РЕШЕНИЕ
гр. София, 25.08.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, ГО, ІІ „Е” въззивен състав, в
публичното заседание на двадесет и шести юни две хиляди и двадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: П. САНТИРОВ
мл.с. КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА
при секретаря Елеонора Георгиева,
разгледа докладваното от съдия Сантиров в.гр. дело № 9447 по описа за 2019 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. от ГПК.
С Решение № 103543 от 25.04.2019 г., постановено
по гр. дело № 28039/2018 г. по описа на СРС, ІІІ ГО, 140 състав, частично са
уважени предявените от „Т.С.” ЕАД срещу Р.Н.П. по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно
кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД,
вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, като е установено съществуването на парични
задължения, удостоверени в Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 13.06.2017
г., издадена по гр. дело № 37365/2017 г. по описа на СРС, 140 състав, за сумата
от 2447,97 лв.,
представляваща стойността на топлинни услуги, за която отговоря ответникът Р.Н.П.,
предоставяни в периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2016 г. за имот, намиращ се в
гр. София, ж.к. „Младост - ******, аб. № 082398, ведно със законната лихва, считано
от 07.06.2017 г. (датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение) до погасяването и за сумата от 317,15 лв., представляваща лихва за
забава върху главницата за периода от 15.09.2015 г. до 29.05.2017 г., като е отхвърлен иска за главница с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК,
вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 149 ЗЕ до пълния предявен размер от 2534,13
лв. и акцесорния иск за лихва с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86 ЗЗД до пълния предявен размер от 318,29 лв. Със
същото решение ответникът е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал.
1 ГПК и общо сумата от 1144.50 лв., представляващи разноски в първоинстанционното и заповедното
производство.
Решението в частта, с която са били отхвърлени исковете за главница за сумата над 2447,97 лв. до общо претендираните 2534,13 лв. и
за лихва за сумата над 317,15 лв. до общо претендираните 318,29 лв. , не е
обжалвано от ищеца и е влязло в законна сила.
Срещу така постановеното решение, в
частта, с която обективно кумулативно съединените установителни искове са били
уважени е постъпила въззивна жалба ответника Р.Н.П., чрез назначения му особен
представетиле – адв. А., с оплаквания за неговата неправилност поради допуснати от
първоинстанционния съд нарушения на материалния закон, съществени процесуални нарушения
и необоснованост. Сочи, че П. не е бил надлежно уведомен, както за заповедното
производство, така и за исковото. Поддържа, че няма материална или процесуална
възможност претенцията на ищеца срещу двамата длъжници в заповедното
производство да бъде разделена в исковото, както и че не била идентичност за
сумите предмет на исковото и заповедното производство, а законът не допускал
това. Вещо лице при изготвянето на ССчЕ ползвало информация от Н. ЕАД, какъвто
субект не съществувал. Приложен бил протокол от ЕС, от който се установявало,
че договорът с Нелбо инженеринг ООД бил изтекъл на 06.11.2010 г.
Поддържа,
че въпреки оспорените частни документи необосновано СРС приема, че същите
доказват претенцията на ищеца, а и ОУ не били публикувани. Сочи, че ответникът
не бил получил фактурите, а и претенциите били погасени по давност. Навежда и
доводи за нередовност на инициираното съдебно производство. Моли съда да уважи
жалбата и отмени решението в обжалваната част и отхвърли изцяло предявените искове.
Въззиваемите - „Т.С.” ЕАД и „Н.“ ЕАД - третото
лице помагач на ищеца –не са подали отговор на въззивната жалба. С молба от
25.06.2020 г. въззиваемият „Т.С.” ЕАД, чрез процесуалния си представител е
подал молба, с която взема становище по същество на спора, като моли въззивният
съд да потвърди обжалваното решение. Претендира и разноски.
Въззивната
жалба е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в
процеса, като е заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима.
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Решението
е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на
съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането
за съдебна защита.
Съдът, като съобрази доводите на
страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235,
ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неснователна по следните съображения:
Съгласно
цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността
на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната
жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални
действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния
съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените
в жалбата пороци. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и
правни изводи на първоинстанционния съд, поради което по силата на чл. 272 ГПК
препраща към мотивите на СРС, а по конкретно наведените във въззивната жалба
доводи, които очертават и предметния обхват на въззивната проверка, намира
следното:
Процесният договор за търговска продажба
на топлоенергия се счита за сключен с конклудентни действия – арг. чл. 150, ал.
1 от Закона за енергетиката (ЗЕ), а топлопреносното предприятие задължително
публикува одобрените от комисията общи условия най-малко в един централен и в
един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване, като общите
условия влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите –
арг. чл. 150, ал. 2 ЗЕ. Противно на поддържаното в жалбата по делото е представен
препис от вестник Дневник от 14.01.2008 г., от който се установява, че
ищцотовото дружество е публикувало ОУ за продажба на топлинна енергия за битови
нужди.
Неоснователно е оплакването, че след
като заповедта е издадена срещу двама длъжници същите са необходими другари и в
исковото производство, като и че не е налице идентичност между заявените в
заповедното производство претенции и настоящето исково производство. В тази
връзка следва да се отбележи, че в Заявлението за издаване на заповед по чл. 410 ГПК е поискана разделна отговорност
– по ½ за всеки от длъжниците, както всъщност е посочено и в Заповедта
от 13.06.2017 г. Тъй като длъжникът Лидия Попова не е възразила в срока по чл.
414 ГПК срещу заповедта с Разпореждане от 22.03.2018 г. СРС е разпоредил издаването
на изпълнителен лист срещу нея, а доколкото на ответника Р.П. заповедта е била
надлежно връчена в съответствие с разпоредбата на чл. 47, ал. 5 ГПК
първоинстанционният съд е дал указания до длъжника да предяви иск за
установяване на вземането си, като в съответствие с разпоредбата на чл. 47, ал.
6 ГПК е назначил адв. А. за особен представител. Предмет на исковото
производство е половината от сумата по заповедта, поради което е налице
идентичност между сумите предмет на заповедното и исковото производство.
Ирелевантно е обстоятелството, че 3
/три/ годишният срок на представени договор сключен между ищеца и Нелбо
инженеринг ООД от 06.11.2007 г. е изтекъл,
след като всяка една от страните е продължила изпълнението на
задълженията по същия, като въз
основа на събраните писмени доказателства по делото – документи за главен отчет и изготвените протоколи, касаещи индивидуалните справки за отопление и топла вода са
били изготвени. Нещо повече, по делото е представено извлечение от търговския
регисътр, от което се установява, че търговско дружество с наименование Н. ЕАД
е вписан в търговския регистър. Затова противно на поддържаното в жалбата са
били налице предпоставките по чл. 219 ГПК за конституирането му като трето лице
помагач на страната на ищеца.
Голословни са оплакванията във
въззивната жалба че събраните доказателства и изводите на съда били базирани
единствено на счетоводни записвания при ищцовото дружество, а не обективно
отразеното от измервателните уреди. В тази връзка следва да се отбележи, че от
кредитираното от настоящия състав на съда заключение на вещото лице по изслушаната
и приета по делото СТЕ се установява, че реално доставената топлинна енергия за
процесния период м.05.2014 г. до м.04.2016 г. е на стойност 5043,68 лв., като
половината от тази сума възлиза на 2521,84 лв., до който размер искът е бил
уважен. Тази сума представлява сбора между прогнозната продажна цена по издаваните
ежемесечно от ищеца фактури и сумите за доплащане по изготвените изравнителни
сметки след всеки отоплителен сезон. Във връзка с оплакването във въззивната
жалба следва да се изясни, че не е установено по делото, че заключението на
вещото лице по СТЕ е невярно по смисъла на чл. 291 НК, още повече, че изчисленията
през процесния период са извършвани от трето на процесното материално правоотношение
лице – „„Н.“ ЕАД, като съгласно заключението на вещото лице по изслушаната СТЕ стойността
на доставената топлинна енергия е изчислена въз основа на действащата към този
момент нормативна база. Посочено е още, че дружеството, извършващо дяловото
разпределение на доставената до абонатите топлинна енергия в края на всеки
отоплителен сезон, изчислява реално доставеното количество топлинна енергия в съответствие
с нормативните изисквания. Конкретната методология по отчитането и изчисляването
на доставената топлинна енергия е описана в заключението на СТЕ, като съдът изцяло
възприема фактическите изводи, до които
е достигнала тази съдебна експертиза. От друга страна, вещото лице от
допуснатата СТЕ е анализирало данните, обективирани в представените главни
отчети за процесните периоди и общия топломер в АС, посочвайки че сумите са
начислявани в съответствие с действащата нормативна уредба методология.
Неоснователно е и
оплакването, че вземанията на ищеца е погасено по давност. Съгласно чл. 33, ал.
1 от Общите условия, одобрени с решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, отнасящи
се за процесния период, клиентите са длъжни да заплащат месечните вноски в
30-дневен срок след месеца, за който се отнасят. В конкретния случай се
претендира вземане за незаплатена топлинна енергия за периода м.05.2014 г.
–м.04.2016 г., като вземането за м.05.2014 г. е станало изискуемо на 30.06.2014
г. Имайки предвид, че заявлението е подадено на 07.06.2017 г., както и че
съгласно чл. 422, ал. 1 ГПК искът се смята предявен от датата на подаване на
заявление, то искът не е погасен по давност.
Неоснователно е и
оплакването, че производството е образувано по нередовна искова молба, тъй като
от представеното по делото пълномощно /лист 30 от делото на СРС/ се установява,
че юриск. В.Иванова е с надлежно учредена представителна власт по делото, като
същата е оправомощена да извършва всички съдопроизводствени действия и защитава
интересите на Т.С. ЕАД.
Доколкото във въззивната жалба липсват други
конкретни оплаквания включително и относно предявения акцесорен иск, включително
и относно неговия размер, то в съответствие с разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК въззивния съд не дължи проверка за правилността на решението в тази му
част и същото следва да се потвърди.
По изложените съображения правни изводи
на двете съдебни инстанции съвпадат, поради което обжалваното решение следва да
бъде потвърдено, а предявената жалба отхвърлена.
При този изход на спора на въззиваемият
макар и да има право на разноски, такива не следва да му бъдат присъждани, тъй
като не се представени доказателства за реално направени такива, а и същият не
е извършил същинско процесуално представителство пред въззивната инстанция.
Жалбата е подадена от особен
представител на ответника. Особеният представител не
упражнява свои процесуални права, а тези на страната,която представлява,поради
което не е задължен за заплащане на държавната такса за предприетото
действие по обжалване на неизгоден за представляваното от него лице съдебен
акт. С оглед посоченото в т.7 от тълкувателно решение №6/2012 от 06.11.2013
год. по тълкувателно дело № 6/2012 год. на ОСГТК на ВКС, дължимата държавна
такса по чл. 18, ал. 1 от Тарифа за държавните такси,които се
събират от съдилищата по ГПК в размер на 55,50 лв., с оглед изхода по спора в
настоящата съдебна инстанция следва да се възложи на жалбоподателя ответник.
С оглед на
цената на иска въззивното решение не подлежи на касационно обжалване по
правилата на 280, ал. 3, т. 1 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 103543
от 25.04.2019 г., постановено по гр. дело № 28039/2018
г. по описа на СРС, ІІІ ГО, 140 състав, в обжалваната част, с която частично са
уважени предявените от „Т.С.” ЕАД срещу Р.Н.П. по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК
обективно кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 79,
ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, като е установено съществуването
на парични задължения, удостоверени в Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от
13.06.2017 г., издадена по гр. дело № 37365/2017 г. по описа на СРС, 140
състав, за сумата от 2447,97 лв.,
представляваща стойността на топлинни услуги, за която отговоря ответникът Р.Н.П.,
предоставяни в периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2016 г. за имот, намиращ се в
гр. София, ж.к. „Младост - ******, аб. № 082398, ведно със законната лихва,
считано от 07.06.2017 г. (датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение) до погасяването и за сумата от 317,15 лв.,
представляваща лихва за забава върху главницата за периода от 15.09.2015 г. до
29.05.2017 г.
ОСЪЖДА Р.Н.П., ЕГН **********, е адрес: ***
да заплати по сметка на СГС, на основание чл. 77 ГПК, сумата от 55,50 лв., представляваща дължимата държавна такса за
въззивно обжалване.
РЕШЕНИЕ № 103543 от 25.04.2019 г., постановено по гр. дело № 28039/2018 г. по описа на СРС,
ІІІ ГО, 140 състав, в частта, с която са били отхвърлени
исковете за главница за сумата
над 2447,97 лв. до общо претендираните 2534,13 лв. и за лихва за сумата над
317,15 лв. до общо претендираните 318,29 лв. е влязло в законна сила.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на „Т.С.” ЕАД – „Н.“
ЕАД.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: