Р Е Ш Е Н И Е № 994
Пловдивският окръжен съд, гражданско въззивно отделение, девети състав, на двадесет и шести юли две хиляди и деветнадесета година, след публично съдебно заседание на двадесет и втори юли две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ШИПОКЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СТЕФКА МИХОВА
ХРИСТО ИВАНОВ
при участието на секретаря Ангелина Костадинова, след като разгледа докладваното от председателя въззивно гражданско дело № 1479 по описа за 2019 година, за да се произнесе, намира следното:
Производство
по чл.258. вр. с чл. 310 ал. 1 т. 6 от ГПК вр. чл. 17 от ЗЗДН.
Образувано е по ВЪЗЗИВНА ЖАЛБА от ответника Г.Т. чрез адв. С.М.,***, с която се обжалва изцяло Решение № 57/31.05.2019г. на Районен съд - Първомай, по гр.дело № 171/2019г.,ІІ състав, с което се уважава молбата на Т.Т. като се издава заповед за защита. Изразяват се оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на решението, постановено в противоречие със събраните по делото доказателства. Съображенията са, че съдът кредитира само показанията на свидетелката Т., които са непоследователни, объркани, повърхностни и неверни. В тази насока, се изразяват конкретни съображения, че свидетелката твърди, че са близки приятелки с молителката, а не е посещавала дома й и не познава близките й. Съмнителен е фактът, че молителката не е споделила за твърдяното насилие дори на родителите си, а - на жена, с която се вижда в градската градина. Не са обсъждани показанията на свидетеля Ж. Т., дядо на ответника, независимо, че той и съпругата му живеят заедно със семейството на внука си и е най-прекият и непосредствен свидетел на семейните им взаимоотношения. В тази насока се заявява, че свидетелят Т. ясно, точно, логично и непротиворечиво е изложил, само, непосредствените си впечатления и тези показания Районен съд не е обсъждал, само, защото е изказвал „критично“ отношение към молителката. Сочи, че свидетелят освен, че твърди това, което е видял и че молителката с приятелката си В. употребяват алкохол. Показанията на свидетелката Н. П. са неотносими към спора между страните, а същевременно тази съседка има възможност да следи отношенията между Г. и съпругата му Т. и ако вечерта на инцидента е имало скандал и разправия между тях същата би чула това. В тази насока се моли да се отмени изцяло решението и се остави без уважение молбата на Т.Т. за защита по реда на ЗЗДН.
Не се правят нови доказателствени искания, които да са допустими по въззивното производство, както и да са относими пряко към предмета на спора по настоящето дело.
Съдът констатира, че от страна на въззиваемата Т.Т. не е постъпил писмен отговор на въззивната жалба.
Постъпило е становище от Т.Т. на 18.06.2019г., с което се моли да бъде даден ход на делото; сочи, се че няма доказателствени искания; по същество поддържа решението на районния съди и моли съдът да го потвърди.
Въззивният състав на ПдОС след като констатира, че въззивната жалба е допустима – подадена от надлежна страна, в законния седмодневен срок по чл. 17 ал. 1 от ЗЗДН, срещу подлежащо на обжалване валидно и допустимо решение на районния съд, разгледа въззивната жалба по същество.
Разгледана по същество, въззивната жалба е
неоснователна поради следните съображения:
За да постанови обжалваното решение в производство, образувано по молба с правно основание чл. 8 т. 1 от ЗЗДН, районният съд излага съображения: Приема, че предвид доказателствата по делото са налице предпоставки за съдебна намеса в защита на потърпевшата молителка Т.М.Т. чрез селекция на подходящи мерки от номенклатурата на чл. 5, ал. 1 от ЗЗДН. Конкретните мерки по вид и продължителност, приема, че следва да се съобразят с обстоятелството, че процесното деяние на ответника Г.Т. е накърнило комплексно психическата и телесната й неприкосновеност, свободата на волята й и чувството й на лично достойнство, както и с обстоятелствата, че след инцидента пострадалата е напуснала съвместно обитаваното с извършителя жилище, че от тогова до момента последният не е проявявал агресия срещу нея и че липсват данни за други негови насилствени прояви. При определяне продължителността на мерките, намира, че не следва да се пренебрегва обаче и факта, че понастоящем местоживеенето на страните, макар и разделно, се намира в едно и също населено място, както и че те са равностойни титуляри на родителските права по отношение на общото си малолетно дете.
Въззивният състав на ПдОС намира за правилен извода на районния съд, както и изложените от него мотиви. От своя страна, въззивният съд след като взе предвид изложените във въззивната жалба оплаквания съгласно правомощието си по чл. 269 изр. второ от ГПК, становището на въззиваемата страна, както и след преценка съгласно чл. 235 ал. 2 и чл. 12 от ГПК приложените по делото и относими към предмета на спора доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна:
Страните не спорят относно установени с допустими доказателствени средства в първоинстанционното производство, обстоятелства:
От месец януари 2019 г. молителката и ответникът по молбата, които са сключили граждански брак на 03.06.2018 г., съжителствали със свидетеля В., дядо на ответника, и съпругата му А.А. В. в къщата им, находяща се в гр. Първомай, обл. Пловдив, ул. „***” № 11, където отглеждали и невръстната си дъщеря М., родена на *** г.
Молителката Т.М.Т. в молба до РС Първомай, постъпила на 08.04.19г., излага фактически твърдения, че от доста време била подложена на психически тормоз от страна на съпруга си в лицето на ответника по молбата, който злоупотребявал с алкохол, ругаел я и я заплашвал. Молбата си подкрепя с декларация по чл. 9 ал. 3 от ЗЗДН, с която декларира, че Г.Т.Т. осъществява акт на домашно насилие над нея, изразяващ се в следното:“На 02.04.2019г. в гр. Пловдив, обл. Пловдивска, изразяващо се в нанасяне на побой и закани за саморазправа“. За извършеното от ответника деяние, са допуснати от съда свидетели на страните по делото.
Съгласно показанията на св. В. Д. Т., б.р., позната на Т. от 2017г., и впоследствие нейна приятелка, познава Г., само, по физиономия, когато е идвал в кафенето, в което Т. е работила и в което и свидетелката се е запознала с нея. Откакто, Т. се завърнала да живее заедно с Г. и детето им, отново, в гр. Първомай, тя и свидетелката пак започнали да се виждат често. Срещали се, обикновено, в градската градина, където разхождали децата, както и в кухнята, от която взимали храна на децата. Т. напоследък – два –три месеца непрекъснато се оплаквало от Г., че той пиел и я малтретирал, гонил я от къщи и дори я бил удрял един път, като тя казвала, че това не се търпи. На 02.04.19г., отново, Т. и споделила в градската градина и тя й споделила, че предната вечен Г. я бил ударил и я изгонил от дома им; Т. и показала мястото на крака си, където Г. я е ударил, имало синина на десния й крак. Т. не е отишла до болница, защото не е посмяла, а и не е знаела какво да прави. Също й разказала, че вечерта отишла при нейна приятелка – В., която свидетелката, също, познавала, като детето останало при Г.. Към 2-3 часа през нощта в дома на В. дошъл дядото на Г., изпратен от него, да прибере Т.; като той започнал да заплашва Т. и В., като дори посегнал на последната. Тогава Т. се прибрала с дядото на Г.. По-късно, на следващия ден Т. се изнесла от дома на баба му и дядо му и отишла в дома на родителите си; като това св. Т. разбрала по телефона от Т., защото тя не дошла да вземе храната на детето. В останалата част, показанията на св. Т. се отнасят до факти след процесните събития, описани в молбата за защита.
От показанията на свидетеля Ж. К. В., дядо на ответника, е видно, че внукът му и жена му Т. живеели заедно с дядото и бабата в къщата им в гр. Първомай, като до съвсем скоро отношенията между Т. и Г. били много добри. Споменава, че внукът му Г. пиел само бира и не злоупотребявал с алкохол. През последния един месец Т. започнала да се прибира след полунощ, а Г. трябвало да гледа детето, докато нея я нямало. Не помни точно датата, но било неделя в началото на месец април 2019г. около 19-20ч. Т. излязла от къщи; станало около полунощ, когато Г. дошъл в стаята на дядо си и го събудил, и го помолил да гледа детето, което спяло, тъй като той отивал да търси Т., която още не се била прибрала. След като около два часа Г. се прибрал, той му казал, че отишъл в дома на приятелката на Т. – В. и там ги заварил двете да си говорят и останал два часа да подслушва разговора им, като тя В. говорила на Т. гадости против внука му. Тогава дядото отишъл в дома на В. и попитал Т. дали не трябва да си тръгва за вкъщи и когато тя отговорила отрицателно свидетелят си тръгнал. Свидетелят заявява, че не е видял върху тялото на Т. да има наранявания. Не бил чул да се карат с ответника. Същата вечер не е виждал или чул Г. да удря Т.. Свидетелят заявява, че не е виждал Т. да употребява алкохол, но от съпругата си знае, че една сутрин Т. й била казала, да не й давала вода, защото, като пийнела, водката се повтаряла. Освен въпросната вечер, друг път не е виждал Т. в неадекватно състояние.
От показанията на свидетелката Н. А. П., б.р., съседка на бабата и дядото на ответника, е видно, че Г. бил много тихо и кротко момче; не употребявал алкохол. Заявява, че не е била свидетел на скандали между него и Т., били много грижовни един към друг. Не може да знае какво е станало на 02.04.19г. , на тази дата не е ходила у тях. По-късно разбрала от бабата на ответника, че цяла вечер Т. не се била прибрала в къщи; а чак сутринта в 06 часа и след това се изнесла от дома им. Свидетелката не е виждала Т. да пие и да е в неадекватно състояние.
Въззивният състав на ПдОС приема, че спорен по делото е останал въпросът, повдигнат и в оплакванията на въззивната жалба, дали на процесната дата 02.04.19г. е извършено деяние от ответника, което да може да се окачестви като акт на домашно насилие по чл2 от ЗЗДН. Като в тази насока, във въззивната жалба се сочат доводи относно фактите и обстоятелствата, изнесени в показанията на разпитаните по делото свидетели на двете страни.
В случая, следва да се отбележи, че е налице приложена към молбата за защита Декларация по чл. 9 ал. 3 от ЗЗДН, която посочва обективни и субективни признаци на деянието на ответника, възпроизведени впоследствие и в подадената от молителката молба по чл. 8 ал. 1 т. 1 от ЗЗДН, която декларация не се явява оспорена като документ от страна на ответника по делото. При което, въззивният съд намира, че същата се явява надлежен частен документ с формална доказателствена сила, при което се счита и за документ с материална доказателствена сила за изложените в него обстоятелства. Поради което и дори, само, с наличие на тази декларация се приема от съда, че са доказани изложените в нея обстоятелства, респективно, деянието на ответника, съдържащо признаци на домашно насилие съгласно чл. 2 от ЗЗДН. От което следва, че доказателствената тежест за оборване констатациите за извършено домашно насилие, изцяло, лежат в този случай върху страната на ответника.
Видно от показанията на разпитаните свидетели никой от тях, обичайно, не е присъствал на действията на процесната дата. Но доколкото, все пак, свидетелката Т. има преки впечатления, поне, от състоянието на молителката Т. непосредствено след инцидента, както и преки впечатления от насиняването на Т., вследствие, поведението на ответника, /като двете са се виждали в градинката при разходка на децата, а и при кухнята за детска храна, като непосредствено след инцидента Т. не дошла за храна, а двете говорили по телефона/, то въззивният съд намира, че следва да се кредитират показанията на тази свидетелка, като от изложените от нея обстоятелства, само, се потвърждава, вече, декларираното от молителката за извършените действия от ответника. Останалите свидетели Т. и П. нямат, не само, преки впечатления от инцидента, но и не знаят нищо за случилото се между страните на последната дата, което да е свързано с посочените действия на ответника, в декларацията на молителката.
Предвид което въззивният съд, при доказателствена тежест за ответника, констатира, че не са налице доказателства по делото, от които съдът да има възможност да направи друг извод, различен от този, следващ от изложените в декларацията на молителката обстоятелства.При което неоснователни се явяват оплакванията във въззивната жалба, като обжалваното решение като обосновано и правилно следва да бъде оставено в сила съгласно чл. 17 ал. 5 от ЗЗДН.
Решението на окръжния съд е окончателно съгласно чл. 17 ал. 6 от ЗЗДН.
Водим от гореизложеното и на основание чл. 17 ал. 5 и ал. 6 от ЗЗДН, Пловдивският окръжен съд
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА постановеното на 31.05.2019г. Решение № 57 на Районен съд – Първомай, втори съдебен състав, по гражданско дело № 171 по описа за 2019 година.
РЕШЕНИЕТО на окръжния съд е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1/
2/