Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 67
12.03.2009г. град Стара Загора
В И М
Е Т О Н А
Н А Р
О Д А
Старозагорският административен съд, VІІ състав, в публично съдебно заседание на двадесети
февруари две хиляди и девета година, в състав:
СЪДИЯ: Р.Т.
при секретар П.М. и с участието
на
прокурора В.М. като разгледа
докладваното
от съдия Р. Т. административно дело № 157 по описа за 2008г.,
за да се произнесе съобрази следното:
Производството е по реда на чл.203 и сл. от Административно-процесуалния
кодекс /АПК/.
Образувано е по искова молба на М.Г.Х., изтърпяващ
наказание „доживотен затвор без замяна” в Затвора – гр. Стара Загора, с която е
предявен иск с правно основание чл.1, ал.1 от ЗОДОВ срещу Министерство на
правосъдието – гр. София, за обезщетение за претърпени неимуществени вреди в
размер на 9009лв., ведно със законната лихва считано от датата на завеждане на
исковата молба до окончателното изплащане на сумата и обезщетение за забава,
считано от датата когато вземането е добило изпълняемост до окончателното му
издължаване. Ищецът твърди, че от 28.01.2002г., когато е настанен в Затвора –
гр. Стара Загора, ІІ – Г група, до 12.11.2007г, в нарушение на правото му по
чл.31, ал.1, б.”в” от Закона за изпълнение на наказанията /ЗИН/, не са му били
осигурявани безплатни обувки съгласно утвърдената от Министъра на правосъдието Таблица
за полагаемите се обувни артикули. Твърди, че в резултат на това незаконосъобразно
бездействие на служители от администрацията на Затвора - гр. Стара Загора, е
бил принуден да ходи бос или с негодни за ползване обувки, изхвърлени от други
лишени от свобода. Това му е причинило неимуществени вреди, изразяващи се множество неудобства и дискомфорт; унижения; интензивни
силни душевни страдания; трайни интензивни чувства на болка; породило е у него
чувство на безпомощност, безпокойство, тревожност и страх; понижено
самочувствие, настроение и човешко достойнство; подтиснатост; забавяне на
мисловния процес; обсебеност, нервност и стрес, под влияние на които е изпаднал
в тежка форма на продължителна депресия, изразяваща се в чести изблици на
силен, спонтанен гняв, последван от продължителни ридания и плач. Твърди, че в
резултат на това бездействие е бил подложен на нечовешко и унизително отношение
по см. на чл.3 от Европейската конвенция за правата на човека.
Ответникът – Министерство
на правосъдието – гр. София, чрез процесуалния си представител по делото, в
съдебно заседание и в представените писмени възражения, оспорва предявения иск
като неоснователен и недоказан и моли същият да бъде отхвърлен. Поддържа, че не
е налице незаконосъобразно бездействие на длъжностни лица от администрацията на
Затвора – гр. Стара Загора. Излага доводи, че не е доказано както наличието на действително
претърпени вреди, така и причинната им връзка с твърдяното незаконосъобразно
бездействие.
Окръжна прокуратура - Стара Загора,
конституирана като страна по делото на основание чл.10, ал.1 от ЗОДОВ, чрез
участващия по делото прокурор дава заключение за неоснователност и недоказаност
на предявения иск.
Съдът,
като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност
и взе предвид доводите и становищата на страните, намира за установена следната
фактическа обстановка:
Ищецът М.Г.Х. изтърпява наказание „доживотен
затвор без замяна” при усилено строг режим във ІІ – Г група в Затвора – гр.
Стара Загора от началото на 2002г. Не е спорно по делото, че до 12.11.2007г. на
ищеца не са били предоставяни безплатни обувки, право на които има съгласно
разпоредбата на чл. 31, ал.1, б. „в” от ЗИН и утвърдената от Министъра на
правосъдието таблица за полагащите се обувни артикули на лишените от свобода. Видно от представените и приети като
доказателства по делото два броя рапорти от 15.10.2007г. до Началника на
Затвора – гр. Стара Загора, подадени от инспекторите „Социална дейност и
възпитателна работа” /СДВР/ Ю. Б. и Кр. К., отговарящи за осъдените на
доживотен затвор за периода от началото на 2003г. до м. октомври 2007г., обувки
от помощи и дарения са давани само на лишените от свобода, които са крайно
нуждаещи се, като ищецът М. Х. не е изявявал желание и не е получавал обувки
поради факта, че е разполагал със свои лични които ползва. На 29.10.2007г.
ищецът е започнал протестни действия, за което е уведомил с нарочни декларации
Началника на Затвора – гр. Стара Загора, Окръжна прокуратура – гр. Стара Загора
и Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията” – гр. София. От съдържанието на
посочените декларации се установява, че лишеният от свобода е отказал
приемането на храна /а впоследствие на храна и вода/ като форма на протест
срещу неосигуряването от страна на администрацията на Затвора – гр. Стара
Загора за периода 2002г. – 2007г. на полагащите му се безплатни обувки.
Съгласно представената по делото Справка от Началника на затвора – гр. Стара
Загора след започване на протестните действия на ищеца са осигурени обувки от
дарение на 02.11.2007г., а на 22.11.2007г. са му отпуснати нови обувки по
вещова ведомост.
По делото е допуснато събиране на
гласни доказателствени средства чрез разпит в качеството на свидетели на лицата
И.Д.К. и И.С.Н. – и двамата изтърпяващи наказание „доживотен затвор” в Затвора
– гр. Стара Загора. Свидетелите заявяват, че първоначално ищецът Х. е носил
личните си обувки, изпратени от близките му, като впоследствие започнал да
събира изхвърлени от други лишени от свобода и негодни за ползване обувки
/според св. К. ги е събирал от сметището на затвора, а според св. Н. ги е
вземал от коша от банята/. Свидетелите твърдят, че многократно са виждали и
чували Х. да моли инспекторите СДВР да му осигурят обувки, но те не са му
давали. Според свидетелят К. заради неосигуряването на обувки ищецът
непрекъснато и ежедневно е „изпитвал интензивни силни душевни и физически
страдания, а цялото му поведение се е променило в негативна насока; получавал
рани и гъбички по краката и походката му била на инвалид; изпитвал е страдание
от унижението и дискомфорта от носенето на стари обувки, бил е подтиснат и
изпадал в крайни състояния на силен гняв, редуване на състояния на плач и
истеричен смях”. По делото в качеството на свидетел е разпитан и Директора на
Медицинския център в затвора – д-р Л.И.. От събраните свидетелските показания
се установява, че на ищеца не е провеждано лечение на кожни инфекции и рани по
краката; за периода 2002г. – 2007г. не е имал почти никакви здравословни
проблеми освен няколко вирусни инфекции; не е правил оплаквания за болки в
краката; не е констатирана промяна в походката, както и отклонение от нормалния
психологически статус. По делото като свидетели са разпитани и лицата Л.Н., П.Д.,
Ю.Б. и К.К., заемали длъжността инспектор „СДВР” в затвора – гр. Стара Загора
за периода 2002г. – м.ноември 2007г., отговарящи за лишените от свобода ІІ – Г
група. Свидетелят Д., който след 2002г. е бил назначен на длъжност „психолог” в
затвора заявява, че не помни ищецът да е отправял до него искания за
предоставяне на обувки, а единствено за други нужди от битов характер – например
за дрехи. Като психолог е провеждал срещи с Х., но не е констатирал отклонения в
психологичното състояние. Свидетелите Б. и К. заявяват, че ищецът не е отправял
до тях конкретно искания за предоставяне на обувки, както и че те не са му
предлагали такива, получени от дарение. Посоченото в подадените от тях рапорти
до Началника на Затвора – гр. Стара Загора от 15.10.2007г., че Х. не е изявявал
желание да получи обувки поради факта че разполага със свои такива, е
констатация направена въз основа на наблюденията им, че лишеният от свобода има
обувки и не е отправял искания за съдействие за осигуряване на други такива. Свидетелят
К. заявява, че ако обувките на лишен от свобода станат негодни за ползване
администрацията на затвора служебно осигурява обувки и без да има изрично
направено искане в този смисъл, както и че в затвора има обущар, който поправя
обувките на лишените от свобода безплатно.
Въз основа на така установената по
делото фактическа обстановка съдът намира, че предявеният иск се явява недоказан
и неоснователен, по следните съображения.
Съгласно
разпоредбата на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, държавата и общините отговарят за вреди
причинени на граждани или юридически лица от незаконосъобразни актове, действия
или бездействия на нейни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение
на административна дейност. Следователно отговорността на държавата или общината
възниква при наличието на няколко предпоставки, а именно: 1. Незаконосъобразен
акт, действие или бездействие на орган или длъжностно лице на държавата или
общината; 2. Незаконосъобразният административен акт, респ. действие или
бездействие да е при или по повод изпълнение на административна дейност; 3. Реално
претърпяна вреда /имуществена и/или неимуществена/ и 4. Причинна връзка между
постановения незаконосъобразен акт, действие или бездействия и настъпилия
вредоносен резултат. Тези нормативно регламентирани предпоставки трябва да са
налице кумулативно - липсата на който и да е от елементите от правопораждащият фактически състав за възникване правото на
обезщетение за претърпени вреди възпрепятства възможността да се реализира
отговорността на държавата респ. на общината по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ по
предвидения специален ред, в исково производство по чл.203 и сл. от АПК, като
доказателствената тежест за установяването им се носи от ищеца, търсещ
присъждане на обезщетение за понесените вреди.
В конкретният случай се претендира
обезщетение за претърпени неимуществени вреди
от бездействието на длъжностни лица от Затвора – гр. Стара Загора, изразяващо
се в неосигуряване на ищеца на безплатни обувки съгласно утвърдената от
Министъра на правосъдието таблица. В глава ХV, раздел ІІ от АПК са
регламентирани две хипотези на незаконосъобразни бездействия на
административния орган /респ. на длъжностни лица от ръководената от него
администрация/. В първата хипотеза /по чл.256 от АПК/, неизвършването на
фактическо действие по направено искане до компетентния административен орган –
т.е до органа, който е длъжен да го извърши по силата на законово
оправомощаване, релевира наличието на незаконосъобразно бездействие. Нормата на
чл.257, ал.1 от АПК регламентира
бездействието на административен орган да изпълни задължение, произтичащо пряко
от нормативен акт т.е по см. на посочената разпоредба бездействие е налице
тогава, когато в нормативен акт е предвидено правомощие на административния
орган или длъжностно лице да извърши конкретно определено фактическо действие,
вменено в неговата компетентност и при настъпването на юридическия факт,
предвиден в хипотезата на съответната правна норма, административният орган /длъжностното
лице/ вместо да изпълни правомощието си – бездейства.
Съгласно разпоредбата на чл.38а от НК
доживотен затвор е принудително изолиране на осъдения до края на живота му в
местата за изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода”. Осъдените на
доживотен затвор се ползват от правата на лишените от свобода с изключение на
тези, които изрично са им отнети или ограничени с разпоредбите на чл.127а,
чл.127б и чл. 127в от ППЗИН. А по см. на чл.23 от ЗИН лишените от свобода могат
да се ползват от всички установени от закона права с изключение на правата, от
които са лишени с присъдата; правата, които са отнети или ограничени изрично
със закон или с друг нормативен акт и правата, чието упражняване е несъвместимо
с изпълнение на наказанието. Безспорно ищецът М.Х. се полза от правата на
лишените от свобода по чл. 31, ал.1, б.”в” от ЗИН в т.ч. от правото да получава
безплатни обувки, по таблици утвърдени от Министъра на правосъдието съгласувано
с Министъра на финансите. Съответното насрещно задължение на административните
органи и длъжностни лица осъществяващи ръководство и контрол върху дейността на
местата за лишаване от свобода е обезпечаване /правно и материално/ в рамките
на своята компетентност възможността за упражняване на това право. В
съдържането на това задължение се включва на първо място задължението за
регламентиране на нормативите за отпускане на обувки на лишените от свобода с
определяне на видовете обувки /обувни артикули/, количество, срок на ползване,
материал от който се изработват и т.н., като изпълнението на това задължение се
осъществява посредством утвърждаването от Министъра на правосъдието съгласувано
с Министъра на финансите на таблица за полагащите се обувни артикули на
лишените от свобода. На следващо място задължението за осигуряване на безплатни
обувки включва и задължението на администрацията на местата за лишаване от
свобода материално да обезпечи възможност за упражняване на правото по чл.31
,ал.1, б. „в” от ЗИН в обема и съдържанието, установени в утвърдените таблици. Независимо
от направената формулировка в исковата молба на твърдяното незаконосъобразно
бездействие като такова за „неосигуряване на безплатни обувки”, ищецът
фактически претендира непредоставянето на такива от страна на администрацията
на Затвора – гр. Стара Загора. Нито в ЗИН, нито в ППЗИН или в друг нормативен
акт обаче е установено възникващо по силата на закона задължение за предоставяне
на безплатни обувки, неизпълнението на което да релевира незаконосъобразно
бездействие по см. на чл. 257 от АПК. Както беше посочено по-горе задължението
за осигуряване на обувки е различно от това за предоставянето им на лишените от
свобода. Последното възниква в случай на направено искане за ползване от
правата по чл.31, ал.1, т.”в” от ЗИН т.е при обективиране чрез изрично
волеизявление на лишения от свобода на искане за предоставяне на обувки в
рамките на полагаемите се по вид, количество и период съобразно утвърдените от
Министъра на правосъдието таблици. Аргумент за това е и разпоредбата на чл.33,
ал.2 от ППЗИН, в която е предвидена възможност лишените от свобода да носят
собствени обувки – т.е законът дава право на избор на лишените от свобода дали
да ползват собствени обувки или такива, предоставени им безплатно от държавата.
Ето защо задължението на администрацията
на местата за лишаване от свобода за предоставяне на безплатни обувки възниква
при заявено по съответния ред искане за ползване от правото по чл.31, ал.1, б.”в”
от ЗИН. Следователно твърдяното незаконосъобразно бездействие може да бъде
единствено в хипотезата на чл. 256 от АПК, която обаче в случая не е налице. Безспорни
доказателства за наличие на отправено от Х. искане до Началника на затвора –
гр. Стара Загора за осигуряване на безплатни обувки се съдържат в подадените от
него декларации за започване на протестни действия т.е към дата 29.10.2007г. От
събраните по делото писмени и гласни доказателства се установява, че още през
периода на протеста /на 02.11.2007г./ на Х. са дадени обувки /макар и втора
употреба, осигурени от фелдшера на затвора/, а впоследствие на 22.11.2007г. са изписани
и са му дадени нови такива по вещова ведомост. След извършена преценка на
събраните по делото гласни доказателства съдът не кредитира показанията на
свидетелите К. и Н. досежно твърденията им за многократно правени от ищеца
искания за предоставяне на обувки – показанията са твърде общи, без да е
конкретизирано точно кога и пред кой орган /длъжностно лице/ Х. е заявил
желанието си да се ползва от правата по чл.31, ал.1, б.”в” от ЗИН, което прави
невъзможно установяването дали искането е направено по надлежния ред и до
компетентния орган и оттам – дали е налице непредоставяне на обувки, което да
релевира незаконосъобразно бездействие по см. на чл.256 от АПК. От друга страна
по делото бяха разпитани като свидетели всички лица, които за периода 2002г. –
2007г. като заемащи длъжността „инспектор СДВР” в Затвора – гр. Стара Загора са
отговаряли за лишените от свобода ІІ – Г салон и в чиито длъжностни функции е
включено задължението за обезпечаване и гарантиране социалния статус на
лишените от свобода в рамките на затвора. Нито един от тези свидетели не заяви,
че ищецът е правил искания лично до тях или чрез тях до Началника на Затвора –
гр. Стара Загора за предоставяне на обувки. Въз основа на показанията им се
установява една и съща фактическа обстановка, а именно, че ищецът разполага със
свои собствени обувки и не е заявявал било то изрично или с конклудентни
действия искане за съдействие за осигуряване на обувки, до датата на започване
на протеста – 29.10.2007г.
Отделно от това от събраните по делото доказателства не се установява по безспорен начин да са
настъпили неимуществени вреди така, както се претендират от ищеца. Действително
отговорността на държавата по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ за причинени вреди е
обективна. Обективният характер на отговорността означава, че държавата отговаря
за вредите, причинени от нейните органи или длъжностни лица при изпълнение на
административната дейност, които са последица от незаконосъобразните им актове,
действия или бездействия, без значение дали са причинени виновно от тях.
Следователно при всички положения за да бъде ангажирана отговорността на държавата
е необходимо да бъде установена и доказана не само незаконосъобразна
административна дейност, но и настъпили вреди, които вреди се явяват пряк и
непосредствен резултат от тази дейност. Вредата е отрицателната последица, с
която се засягат неблагоприятно имуществените права и/или защитени от правото
нематериални блага и неимуществени интереси на увреденото лице, като
"пряка и непосредствена" е тази вреда, която следва закономерно от
твърдяната незаконосъобразна административна дейност, по силата на безусловно
необходимата причинно – следствена връзка, която съществува между тях. Ищецът е
този, който в процеса следва да докаже както настъпването на вредите и тяхното
основание, така и причинната връзка между тях и незаконосъобразните актове,
действия или бездействия на административния орган или длъжностни лица. В
конкретния случай в тежест на ищеца Х. е да докаже по безспорен начин че е
претърпял твърдените от него в исковата молба вреди от неимуществен характер, както
и причинната им връзка с твърдяното бездействие на служители от Затвора – гр.
Стара Загора. За фактите и обстоятелствата, по отношение на които съгласно
разпоредбата на чл.127, ал.1 от ГПК /отм./ във вр. с § 2 от ПР на ГПК /в сила
от 01.03.2008г./ във вр. с чл.144 от АПК носи доказателствена тежест, ищецът не
ангажира доказателства с които да бъде установено по несъмнен начин, че
действително е претърпял претендираните вреди, още по-малко че твърденият
вредоносен резултат е в пряка и непосредствена причинна връзка с незаконосъобразно
бездействие на длъжностни лица от Затвора – гр. Стара Загора, за да бъде обоснован
извод за възникнало по отношение на М. Х.
право на парично обезщетение по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ.
В тази връзка от показанията на
разпитаните в качеството на свидетели лица И.Д.К. и И.С.Н. не може да се
направи обоснован извод за претърпени от ищеца неимуществени вреди. На първо
място твърденията им за получени от Х. вследствие на носенето на „стари и
негодни за ползване обувки” кожни наранявания и инфекции не кореспондират с
другите събрани по делото доказателства. Липсват каквито и да е било данни ползваните
от ищеца Х. обувки да са били негодни за употреба, както и че това е довело до
физически наранявания и здравословни проблеми, още по-малко до някакви
изменения в двигателната му система /походката/. Показанията на К. и Н.
категорично се опровергават от тези на завеждащия Медицинския център в Затвора
– гр. Стара Загора, съгласно които за периода на пребиваването си в мястото за
лишаване от свобода Х. не е имал сериозни здравословни проблеми и оплаквания за
такива, с изключение на няколко общи вирусни инфекции, като при провежданите
задължителни или по искане на лишения от свобода прегледи не са установени физически
наранявания по краката или кожни инфекции. Съдът кредитира показанията на
разпитаната в качеството на свидетел д-р Л.И. и установената въз основа на тях
липса на здравословни проблеми за Х. които да са индиция за някакви физически
страдания и преживяно трайно и интензивно чувство на физическа болка.
В хода на съдебното производство и от събраните по
делото доказателства не беше установено по категоричен начин и че ищецът
вследствие неполучаването на безплатни обувки е изпаднал в непрекъсната
депресия и е изпитвал силни и интензивни душевни страдания. Наличието или не на
депресивно състояние, неговата продължителност и причините, които са го
породили са обстоятелства, за установяването на които са
необходими специални знания и само въз основа на заключение на лекар –
специалист в тази област може да обоснове извод дали има отклонения в
психическия и психологичния статус на ищеца и доколкото ако съществува такава
промяна тя е резултат и пряка и непосредствена последица от неправомерна
административна дейност. В съдебно заседание проведено на 01.10.2008г. ищецът
изрично заяви че не желае назначаването на комплексна съдебно психологична експертиза
/въпреки направеното в този смисъл искане от назначения му за осъществяване на
процесуално представителство адвокат/. Ето защо съдът не кредитира показанията
на свидетелите К. и Н. като годно доказателствено средство за установяване на
обстоятелството, че ищецът Х. е изпаднал в депресия вследствие на непредоставянето
на безплатни обувки. С оглед на което и предвид показанията на завеждащия
Медицински център в Затвора – гр. Стара Загора д-р Елена И. и на П.Д. - психолог
в затвора от началото на 2002г., че не са констатирани за процесния период
отклонения в психологичния статус на ищеца, промяна в психическото му състояние
и в поведението му извън обичайната за лишените от свобода от ІІ – Г салон от
изолацията им в специални помещения с оглед режима, при който изтърпяват
наказанието, съдът приема за недоказан факта на причинени неимуществени вреди
изразяващи се в изпадане на ищеца в непрекъснато и постоянно състояние на
депресия. Показанията на свидетелите К. и Н. за преживени от ищеца силни и
интензивни душевни страдания съдът не възприема като доказателство за действително
претърпени неимуществени вреди от Х.. В тази си част показанията представляват
субективно мнение на свидетелите, което не е обосновано с посочване на
конкретни факти и обстоятелства от поведението на ищеца като външно проявление
и обективен израз на вътрешните
изживявания на Х. /освен твърденията за чести изблици на силен, спонтанен гняв,
последван от продължителни ридания и плач/.
За останалите претендирани от ищеца вреди
доказателства също не бяха представени. С допустимите от закона доказателствени
средства не беше установено и наличието на безусловно необходимата пряка и
непосредствена причинно-следствена връзка между твърдените като претърпени
вреди и незаконосъобразната административна дейност. Нещо повече – някои от
тези вреди - породеното у ищеца „чувство на безпомощност, безпокойство и
тревожност, забавяне на мисловния процес, обсебеност, нервност, стрес и страх”,
обективно не биха могли да бъдат такава закономерна последица.
Липсват каквито и да е било
доказателства че с “бездействието” си служителите на Затвора – гр. Стара Загора
са подложили ищеца Х. на системно унизително и нечовешко отношение по см. на
чл.3 от ЕКПЧ /Конвенцията за защита на човешките права и основните свободи/. От
свидетелските показания на лицата, заемали длъжността инспектор “СДВР” в
Затвора – гр. Стара Загора за периода 2002г. – 2007г. /и които показания не се
оспорват от ищеца/ се установява, че посочените длъжностни лица в рамките на
своите правомощия са съдействали за предоставянето на ищеца на необходимите му
вещи /в рамките на разрешените за притежаване и ползване такива/ вкл. и чрез
предоставянето на техни лични вещи. Не се събраха каквито и да е доказателства
твърдяното бездействие да е било проявление или причина за унизително или нечовешко
отношение.
С оглед на гореизложеното съдът намира
че не е доказано по безспорен начин наличието на нито един от елементите от
правопораждащия фактически състав за отговорността на държавата по чл.1, ал.1
от ЗОДОВ за претърпени от ищеца неимуществени вреди, намиращи се в причинно-следствена
връзка с незаконосъобразно бездействие на длъжностни лица от Затвора – гр.
Стара Загора, поради което предявеният иск се явява недоказан и неоснователен и
като такъв следва да бъде отхвърлен.
Водим от горните мотиви Старозагорският
административен съд
Р Е
Ш И :
ОТХВЪРЛЯ предявения от М.Г.Х. ЕГН **********,***„Индустриален”
иск с правно основание чл.1, ал.1 от ЗОДОВ срещу Министерство на правосъдието,
гр. София, ул. „Славянска” № 1, за заплащане на обезщетение в размер на 9009 /девет
хиляди и девет/ лева, за претърпени от
него неимуществени вреди от
незаконосъобразно бездействие на длъжностни лица от Затвора – гр. Стара Загора,
изразяващо се в неосигуряване на безплатни обувки, както и за заплащане на законната
лихва върху тази сума, считано от датата
на завеждане на исковата молба до окончателното изплащане на сумата и обезщетение
за забава, считано от датата когато вземането е добило изпълняемост до
окончателното му издължаване, като
неоснователен.
Решението подлежи на обжалване с
касационна жалба пред Върховния административен съд в 14 дневен срок от
съобщаването му на страните.
СЪДИЯ: