№ 1168
гр. София, 19.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 14-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на пети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Ася Събева
Членове:Елена Тахчиева
Кристина Филипова
при участието на секретаря Десислава Ик. Давидова
като разгледа докладваното от Кристина Филипова Въззивно гражданско
дело № 20241000500871 по описа за 2024 година
С решение № 260620 от 20.04.2024 г., по гр.д. № 6950/20 г., СГС, І-27 с-
в, ОСЪЖДА „Уникредит Булбанк“ АД на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД
и чл. 86 от ЗЗД, да заплати на Н. В. С. - М., сумата от 14 033,79 евро,
представляваща разликата между заплатената от ищцата и дължимата лихва
по Договор за банков ипотечен кредит на физическо лице № 55/08.03.2010г., за
периода от 15.01.2014 г. до 06.12.2016 г. и сумата от 8120,89 евро,
представляваща наказателна лихва за периода от 15.01.2014 г. до 06.12.2016 г.,
ведно със законната лихва върху тези суми, считано от датата на подаване на
исковата молба – 15.01.2019 г., до окончателното им изплащане, като
ОТХВЪРЛЯ предявените искове по чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД за сумата над 14
033,79 евро до 15 468 евро - разлика между заплатената от ищцата и
дължимата лихва по Договор за банков ипотечен кредит на физическо лице №
55/08.03.2010г., за периода от 15.01.2014 г. до 06.12.2016 г. вкл. и иска за
осъждане на ищеца да заплати на ответницата сумата от 1288,71 евро,
представляваща заплатени такси и комисионни.
Срещу решението, в частта, в която се уважава исковата претенция е
постъпила въззивна жалба от „Уникредит Булбанк“ АД. Подчертава, че
1
Протокол 38 от заседание на УС на банката е приет преди сключване на
договора за кредит и по този начин е станал част от елементите, които са
формирали размера на възнаградителната лихва, в това число и досежно
елемента „премия“. Изтъква, че в Протокол 38 е вписано, че лихвения процент
се изчислява на базата на БЛП, който се формира от 1) пазарния финансов
индекс „едномесечен Юрибор“ и 2) премия. Твърди, че премията е била в
размер на 4 % и се е формирала от а) промяната на нормативната база и от б)
условията, по които банката закупува финансирането. Изтъкнато е, че през
исковия период размерът на ГЛП е увеличен само с 0,002 %, в сравнение с
ГЛП при сключването на договора. Отделно твърди, че решението е
неправилно в частта за наказателна лихва. Подчертава, че се касае до два
различни случая на просрочие - т. 4.2 и т. 4.3 – закъснение при плащане на
главница и закъснение при заплащане на лихва (съставни части от
анюитетните вноски). Твърди, че съдът е следвало да провери размера на
просрочието и да го приспадне от размера на претенцията. Оспорва изводите
на съда за нищожност на клаузи от ОУ. Твърди, че банката не е събирала
възнаградителна лихва над уговорения размер, както и че възможността за
едностранно увеличаване на лихвения процент не е произволна, а е
ограничена само в случай на увеличаване на базовия лихвен индекс с повече
от 0,5 % процентни пункта, което отговаряло на сложните пазарни процеси.
Именно за да се отчете динамиката на отношенията на банковия пазар, в
договора било предвидено и автоматично настъпване на промените. Моли
решението да се отмени в обжалваната част.
Срещу решението, в частта, в която е отхвърлен иска е депозирана
насрещна въззивна жалба от Н. В. С. - М., която твърди, че не е съобразена
практиката на СЕС - решение от 16.07.2020 г. по съединени дела С-224/19 г. и
С-259/19 г., според която финансовата институция следва да докаже, че
комисионата съответства на действително представени услуги по
администриране, поддържане и обслужване на кредита, от една страна, и
направените от банката за това разходи, от друга страна. Счита, че така се
създава неравнопоставеност, тъй като не е изяснено за кое задължение на
банката се заплащат предвидените такси, както и че е налице възможност за
произволно определяна на тези задължения. Отделно сочи, че
кредитополучателката не е получила услугите, за които са й начислени
комисионни. Моли да се отмени решението, като се уважи иска и за сумата от
2
1288,71 евро, ведно с лихва от исковата молба, както и разноски.
Въззивните жалби са подадени в срок, срещу валидно и допустимо
съдебно решение, преценено като такова в съответствие с чл. 269 ГПК.
Софийски апелативен съд при преценка на доводите на страните и
доказателствата по делото намира следното:
Предявени са искове с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД.
Ищцата Н. В. С. - М. твърди, че сключила с ответника "Уни Кредит
Булбанк" АД договор за банков ипотечен кредит на физическо лице №
55/08.03.2010г., за сумата от 120 000 евро. Твърди, че клаузите на чл. 9.2, чл.
9.4. и чл. 9.6. от ОУ са нищожни на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД вр. чл. 147,
ал.1, чл. 143, т. 3 и т. 10 от ЗЗП, чл. 58, ал. 1, т. 2 от ЗКИ, тъй като няма
посочване на конкретни обективни условия за промяна на лихвения процент и
всичко зависи от волята на банката, както и липсва формула, методология, по
която да се изчислява премията. Сочи, че посочените разпоредби не са
индивидуално уговорени, изготвени са предварително от банката и ищцата не
е имала възможност да влияе върху съдържанието им. Счита, че клаузите са
неравноправни, тъй като предвиждат възможност за едностранно определяне
от страна на банката на ГЛП чрез манипулиране на стойността на премията.
Изтъква, че не е предвидена възможност да се намалява ГЛП, което
противоречи на изискванията за добросъвестност. Поддържа се, че клаузите
относно премията са нищожни и тя не следва да се включва при изчисляване
на ГЛП, както и че последният следва да се формира от сбора на 1М
EURIBOR + твърдата надбавка. В случай, че съдът прецени, че премията
следва да бъде включена, прави искане да бъде съобразено обстоятелството,
че съгласно наличната информация на електронната страница на банката,
стойността на премията е определена на 0%, считано от 31.08.2010 г., поради
което и с тази стойност следва да участва във формулата. В тази връзка
претендира, че част от начисляваната и заплатена от ищцата възнаградителна
лихва е получена от банката без правно основание като за периода 15.01.2014г.
– 06.12.2016г. надвишаващия размер е 15 468 евро, който претендира да й
бъде присъден.
В исковата молба се сочи още, че в договора са предвидени два вида
наказателни лихви - върху просрочена главница и върху текущия дълг
(редовна + просрочена главница), които при забава се дължат от
3
кредитополучателя редом с договорната лихва. Твърди, че тези наказателните
лихви са прекомерни. Отделно твърди, че наказателна лихва следва да се
начислява само за просрочени задължения, а не върху целия дълг, а
уговорката в обратен смисъл противоречи на морала и добрите нрави. Като
твърди, че за периода 15.01.2014г. – 06.12.2016г. ищцата е заплатила
недължими наказателни лихви в размер на 8120,89 евро, претендира те да й
бъдат възстановени.
Ищцата твърди още, че предвидените в договора такса за поддръжка и
обслужване на кредита и комисионна за управление за всяка следваща година
или част от нея, не са дефинирани в законодателството или в договора по
своето съдържание и относно вида на услугата, за която се дължат. В този
смисъл намира клаузата за нищожна, поради липсата на предмет. Отделно
сочи, че ищцата не е получавала каквито и да било услуги от страна на
банката.
С оглед твърденията претендира да й бъдат присъдени исковите суми,
ведно със законната лихва от исковата молба (15.01.2019 г.), до окончателното
им изплащане и разноски.
Ответникът по исковете „Уни Кредит Булбанк“ АД оспорва същите.
Счита, че клаузите от ОУ ясно посочват кога и как се формира лихвения
процент, кога са налице условия банката едностранно да променя същия, как
той е зависим от обективни критерии и пр. Поддържа се, че двата вида
наказателни лихви – по т.4.2 и т.4.3 от договора се начисляват само при
наличието на условията, предвидени в тези клаузи и имат възпиращо действие
спрямо кредитополучателя да нарушава договорните си задължения, както и
стимулиращо действие – да ги изпълнява коректно. Подчертава, че за всяка
услуга от банката се събират банкови такси и комисионни, на основание т. 5 от
договора. Наведено е възражение за изтекла тригодишна погасителна давност
за претенцията по предявения осъдителен иск на ищцата за периода от
15.01.2014 г. до 15.01.2016 г. Претендира отхвърляне на исковете и разноски.
Съдът, след като обсъди доводите на страните и събраните по делото
доказателства, приема за установено следното от фактическа и правна страна:
Установява се, че на 8.03.2010 г. между банката и ищцата (няма спор, че
същата има качеството „потребител“ – т. 3 от договора съдържа данни, че
целта на кредита е за лични и текущи нужди) е сключен договор за банков
4
кредит. Към този момент приложим е бил и Протокол № 18 от 14.10.2008 г. –
л. 61, където Управителния съвет на банката е приел, че цената на всеки
банков кредит ще се определя като сбор от променлив базов лихвен процент
(формиран от приложимия към периода на олихвяването договорен лихвен
индекс или друг лихвен индекс) и премия (определена по размер от ГОД от
нула базови пункта плюс 200 базови пункта, според стойността на кредитния
ресурс на кредитните пазари), към който базов лихвен процент се прибавя
фиксирана договорена надбавка. Видно от клаузата на т. 9.4. в общите условия
на банката от 2009 г. (л. 19), при кредити, погасявани на анюитетни вноски,
годишния лихвен процент по кредита се променя в случай, че БЛП се промени
с повече от 0,5 процентни пункта спрямо действащия към момента на
промяната размер, като минималния размер на годишния лихвен процент по
кредита не може да бъде по-нисък от размера му, определен към датата на
договора за кредит. Предвидено е, че промяната влиза в сила автоматично с
обявяването на новата стойност на БП и без да е необходимо сключване на
ново споразумение. Отразено е, че банката може да промени размера на
анюитетната вноска по нейна преценка и в интерес на кредитополучателя.
Въз основа на казаното по-горе се налага извода, че уговорката в
договора досежно лихвата (т. 4, вр. Раздел ІІІ от ОУ) не е индивидуално
уговорена – няма данни на ищцата да е дадена възможност да влияе върху
съдържанието й (като тежестта за установяването на този факт е за банката
(чл. 146, ал. 2 и ал. 4 ЗЗП). С този текст на практика се предвижда
автоматично повишаване на годишния лихвен процент при определени
промени, без да е предвидена възможност за понижаване на лихвата, в
хипотеза на спад на стойностите (в това число Юрибор), определящи
базисния лихвен процент. Вярно е, че е предвидено, че банката може да
промени размера и в интерес на кредитополучателя, но липсва клауза
задължаваща финансовата институция да стори това, каквато е изричната
уговорка в полза на банката при повишаване на БЛП. В този смисъл целият
риск от промяна на пазарните условия е възложен върху потребителя, а
банката не е поела никакъв риск. Това поставя кредитополучателят в
неравнопоставено положение спрямо банката, уговорката е в негова вреда
като потребител и води до съществено неравновесие в отношенията между
страните. Клаузата не би подлежала на проверка за незаконосъобразност само
ако тя е ясно и разбираемо формулирана, т.е. за средно информирания и
5
образован потребител да е било възможно да осъзнае последиците от
приложението й. Изискването за ясен и разбираем език включва достъпно
формулиране и разбираемост на клаузите не само от граматическа гледна
точка, но прозрачно и недвусмислено изложение на съдържанието на правата
и задълженията на страните, така че потребителят да може да предвиди въз
основа на понятни и разбираеми критерии произтичащите за него
икономически последици (решение № 231/06.03.2018 г. по т.д. № 875/2017 г., I
т. о.). В случая клаузата на т. 4 вр. чл. 9.4 от ОУ не отговаря на тези
изисквания, тъй като дава право на банката едностранно да увеличава
лихвените нива въз основа на неясни за потребителя критерии, не дава
възможност лихвата да бъде намалена под първоначално уговорената и
възлага целия риск от промяната (респ. увеличаването) в тежест на
кредитополучателя. Затова тя подлежи на преценка като неравноправна.
Отделно от казаното - вярно е, че в Протокол № 38 от 14.10.2008 г. – л.
61, приет преди сключване на процесния договор, едностранно е взето
решение от Управителния съвет, че цената на всеки банков кредит ще се
определя като сбор от променлив базов лихвен процент, формиран от
приложимия към периода на олихвяването договорен лихвен индекс или друг
лихвен индекс и премия. Сочената премия е била фиксирана на 4 %, но видно
от ССЕ (задача 3) няма формула, по която да се изчислява размерът й , а той
зависи от промяна на нормативната база и/или условията, при които банката
получава финансиране. Този извод е потвърден и от приетата пред настоящата
инстанция ССЕ (задача № 2, л. 106), където е посочено, че експертът не може
да установи как е формиран размер на премията от 4 %, тъй като няма данни
за това. Според вещото лице един от факторите, влияещ пряка на определения
от УС размер на премията е цената на привлечения финансов ресурс от
банката и разходите, които тя прави във връзка с привличането му, а именно
разходи за минимални задължителни резерви към БНБ на основание Наредба
№ 1 на БНБ и разходи за Фонд за гарантиране на влоговете, на основание
ЗФГВБ. Посочените критерии не са обективни и не могат да бъдат проследени
при сравнително информиран преглед на банкови, счетоводни и финансови
величини. Този извод се потвърждава и от посочените по-горе заключение на
ССЕ, прието пред САС, където вещото лице също е установило, че липсва
данни за метода на определяне на премията и също е посочило, че по негово
становище един от факторите, влияещи върху размера е 1) разходът на банката
6
за минималните задължителни резерви и 2) разходи за Фона за гарантиране на
влоговете. Самият експерт не е посочил какво е съотношението на двата
компонента в разходната част на банката, което безспорно налага извода, че за
средно образован и нормално информиран потребител методът за изчисляване
на размера на премията е неясен, непрозрачен и свързан с необходимостта от
ползване на специфични познания.
Предвид казаното клаузата, определяща формирането на лихвения
процент на възнаградителната лихва нарушава правата на потребителя и го
поставя в неравностойно положение, тя не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между права и
задълженията на търговеца и потребителя. В този смисъл тя следва да се
приеме за нищожна, в частта относно предвидената „премия“ от 4 % и относно
липсата на възможност лихвените нива да спадат автоматично при промяна на
размера на Юрибора. В този смисъл е практиката на ВКС – напр. решение №
6 от 17.07.2018 г. по т. д. № 2111/2016 г., ІІ т. о, където се приема, че клаузи,
предвиждащи възможност за банката едностранно да увеличава размера на
договорения лихвен процент, по принцип са неравноправни. Върховните
съдии считат, че при необявени предварително и невключени в договора ясни
правила относно методиката и условията, при които размерът на лихвения
процент може да се промени, е налице недобросъвестност при договарянето.
Посочването само на фактори, чието изменение не зависи от доставчика на
финансовата услуга, не е достатъчно за обосноваване на изменението, ако
клаузите не съдържат ясно и разбираемо за средния потребител описание на
начина, по който ще се формира новият лихвен процент.
При тези аргументи настоящият състав приема, че се касае до съставна
част на лихвения процент – „премия“, която е неясно формулирана като
величина и същата следва да бъде изключена като компонент. Очевидно
присъствието на тази структурна съставка в обема на лихвената стойност е с
цел да привежда лихвените нива по договора към първоначалните в случай на
спад на Юрибор (или други влияещи показатели и индекси). С тази
компонента банката подсигурява възможността да не понижава лихвените
пунктове чрез повишаване стойността на премията. Подобен подход при
всички случаи рефлектира негативно върху правата на потребителя, като по-
слабата икономически страна в правоотношенията. За същия е създадено
затруднение да извърши проверка върху начина на формиране на лихвите и е
7
ограничена възможността му да претендира намаляване на същите въз основа
на ясни и обективни критерии, обусловени от пазарните принципи. При
положение, че липсва прозрачност при формиране на компонента „премия“ за
потребителя е налице значителна трудност да прецени дали е налице спад в
стойностите, респ. дали е бил ощетен с по-висок процент на лихва без
основание същата да бъде поддържана на такива нива.
Ето защо както е прието и от СГС размерът на лихвата следва да се
определи само от двата компонента – БЛП и надбавка, без да се зачита
„премията“, т.е. в размера на лихвения процент не следва да се включват 4 %.
Съдът взема предвид заключението на ССЕ от първата инстанция, тъй като
там е изчислен размер на лихвата от 34 616,42 евро за периода от 15.01.2014 г.
до 6.12.2016 г., а не заключението на ССЕ прието пред САС, тъй като
последното е дало завишена стойност – 34 701,66 евро и това би влошило
положението на жалбоподателя – банка (само банката е подала жалба в частта
за възнаградителната лихва), което е недопустимо. Съдът приема още, че
следва да се кредитира приетата пред първата инстанция ССЕ и в частта, в
която е изчислена разликата между реално платената и реално дължимата
възнаградителна лихва без зачитане на 4 % премия (и същата възлиза на
сумата от 14 033,79 евро), тъй като даденото пред настоящата инстанция
становище от експерта не следва да се кредитира поради грешка. Вещото лице
е посочило, че ако не се вземе предвид премията от 4 % разликата между
платена и дължима лихва ще е 44 698,88 евро. Посоченото твърдение не е
вярно, тъй като тази сума съставлява разлика между стойността на месечните
анюитетни вноски (главница и лихва) и месечните вноски за лихва без
компонента премия (65 281,51 – 20582,63 = 44 698,88 евро). Тази стойност не е
от значение за спорния въпрос.
Предвид всичко казано, и след като достига до същите правни изводи,
като първоинстанционния съд, относно недължимостта на част от
възнаградителната лихва и крайния размер на неоснователно платената сума,
съдът приема, че решението на СГС в посочената част следва да се потвърди.
Що се касае до иска за възстановяване на надвнесени наказателни лихви
съдът намира, че решението също подлежи на потвърждаване по следните
съображения:
Настоящият състав споделя аргументите на първоинстанционния съд,
8
който е приел, че наказателна лихва може да се начисли само върху
падежиралите и непогасени части от главницата, но не и върху падежиралите
непогасени лихви. В този смисъл и становище на ВКС по спорове на
потребители с „Уни Кредит Булбанк“ АД, закрепено напр. в определение №
50269 от 29.05.2023 г. по т. д. № 2596/2021 г., т. к., ІІ Т. О., в което е споделена
тезата, че е налице недействителността поради неравноправност по смисъла
на ЗЗП, на уговорката в чл. 4.3 от договора, с която е предвидена
допълнителна наказателна лихва върху текущия дълг (редовна плюс
просрочена главница), начислявана едновременно и независимо от лихвите за
редовна и просрочена главница по чл. 4.1а или чл. 4.1б и чл. 4.2. Изчисленията
на вещото лице по ССЕ следва да бъдат възприети (а оплакванията на банката
във въззивната жалба относно начина на изчисляване – отхвърлени), тъй като
е пресметнато, че за исковия период начислената върху редовната (т.е.
непадежирала все още) главница е в размер на 8120,89 евро. Банката е събрала
основателно сумата от 48,22 евро (таблица 4), но тя е била начисляване само
върху падежиралата и непогасена част от главницата, включена в анюитетните
вноски за процесния период. Тази сума е извън посочената по-горе стойност
от 8120,89 евро.
Досежно претенцията за присъждане на такси, съдът отново приема, че
решението следва да се потвърди. Видно от договора и общите условия, които
са връчени на потребителя (подписал ги на 8.03.2010 г. – л. 26), предвидените
такси са три вида – 1) за администриране при отпускане, 2) за поддръжка и
обслужване (които са еднократни и платени при сключване на договора
според т. 10.2.1. и т. 10.2.2. от ОУ), както и 3) за ежегодно управление на
кредита, която такса се дължи след изтичане на първата година от срока на
кредита и се начислява върху текущия дълг. Съдът приема, че естеството на
таксите е ясно дефинирано в общите условия, като се установява, че таксите
свързани с обслужването на кредита (извършване на съответна техническа и
административна дейност по определяне на променящите се стойности по
кредита) са различни по своето естество. Първата такса (определена в договор
на 1800 евро) е заплатена в началото на договорните отношения, а втората
такава такса за обслужване съставлява годишно възнаграждение на
кредитополучателя за управление на кредитното досие. Тази комисионна не е
определена при първоначалното отпускане на кредита, тъй като тя зависи от
срока, в който същият ще бъде погасяван и се явява дължима за целият период
9
на действие на договора, след първата година.
С оглед казаното решението на СГС следва да бъде потвърдено в
обжалваните части.
Разноски при този изход на спора не се дължат на нито една от страните,
тъй като жалбите и на двете срещу решението са неоснователни.
Воден от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260620 от 20.04.2024 г., по гр.д. № 6950/20
г., СГС, І-27 с-в, в частта, в която се ОСЪЖДА „Уникредит Булбанк“ АД на
основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД, да заплати на Н. В. С. -
М., сумата от 14 033,79 евро, представляваща разликата между заплатената от
ищцата и дължимата лихва по Договор за банков ипотечен кредит на
физическо лице № 55/08.03.2010г., за периода от 15.01.2014 г. до 06.12.2016 г.
и сумата от 8120,89 евро, представляваща наказателна лихва за периода от
15.01.2014 г. до 06.12.2016 г., ведно със законната лихва върху тези суми,
считано от датата на подаване на исковата молба – 15.01.2019 г., до
окончателното им изплащане, както и в частта в която е отхвърлен иска на
Н. В. С. - М. срещу „УниКредит Булбанк“ АД за заплащане на сумата от
1288,71 евро, представляваща заплатени такси и комисионни.
В останалата част решението е влязло в сила.
Решението може да се обжалва пред ВКС в месечен срок от
съобщението до страните, че е изготвено.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10