Р
Е Ш Е Н И Е №590
07.10.2016г. гр.
Хасково
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Хасковски Районен съд четвърти
граждански състав
На осми септември две хиляди и
шестнадесета година в публичното заседание в следния
състав:
СЪДИЯ
: ПАВЛИНА ГОСПОДИНОВА Членове:
Съдебни заседатели:
Секретаря Диляна Славова
Прокурор
като разгледа докладваното от
съдията
гр.д.№651 по описа за 2016г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявен e иск с
правно основание чл.55 от ЗЗД – за връщане на сума, получена при неоснователно
обогатяване от ответника, както и с правно основание по чл.124 от ГПК – за
установяване нищожност на клауза от договор.
В исковата молба се твърди, че ищецът, като служител при ответника,
и ответникът на 30.06.2008г. сключили договор за банков ипотечен кредит за
сумата от 90 000 лева при договорна възнаградителна лихва в размер на 5,71 %
годишно. Договорът бил сключен при общи условия, подписани от двете страни, а
поради прекратяване на трудовото правоотношение между страните и по силата на
т.9.4. във връзка с т.9.1. и т.9.3. от договора за кредит, между тях бил сключен
на 06.10.2008г. Анекс. С анекса страните постигнали съгласие, считано от
05.11.2008г., предоставеният кредит да бъде върнат в евро, като сумата на
главницата била 45 473 евро. Уговорили договорна възнаградителна лихва в размер
на 7,88 % годишно със срок на погасяване на главницата -
25.06.2028г. Начинът на погасяване бил уговорен с анюитетни вноски, вносими
ежемесечно до пето число на месеца, съгласно погасителен план, неразделна част
от анекса. В останалата си част договорът запазвал действието си, като това
включвало и препратката към общите условия на банката. Според анекса,
договорната възнаградителна лихва се формирала от два компонента - базов лихвен
процент „Euribor"
съгласно раздел III от Общите
условия в размер на 5, 006 % и надбавка към него за редовен дълг в размер на
2,874 %. Според чл.9.1 от ОУ, годишният лихвен процент по усвоената част от
кредита се формирал от сбора на базов лихвен индекс EURIBOR, приложим за съответния период на
олихвяване (един месец), плюс надбавка за редовен дълг определена в договора.
Съобразно чл.9.2.2. от ОУ, базовият лихвен индекс при кредити в евро се е
формирал от едномесечният EURIBOR, равен на индекса, публикуван на страницата на EURIBOR на REUTERS в 11.00 часа централно европейско
време два работни дни преди първия работен ден на всеки месец, и се прилагал от
първия работен ден на месеца до деня, предхождащ първия работен ден на
следващия месец включително. В т.18 от договора за кредит било предвидено, че
същият може да бъде изменян само с писмено споразумение между страните. В
чл.58, ал.1, т.2 от ЗКИ /в действащата му редакция към датата на сключване на
договора за банков кредит/ било предвидено, че банката при отпускане на
банковия кредит, предоставя в писмена форма на клиента условията по кредитите,
които съдържат лихвения процент, изразен като годишен лихвен процент, метода за
изчисляване на лихвата, както и условията, при които може да се променя лихвата
до пълното погасяване на кредита. Посочената норма уреждала преддоговорно
задължение на банката, но по аргумент от по-силното основание можело да се
приеме, че същото задължение банката имала и при промяна на общите си условия,
когато променяла с тях и лихвата. В чл.34 от ОУ било предвидено, че при
различие между тях и договора за кредит се прилагали клаузите на съответния
договор. В т.9.4. от ОУ било предвидено, че при кредити, погасявани чрез
анюитетни вноски, при всяко нарастване на базовия лихвен индекс с повече от 0,5
процентни пункта, спрямо действащия към момента на промяната размер, банката
променя годишния лихвен процент в същия размер, като промяната влиза в сила
автоматично с публикуване на новата стойност на съответния лихвен индекс, без
за това да е необходимо сключването на допълнително споразумение между
страните. Същевременно според второто изречение при намаляване на лихвения
индекс банката може да промени размера на анюитетната вноска по нейна преценка
и в интерес на Кредитополучателя, включително и към момент, различен от
промяната на лихвения процент. Посочената клауза на чл.9.4 от общите условия,
действащи към 30.06.2008г. и към 06.10.2008г. ищецът счита за неравноправна и
по тази причина нищожна на основание чл.146 от ЗЗП, като противоречаща на
чл.143, т.10, т.12 и т.13 от ЗЗП. Уговорената с договора за кредит лихва била
променлива и се влияела от месечния размер на лихвения индекс „EURIBOR". Посочената разпоредба от общите
условия уреждала автоматизъм при увеличаването на лихвата в резултат на
промяната на EURIBOR, и преценка на банката, когато
годишната лихва намалява в резултат на неговото намаляване, дали да приложи
новия по-нисък годишен лихвен процент спрямо потребителя. Ищецът бил потребител
по смисъла на §13, т.1 от ДР на ЗЗП, а ответникът - търговец по смисъла на §13,
т.2 от ДР на ЗЗП. Съобразно §13, т.12, б.Б от ДР на ЗЗП /в редакцията действала
към момента на сключване на договора и анекса/, финансова услуга е отпускането
на кредит, в това число - потребителски кредит или кредит обезпечен с ипотека.
Така ищецът се ползвал от защитните норми на чл.143 от ЗЗП. Посочената вече
клауза от ОУ счита за неравноправна, защото с нея се предвиждало автоматично
увеличаване на цената на услугата /възнаградителната лихва/ при увеличаване на
лихвения индекс, а същевременно - субективна преценка на банката за нейното
намаляване при намаляването на същия; уговорката била във вреда на ищеца -
потребител, по причина, че се създавала възможност да заплати за услугата
по-висока цена, от тази която би заплатил, в случай, че при намаляване на EURIBOR бил предвиден такъв автоматизъм при
определянето на ГЛП, какъвто при неговото увеличение; уговорката не отговаряла
на изискването за добросъвестност в сферата на кредитирането - банката
притежавала специални познания и умения свързани с промените на EURIBOR, било и е известно че съществува
тенденция за покачването на EURIBOR към момента на сключването на договора и анекса -
06.10.2008 г. като с посочената клауза „се е застраховала" срещу неговото
намаляване; клаузата създавала значително неравновесие между правата и
задълженията между тези на банката и тези на ищеца, тъй като банката
придобивала правото и възможността да претендира по-висока възнаградителна
лихва, а ищецът не придобивал правото и възможността да заплаща по-ниска
такава. Отделно от така посоченото били налице и специалните хипотези по
чл.143, т.10, т.12 и т.13 от ЗЗП, тъй като договорът не предвиждал основание за
банката по своя преценка едностранно да намалява ГЛП при намаляване на EURIBOR; давал право
на банката да запази увеличена цената като не я намали, без потребителят да има
право в тези случаи да се откаже от договора, и получи от друг търговец
услугата да ползва определена парична сума при по-нисък размер на
възнаградителната лихва; клаузата давала право на банката едностранно да
определя, че услугата в един последващ момент продължава да отговаря на
условията на договора. Излага се становище, че в резултат нищожността на
клаузата на т.9.4. от ОУ, е следвало да бъде прилагана тази на т.9.1 от ОУ,
т.е. такъв годишен лихвен процент, какъвто е функция от изменението само на EURIBOR за всеки месец. В началото на
2016г. ищецът е установил, че ответникът, считано от 06.11.2008г. прилагал,
както и понастоящем прилагал годишен лихвен процент като първоначално
определения с анекса от 06.10.2008г. или близък до него, въпреки, че лихвеният
индекс EURIBOR, след датата на сключване на анекса
се е понижавал. Това довело до събиране от банката на анюитетни вноски в
по-висок размер от този, който би следвало, ако се съобрази размерът на
годишния лихвен процент, изчислен по уговорените в т.9.1 и т. 9.2.2. от общите
условия начини. Всяка анюитетна вноска след датата на подписване на анекса в
частта и формирана от размера на договорната възнаградителна лихва била в
по-малък размер от това, което е събирала банката. По силата на т.12.7 от
анекса ищецът дал съгласието си банката служебно да събира дължимите анюитетни
вноски по кредита от сметката му, открита при ответника. Така по смисъла на
чл.21 от Наредбата за условията и реда за изпълнение на платежни операции и за
използване на платежни инструменти, банката ежемесечно от 06.10.2008г. до
06.04.2016г. събирала, т.е. плащала за сметка на ищеца дължимата към съответния
момент анюитетна вноска. Всички тези плащания в размера, надхвърлящ размера на
анюитетната вноска, която би се дължала, ако банката била приложила актуалния
към всеки един момент на погасяване размер на EURIBOR, били извършени
без основание, предвид нищожността на клаузата по т.9.4. от ОУ, при приложимост
на клаузата по т.4.1.а от Анекса и т.9.1 и т.9.2.2 от Общите условия. Така
размерът на недължимо платената на ответника и получена от него договорна
възнаградителна лихва, като част от всяка една дължима анюитетна вноска, бил в
общ размер на 7 000 евро, считано за периода от 05.04.2011г. до 05.04.2016г.
Освен това с Решение по протокол №38/14.10.2008г. банката едностранно изменила
реда за определяне на БЛП като е въвела трети компонент при определяне на
размера на месечните погасителни вноски - „премия", която не е била
предвидена нито в договора между страните, нито в ОУ на банката. Съгласно т.6
от решението по въпросния протокол банката следва да уведоми клиентите за
новите условия за формиране на БЛП и тези промени следва да намерят приложение
само след проведени с кредитополучателите преговори или постигнато съгласие.
Такива преговори не били водени и съгласие не било постигано между ищеца и
ответника. Съгласно самото решение на УС на банката по протокол
№38/14.10.2008г. включването на този компонент е следвало да произведе действие
след като банката уведоми клиента и проведе преговори или постигне съгласие с
него. С допълнително становище съобразно указания на съда ищецът уточнява, че
договорът между страните не е прекратен. Иска да се постанови решение, с което
съдът да установи по отношение на
ответника, че клаузата на т. 9.4 от Общите условия, към договора за банков
кредит действали към 30.06.2008г. и към 06.10.2008 г. е нищожна на основание
чл.146 във връзка с чл. 143, чл. 143, т. 10, т. 12 и т. 13 от ЗПП, както и да
бъде осъден ответникът да заплати на ищеца сумата от 7000 евро, представляваща
платена без основание, по смисъла на чл.55, предл. първо от ЗЗД, договорна
възнаградителна лихва, формираща част от всяка дължима анюитетна вноска по
договора за кредит, считано за периода от 05.04.2011г. до 05.04.2016г., ведно
със законната лихва върху главницата, считано от предявяване на иска до
окончателно изплащане, както и направените в съдебното производство разноски.
Ответникът
депозира отговор. Счита, че исковете са неоснователни и следва да бъдат
отхвърлени. Клаузата на
т.9.4. от приложимите към процесния договор ОУ предвиждала възможност за
увеличение на възнаградителната лихва при нарастване на един от елементите на
договорения годишен лихвен процент. Рискът от промени бил разпределен между
страните по договора, като при нарастване до 0.5 процентни пункта рискът се
носел от банката, а над този процент - от кредитополучателя. Аргументите на
ищеца да твърди неравноправност на клаузата се състояли основно в
непредвиденото задължение за намаляване на възнаградителната лихва. Счита, че в
действителност страните са договорили лихва от 7.88% по анекса от договора и
този размер на възнаградителната лихва е балансирал интересите им за целия срок
на изпълнение по смисъла на чл.8, ал. 2 от ЗЗД. Действителната им воля,
тълкувана съобразно чл. 20, ал.1 от ЗЗД, била отразена в приложения като
неразделна част от анекса, погасителен план. В него бил предвиден размер на
възнаградителната лихва от 7.88%, размер на погасителната вноска от 399.98
евро, платими до края на изпълнението през юли 2028г. В края на погасителния план
страните се съгласили лихвеният процент да се променя/да остава постоянен, в
зависимост от плана за погасяване. Планът за погасяване на кредита, отразен в
т.11.1.1 от договора, предвиждал лихвата по т.4.1.а да се заплаща за целия срок
на договора. Същото било записано като лихвен план и в самия текст на т.4.1.а
на анекса. Договорените вноски като вид били анюитетни, изрично посочено, както
в погасителния план, така и в т.4.1.а. Последното изречение на текста на
погасителния план се свързвало с т.9.4 от общите условия, защото избраният
начин на погасяване бил чрез анюитетни вноски. Систематичното място и
тълкуването на текста на общите условия, предполагало да се констатира
разликата между съдържанието на т.9.4 и т.9.5 от общите условия. Точка 9.5 се
отнасяла за погасяване чрез друг вид погасителни вноски. Ответникът счита тази
разлика за съществена. В т.9.4 страните осигурили предвидимост на изпълнението
в договорения размер на възнаградителната лихва от 7.88% и
възможност/вероятност за увеличение при разпределен риск. В т.9.5. е предвиден
автоматизъм на изменението на възнаградителната лихва, без разпределяне на
риска и със запазване само
на предвидената в договора надбавка. Избраният от ищеца план за погасяване,
предвиден в погасителния план, предполагал задължително прилагане на т.9.4.,
отнасяща се до въведените по договора и погасителния план анюитетни вноски. В
погасителния план от 11.10.2008г., изготвен след сключване на Анекса към
договора, страните били потвърдили възприетия по взаимно съгласие размер на
възнаградителната лихва от 7.88% . Размерът на възнаградителната лихва бил ясно
посочен като процент. В договора, погасителния план към него, в анекса и
погасителния план към анекса многократно било записано, че кредитът ще се
погасява с анюитетни вноски. Нещо повече, в погасителния план към анекса,
изрично бил посочен размера в пари на всяка погасителна вноска по месеци и
години, както и нейното разпределение главница/лихва. Становището на ответника
относно разпоредбата на чл.143, т.10 от ЗЗП, определена от ищеца като
неравноправна клауза, позволяваща на търговеца едностранна промяна на условията
по договора на непредвидено в него основание, предвиждала основание и
следователно текстът на закона, на който се позовавал ищецът, в случая бил
неприложим. В конкретния случай разпоредбата на чл.143, т.12 от ЗЗП била
неприложима, защото първоначално договорената възнаградителна лихва била 5.71 %
по договора от 30.06.2008г. и 7.88 % по анекса към него от 06.10.2008г. В
исковия период възнаградителната лихва по процесния договор никога не била
надхвърляла 7.88%. Текстът на закона - чл.143, т.13 от ЗЗП, също бил неприложим
в процесния случай, защото банката-ответник не била тълкувала клаузите на
договора, а го е прилагала без да увеличава размера на възнаградителната лихва.
Ищецът приемал, че т.9.4 „предвижда
автоматично увеличение...", но съдържанието на текста действително
предвиждало увеличаване, но при определени условия и при разпределение на
риска. Намаляване на възнаградителната лихва действително не било предвидено в
договора, но това не било забранено. Напротив, изричното определяне на размера
на лихвата осигурявало на страните предвидимост по време на изпълнението.
Уговорката като възможност за увеличение без предвидено намаляване на лихвата
не била във вреда на ищеца, като аргументът бил почти идентичен с вече
посочения. Клаузата според ищеца не отговаряла на изискването за
добросъвестност, защото банката
притежавала специални познания, но по конкретния договор не било налице
неравнопоставеност между страните от гледна точка на познания, защото ищецът
бил служител на банката-ответник при сключване на договора, а след напускането
- на ръководни позиции в друга банка. Относно твърдението на ищеца за
неравновесие между страните, защото лихвата можело да бъде увеличавана, но не и
намалявана, отново следвало да се имат предвид вече изложените аргументи. Тъй
като ищецът считал, че платил 7000 евро повече от дължимото, защото
възнаградителната лихва по договора не била намалена /каквато уговорка между
страните няма/, и ако съдът допуснел намаление на възнаградителната лихва, то
според становището на ответникът съдът би „дописал" договора, което било
недопустимо съгласно посочена съдебна практика. Договарянето на точен лихвен
процент на възнаградителна лихва не противоречало на закона и на добрите нрави,
нито било налице неравноправие по смисъла на чл.143 от ЗЗП. Изложението в
исковата молба относно въвеждането на „премия" с протокол № 38/2008г. на
Управителния съвет на банката, било неотносимо към спора. В договора между
страните било предвидено заплащане на точен брой погасителни вноски, с точно
определен размер. Същинският спор между страните бил каква сума действително е
следвало да плати ищеца, каква сума е платил и дали съществува разлика между
двете.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства –
поотделно и в тяхната общност, приема за установено от фактическа страна
следното:
Между
страните е сключен договор за банков кредит №173/30.06.2008г. за сума в размер
на 90 000 лева – за покупка на апартамент, с краен срок за погасяване –
25.06.2028г., при годишен лихвен процент върху
редовна главница за кредитите, изплащани чрез анюитетни вноски, формиран от
базовия лихвен индекс и надбавка за редовен дълг, или съответно: 4,96%, 0,75% ,
а общо – 5,71%. С анекс към договора от
06.10.2008г. страните предоговарят условия по договора – към този момент
кредитополучателят дължи 45 742,52 евро при годишен лихвен процент върху
редовна главница за кредитите, изплащани чрез анюитетни вноски, формиран от
базовия лихвен индекс и надбавка към него за редовен дълг, при изрично
посочване за базов лихвен индекс – 5,006, надбавка – 2,874% и годишен лихвен
процент към датата на настоящия договор – 7,88%. Съгласно т.11.2 от договора
между страните кредитополучателят дава съгласие кредиторът да променя
едностранно размера на ГЛП, съответно размера на анюитетната вноска, при
условията на чл.9.4 от ОУ. Съгласно ОУ на банката, действащи към 2008г., т.9.4
– при кредити, погасявани чрез анюитетни вноски, при всяко нарастване на БЛИ с
повече от 0,5 процентни пункта спрямо действащия към момента на промяната
размер, банката променя ГЛП в същия размер, като промяната влиза в сила автоматично
с публикуване на новата стойност на съответния лихвен индекс и без за това да е
необходимо сключване на допълнително споразумение между страните. Банката може
да промени размера на анюитетната вноска по нейна преценка и в интерес на
кредитополучателя, включително и към момент, различен от промяната на лихвения
процент. Кредиторът уведомява кредитополучателя и третите задължени лица за
извършената промяна чрез последващо промяната извлечение по кредита,
представено по реда на т.24.1, но не по-късно от 45 – дневния срок на
промяната. Към договора е приложен погасителен план – преди и след уговаряне на
условията по анекса, както и исканията на кредитополучателя, при които е
сключен договора между страните. Кредитополучателят
поел задължение да погасява кредита по разплащателна сметка чрез анюитетни
вноски, включващи дължимата към момента лихва и припадащия се размер от
главницата. Месечната вноска по погасителен план е в размер на 399,98 /при
разлики в няколко месеца, отразяващи включена такса/. Изрично е посочено в
погасителния план, че същият е примерен и е изготвен при лихвен процент,
действащ към датата на изготвянето му, формиран като БЛП /лихвен индекс/, завишен
с надбавка, както и лихвеният процент се променя/остава постоянен в зависимост
от избрания от клиента план за погасяване при условия, предвиден в договора за
кредит.
С
Протокол №38/14.10.2008г. УС на банката е решил цената на всеки банков кредит да
се определя като сбор от променлив БЛП, формиран от приложимия към периода на
олихвяване договорен лихвен индекс и премия, определяна по размер от ГОД от
нула базови пункта до плюс 200 базови пункта.
С
представено извлечение от разплащателна сметка на ищеца се установят плащания
за процесния период.
За пълното
изясняване на делото от фактическа страна е назначена експертиза, заключението
по която съдът приема напълно като обективно и безпристрастно изготвени. Вещото
лице установява промените в EURIBOR,
както и изследва компонентите на анюитетната вноска, състояща се от БЛИ – EURIBOR, надбавка за редовен дълг и главница, както и годишни
такси. При извършеното преизчисляване – без наличието на уговорките съгласно
т.9.4 от ОУ вещото лице прави извод за надвзети суми в размер на 7528,08 евро.
Установено е и че лихвеният процент по кредита, който банката прилага за
процесния период, се състои от компоненти – с изрично посочени стойности, а
именно: БЛП – 1-но месечен EURIBOR,
премии, надбавка, като осчетоводения ГЛП към 01.04.2011г. е 7,834, към
02.04.2012г. – 7,294, а към 05.01.2016г. – 7,880. Дължимата възнаградителна
лихва за процесния период при ГЛП от 7,88% била на обща стойност 13 977,93
евро, а действително платената от ищеца – 13 190,88 евро, т.е. със 777,05
евро по-малко.
С писмо от 14.01.2016г.
банката уведомява ищеца за установена неточност по кредита и събрани лихви в
по-малък размер, както и за опростена сума в размер на 1427,37 евро.
При така установената фактическа обстановка съдът достига до
следните правни изводи:
Фактическият
състав на чл.59 от ЗЗД изисква ищецът да е обеднял, а ответникът респективно да
се е обогатил за негова сметка и то до размера, до който ищецът е обеднял, като
между тези два факта следва да съществува причинноследствена връзка. В
настоящия казус следва да се имат предвид установените договорни отношения
между страните, както и въведеното твърдение за нищожност на клауза от ОУ към договора
– т.9.4, за което и съдът следи служебно.
Безспорно е че
страните са сключили процесния договор, ищецът е получил сумата по кредита,
започнал е и изпълнява задълженията си да погасява вземането на банката чрез
равни месечни вноски по погасителен план, които са заплащани по открита при
ответника разплащателна сметка. Няма спор относно настъпила забава, както и
лихви за забава. Няма спор между страните и че ищецът е потребител по смисъла
на пар.13, т.1 от ДР на ЗЗП и защитата на закона е приложима спрямо него.
Основният
спорен въпрос е дали при така сключения между страните договор /конкретно с
приложението на т.9.4 от ОУ към договора/, установените промени през процесния
период на компонент от анюитетната вноска – базов лихвен индекс, и при запазен размер на вноската, банката има право да промени съотношението главница/лихва,
тъй като има увеличаване на EURIBOR, без
да последва промяна при намаляването на EURIBOR. При липса на основание да предприеме
посочените действия, т.е при установяване на нищожност на уговореното относно
изчисляване на отделните компоненти и неотчитане на понижението на EURIBOR, то банката, като е отчитала само
увеличението на EURIBOR, е получила
сума за лихва над дължимата, която сума е без правно основание. Именно с тази
сума се твърди, че банката се обогатява неоснователно – разликата между
събраната за процесния период сума, при отчитане на увеличението, и сумата,
която е следвало да бъде събрана при отчитане и на намалението за същия период.
В конкретния
случай не се спори и че страните са уговорили банката да получи лихви съобразно
измененията на EURIBOR през периода на изпълнение, но
промяната на параметрите, от които се образува месечната вноска по кредита,
като се отчетат тези изменения, съдът намира, че е уговорена в неравноправна по
смисъла на чл.143, т.3, 12 и 13 от ЗЗП клауза. Съдът не споделя твърдението на
ищеца, че клаузата е неравноправна на основание чл.143, т.10 и 11, тъй като
двете клаузи предвиждат деяние на търговеца при непредвидено основание или без
основание, а в настоящия казус действията и бездействията на банката са въз
основа именно на предвидената клауза, която съдът счита за нижощна.
На първо място
следва да се има предвид, че съгласно разпоредбата на чл.147, ал.1 от ЗЗП, клаузите на
договорите, предлагани на потребители, трябва да бъдат съставени по ясен и
недвусмислен начин. В договора и ОУ– т.9.4, страните са уговори при промяна на
БЛИ с повече от 0,5 процентни пункта договореният годишен лихвен процент да се
променя без предоговаряне. В настоящия случай страните не спорят и твърдят, че
банката не е променяла размера на месечните вноски, но е променян като размер
един от компонентите, определян от движението на EURIBOR. Няма спор и че банката
се е възползвала от правото за едностранна корекция при увеличаване на EURIBOR, като е приложила
механизъм за усвояване на дължимите средства по увеличения лихвен процент, но
не е упражнила правото си на преценка при намаление на EURIBOR да промени компонент или размера на анюитетната вноска. Така
при непроменената като размер месечна вноска, за кредитополучателя е било неизвестно
през процесния период каква част от задължението за лихви се погасява и
съответно – каква част от главницата се погасява. Така кредитополучателят е
поставен в неравностойно положение спрямо банката, която е и икономически
по-силната страна, а това е както от гледна точка на степента и на
информираност, така и страна на възможностите, които се предоставят на банката
да преговаря. Банката не е действала съобразно уговореното, а дори е
заобиколила уговореното, длъжникът да бъде задължително уведомен /съгласно
последното изречение на т.11.3/., като така за банката е станало възможно да
промени условията на договора въз основа на непредвидено основание. При така
оформеното съдържание на т.9.4 от ОУ на банката не е ясно дали банката има
право да увеличи единствено компонента лихва, като запази размера на вноската,
или е задължена при промяна на лихвата, то съразмерно да промени и размера на
вноската. Съществува основание за банката да промени БЛП, но е неясно дали
размера на месечните вноски се променя само в случай на преценка от банката при
намаление на лихвения процент – изр. Второ на т.9.4 от ОУ. В този случай е
предвидено основание банката да уведоми кредитополучателя, но не съществува
основание за банката да уведомява кредитополучателя за извършвана корекции
относно погасяване на лихвите, а оттук и на главницата в съотношение – при
непроменена анюитетна вноска. При формулировката на т.9.4 от ОУ, касаеща
автоматизъм при увеличение на EURIBOR и преценка при намаление на EURIBOR /а последното е нереализирано процесния период/,
кредитополучателят като плаща равни месечни вноски изплаща по-голяма час от
дълга за лихва, но по-малка от дълга за главница. Общо разгледано и при
определения краен падеж на кредита този механизъм би довел до натрупване в
крайния падеж на значителна по размер неплатена главница. Предвиденото като
възможност – „може“, банката да променя размера на вноската и то изрично
посочено, че това е „по нейна преценка“, не е в състояние да гарантира
равноправие на правата и задълженията на страните по договора. При така установените по
делото обстоятелства съдът счита, че формулирането на посочената вече клауза,
касаеща задълженията на кредитора, не
може да се приеме, че е направено по ясен и недвусмислен начин, не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до неравновесие между правата и
задълженията на банката и кредитополучателя. Клаузата е във вреда на
потребителя, тъй като предвижда заплащане на по-голяма сума от предварително
уговорената, като потребителят е задължен да заплаща по-висока стойност на
лихвите при увеличение на EURIBOR, но не и съответно по-ниска стойност при
намаление на EURIBOR. Освен това следва да се има предвид и че банката формира
лихвения процент като съставен от компоненти, а в тях се включва непроменена по
размер надбавка. В процесния период е включен и допълнителен компонент при
формирането на вноската – премия, за което кредитополучателят не е бил уведомен
своевременно, както и за него не е съществувала възможност да прекрати действието
на договора при новите условия. Ако потребителят е бил уведомен за променените
компоненти, както и съответно е бил определен нов размер на месечната
погасителна вноска, то за него е следвало да съществува възможност да прекрати
договора при съответните условия, като така не плаща увеличения размер на
лихвите /вкл. премия/ по кредита. За банката е налице изключително право, което
е съществувало без да са уговорени обективни критерии за промяна на лихвения
процент, като така е възникнала възможността банката едностранно и произволно
избрано да прилага клаузата за лихви, свързани като размер с движението на EURIBOR, във всеки един момент
през периода на изпълнение. Това внася значително и неоправдано несъответствие
между правата и задълженията на страните и е във вреда на потребителя. Банката
е установила право едностранно и без обективни предпоставки да променя, респ.
да не променя, първоначалния договор в частта за дължимата лихва, а
потребителят е бил длъжен да се съобрази с тази промяна, респ. с бездействието
на банката, без да е имал възможност своевременно да възрази по основателността
и обосноваността на решението на банковия орган, определящ размера на лихвите,
или пък предприеме други действия в свой интерес. Така изложеното важи изцяло и
за въведената допълнително премия, представляваща нов компонент в месечната
вноска. При това именно положение потребителят е поставен в неравностойно
положение спрямо банката, за която вече се обоснова, че е икономически
по-силната страна. Действително банката като доставчик на финансови услуги има
право да променя лихвения процент, дължим от потребителя на тези услуги, но
това следва да става при наличие на основателни причини, които са извън неин
контрол. Но като израз на добросъвестност тези причини трябва да бъдат изрично,
ясно и недвусмислено посочени. В
противен случай, както и в настоящия казус, те не могат да бъдат разглеждани
като основателни. Поради това съдът намира, че клаузата от процесния договор – т.9.4
от ОУ, съдържа уговорка, която не отговаря и на критериите за добросъвестност.
Аргументът
на ответника за разпределяне на риска между двете страни при увеличен БЛИ с до
и над 0,5 пункта, съдът не споделя. Както вече беше посочено лихвата се
определя не само от движението на БЛИ, но в нея се включва и процентна
надбавка, която е постоянна по своята величина и също има функция да защити
правата и съответно задълженията на всяка от страните. Съвсем друг е въпросът и
че банката допълнително увеличава дължимата лихва с включената като компонент
премия, за което няма договорка с кредитополучателя. Сочената от ответника
точка от ОУ – т.9.5, касае друг вид кредити, а именно: тези, при които
погасяването е чрез погасителни вноски по главница, а в настоящия казус е
безспорно, че са уговорени анюитетни вноски, т.е. равни месечни вноски, които
включват дължимата към момента лихва и припадащия се размер от главницата.
С оглед
изложеното и като приема клаузата от договора - т.9.4, за неравноправна
съгласно чл.143, т.3, 12 и 13 от ЗЗП, а също и като има предвид, че няма твърдения
и доказателства условието да е индивидуално уговорено, то съдът счита
посочената клауза за нищожна. В този смисъл предявеният иск е основателен, тъй
като в резултат на нищожността следва да се прилага клаузата на т.9.1 от ОУ ,
като годишният лихвен процент се формира от сбора на БЛИ, приложим за
съответния период, плюс надбавка за редовен дълг, определена в договора. От
заключението на вещото лице се установява, че разликата между сумите, изплатени
за възнаградителна лихва, и дължимата сума, при отчитане действителното
движение на БЛИ, е сума в размер на 7528,08. Ищецът претендира сумата от 7000
евро, поради което искът следва да бъде уважен изцяло, като ответникът бъде
осъден да заплати сумата на ищеца, както и направените от него разноски – 598,00
лева д.т., 300 лева – за вещо лице, 2500 лева адв.възнаграждение. При
определяне на дължимото адв.възнаграждение съдът взе предвид направеното
възражение за прекомерност, както и отчете действителната правна и фактическа
сложност на делото – предявени са иск за обявяване на нижощност и иск за
обезщетение за неоснователно обогатяване, като събраните писмени доказателства
не са в голям обем, но относимите и обсъдени факти в заключението на вещото
лице са значителни по обем. При отчитане на минималните определени размери в
ЗАдв следващото се възнаграждение за исковете е в общ размер на 1241,60 лева, а
като се има предвид и вече изложеното относно фактическата и правна сложност,
то съдът определя по-нисък размер от установения като заплатен.
Мотивиран
така, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА по
отношение на УНИКРЕДИТ БУЛБАНК АД –
София, пл.Св.Неделя 7, по предявения
иск от П.Д.П., ЕГН **********, че клаузата на т.9.4 от Общите условия към
договора за банков кредит между страните от 30.06.2008г. с анекс от 06.10.2008г.,
действали към 2008г., е НИЩОЖНА на основание чл.146 във вр. с чл.143 от ЗЗП.
ОСЪЖДА УНИКРЕДИТ БУЛБАНК АД – София, пл.Св.Неделя 7, ЕИК *********, да заплати на П.Д.П., ЕГН **********,***, сумата от 7000 евро,
представляваща надвзета сума без правно основание по договор за банков кредит,
формирана от възнаградителна лихва като част от всяка дължима анюитетна вноска,
считано за периода от 05.04.2011г. до 05.04.2016г., ведно със законната лихва
върху главницата, считано от предявяване на иска до окончателно изплащане,
както и направените в съдебното производство разноски - 598,00 лева д.т., 300
лева – за вещо лице, 2500 лева адв.възнаграждение.
Решението може да се обжалва пред ХОС в двуседмичен срок,
считано от съобщаването му на страните.
Съдия:/п/ не се чете.
Вярно с оригинала!
Секретар: Д.С.