№ 1270
гр. София, 14.11.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 8-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на седемнадесети октомври през две хиляди двадесет и трета
година в следния състав:
Председател:Златина Рубиева
Членове:Иванка Иванова
Петя Алексиева
при участието на секретаря Росица Й. Вьонг
като разгледа докладваното от Петя Алексиева Въззивно гражданско дело №
20231000501242 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл.258-чл.273 от ГПК.
Ответникът в първоинстанционното производство Прокуратура на
Република България обжалва решение № 1160/08.03.2023 г., постановено по
гр.д. № 9135/2022 г. по описа на СГС, І-21 състав в частта, с която е осъден да
заплати на Б. Н. Т. сумата от 121 652,10 лв., представляваща неплатена част
от обезщетение, дължимо при освобождаване на Б. Н. Т. от длъжност
прокурор във ВКП на 03.12.2019 г., ведно със законната лихва от датата на
подаване на исковата молба – 30.08.2022 г. до окончателното изплащане,
както и в частта, с която е осъден да заплати сумата от 35 414 лв., от която: 12
232,51 лв. законна лихва върху сумата от 139 800 лв. за периода от 03.12.2019
г. до 12.01.2020 г. и 23 181,49 лв. законна лихва върху сумата от 121 652,10
лв. за периода от 13.10.2020 г. до 29.08.2022 г., както и в частта, с която е
осъден за разноски.
Поддържа се, че в обжалваната си част решението е неправилно и
необосновано, постановено в противоречие с константната съдебна практика
на съдилищата.
Поддържа се, че като военен прокурор ищецът притежава и качеството
1
на магистрат, и качеството на военнослужещ в съвкупност, но неправилно
съдът използва диференциран подход, посредством който игнорира
основното притежавано от ищеца качество-на магистрат. Твърди се, че когато
военнослужещите носят военна служба във военните съдилища и военните
прокуратури, те осъществяват съдебна власт, като изпълняват функциите и
правомощията си при условия и ред, определен от ЗСВ, срещу което
получават за сметка на бюджета на съдебната власт основно и допълнително
месечно възнаграждение, определени от ВСС, както и обезщетения,
предвидени в ЗОВРСРБ, доколкото ЗСВ не предвижда друго. Поддържа се, че
по същество не е извършен цялостен и всеобхватен анализ на действащата
законодателна уредба към момента на освобождаване на ищеца от кадрова
военна служба през 2000 г. в контекста на осъществените в последствие
законодателни промени и сега действащата такава. Не е съобразена и
съдебната практика, с оглед на което не са изведени правилни и логически
издържани правни изводи. Твърди се, че през 2000 г. ищецът е получил
обезщетение не в качеството на военнослужещ, а в качеството си на
магистрат. Поддържа се, че при отчитане еднократността на дължимото
обезщетение и обстоятелството, че прослужените години като военен
следовател се включват като такива в органите на съдебната власт, следва че
при повторно освобождаване от съдебната система се дължи разликата за
допълнително прослужените след първото освобождаване години. Позовава
се на съдебна практика-така Решение № 67 от 24.07.2013 г. на ВКС, гр.д. №
1372/2012 г., III г.о., ГК.
Моли съда да отмени решението в обжалваната част и вместо него да
постанови друго, с което да отхвърли изцяло предявените искове. Претендира
разноските и за двете инстанции.
В законоустановения срок по чл. 263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор
от въззиваемия-ищецът Б. Н. Т.. Моли съда да отхвърли въззивната жалба
като неоснователна и да потвърди решението на първоинстанционния съд в
обжалваната му част като правилно и законосъобразно по съображения по
същество, подробно изложени в отговора.
С оглед постъпилата въззивна жалба, решението и в неговите
отхвърлителни части за главния иск за разликата над присъдената сума от 121
652,10 лв. до претендирата от 139 800 лв. и за законна лихва за разликата над
2
сумата от 35 414 лв. до претендираната сума от 38 910,99 лв. е влязло в сила
на 20.04.2023 г. като необжалвано.
В открито съдебно заседание възивникът-ответник, чрез своя
процесуален представител моли съда да постанови решение, с което да
отмени първоинстанционното решение в обжалваната му част и да постанови
друго, с което изяло отхвърли предявения иск. Подробни аргументи са
изложени в депозираните по делото писмени бележки. Претендира разноски,
включително юрисконсултско възнаграждение. Заявява възражение за
прекомерност на заплатеното от въззиваемия адвокатско възнаграждение.
Въззиваемият - ищец в съдебно заседание чрез своя процесуален
представител моли съда да отхвърли подадената въззивна жалба и да
потвърди решението в обжалваната му част по подробно изложените в
отговора на въззивната жалба съображения. Претендира разноски, за което
представя списък по чл.80 от ГПК. Оспорва искането на въззивника за
присъждане на юрисконсултско възнаграждение с твърдението, че такова не
се дължи, тъй като юрисконсултът получава трудово възнаграждение за
изпълняваната от него длъжност.
Апелативен съд-София, 8-ми граждански състав, след преценка по
реда на въззивното производство на твърденията и доводите на страните и
на събраните по делото доказателства, намира следното от фактическа
страна:
Софийски градски съд е бил сезиран с обективно, кумулативно
съединени искове с правно основание чл.225, ал.1 от Закона за съдебната
власт и чл.86, ал.1 от ЗЗД, предявени от Б. Н. Т. срещу Прокуратура на
Република България за осъждането на ответника да заплати на ищеца
обезщетение в размер на 20 брутни месечни възнаграждения в общ размер на
сумата от 139 800 лв., евентуално в размер на 10,4 брутни месечни
възнаграждения в размер на сумата от 72711,60 лв., ведно със законната лихва
върху главницата от 139 800 лв., в размер на 38 910,99 лв., евентуално
законната лихва върху главницата от 72 711,60 лв. в размер на 20 238,07 лв.,
за периода от 03.12.2019 г. до 30.08.2022 г., ведно със законната лихва върху
съответната главница от датата на исковата молба до окончателното
изплащане на сумата.
Настоящият въззивен състав намира, че не са налице евентуално
3
съединени искове, както е приел първоинстанционния съд, доколкото ищецът
не е въвел друго основание, на което да твърди, че е възникнало вземането му
срещу ответника. Единствено въвежда твърдения относно дължимия размер
на вземането му.
От събраните пред първоинстанционния съд доказателства, въззивният
съд приема за установени и доказани следните факти и обстоятелства:
Спор по фактите няма.
Между страните не е било спорно, а и с приетите по делото писмени
доказателства се установява, че със Заповед № 361/24.06.1982 г. на ГП РБ,
ищецът е назначен за районен прокурор в Районна прокуратура-Ивайловград,
считано от 30.07.1982 г. до 16.09.1985 г., когато със Заповед № 870/17.09.1985
г. на ГП РБ е назначен за зам.районен прокурор при Софийски районна
прокуратура, която длъжност е заемал до 23.11.1987 г. За периода от
23.11.1987 г. до 21.04.1998 г., ищецът е назначен за военен прокурор във
Военно-окръжна прокуратура-София. За периода от 22.04.1998 г. до
31.01.2000 г. ищецът е бил военен прокурор във Военно-апелативна
прокуратура-София, а от 01.02.2000 г. до 03.12.2019 г.-прокурор във
Върховна касационна прокуратура.
Не е спорно също така, че ищецът е освободен от длъжност „Прокурор,
с ранг Прокурор ВКП/ВАП“, с място на работа Прокуратура на Република
България, Върховна касационна прокуратура/Магистрати във ВКП/отдел 02
„Досъдебен“, считано от 03.12.2019 г. Основанието за освобождаване на
ищеца е навършване на 65-годишна възраст-чл.165, ал.1, т.1 ЗСВ и решение
на Прокурорската колегия на ВСС по Протокол № 36/27.11.2019 г.-Заповед №
РД-08-1521/29.11.2019 г. на Главен прокурор. Между страните е прието за
безспорно, че при прекратяване на служебното правоотношение, брутното
трудово възнаграждение на ищеца е било 6 991,50 лв.
Не се спори, че при освобождаването на ищеца на 31.01.2000 г. от
Военно-апелативна прокуратура, като кадрови военнослужещ му е
определено обезщетение по чл.237, ал.1 от ЗОВСРБ /отм./ в размер на сумата
от 20 098,39 лв. Установява се с приетите по делото удостоверение №
721/15.10.2020 г. на Военно-апелативна прокуратура, Заповед №
44/29.05.2000 г. на Военно-апелативния прокурор и ведомост за изплащане на
обезщетение по чл.237, ал.1 от ЗОВСРБ /отм./.
4
Не се спори също така, че при освобождаването му от длъжност на
03.12.2019 г. на ищеца му е изплатено обезщетение по чл.225 от ЗСВ в размер
на 18 177,90 лв.
При така установените по-горе факти пред първоинстанционния съд, и
по правният спор същият е приел, че при прекратяването на служебното си
правоотношение на 03.12.2019 г. ищецът е имал право на обезщетение по чл.
225 ал. 1 ЗСВ в размер на толкова брутни възнаграждения, колкото
прослужени години има в органите на съдебната власт, но не повече от 20.
Първостепенният съд е приел, че ищецът е имал общо 37 години 5 месеца и 3
дни прослужени години в органите на съдебната власт, като е придобил право
на обезщетение в размер на 20 брутни месечни възнаграждения към датата на
освобождаването му от длъжност 03.12.2019 г. Брутното му месечно
възнаграждение към тази дата е било 6 991,50 лева. Приел е, че общият
размер на дължимото обезщетение по чл. 225 ал. 1 ЗСВ е 139 830 лева, като
същото не следва да бъде намалявано с полученото от ищеца обезщетение
като кадрови военнослужещ. По делото е безспорно установено, че
ответникът е заплатил на ищеца обезщетение по чл.225 ЗСВ в размер на 18
177,90 лева. Дължимото от ответника на ищеца обезщетение до пълния
размер на 20 брутни месечни възнаграждения е 121 652,10 лева, поради което
уважил в този размер предявеният главен иск. Съответно на уважената част на
главния иск, уважил и акцесорния иск с правно основание чл. 86 ЗЗД.
При така установената фактическа обстановка въззивният съд
приема следното от правна страна:
Въззивната жалба срещу решението е подадена в срока по чл.259, ал.1
от ГПК от легитимирана да обжалва страна-ответникът в
първоинстанционното производство и е насочена срещу валиден и допустим
съдебен акт, подлежащ на обжалване, съгласно чл.258, ал.1 ГПК.
В този смисъл подадената въззивна жалба е процесуално допустима, а
по същество-частично основателна.
На основание чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част. По
останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното решение е валидно и допустимо, но неправилно.
Правното положение на ищеца към 31.01.2000 г. когато е освободен от
5
длъжност военен прокурор във Военно-апелативна прокуратура се е уреждало
от Закона за съдебната власт от 1994 г. (отм.), в редакцията му към 22.01.1999
г. и от Закона за отбрана и въоръжените сили на Република България от 1995
г. (отм.), в редакцията на закона към 03.08.1999 г.
Съобразно чл. 124, ал.1 и ал.2 от ЗСВ отм., съдиите, прокурорите и
следователите се назначават, повишават, понижават, преместват и
освобождават от длъжност с решение на Висшия съдебен съвет, въз основа на
което се издава съответен акт от лицата, посочени в чл. 30, ал. 4. Назначените
на длъжностите по ал. 1 във военните съдилища се приемат на кадрова военна
служба и им се присвоява офицерско звание. Служебното правоотношение на
съдиите, прокурорите и следователите възниква по силата на решение на
Висшия съдебен съвет. Не съществува изключение и за офицерите във
военните съдилища и прокуратури, които се приемат на кадрова военна
служба след назначението им на съответните длъжности от Висшия съдебен
съд ( чл. 124, ал. 2 ЗСВ). Следователно основното правоотношение, условията
на което характеризират правното положение на такива лица, е
правоотношението, свързано с назначението им в органите на съдебната
власт. Правоотношението, създадено с приемането им на кадрова военна
служба, има подчинено значение.
На основание чл.115, ал.2 от ЗОВСРБ отм., кадровата военна служба
във военните съдилища и военната прокуратура се упражнява като професия
по ред, определен в този закон, в Закона за съдебната власт и сключения
договор, а съобразно нормата на чл. 231, държавната и местната
администрация, военните съдилища и военната прокуратура, дружествата и
организациите изплащат основни и допълнителни месечни възнаграждения
на кадровите военнослужещи, които служат в тях.
По силата на § 80 от ЗСВ отм., за неуредените в този закон въпроси,
свързани с трудови правоотношения, се прилагат разпоредбите на Кодекса на
труда, а за военните съдии, военните прокурори и военните следователи -
разпоредбите на Закона за отбраната и въоръжените сили на Република
България, като прослужените години в системата на Министерството на
вътрешните работи се считат за кадрова военна служба.
Ето защо и при горната правна уредба съществувала към 31.01.2000 г.,
съдът приема, че за ищеца в качеството му на кадрови военнослужещ за
6
преминаването на службата му се прилага Закона за отбраната и въоръжените
сили /отм./, доколкото неговите правила не са дерогирани с правилата на
Закона за съдебната власт. Както и прието в Решение № 167/24.07.2013 г.,
гр.д.№ 1372/2012 г. на ВКС, ІІІ г.о., „лицата, които са изпълнявали тези
длъжности във военните съдилища са съдии, прокурори и следователи
наравно със съдиите, прокурорите и следователите в общите съдилища и
стажът им следва да бъде зачетен като такъв в органите на съдебната власт.“
Следователно полученото от ищеца през месец май 2000 г. обезщетение
по чл.237, ал.1 от отменения ЗОВСРБ, е обезщетение, което той е получил от
бюджета на съдебната власт, с оглед разпоредбата на чл.231 от закона, за 12
години стаж в органите на съдебната власт. Обстоятелството, че за същия
период от време служителят е изпълнявал по основното си служебно
правоотношение и кадрова военна служба, не налага друг извод, след като е
имал статут на прокурор и реално е изпълнявал тази длъжност при един и
същи работодател. В този смисъл и Решение № 91/26.06.2020 г., гр.д.№
2040/2019 г., ВКС, ІІІ г.о., с което съставът на ВКС е приел, че „размерът на
обезщетението зависи от продължителността на положения труд в полза на
един работодател, с цел да се избегне повторно плащане за един и същ трудов
стаж, разпоредбата на чл.225, ал.4 от ЗСВ предвижда приспадане на
обезщетението, получено при предишното освобождаване от длъжност съдия,
прокурор или следовател. В нормата не е посочено, че предишната длъжност
на следователя трябва да е била в системата на съдебната власт. Това не е
случаен пропуск на законодателя, който следва да се отстрани посредством
тълкуване във връзка с ал.1 на чл.225 от ЗСВ. Разпоредбата е съобразена с
обстоятелството, че следователите, макар да са били част от изпълнителната
власт, са изпълнявали функции продължително време за работодател, който е
останал същият.“
Следователно заплатеното от Военно-апелативна прокуратура за този
период гратификационно обезщетение, следва да бъде приспаднато от това по
чл.225, ал.1 от ЗСВ. Това приспадане произтича от разпоредбата на чл.225,
ал.4 от ЗСВ, в редакцията на нормата към м. декември 2019 г. и е допустимо,
съгласно формираната практика на ВКС, обективирана в Решение № 1043 от
01.12.2008 г. по гр. д. № 1795/2006 г. на III ГО на ВКС, Решение №
167/24.07.2013 г., гр.д.№ 1372/2012 г., ВКС, ІІІ г.о., Решение № 91/26.06.2020
г., гр.д.№ 2040/2019 г., ВКС, ІІІ г.о. В този смисъл е и Определение № 1190 от
7
18.05.2023 г. по гр.д. № 4869/2022 г., ГК, ІV ГО на ВКС, с което не е
допуснато до касационен контрол решение постановено при подобна
фактическа обстановка.
Така по аналогичен случай (разликата е само в заеманата длъжност,
която е била военен следовател), в посоченото Решение № 167/24.07.2013 г.,
на което се позовава и въззивника, съставът на ВКС е приел, че: „Лицата,
които са изпълнявали съдийски, прокурорски и следователски длъжности във
военните съдилища са съдии, прокурори и следователи наравно със съдиите,
прокурорите и следователите в общите съдилища и стажът им следва да бъде
зачетен като такъв в органите на съдебната власт.
Правото на парично обезщетение /или разликата между новополагащото се и
вече получено такова/ е имуществено право, което възниква съгласно
разпоредбата на чл. 225 от ЗСВ при освобождаване от длъжност на съдия,
прокурор или следовател с повече от 10 години стаж на такава длъжност, като
съгласно § 14 от ПЗР на ЗСВ за военните съдии, военните прокурори и
военните следователи се прилагат разпоредбите на ЗОВСРБ, като
прослужените години в системата на МВР се смятат за военна служба.“, както
и: „При отчитане еднократността на дължимото обезщетение и
обстоятелството, че прослужените години като военен следовател се
включват като такива в органите на съдебната власт следва, че при повторно
освобождаване от съдебната система се дължи разликата за допълнително
прослужените след първото освобождаване години. При прекратяване на
правоотношението му за длъжността военен следовател същият е получил
обезщетение по чл. 237, ал.1 ЗОВС /отм./ в размер на 5 брутни месечни
възнаграждения. От дължимото обезщетение по чл.225, ал. 1 ЗСВ следва да се
приспадне обезщетението, получено при предишното освобождаване,
съгласно разпоредбата на чл.225, ал.4 ЗСВ, т.е. на ищеца се дължи разликата
между новополагащото му се и вече полученото такова.“
В конкретния случай на ищеца е следвало да бъде изплатено
обезщетение в размер на 20 месечни брутни възнаграждения, доколкото
същият е имал 38 г., 03 м., 29 дни прослужени години в органите на съдебната
власт, поради което важи ограничението за не повече от 20 брутни месечни
възнаграждения, но след приспадане на основание чл.225, ал.4 от ЗСВ, (в
редакцията на нормата към датата на освобождаването на ищеца-03.12.2019
8
г.), изплатеното при предишното му освобождаване обезщетение.
Следващия спорен момент по делото е дали изплатеното през 2000 г.
обезщетение се равнява на 17,4 брутни възнаграждения и по какъв начин е
изчислено то.
От разпоредбата на чл.225, ал.1 от ЗСВ следва, че предпоставката за
възникване на правото на гратификационно обезщетение, е минимално
придобития към момента на освобождаването стаж на длъжността съдия,
прокурор или следовател (повече от десет години), а определянето на размера
на дължимото обезщетение (броят на брутните заплати, при установен лимит
от 20 такива) е обвързано с прослужените години в органите на съдебната
власт, т.е. размерът на обезщетението е функция от прослужените години в
органите на съдебната власт.
През 2000 г. на ищеца е било изплатено еднократно парично
обезщетение за 12 прослужени години, което е възлизало на сумата от
13860,96 лв. (12 х 1 155,08 лв.)
Съгласно чл. 237, ал. 1 ЗОВСРБ от 1995 г. /отм./ в редакцията след
(Изм. и доп. - ДВ, бр. 153 от 1998 г.), кадровите военнослужещи при
освобождаване от кадрова военна служба получават еднократно парично
обезщетение в размер на толкова брутни месечни възнаграждения, колкото
прослужени години имат, но не повече от 20, умножени по 1,45. Това
обезщетение е било облагаемо по силата на чл. 19, ал. 1 ЗОДФЛ /отм./ до
01.01.2004 г. Съгласно чл. 20, ал. 5 ЗОДФЛ /отм./, при изплащането на
обезщетението, сумата се прибавя към данъчната основа, определена по реда
на ал. 1 и 2, като подлежи на общо облагане в месеца на изплащането.
На 01.01.2004 г. влиза в сила ЗИД ЗОДФЛ, обн. ДВ бр. 112/23.12.2003 г.
и в чл. 19, ал. 2, т. 5 от същия, обезщетението по чл. 237, ал. 1 ЗОВСРБ от
1995 г. /отм./ е посочено като необлагаемо. От същата дата влизат в сила и
измененията в чл. 237, ал. 1 ЗОВСРБ от 1995 г. /отм./, като отпада
предвидената до тогава индексация на сбора от брутните трудови
възнаграждения с коефициент 1,45.
Следователно, предвиденото в чл. 237, ал. 1 ЗОВСРБ от 1995 г. /отм./
индексиране е пряко свързано с облагането на обезщетението по ЗОДФЛ. В
този смисъл Решение № 225/19.04.2011 г., гр.д.№ 898/2010 г., гр.д.№ 898/2010
г. на ВКС, ІV Г.О.
9
С оглед на горното определената на ищеца като обезщетение сума от 20
098,39 лв. представлява сбор от брутните трудови възнаграждения за 12
години в размер на 13 860,96 лв., индексирана с коефициент 1,45 , т.е. сумата
от 6 237,43 лв., представляваща разликата над сумата от 13 860,96 лв. до
определения размер от 20 098,39 лв., не представлява част от брутното
трудово възнаграждение на ищеца, а дължимият от работодателя данък общ
доход върху обезщетението по чл.237, който се следва на бюджета. Това се
потвърждава и от представената на л.19 от първоинстанционното дело
ведомост, от която е видно, че върху така определеното обезщетение от 20
098,39 лв. е начислен данък в размер на 6293,85 лв. и ищецът е получил чиста
сума в размер на 13 804,54 лв. Следователно неправилно ответникът разделя
така получената сума от 20098,39 лв. на месечното брутно трудово
възнаграждение, от което неправилно ответникът твърди, че през 2000 г. на
ищеца са изплатени 17,4 заплати.
С оглед на горното въззивният съд приема, че на ищеца са изплатени 12
заплати през 2000 г., при прекратяване на правоотношението му за
длъжността военен прокурор. От дължимото обезщетение по чл.225, ал. 1
ЗСВ към 03.12.2019 г. следва да се приспадне обезщетението, получено при
предишното освобождаване, съгласно разпоредбата на чл.225, ал.4 ЗСВ, т.е.
на ищеца се дължи разликата между новополагащото му се и вече полученото
такова. С оглед релевантното, т.е. действащото законодателство към
03.12.2019 г., приспадат се съответния брой брутни възнаграждения, а не
сумите по тях. Следователно разликата в заплатите е 8, а не 2,6, както е приел
ответника. При изчисляване размера на дължимото обезщетение, с оглед
препращането към КТ за база следва да се вземе брутното трудово
възнаграждение за месеца, предхождащ месеца, в който е възникнало
основанието за обезщетението.
Ищецът е освободен от длъжност прокурор във ВКП с решение на ВСС
по Протокол № 36 от 27.11.2019 г. и следва да се вземе предвид брутното
трудово възнаграждение за м. октомври 2019 г., което възлиза на 6 991,50 лв.,
обстоятелство прието за безспорно между страните с протоколно определение
от 27.01.2023 г. Следователно размерът на дължимото обезщетение възлиза на
сумата от 55 932 лв. (8 х 6 991,50=55 932 лв.), която сума следва да се намали
с вече платената от 18 177,90 лв. (обстоятелство, което не е спорно между
страните, а и се установява с приетото писмено доказателство, намиращо се
10
на л.20 от делото на СГС).
Т.е. дължимият неплатен остатък към момента е 37 754,10 лв., до който
размер искът се явява основателен.
При това положение решението на първоинстанционния съд и в частта,
с която искът за главница е уважен за разликата над дължимата сума от 37
754,10 лв. до присъдената сума от 121 652,10 ще следва да бъде отменено и
вместо него постановено друго, с което искът за посочената разлика бъде
отхвърлен като неоснователен.
С оглед основателността на главната претенция, основателна се явява
акцесорната претенция за заплащане на законна лихва.
Тъй като във въззивното производство не са релевирани възражения
относно датите, от които първоинстанционният съд е присъдил законна
лихва, няма въззивна жалба в тази част, то въззивният съд следва да ги зачете.
Ето защо и тъй като част от главницата е изплатена, то следва да се
присъди законна лихва върху дължимата главница от 55 932 лв. от 03.12.2019
г. до датата на извършеното плащане-12.10.2020 г., а върху остатъка от 37
754,10 лв. от 13.10.2020 г. до датата на подаване на иска 29.08.2022 г.,
съответно върху този остатък да се присъди лихва от 30.08.2022 г. до
окончателното изплащане на сумата.
Размерите се определят от съда по реда на чл.162 от ГПК чрез
използване на компютърна програма за изчисления на законните лихви.
Размерът на законна лихва върху дължимата главница от 55 932 лв. от
03.12.2019 г. до датата на извършеното плащане-12.10.2020 г. възлиза общо
на сумата от 4 894,04 лв., а върху остатъка от 37 754,10 лв. от 13.10.2020 г. до
датата на подаване на иска 29.08.2022 г.-7 194,25 лв., или общият размер на
изтеклите лихви до датата на подаване на исковата претенция възлиза общо
на сумата от 12 088,29 лв.
С оглед на горното първоинстанционното решение ще следва да бъде
отменено за разликата над дължимата сума от 12 088,29 лв. до присъдения
размер от 35 414 лв. и вместо него постановено друго, с което исковата
претенция бъде отхвърлена за посочената разлика.
Предвид гореизложеното въззивната жалба на ответника се явява
частично основателна за сумата от 107 223,71 лв., за който размер
11
предявените искове се отхвърлят като неоснователни.
По разноските:
Предвид изхода на делото, въззивният съд следва да преразпредели
разноските направени от страните пред първата инстанция.
Предявените искове пред първата инстанция са в общ размер на сумата
от 178 710,99 лв. От тях се уважава размер от 49 842,39 лв. и се отхвърля за
сумата от 128 868,60 лв.
Ищецът е направил разноски в размер на 2000 лв., заплатено адвокатско
възнаграждение, от което и съобразно уважената част от исковата му
претенция (в размер на 49 842,39 лв.) му се дължи сума в размер на 557,80 лв.
Следователно първоинстанционното решение ще следва да бъде отменено в
частта, с която ответникът е осъден да заплати на ищеца разноски над
дължимата сума от 557,80 лв. до присъдената от 1760 лв.
Съответно ответникът е направил разноски за юрисконсултско
възнаграждение за осъществено пред първата инстанция процесуално
представителство от юрисконсулт.
Неоснователно е възражението на въззивника, че такова не се дължи. По
въпроса за дължимостта на юрисконсултско възнаграждение по реда на чл.
78, ал. 8 ГПК за осъщественото от юрисконсулти процесуално
представителство, е формирана трайна практика на ВКС-така например
Определение № 326 от 05.07.2013 г. по гр. д. № 3212/2013 г. на ВКС, І Г.О.,
Определение № 520 от 10.07.2012 г. по ч.гр. д. № 504/2012 г. на ВКС, ІV Г.О.,
Определение № 343 от 15.10.2012 г. по гр. д. № 311/2011 г. на ВКС, ІІ Г.О.
Решение № 149 от 04.10.2013 г. по т.д. № 1181/2011 г. на ІІ Т.О. и решение №
172 от 19.07.2013 г. по гр. д. № 617/2012 г. на ВКС, ІІІ Г.О. Във всички тях е
застъпено становището, че дължимостта на възнаграждението на
юрисконсулта се основава на изричната разпоредба на чл. 78, ал. 8 ГПК,
според която в полза на юридически лица и еднолични търговци се присъжда
адвокатско възнаграждение ако са защитавани от юрисконсулт.
Юрисконсултът извършва процесуално представителство по пълномощие по
силата на задълженията по трудовото правоотношение и не му се заплаща
възнаграждение за конкретното дело, поради което не може да се приложи
общото правило на чл. 78, ал. 1 ГПК, че се дължат направените разноски
включително и адвокатско възнаграждение, когато е заплатено по време на
12
процеса. В хипотезата на чл. 78, ал. 8 ГПК възнаграждението се определя от
съда в размер, в който би било договорено адвокатско възнаграждение, ако
юридическото лице е представлявано от адвокат.
Ето защо Съдът определя юрисконсултско възнаграждение на
основание чл. 78, ал. 8 от Гражданския процесуален кодекс, във връзка с чл.
37 от Закона за правната помощ и чл. 25, ал.1 от Наредбата за заплащането на
правната помощ, в размер на по 300 лева за всяка инстанция.
Съответно от тези 300 лв. на първа инстанция и съобразно отхвърлената
част от иска (в размер на 128 868,60 лв.), ищецът дължи на ответника
разноски в размер на сумата от 216,33 лв., която следва да бъде намалена с
вече присъдената сума от 54 лв. Следователно ищецът ще следва да бъде
осъден да заплати на ответника допълнително разноски в размер още на
сумата от 162,33 лв.
По разноските пред настоящата инстанция:
Обжалваемият интерес възлиза на сумата от 107 223,71 лв. Решението в
отхвърлителната му част за сумата общо от 21 644,89 лв. е влязло в сила
поради необжалването му. Въззивната жалба се уважава за сумата от 107
223,71 лв. –отхвърлената част от иска, съответно се отхвърля за сумата от 49
842,39 лв.-в която част решението се потвърждава.
Следователно въззивамият дължи на въззивника разноски в размер на
сумата от 204,80 лв., за осъществено процесуално представителство от
юрисконсулт, съответно въззивникът дължи на възиваемия разноски в размер
на сумата от 634,67 лв., представляваща заплатено адвокатско
възнаграждение за процесуално представителство на въззиваемия-ищец,
осъществено пред настоящата съдебна инстанция.
Неоснователно е възражението на въззивника за прекомерност на
заплатеното от въззиваемия адвокатско възнаграждение в размер на 2000 лв.
Същото е далеч под установения от Наредба № 1/09.07.2004 г., чл.7, ал.2, т.5
минимум от 10 932,64 лв., при обжалваем интерес от 157 066,10 лв.
Така мотивиран, Апелативен съд – София, 8-ми граждански състав,
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 1160/08.03.2023 г., постановено по гр.д. №
13
9135/2022 г. по описа на СГС, І-21 състав в частта, с която Прокуратурата на
Република България е осъдена да заплати на Б. Н. Т. разликата над сумата от
37 754,10 лв. до сумата от 121 652,10 лв., представляваща неплатена част от
обезщетение, дължимо при освобождаване на Б. Н. Т. от длъжност прокурор
във ВКП на 03.12.2019 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на
исковата молба – 30.08.2022 г. до окончателното изплащане, както и в частта,
с която ответникът е осъден да заплати изтекли законни лихви за разликата
над сумата от 12 088,29 лв. до сумата от 35 414 лв., както и в частта, с която
Прокуратурата на Република България е осъдна да заплати на ищеца разноски
над сумата от 557,80 лв. до сумата от 1760 лв. и вместо него
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ като неоснователни предявените от Б. Н. Т., ЕГН
**********, гр.***, ул. „***“ № ***, със съдебен адрес: гр.София, ж.к.
„Красно село, бл.189, вх.Б, ап.11, адвокат Й. Т. срещу Прокуратурата на
Република България, гр.София, бул. „Витоша“ № 2 обективно кумулативно
съединени искове с правно основание чл.225, ал.1 от Закона за съдебната
власт и чл.86, ал.1 от ЗЗД за осъждането на ответника да заплати на ищеца
сумата от 83 898 лв., представляваща разликата над дължимата сума от 37
754,10 лв. до присъдената сума от 121 652,10 лв., представляваща неплатена
част от обезщетение, дължимо при освобождаване на Б. Н. Т. от длъжност
прокурор във ВКП на 03.12.2019 г., ведно със законната лихва от датата на
подаване на исковата молба – 30.08.2022 г. до окончателното изплащане,
както и да заплати на основание чл.86, ал.1 от ЗЗД законна лихва в общ
размер на сумата от 23 325,71 лв., представляваща разликата над дължимата
сума от 12 088,29 лв. до присъдената сума от 35 414 лв., изтекла за периода от
03.12.2019 г. до 29.08.2022 г.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 1160/08.03.2023 г., постановено по гр.д.
№ 9135/2022 г. по описа на СГС, І-21 състав в частта, с която Прокуратурата
на Република България е осъдена да заплати на Б. Н. Т. сумата от 37 754,10
лв., представляваща неплатена част от обезщетение, дължимо при
освобождаване на Б. Н. Т. от длъжност прокурор във ВКП на 03.12.2019 г.,
ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба –
30.08.2022 г. до окончателното изплащане, както и в частта, с която
ответникът е осъден да заплати изтекли законни лихви в периода от
03.12.2019 г. до 29.08.2022 г. в размер на сумата от 12 088,29 лв., както и в
14
частта, с която Прокуратурата на Република България е осъдна да заплати на
ищеца разноски в размер на сумата от 557,80 лв.
В останалата отхвърлителна част решението като необжалвано е влязло
в сила.
ОСЪЖДА Б. Н. Т., ЕГН **********, гр.***, ул. „***“ № ***, със
съдебен адрес: гр.София, ж.к. „Красно село, бл.189, вх.Б, ап.11, адвокат Й. Т.
да заплати на основание чл.78, ал.3 и ал.8 от ГПК на Прокуратурата на
Република България, гр.София, бул. „Витоша“ № 2 допълнително още сумата
от 162,33 лв. (сто шестдесет и два и 0,33 лв.) разноски направени от ответника
пред първата съдебна инстанция и сумата от 204,80 лв. (204,80 лв. ) разноски
направени пред настоящата инстанция.
ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България, гр.София, бул.
„Витоша“ № 2 да заплати на основание чл.78, ал.3 от ГПК на Б. Н. Т., ЕГН
**********, гр.***, ул. „***“ № ***, със съдебен адрес: гр.София, ж.к.
„Красно село, бл.189, вх.Б, ап.11, адвокат Й. Т. разноски в размер на 634,67
лв. (шестстотин тридесет и четири и 0,67 лв.) направени пред настоящата
инстанция.
Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховен
касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
15