РЕШЕНИЕ
№
гр.София, …….………..
г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІV-В състав в публичното заседание на деветнадесети
май през две хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елена
Иванова
ЧЛЕНОВЕ:
Розалина Ботева
Любомир Игнатов
при
секретаря Цветослава Гулийкова и в присъствието на
прокурора .................... като разгледа докладваното от съдия Иванова в.гр.дело
N: 13 914 по описа за 2020 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С
решение № 189590 от 02.09.2020 г., постановено по гр.д.№ 54 420/2019 г. по описа
на СРС, ГО, 33 състав е признато за установено по реда на чл.422, ал.1 ГПК, че В.К.О.,
ЕГН ********** дължи на „С.в.“ АД, ЕИК ********* на основание чл.79, ал.1 ЗЗД
във връзка с чл.43, ал.2, т.1 от Наредба № 4/14.09.2004 г. сума в размер на 1
470,89 лева, представляваща главница за потребени ВиК услуги в недвижим имот, находящ се на адрес: гр.София,
ж.к.“Младост 2“, бл.******, клиентски № **********, за периода: 20.06.2016 г.
до 14.04.2019 г., ведно със законната лихва от 20.06.2019 г. до изплащане на
вземането, както и сумата от 49,26 лева – обезщетение за забава в размер на
законната лихва за периода: 20.06.2016 г. – 14.04.2019 г., за които вземания е издадена
заповед за изпълнение по чл.410 ГПК от 26.06.2019 г. по ч.гр.д.№ 35 136/2019 г.
на СРС, 33 състав, като искът за главницата за разликата до пълния предявен
размер от 4 162,90 лева и за периода от 10.03.2012 г. до 19.06.2016 г. вкл.,
както и акцесорната претенция до пълния предявен
размер и за периода от 10.04.2012 г. до 19.06.2016 г. са отхвърлени.
Със същия съдебен акт В.К.О. е осъдена да заплати на „С.в.“ АД на основание чл.78,
ал.1 ГПК сумата 186,19 лева – разноски за заповедното и исково производства, а „С.в.“
АД е осъдена да заплати на адвокат Н.И.И.сумата
568,00 лева – възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ по реда на
чл.38, ал.1, т.2 ЗА, вкл. и възнаграждение за ч.гр.д.№ 35 136/2019 г. на СРС,
33 състав.
Така постановеното съдебно решение в частта, в която са
уважени предявените от ищеца положителни установителни
искове, е обжалвано от ответника В.К.О.,***, с твърдения, че в тази му част същото е неправилно, постановено
в противоречие с материалния и процесуалния закон. Поддържа се, че ищцовото дружество не е представило годни доказателства /писмени
договори или нотариални актове/ в подкрепа на твърденията си, че жалбоподателката е потребител на вода и ВиК
услуги по смисъла на чл.3 от Наредба № 4 от 14.09.2004 г. за условията и реда за
присъединяване на потребителите и за ползване на водоснабдителните и
канализационните системи, поради което в противоречие със събраните
доказателства първоинстанционният съд е приел, че
същата дължи стойност за ВиК услуги, като във връзка
с горното се отбелязва и че съгласно общите условия на „С.в.“ АД при откриване
на партида задължително е представянето на нотариален акт или друг акт,
обуславящ вещни права върху имота, както и че декларирането на имота не
представлява доказателство за собственост и не следва да се приема като такова.
Посочено е и че неправилно е прието и че предвид изготвената СТСЕ, че
ответникът е плащал извънсъдебно суми за процесния имот
за период преди исковия, то с това си поведение е признал основанието на иска,
в който смисъл се позовава и на решение № 98/26.07.2013 г. по т.д.№ 851/2012 г.
на ВКС. Жалбоподателката счита, че ищецът не е
доказал и извършена доставка на водоснабдителни и канализационни услуги в имота
през процесния период, че документите не са подписани
от длъжника и не съдържат негово признание за дължимост
на сумите, а изготвената съдебно-счетоводна експертиза единствено би могла да
посочи дали в счетоводството на ищеца са отразени претендираните
суми, без да съдържа изводи за реалното количество доставена енергия, а
съдебно-техническа експертиза – е базирана изцяло на частни документи ,
намиращи се в държане на ищцовото дружество, които не
са представени по делото, както и че вещото лице не е проверило водомерите в процесния имот и годността им, поради което твърденията на
„С.в.“ АД за това не могат да се потвърдят.
Моли въззивния съд да отмени решението
на СРС в атакуваната част и да отхвърли изцяло предявените срещу жалбоподателката искове. Претендира присъждане на разноски
по делото, направени пред двете съдебни инстанции.
Ответникът по жалбата –
„С.в.“ АД,
*** в срока по чл.263, ал.1 ГПК не е подал отговор на въззивната
жалба.
Първоинстанционното
решение в частта, в която са отхвърлени предявените от „С.в.“ АД претенции не е
обжалвано и е влязло в законна сила.
С определение №
20236562 от 27.10.2020 г., постановено по гр.д.№ 54 420/2019 г. по описа на СРС, ГО, 33 състав, са
оставени без уважение подадени от адвокат К.И.Б.и адвокат М.Л.Л.молби от 23.09.2020 г., пълномощници
на В.К.О., наред с адвокат Н.И., за изменение на постановеното по това дело
решение от 02.09.2020 г. в частта за разноските, като им бъде присъдено и на
тях възнаграждение за безплатна правна помощ, съответно: в размер на 162,85
лева на адвокат Б.и 232,08 лева – на адвокат Л.с оглед изхода на делото, като
неоснователни.
Срещу този съдебен акт е депозирана
частна жалба от адвокати К.И.Б.и М.Л.Л., в което се
поддържа, че обжалваното определение е неправилно и необосновано, както и че
присъдената сума следва да бъде разпределена поравно между участващите
адвоката, които са представлявали страната при условията на чл.38, ал.1, т.2 ГПК.
Заявено е искане обжалваното
определение да бъде отменено и да се постанови друго, с което да се уважат
депозираните от тях молби по чл.248 ГПК, като се осъди „С.в.“ АД да из заплати
на основание чл.78, ал.3 ГПК и чл.38, ал.2 ЗА претендираното
адвокатско възнаграждение.
В законоустановения
срок не е постъпил отговор на частната жалба от насрещната страна по нея „С.в.“
АД.
Софийски градски съд като прецени доводите на страните и
събраните по делото доказателства съгласно разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и
чл.269 ГПК, намира за установено следното:
Въззивната жалба е допустима
– същата е подадена от легитимирана страна в процеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валид-ността на
решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите
въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и
когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от Тълкувателно
решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/ 2013
г. на ОСГТК на ВКС.
При извършената проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното
съдебно решение е валидно и процесуално допустимо в обжалваната част, както и че
настоящият казус не попада в двете визирани изключения в ТР на ОСГТК на ВКС,
поради което съдът дължи произнасяне по
правилността на решението с оглед изложените в жалбата доводи.
При
условията на обективно кумулативно съединяване съдът е сезиран с положителни установителни искове, заявени по реда на чл.422, ал.1 ГПК
във връзка с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД и чл.43, ал.2, т.1 от Наредба № 4 от
14.09.2004 г. за условията и реда за присъединяване на потребителите и за
ползване на водоснабдителните и канализационните системи и чл.422, ал.1 ГПК
във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД – за
признаване със сила на присъдено нещо съществуването на оспорените от длъжника В.К.О. главно и акцесорно
вземания,
за които по реда на чл.410 ГПК е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение. Оспорването на вземанията от страна на длъжника с подаденото
възражение по чл.414 ГПК, обоснова и наличието на правен интерес в полза на
ищеца от предявяване на установителния иск по чл.422 ГПК /в т.см. и решение № 246/11.01.2013
г. по т.д.№ 1278/2011 г. на ІІ ТО на ВКС, решение № 89/02.06.2011 г. по т.д.№
649/2010 г. на ІІ ТО на ВКС, решение №
171/24.04.2012 г. по гр.д.№ 801/11 г. на ІV ГО на ВКС, постановени по реда на
чл.290 ГПК и др./. В тежест на ищеца е да установи в това производство – в
качеството му на кредитор, обстоятелствата, от които произтича вземането му,
както и неговата ликвидност, изискуемост и размер, а на ответника – фактите,
които изключват или погасяват това спорно право.
Съгласно нормата на чл.193 от
Закона за водите /ЗВ/ обществените отношения, свър-зани
с услугите за водоснабдяване и канализация, се уреждат със Закона за регулиране
на водоснабдителните и канализационните услуги /ЗРВКУ/, при спазване
изискванията на този закон. Предвид новелата на чл.1, ал.2 от ЗРВКУ водоснабдителните
и канализационните услуги /ВиК услуги/ са тези по
пречистване и доставка на вода за питейно-битови, промиш-лени
и други нужди, отвеждане и пречистване на отпадъчните и дъждовните води от
имотите на потребителите в урбанизираните територии /населените места и
селищните образувания/, както и дейностите по изграждането, поддържането и
експлоатацията на водоснабдителните и канализационните системи, включително на
пречиствателните станции и другите съоръжения. Съгласно дадената в § 1, ал.1, т.2,
б.“а“ и б.”б” от ДР на ЗРВКУ легална дефиниция на понятието „потребители на ВиК услуги”, това са юридически или физически лица – собстве-ници или ползватели на съответните имоти, за които
се предоставят ВиК услуги, съотв.
юридически
или физически лица – собственици или ползватели на имоти в етажната собстве-ност. В разпоредбата на чл.3, ал.1, т.2 от
приложимата към конкретния казус Наредба № 4 от 14.09.2004 г. за условията и
реда за присъединяване на потребителите и за ползване на водос-набдителните
и канализационните системи /Наредба № 4/14.09.2004 г./ е предвидено, че потребители
на ВиК услуги са собствениците и лицата, на които е учредено вещно
право на строеж или право на ползване на жилища и нежилищни имоти в сгради -
етажна собственост, в който смисъл е и чл.2, ал.1 от Общите условия на ищеца.
При съобразяване на визираната нормативна уредба и на събраните в производството
доказателства се обуславя извод, че жалбоподателката-ответник
по исковете е имала качеството на потребител на ВиК
услуги по смисъла на § 1, ал.1, т.2, б. „б“ от ДР на ЗРВКУ и чл.3, ал.1, т.2 във
връзка с ал.2, т.1 от Наредба № 4/14.09.2004 г. през исковия период – предмет
на инстанционен контрол, тъй като е била носител на вещното
право на собственост върху ½ ид.част от процесния имот в сграда етажна собственост, а именно:
апартамент № 44, находящ се гр.София,
ж.к.“Младост 2“, бл.*****, придобито с договор за покупко-продажба № 156 на
27.03.1975 г. Горното
обстоятелство се установява от представеното доказателство – заверен препис от
декларация по чл.14 ЗМДТ с вх.№ 88957 от 31.05.1998 г. на СО, Дирекция
“Общински приходи“ – отдел „Младост“, съдържаща извънсъдебно признание на този факт
от страна на В.К.О.,
което не е оспорено от страна на същата и се потвърждава и приложената справка
по лице на Служба по вписванията – София за периода от 01.01.1992
г. до 19.02.2020 г. Освен с документи,
удостоверяващи съответния титул на собственост, няма правна пречка и
ограничение наличието на това обстоятелство да се установява и с други
доказателства, както и със съдебни или извънсъдебни признания. В хода на производството
жалбоподателят нито е поддържал, нито е
ангажирал доказателства, че след придобиването на правото на собственост върху имота
се е разпоредил с него или че валидно е учредил ограничено вещно право на
ползване в полза на трето лице.
В декларация
по чл.14 ЗМДТ с вх.№ 88957 от 31.05.1998 г. е направено и извънсъдебно признание
от страна на В.К.О.
на
факта, че
имотът е водоснабден и с канализация.
Въззивният
съд намира, че жалбоподателката е носител на вещното право
на собственост върху ½ ид.част от описания
недвижим имот, а не на 4/6 ид.части, каквито данни са
отразени в справката по лице от 19.02.2020 г. на Службата по вписванията –
гр.София на стр.2 и стр.3, тъй като последните касаят вписвания относно наложена
възбрана и нейното заличаване като обезпечителна мярка, а съгласно
задължителните разяснения, дадени в т.5 от Тълкувателно решение № 6/2013 от
14.03.2014 г. по тълк.дело № 6/2013 г. на ОСГТК на
ВКС принадлежността на имуществото, предмет на обезпечението, към патримониума на ответника не е предпоставка за допускане на
обезпечение чрез налагане на възбрана, предвид което в обезпечителното
производство не се извършва проверка по въпроса относно собствеността и нейния
обем у длъжника. Вписвания за осъществени последващи придобивни основания, водещи до увеличаване на квотата на въззивницата в съсобствеността след първоначалното
придобиване на имота – не са удостоверени.
Предоставянето на ВиК
услуги на потребителите срещу заплащане се осъществява от ВиК
оператори, като в границите на една обособена територия тази дейност може да
извършва само един оператор – аргумент от нормите на чл.198о, ал.1 и ал.2 ЗВ. В
настоящия случай е безспорно, че оператор на ВиК
услуги на територията на гр.София е ищцовото дружество.
Съгласно разпоредбата на чл.8, ал.1 от Наредба № 4/14.09.2004 г., получаването
на услугите ВиК се осъществява при публично известни
общи условия, предложени от оператора и одобрени от собственика (собствениците)
на водоснабдителните и канализационните системи или от оправомощени
от него (тях) лица и от съответния регулаторен орган, които с оглед новелата на
чл.8, ал.2 и ал.3 от същия акт – се публикуват най-малко в един централен и в
един местен всекидневник и влизат в сила в едномесечен срок от публикуването им
в централния ежедневник. В случая е несъмнено, че общите условия на ответното
дружество от 2006 г., одобрени с решение на ДКЕВР № ОУ-064/17.07.2006 г., са
влезли в сила, считано от 31.08.2006 г., доколкото са били публикувани във
вестник „Куриер“ на 28.07.2006 г. и във вестник „Стандарт“, централен ежедневник
– на 30.07.2006 г., а тези от 2016 г., одобрени с решение № ОУ-2/13.07.2016 г.
на КЕВР, публикувани във вестник „Капитал“ и вестник „Монитор“ на 27.07.2016 г.
– са в сила от 28.08.2016 г.
Разпоредбите
на чл.11, ал.8 ЗРВКУ и чл.8, ал.4 от Наредба № 4/14.09.2004 г. предос-тавят възможност за клиентите, които не
са съгласни с предвидените в Общите условия клаузи, в срок от 30 дни след
влизането им в сила да направят пред съответния оператор заяв-ление,
в което да предложат различни условия, които се отразяват в писмени
споразумения. В дадената хипотеза жалбоподателят не твърди и не установява да е
упражнил това негово право срещу Общите условия на „С.в.“ АД от 2006 г. и 2016
г., поради което настоящият съдебен състав намира, че същият ги е приел.
Предвид изложеното следва да се
приеме, че през процесния период от 20.06.2016 г. до 14.04.2019 г. между
страните е налице валидно облигационно правоотношение, породено от договор за
предоставяне на водоснабдителни и канализационни услуги по отношение на имота,
находящ се на адрес:
гр.София, ж.к.“Младост 2“, бл.******.
От приетото в първоинстанционното
производство заключение на техническата част от комплексната съдебна
експертиза, изготвена от вещото лице инж.А.Ч., неоспорено от страните и кредитирано от съда
като обективно, пълно и безпристрастно, се установява, че процесният
апартамент № 44 е водоснабден и ищцовото дружество е
извършвало доставка на ВиК услуги в исковия период;
че предоставените ВиК услуги са начислявани на база
за 2 човека по 6 м3/ч за топлоснабдено жилище, като
впоследствие базата е увеличена на 12 м3/ч, съгласно чл.39, ал.6 от Наредба №
4/14.09.2004 г., както и че общият обем на същите за периода от 10.03.2013 г.
до 14.04.2019 г. е 2 143,18 м3 на обща стойност от 4 162,90 лева, която е в
съответствие на начислените количества и утвърдените от КЕВР цени, за което са
издадени и 85 броя фактури.
Констатира се и че консумацията
на доставената и отведена вода е начислявана на база за 2 човека още от създаването
и началното й таксуването, тъй като имотът няма монтирани водомери. За периода от 20.06.2016 г. до
14.04.2019 г. дължимата сума възлиза на 2 206,33 лева –
предвид данните от приложение № 1 на вещото лице Ч.към заключението.
Съгласно чл.39, ал.5 от Наредба №
4/14.09.2004 г. за потребители, които нямат монтирани водомери на
водопроводните отклонения и индивидуални водомери, месечното количество
изразходвана, отведена и пречистена вода се заплаща, както следва: 1. по 6
куб.м. при топлофицирано жилище, каквото е и процесното, като в ал.6 на същата разпоредба е установено,
че до поставяне на индивидуални водомери в сграда-етажна собственост или на
водопроводно отклонение с повече от един потребител определените в ал.5
количества вода се завишават всяко тримесечие с по 1,0 куб.м. за всеки
обитател.
От счетоводната част на
комплексната експертиза, изготвена от вещото лице Ю.Н., неоспорено от страните
и кредитирано от съда като обективно, пълно и безпристрастно, е видно, че в
клиентската сметка на ответника не са отразени плащания срещу издадените 85 бр.
фактури за процесния период; че на 17.12.2016 г. е
заплатена сума в размер на 1 545,44 лева за дължими главница и лихви за период,
предхождащ исковия; че по счетоводни данни непогасеното като главница
задължение за периода от 10.03.2013 г. до 14.04.2019 г. е на стойност 4 162,90
лева, а тези по незаплатените фактури, издадени от 14.06.2016 г. до 15.03.2019
г. са в размер на 2 206,33 лева. Констатира се и че обезщетението за забавено
изпълнение от датата на изпадане на ответника в забава – 30-дневен срок след
датата на фактуриране до датата на исковата молба, върху главниците за времето
от 20.06.2016
г. до 14.04.2019 г., възлиза на сумата 283,21 лева.
С оглед изложеното настоящата
инстанция намира, че поради
наличието на кумула-тивната даденост на елементите от
фактическия състав на чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД във връзка с чл.43, ал.2, т.1 от Наредба № 4/14.09.2004
г. за жалбоподателката като потребител е възникнало задължение
да заплати цената на ползваните ВиК услуги за периода
от 20.06.2016
г. до 14.04.2019 г. съобразно правата й в съсобствеността в размер на сумата 1 103,17 лева.
Неоснователни са релевираните в жалбата оплаквания, че съдът неправилно е креди-тирал заключението на съдебно-техническата експертиза.
Същата е допусната в съответствие с изискванията
на чл.195, ал.1 ГПК поради необходимост на специални знания в съответната
област на науката, изготвена
от експерт, притежаващ необходимите специални знания, който е отговорил обективно
и пълно на поставените му задачи, като не са налице основания съдът да не даде
вяра на вещото лице и да не ползва заключенията му за разрешаване на правния
спор - предмет на делото. Експертизата не е оспорена от ответника в първоинстанционното производство и не са налице
доказателства, които да разколебават или оборват нейните изводи. В случай, че въззивникът
е искал представянето на част от проверените от вещото лице документи, които не
са представени по делото, е следвало своевременно да заяви искания по реда на
чл.190 ГПК пред първата инстанция, което не е направил.
Извършването на оглед
от вещото лице в случая е ирелевантно за правилността
на депозираното от него заключение, тъй като претенцията касае вземания за
главница за минал период спрямо момента на изготвяне на експертизата.
По отношение на иска по
чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД:
Тъй като потребителят не е изпълнил
точно във времево отношение паричната си престация спрямо
ищцовото дружество относно стойността на ползваните ВиК услуги за времето от 20.06.2016
г. до 14.04.2019 г. /които не попадат в приложното
поле на погасителната давност по чл.111, б.“в“ ЗЗД/, същият е изпаднал в забава и дължи
обезщетение за несвоевременно изпълнение в размер на законната лихва по чл.86,
ал.1 ЗЗД върху всяка месечна цена от неиздължената главница, чийто падеж в
съответствие с чл.31, ал.2 от Общите условия от 2006 г. и 2016 г., настъпва 30
дни след датата на фактуриране. Първото
от дължимите се главни вземания, което е фактурирано на 14.06.2016 г., е
станало изискуемо на 14.07.2016 г., като след изтичане на този срок
потребителят е изпаднал в забава. За периода
на забавата относно всяко отделно вземане, начиная от
15.07.2016 г. до 14.04.2019 г. / който срок е извън приложното поле на чл.111,
б.“в“ ЗЗД/, размерът на акцесорните вземания, определен
съгласно данните от счетоводната част на комплексната експертиза, възлиза на сумата 283,21
лева. С оглед правата на жалбоподателката в
съсобствеността – ½ ид.част, искът по чл.422, ал.1 ГПК във връзка
с чл.86, ал.1 ЗЗД се явява доказан по основание и размер за сумата 141,61 лева.
Поради частично несъвпадане на изводите на настоящата инстанция с тези
на първоинстанционния съд обжалваното решение на СРС
в частта относно заявената претенция относно главницата за периода от 20.06.2016 г. до 14.04.2019 г. за разликата над сумата от 1
103,17 лева до признатия стойност от 1 470,89 лева, а искът относно обезщетението за забава – за времето от 20.06.2016 г. до 14.07.2016
г. вкл. следва да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с
което претенциите в тези им части да бъдат отхвърлени като неоснователни.
С оглед липсата на жалба от насрешната страна на основание чл.271, ал.1, изр.2 ГПК
положението на въззивницата не може да бъде влошавано
с въззивното решение по отношение на размера на акцесорното задължение.
Освен в посочената част първоинстанционното решение трябва да бъде отменено и в
частта му, с която ответникът В.К.О.
е осъдена да заплати на „С.в.“ АД разноски за
заповедното и исковото производства за разликата над сумата 1148,73 лева.
В останалата обжалвана част
решението е правилно и трябва да бъде потвърдено.
При приетия изход на спора в патримониума на жалбоподателя е възникнало право на
разноски по чл.78, ал.1 ГПК съобразно уважената част от жалбата, предвид което
на същата следва да се присъди сумата 23,05
лева, направени разноски за държавна такса по жалбата.
На основание чл.38, ал.2 ЗА „С.в.“ АД съобразно уважената част на
жалбата следва да заплати на процесуалния представител на въззивника
адв.В.С. за оказаната безплатна правна помощ във въззивното производство адвокатско възнаграж-дение
в размер на 189,54 лева.
Поради
липсата на заявено искане на основание чл.78, ал.3 във връзка с ал.8 от ГПК от въззиваемата страна „С.в.“ АД
съдът не дължи произнасяне на това основание.
Неоснователна е и депозираната от адвокати К.И.Б.и М.Л.Л.частна жалба срещу определение № 20236562 от 27.10.2020 г., постановено по гр.д.№ 54 420/2019 г. по описа на СРС, ГО, 33 състав, по
реда на чл.248, ал.1 ГПК. Съгласно разпоредбата на чл.78, ал.3 ГПК
По силата на разпоредбата на
чл.78, ал.3 ГПК ответникът има право да иска заплащане на направените от него
разноски по производството, вкл. и възнаграждение за един адвокат, ако е имал
такъв, съразмерно с отхвърлената част от иска, а съгласно разпоредбата на
чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата /ЗА/ в случаите на оказана безплатно
адвокатска помощ и съдействие по ал.1 на същата норма, ако насрещната страна в
съответното производство е осъдена за разноски, адвокатът има право на
адвокатско възнаграждение, като съдът определя възнаграждението в размер не
по-нисък от предвидения в наредбата по чл.36, ал.2 от ЗА и осъжда другата
страна да го заплати. Действително ответникът в исковото производство, съотв. длъжник в заповедното такова в дадения случай е
упълномощил повече от един представител в тези две производства, но с оглед
визираната нормативна уредба право на разноски за възнаграждение има само един
адвокат. Такова възнаграждение в конкретния казус е присъдено на адв.Илчев.
Воден от горното, Съдът
Р
Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 189590 от 02.09.2020 г.,
постановено по гр.д.№ 54 420/2019 г. по описа на СРС, ГО, 33 състав – в ЧАСТТА, в която е признато за
установено по реда на чл.422, ал.1 ГПК, че В.К.О., ЕГН ********** дължи на „С.в.“
АД, ЕИК ********* разликата над сумата от 1 103,17 лева до сумата 1 4 70,89 лева
– цена на потребени ВиК
услуги за периода от 20.06.2016 г. до 14.04.2019 г. в недвижим имот, находящ се
на адрес: гр.София, ж.к.“Младост 2“, бл.******, клиентски № **********, ведно
със законната лихва за времето от 20.06.2019 г. до окончателното й плащане; в ЧАСТТА, в която е признато за
установено по реда на чл.422, ал.1 ГПК, че В.К.О., ЕГН ********** дължи на „С.в.“
АД, ЕИК ********* обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода:
20.06.2016 г. до 14.07.2016 г. вкл., за които вземания е издадена
заповед за изпълнение по чл.410 ГПК на 26.06.2019 г. по ч.гр.д.№ 35 136/2019 г.
на СРС, ГО, 33 състав, както и в ЧАСТТА, в която В.К.О., ЕГН ********** е осъдена да заплати на „С.в.“ АД,
ЕИК ********* на
основание чл.78, ал.1 ГПК разноски за разликата над сумата 148,73 лева
до сумата 196,19 лева,
вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „С.в.“ АД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление:***, “Бизнес център Интерпред
Цар Борис“, ет.2 и 3, срещу В.К.О., ЕГН **********, с адрес: ***, искове за
признаване за установено на основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.43, ал.2, т.1 от Наредба № 4/14.09.2004 г. за условията и реда за
присъединяване на потребителите и за ползване на водоснабдителните и
канализационните системи, че В.К.О., ЕГН ********** дължи на „С.в.“ АД
разликата над сумата от 1 103,17 лева до сумата 1 470,89 лева – цена на ползвани
ВиК услуги за периода: 20.06.2016 г. до 14.04.2019
г., в имот, находящ се на адрес: гр.София, ж.к.“Младост 2“, бл.******,
клиентски № **********, ведно със законната лихва за времето от 20.06.2019 г.
до окончателното й плащане, както и за признаване за установено на основание
чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД, че В.К.О., ЕГН ********** дължи на
„С.в.“ АД обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода: 20.06.2016
г. – 14.07.2016 г. вкл., за които вземания е издадена заповед за изпълнение по
чл.410 ГПК на 26.06.2019 г. по ч.гр.д.№ 35 136/2019 г. на СРС, ГО, 33 състав, като неоснователни.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 189590 от 02.09.2020 г.,
постановено по гр.д.№ 54 420/2019 г. по описа на СРС, ГО, 33 състав в
останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА
„С.в.“ АД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:***, “Бизнес център Интерпред Цар Борис“, ет.2 и 3 да
ЗАПЛАТИ на В.К.О., ЕГН **********, с адрес: ***, на основание
чл.78, ал.1 ГПК сумата 23,05 лева /двадесет и три лева и пет стотинки/ – разноски за въззивното производство.
ОСЪЖДА
„С.в.“ АД,
ЕИК *********, със седалище и адрес ***, “Бизнес център Интерпред
Цар Борис“, ет.2 и 3 да
ЗАПЛАТИ на адвокат В.Ф.С. - САК, с
адрес ***, офис-партер, на основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата
сумата 189,54 лева /сто осемдесет и
девет лева и петдесет и четири стотинки/ – адвокатско възнаграждение.
ОСТАВЯ
БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна жалба с вх.№ 25165974/12.11.2020
г., подадена от адвокати
К.И.Б.и М.Л.Л.срещу
определение №
20236562 от 27.10.2020 г., постановено по гр.д.№
54 420/2019 г. по описа на СРС, ГО, 33 състав, по реда на чл.248, ал.1 ГПК,
като неоснователна.
Решението не подлежи на
касационно обжалване на основание чл.280, ал.3, пр.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.