Р
Е Ш Е Н И Е
гр. София, 08.02.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV–„A“ въззивен
състав, в открито съдебно
заседание на девети ноември през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТАШЕВА
мл. с. МИРОСЛАВ СТОЯНОВ
при
участието на секретаря Светлана Влахова, като разгледа докладваното от съдия Ташева
гр. д. № 13334 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
решение № 107570 от 07.05.2019 г., постановено по гр. д. № 55348/2016 г. по
описа на СРС, І ГО, 46 състав е отхвърлен предявеният от „Д.МС“ ЕООД - гр.
София, ЕИК ******срещу „Ч.Е.Б.“ АД, *** отрицателен установителен иск с правно
основание чл.124, ал.1 ГПК - да бъде признато за установено в отношенията между
страните, че ищецът не дължи на ответника сумата от 3365,22 лв., включваща
главница от 3281,92 лв. и неустойки от 83,80 лв., която сума е била начислена
по 9 бр. фактури, издадени в периода м. октомври - м. ноември 2015 г. и в
периода м. януари - м. юли 2016 г. за обект с клиентски № 210024281522, находящ
се в гр. София, ж.к. „******, ТП до бл. ***и ищецът „Д.МС“ ЕООД е осъден да
заплати на ответника „Ч.Е.Б.“ АД 100 лв. – разноски по делото.
Срещу
постановеното съдебно решение е депозирана въззивна жалба от ищеца „Д.- МС“
ЕООД, чрез пълномощника адв. П.Х., в което същото се обжалва като неправилно,
немотивирано и постановено в противоречие с материалния и процесуалния закон,
както и в противоречие със събраните доказателства. В жалбата се излагат
съображения, че правилно е било прието от съда, че ищецът е имал качеството на
наемател на процесния обект, който е напуснал през м. 08.2015 г., но са
неправилни изводите, че дружеството е останало задължено за начислените суми за
ел. енергия след датата на напускане на обекта, а именно за сумите по
процесните фактури, посочени в исковата молба. Поддържа се, че за да приеме
исковата претенция за неоснователна, съдът се е позовал единствено и само на
факта, че ищецът след напускане на обекта е следвало писмено да уведоми
ответника за това. Навеждат се довиди, че посочените изводи на съда са
неправилни, тъй като посредством събраните свидетелски показания по делото се е
установило, че след напускане на обекта през 2015 г., ищецът е направил опит да
уведоми ответника, респ. да прехвърли обратно партидата на собственика на
имота, но това не се е осъществило поради неоказано съдействие от страна на
служител на ответника, изразяващо се в обстоятелството, че при промяна на
партидата следва да присъства не само наемателя, но и собственика на имота,
което обаче е било обективно невъзможно, тъй като се е намирал извън територията
на България.
От
друга страна се излага, че напускането на обекта от ищеца като наемател води до
задължение не само за последния, но и за собственика на имота, респ. за
последващия ползвател на същия да промени партидата. В тази връзка се сочи, че
е неоснователно да се претендира за
заплащане суми за ел. енергия от лице, което по безспорен начин е установено по
делото, че след м. 10.2015 г. не използва въпросната ел. енергия нито за
битови, нито за стопански нужди.
В
жалбата се поддържа, че следва да бъде взето предвид обстоятелството, че
неизпълненото задължение на бившия наемател на имота в 30-дневен срок да съобщи
на крайния снабдител за промените в собствеността може да породи единствено и
само вземане за обезщетение на вреди, което реално има функцията да обезщети
крайния снабдител във връзка с неизпълнение на това задължение, но не и
претенция за заплащане на суми за ел. енергия за период, следващ напускането на
имота, т.к. наемателят реално не използва тази енергия за свои нужди.
Жалбоподателят
излага, че неизпълненото задължение по чл. 48 от ОУ не квалифицира ищецът -
бивш наемател на имота като длъжник на вземането за цена на доставената в имота
електроенергия. Сочи се, че след изгубването на качеството наемател на имота,
тази доставка обективно не обслужва „собствените стопански нужди“ на бившия
наемател, а тези на собственика или на новия потребител, като без значение е
обстоятелството, дали собственикът или новият наемател на електроснабдения имот
е „битов клиент“ или „небитов клиент“ по см. на чл. 1, т. 2а, респ. на т. 33а
от ДР на ЗЕ, като в тази връзка се позовава на Решение № 205 от 28.02.2019 г. по
гр.д. № 439/2018г., ВКС, III ГО.
Предвид
изложеното, жалбоподателят моли съда да отмени обжалваното решение като
неправилно и незаконосъобразно и вместо него да постанови друго, с което да
уважи предявения иск. Претендира разноски по делото.
Въззиваемата
страна – ответник по иска „Ч.Е.Б.“ АД оспорва жалбата като неоснователна. В тази
връзка се излага, че договорът между страните не е бил прекратен, като
ответното дружество е продължило да доставя ел. енергия в имота, което не е
спорно между тях, поради което задължението за плащане на стойността на
доставената ел. енергия е именно на ищеца – като купувач по договора. Обстоятелството,
че друго лице е ползвало доставената ел. енергия в имота е непротивопоставимо
на ответното дружество, като това може да е само основание за ищеца да
претендира връщане на платеното от него от неоснователно обогатилото се лице.
Поддържа се, че в конкретния случай е налице виновно неизпълнение на
договорното задължение на ищеца за уведомяване за промяната в собствеността и
ползването на имота. В тази връзка счита, че първоинстанционното решение е
правилно, обосновано и законосъобразно, поради което моли съда да остави без
уважение подадената въззивна жалба. Претендира разноски по делото.
Съдът, като прецени събраните по делото
доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл. 235,
ал. 2 ГПК, намира за установено от фактическа следното:
Първоинстанционният
съд е сезиран с обективно кумулативно съединени отрицателни установителни
искове с правно основание чл.124, ал.1 ГПК - да бъде признато за установено, че
ищецът не дължи на ответника сумата от 3365,22 лв., включваща главница от
3281,92 лв. и неустойки от 83,80 лв., която сума е била начислена по 9 бр.
фактури, издадени в периода м. октомври - м. ноември 2015 г. и в периода м.
януари - м. юли 2016 г. за обект с клиентски № 210024281522, находящ се в гр.
София, ж.к. „******, ТП до бл. 427.
Ищецът
поддържа, че не се намира в облигационни отношения с ответника. Твърди, че
между страните няма сключен договор за доставка не електроенергия за имота за
процесния период, за който задълженията са били начислени, поради което
начислените суми за потребена ел. енергия са недължими от него.
Ответникът
„Ч.Е.Б.“ АД оспорва предявения иск. Твърди, че страните са се намирали в
договорни отношения. Обосновава дължимост на сумите, начислени по процесните
фактури.
При така установената фактическа
обстановка, съдът приема от правна страна следното:
Въззивната
жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, изхожда от легитимирана страна,
поради което е процесуално допустима.
Съгласно
нормата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваните му части, като по останалите
въпроси той е ограничен от посоченото в жалбите. Следователно
относно проверката на правилността на обжалваното решение въззивният съд е
ограничен от посоченото в жалбата.
При
извършената служебна проверка въззивният съд приема, че обжалваното решение е
издадено от надлежен съдебен състав, в рамките на предоставената му от закона
правораздавателна власт и компетентност, поради което същото е валидно. Предвид
изискванията на процесуалния закон за служебна проверка на постановеното
решение в обжалваната му част, съдът счита, че не се установяват нарушения на
съдопроизводствените правила във връзка със съществуване и упражняване правото
на иск, поради което първоинстанционното решение е допустимо. Не е допуснато и
нарушение на императивни материални норми.
Настоящият
съдебен състав намира, че същото е и правилно, като въззивният съд споделя
напълно изложеното в обжалваното решение, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Във връзка с доводите по жалбата следва да се
добави следното:
Според
действащата разпоредба на § 1, т. 2а ДР ЗЕ (нова - ДВ, бр. 54 от 2012г., в сила
от 17.07.2012г.), относима към възникване на облигационното правоотношение
между страните - „битов клиент” е клиент, който купува електрическа или
топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация
и горещо водоснабдяване, или природен газ за собствени битови нужди. Съгласно
чл. 98а ЗЕ, крайният снабдител продава електрическа енергия при публично
известни общи условия, които се публикуват най-малко в един централен и един
местен всекидневник и влизат в сила за клиентите на крайния снабдител без
изрично писмено приемане.
В
случая между страните не е спорно, а посоченото се установява и от
представените доказателства, че процесният имот е бил присъединен към
електроразпределителната мрежа, както и че по писмено заявление на ищеца „Д.“ ЕООД,
подадено от управителя на дружеството на 23.08.2011 г. е открита партида на
негово име при ответника с клиентски номер 210024281522.
Следователно
е установено, че между страните е възникнало договорно правоотношение по
продажба на ел. енергия за битови нужди за обект, находящ се в гр. София, ж.к. ******,
ТП до бл. ***със съдържание по ОУ, одобрени от КЕВР, в които са уредени правата
и задълженията на страните по договора. По делото не е спорно, че начислената
ел. енергия по процесните фактури е съответна на действителното потребление за
процесния обект с клиентски № 210024281522, както и че начислената цена е
съответна на утвърдените от КЕВР цени.
Спорно
по делото е дали след напускането на имота през м. август 2015 г. и до края на процесния период от м. юли 2016 г.,
ищецът е продължил да бъде потребител /клиент/ на електрическа енергия за
битови нужди, респ. налице ли е било договорно отношение между страните в
процесния период.
От
показанията на разпитания от първоинстанционния съд свидетел се установява, че
ответникът е бил наемател на помещението, което е ползвал за ресторант, като е
напуснал обекта през м. август 2015 г. Не се установява от свидетелските показания
през процесния период друг да е ползвал помещението.
Договорът
между страните е бил прекратен едва през м. март 2017 г., като до
прекратяването ответникът е продължил да доставя електроенергия до имота в
изпълнение на договорните си задължения към ищеца.
При
така установеното по делото, съдът намира за правилни изводите на
първоинстанционния съд, че задължение на ищеца е да заплати цената на доставената
електроенергия, тъй като посоченото задължение произтича именно от валидно
сключения и действащ през периода от м. август 2011 г. до м. март 2017 г. и
следователно и през процесния период договор за доставка на електрическа
енергия между страните. Следователно през периода, за който са били издадени
процесните фактури е съществувала валидна облигационна връзка между страните,
като по делото не се спори, че доставчикът е изпълнил задълженията си по
договора, както и че сумите, фактурирани с посочените 9 броя фактури не са били
заплатени.
Настоящият
съдебен състав намира, че след възникване на договорното правоотношение между
страните, ищецът е бил длъжен да изпълнява задълженията си по договора
съобразно относимите ОУ на договора. Според чл. 13, т. 5 от ОУ на договорите за
продажба на електрическа енергия на „Ч.Е.Б.” АД, потребителят е длъжен да
уведоми продавача в 30-дневен срок в писмена форма за всяка промяна, свързана
със собствеността върху електроснабдения имот. Това задължение е предвидено
именно с оглед прекратяване на договорните правоотношения между досегашния наемател
/респ. ползвател/ и продавача и сключване на договор с новия собственик или нов
ползвател на процесния обект.
Въззивният
съд намира, че наведените от ищеца твърдения, подкрепени и от показанията на
разпитания по делото свидетел, че от ищеца са били предприети действия по
уведомяване на ответника за промяната на ползването на обекта и за прехвърляне
обратно партидата на собственика на имота, но това не е сторено поради
неоказано съдействие за това от ответника не могат да променят изводите на
съда, че право на продавача е да търси именно от купувача цената на продадената
електроенергия и след м. август 2015 г.
Настоящият
състав намира, че правилно СРС е приел, че е ирелевантно за спора дали през
2015 г. ответникът е отказал да промени титуляра на партидата или не поради
обстоятелството, че собственикът също трябва да присъства.
В
тази връзка, на първо място следва да се посочи, че след като наемодателят е
бил в забава в отношенията си с наемателя и обективно е отказал партидата да
бъде прехвърлена на негово име, то ищецът е следвало да направи искане за
прекратяване на продажбата на основание чл. 48 ОУ, а не искане за прехвърляне
на партидата. Очевидно такова искане е било направено едва през 2017 г., когато
договорът за доставка на ел. енергия между страните е бил прекратен.
Следователно,
след като договорът между страните не е бил прекратен до края на процесния
период, а ответникът е продължил да доставя електрическа енергия в имота,
задължението за плащане на доставената ел. енергия е именно на ищеца като
купувач по договора.
На
следващо място, сама по себе си промяната в правото на собственост, респ.
правото на ползване върху имота не води до прекратяване на договорното
правоотношение с доставчика на ел. енергия. За това е необходимо изрично изявление
от купувача до продавача, че желае да прекрати договорното си правоотношение с
доставчика по договора за доставка на ел. енергия, с което облигационното
отношение между страните ще бъде прекратено. От момента на това уведомяване
продавачът вече няма да има право да води партидата на името на стария
собственик, респ. стария ползвател, а обстоятелството на чие име ще се води
партидата занапред и дали това може да стане без изявление на собственика е
въпрос, който е неотносим за спора.
Възражението
на ищеца, че друго лице е ползвало имота не може също да се противопостави на ответника,
тъй като то има значение само в отношенията между ищеца и третото лице като
посоченото обстоятелство може да е основание за ищеца да претендира връщане на
платеното от него от неоснователно обогатилото се лице.
При
това положение, въззивният съд намира, че след като ищецът не е спазил
предвидените в общите условия ред да уведоми ищцовото дружество, че вече не е
титуляр по партидата, както и да поиска на това основание прекратяване на
сключения договор между страните за доставка на ел. енергия, то същият остава
задължен да заплаща дължимите месечни суми за потребена ел. енергия, за чийто
претендиран от ответника размер не е налице спор между страните.
Съдът
намира за неоснователно и направеното възражение във въззивната жалба, че след
изгубването на качеството наемател на имота, доставката на ел. енергия, обективно
не обслужва „собствените стопански нужди“ на бившия наемател, а тези на
собственика или на новия потребител, като без значение е обстоятелството, дали
собственикът или новият наемател на електроснабдения имот е „битов клиент“ или
„небитов клиент“ по см. на чл. 1, т. 2а, респ. на т. 33а от ДР на ЗЕ както и
позоваването в тази връзка на посоченото жалбоподателя Решение № 205 от
28.02.2019 г. по гр.д. № 439/2018г., ВКС, III ГО.
Това
е така, тъй като с цитираното решение на ВКС е даден отговор на въпроса – кой
дължи, съгласно ЗЕ цената на доставената електрическа енергия за битови нужди в
периода след прехвърляне на собствеността върху имота - старият или новият
собственик, когато за същия имот няма сключен договор за електроенергия за
битови нужди между крайния снабдител и ползвател на договорно основание. Действително
с посоченото решение е прието, че при действието на ЗЕ, когато правото на
собственост върху електроснабден имот е прехвърлено, старият собственик на
имота, на когото е била доставяна електрическа енергия за битови нужди, не
дължи цената на доставената енергия за периода, който следва изгубването на
собствеността. Съгласно чл. 97, ал. 1, т. 4 ЗЕ длъжник на цената е новият
собственик, без значение дали е битов или небитов клиент по смисъла съответно
на § 1, т. 2а или т. 33а от ДР на ЗЕ. В решението, обаче, изрично е посочено,
че отговорът не обхваща хипотезите, в
които имотът е предоставен за ползване по силата на договорно отношение от
стария, респ. от новия собственик на имота, а между ползвателя на договорно
основание и крайния снабдител е сключен договор за продажба на електроенергия
за същия имот. Прието е, че договорната
свобода, предвидена в чл. 9 ЗЗД, допуска и при това правоотношение клиент на
доставената електроенергия за битови нужди да е друг правен субект - онзи,
който ползва електроснабдения имот със съгласието на собственика, респ. с
титуляра на вещното право на ползване и същевременно е сключил договор за
продажба на електрическа енергия за същия имот. Даденият отговор не визира тези
хипотези, а извършеното нормативно тълкуване с ТР № 2/17.05.2018 г. по т.д. №
2/2017 г. на ВКС го предопределя.
Настоящият
съдебен състав намира, че доколкото в настоящия случай се установи, че
процесният имот е бил предоставен на ищеца „Д.МС“ ЕООД от собственика на имота
въз основа на договор за наем между тях, както и че между ищеца и ответното
дружество е бил сключен Договор за продажба на ел. енергия за битови нужди за процесния
обект, то даденият с цитираното решение отговор не обхваща настоящата хипотеза,
поради което и възражението е неоснователно.
Поради
съвпадането на крайните изводи на двете съдебни инстанции по отношение на
предявените искове въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение като
неоснователна, а обжалваното с нея решение на СРС - потвърдено.
По
разноските:
При
този изход, разноски за въззивното производство се следват на въззиваемата
страна, която е заявила претенция за присъждане на юрисконсултско
възнаграждение на основание чл. 78, ал. 8 ГПК в размер на 300 лв. От страна на
въззивника е направено възражение за прекомерност на претендираното
юрисконсултско възнаграждение, което съдът намира за основателно. Съгласно разпоредбата
на чл. 78, ал. 8 ГПК (ред. ДВ бр. 8/24.01.2017г.), в полза на юридически лица
или еднолични търговци се присъжда и възнаграждение в размер, определен от
съда, ако те са били защитавани от юрисконсулт. Размерът на присъденото
възнаграждение не може да надхвърля максималния размер за съответния вид дело,
определен по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ. Нормата на чл. 37, ал.
1 ЗПП предвижда, че заплащането на правната помощ е съобразно вида и
количеството на извършената дейност и се определя в наредба на Министерския
съвет по предложение на НБПП. Съгласно чл. 25, ал. 1 от приетата въз основа на
законовата делегация Наредба за заплащането на правната помощ (обн. ДВ бр.
5/17.01.2006г.), размерът на възнаграждението за защита по дела с определен
материален интерес е от 100 до 300 лв. В случая, съобразно извършените от
юрисконсулта процесуални действия във въззивната инстанция, съдът определя
размер на възнаграждението от 100 лв.
Водим
от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 107570 от
07.05.2019 г., постановено по гр. д. № 55348/2016 г. по описа на СРС, І ГО, 46
състав.
ОСЪЖДА „Д.- МС“ ЕООД, ЕИК ******,
представлявано от управителя Д.М., с адрес за призоваване: гр. София, ж.к. „******да
заплати на „Ч.Е.Б.“ АД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:*** на
основание чл. 78, ал. 3, във вр. ал. 8 ГПК сумата 100.00 лв. - представляваща
юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване, съгласно
чл. 280, ал. 3 т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.