и има предимство пред нормите на вътрешното право, които й противоречат, всеки има право на зачитане на неговия личен и семеен живот. В §2 на чл.8 от Конвенцията изчерпателно са регламентирани основанията, на които това право може да бъде ограничено, с оглед охраната на интереси с приоритетна значимост – намесата на държавните власти в ползването на правото на зачитане на личния и семейния живот е недопустима, освен в случаите предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите, т.е. намесата в личния и семейния живот е допустима и правомерна само, когато предвиденото в закона основание за налагане на ПАМ е в кумулативна даденост с наличие на някоя от изчерпателно предвидените в чл.8, ал.2 от КЗПЧОС предпоставки.

Съдът в настоящия състав намира, че наложената принудителна административна мярка с оспорената заповед не е в противоречие с разпоредбата на чл.8 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, както и намира, че това е така, тъй като с така издадената заповед за налагане на ПАМ – „Отнемане правото на пребиваване на чужденец в Република България”, по никакъв начин не се нарушава правото на семеен живот на жалбоподателката Ф. Б./B. F.. Това е така, тъй като по делото е безспорно установено, че жалбоподателката Б. е със семейно положение – [семейно положение] и че същата живее постоянно в [държава], на посочения от нея в интервюто адрес – [населено място], *** ***, [улица], в жилище, което си е нейна собственост. Освен това, постоянно живеят в [населено място], [държава] и родените от брака й две деца, които освен това, отдавна са пълнолетни и семейни, а също така имат и само *** гражданство.

По делото няма данни, а няма въобще и твърдения, след като на жалбоподателката Ф. Б./B. F. е бил предоставен статут на постоянно пребиваващ в страната ни чужденец, на датата 12.10.2021 год., тя да е живяла в Република България за някакъв период от време - бил той по-продължителен или по-кратък, като пребиваванията на жалбоподателката на територията на страната ни до датата 13.11.2024 год./датата на проведеното с нея интервю/ след предоставения статут, както се посочи вече по-горе, са инцидентни – само пет пъти и за съвсем кратко време – за по два или три дни. От това, според настоящия съдебен състав, категорично не може да се направи извод, че жалбоподателката е лице, което желае трайно да се установи в страната и в резултат на което да изгради някакви трайни взаимоотношения именно на територията на Република България.

При това положение се налага изводът, че след като жалбоподателката Ф. Б./B. F., както и двете й пълнолетни деца, заедно с техните семейства, живеят постоянно в [държава], то с така наложената с оспорената заповед ПАМ по никакъв начин не се засягат нито правото й на семеен живот, нито на лични отношения с двете й пълнолетни деца, респ. с внуците й, ако има такива. Отделно от това следва да се упомене, че при интервюто на 13.11.2024 год., жалбоподателката Ф. Б./B. F. категорично е заявила, че няма роднини в Република България, от което следва, че така наложената ПАМ няма да ограничи или попречи на нейните лични отношения и контакти с други нейни роднини, доколкото същата, според собствените й изявления, въобще няма такива в Република България.

Като има пред вид всички тези факти, съдът счита, че наложената ПАМ по никакъв начин няма да ограничи или затрудни правото на личен и семеен живот на жалбоподателката или пряко да създаде затруднения или ограничения за поддържане на нейните семейни и социални връзки, респ. намира, че с наложената ПАМ не е налице намеса в правото на зачитане на семейния живот на жалбоподателката Ф. Б./B. F., която намеса да не е била съразмерна с преследваната от закона цел. От това следва, че с оспорената заповед и наложената с нея ПАМ не е допуснато нарушение на чл.8 от КЗПЧОС.

Ето защо, по изложените по-горе съображения съдът намира, че оспореният административен акт е законосъобразен, като издаден при спазване на административнопроизводствените правила, в определената от закона форма и от материално и териториално компетентен орган, в съответствие с приложимите материалноправните разпоредби и с целта, заложена в специалния закон, предвид което, подадената против него жалба се явява неоснователна и като такава, следва да бъде отхвърлена с решението по настоящото дело.

С оглед изхода на спора по делото и предвид своевременно изразената претенция за присъждане на юрисконсултско възнаграждение в съдебно заседание и в представената в същото заседание писмена защита от процесуалния представител на ответника, съдът счита, че на основание чл.143, ал.3, предл.I/първо/ от АПК, на ответника следва да се присъдят разноски за юрисконсултско възнаграждение, в размер на 100.00/сто/ лева, определено съобразно чл.37 от Закона за правната помощ, във връзка с чл.24, предл.I/първо/ от Наредбата за заплащане на правната помощ, което регламентира, че по административни дела възнаграждението за една инстанция е от 100 до 240 лева. В случая, по делото е проведено само едно съдебно заседание, в което упълномощеният процесуален представител на ответника – гл.юрк. М. П., се е явила и е изразила становище по жалбата, както е изготвила и депозирала в същото съдебно заседание подробни писмени бележки по делото. С оглед на това съдът намира, че юрисконсултско възнаграждение в минимално регламентирания в чл.24, предл.I/първо/ от Наредбата за заплащане на правната помощ, размер от 100.00/сто/ лева, е адекватно и съразмерно на осъществената правна защита и съдействие от процесуалния представител на ответника, поради което и същото следва да бъде присъдено в този размер. В случая, административният орган, който е издал оспорения административен акт, се намира в структурата на Областна дирекция на МВР - Кърджали, поради което, именно в полза на същата, в качеството й на юридическо лице, съгласно чл.37, ал.2 от ЗМВР, следва да бъдат присъдени разноските по делото.

Мотивиран от така изложеното и на основание чл.172, ал.2, предл.ІV/четвърто/, във вр. с чл.172, ал.1 от АПК, Административният съд

 

Р Е Ш И :

 

ОТХВЪРЛЯ жалбата на Ф. Б./B. F., гражданка на [държава], [ЛНЧ], с [ЕГН], с посочен в жалбата адрес в Р. България: [населено място], [улица], [адрес], [община], [област], подадена чрез пълномощник - чрез адвокат С. М. А. от АК - [област], против Заповед №292з-3664 от 09.12.2024 год. на директора на ОДМВР - Кърджали, с която, по отношение на жалбоподателката Ф. Б./B. F. е наложена принудителна административна мярка „Отнемане правото на постоянно пребиваване в Р. България“ и и с която, на основание чл.39б, ал.1 от ЗЧРБ, й е определен срок за напускане на страната – 15 дни.

ОСЪЖДА Ф. Б./B. F., гражданка на [държава], [ЛНЧ], с [ЕГН], с посочен в жалбата адрес в Р. България: [населено място], [улица], [адрес], [община], [област], да заплати на Областна дирекция на МВР - Кърджали, с адрес: [населено място], [улица], с ЕИК ***, сумата в размер на 100.00/сто/ лева, представляваща деловодни разноски за юрисконсултско възнаграждение.

Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховния административен съд на Република България, чрез Административен съд – Кърджали, в 14/четиринадесет/-дневен срок от съобщаването или връчването му на страните.

Препис от решението, на основание чл.138, ал.3, във вр. с чл.137, ал.1 от АПК, да се изпрати или връчи на страните по делото.