РЕШЕНИЕ
№148
гр. Пловдив, 25.01.2023
год.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, ХXІХ състав, в
открито заседание на петнадесети септември, през две хиляди двадесет и втората година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛАНА
МЕТОДИЕВА,
при секретаря Ваня Петкова и
с участието на прокурор при Окръжна прокуратура - Пловдив Йорданка Тилова, като
разгледа докладваното от съдията административно дело № 929 по описа на
съда за 2022 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по реда на Глава
Единадесета от АПК, във връзка с чл.285, ал.1 от ЗИНЗС.
Образувано е по искова молба от С.Д.С.
с ЕГН ********** ***№ 8, депозирана чрез пълномощника му адв. В.С., срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“
гр. София. С исковата молба се иска осъждане на ответника да заплати на
ищеца обезщетение за неимуществени вреди в размер на 25 000 лева, които вреди
се твърди да са причинени по време на задържане на ищеца в Затвора Пловдив по
изтърпяване на наказание „лишаване от свобода“ в периода от 01.01.2019 г. до 07.04.2022
г., вкл. като резултат от нарушения по
чл.3 от ЗИНЗС и съответно чл.3 от ЕКЗПЧОС. Неимуществените вреди са определени
от ищеца като такива, съставляващи болки, страдания, обида, огорчение, възмущение,
внушаване на чувство на малоценност. Нарушенията по чл.3 от ЗИНЗС и съответно
чл.3 от КЗПЧОС, допуснати от администрацията на Затвора Пловдив, в резултат на
които се твърди да са настъпили неимуществените вреди, според ищеца са се
изразили в следното: в пренаселеност на помещенията по настаняване на ищеца -
под 3 кв. метра нетна жилищна площ; без постоянен достъп до течаща топла и
студена вода; наличие в килиите на гризачи, дървеници и хлебарки.
Обезщетението, което се претендира, се иска да бъде присъдено ведно със
законната лихва, считано от 07.04.2022 г. (датата на завеждане на исковата
молба) до окончателното изплащане на сумата. Моли се за присъждане на
направените разноски за държавна такса.
Ответникът ГДИН – София,
представляван от ст. юрисконсулт Ч., заявява в писмен отговор по исковата молба
неоснователност и недоказаност на исковата претенция, като се претендира
присъждане на юрисконсултско възнаграждение. В съдебно заседание се излага
становище за неоснователност и недоказаност на иска и се моли за отхвърлянето
му.
Задължително участващият по реда
на чл.286, ал.1 от ЗИНЗС прокурор Тилова изразява становище за недоказаност на
исковата претенция и прави искане същата да бъде оставена без уважение.
Пловдивският административен съд,
на първо място, намира, че исковата
претенция е допустима. С оглед на съдържанието на исковата молба се касае
до иск за неимуществени вреди с правно основание по чл.284, ал.1 от ЗИНЗС,
доколкото се претендира обезщетение за вреди, причинени на задържан от
специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения по
чл.3 от ЗИНЗС. Ищецът С.С. претендира вреди от посочените нарушения за период
на задържането му в Затвора Пловдив. Искът е предявен и от надлежна страна,
предвидена сред лицата, които могат да търсят обезщетение, доколкото за ищеца
са налице данни да е бил задържан в места за лишаване от свобода. Същият е
предявен и против надлежен ответник, доколкото съгласно чл.285, ал.1 от ЗИНЗС,
искът се разглежда по реда на глава 11 от АПК, а според чл.284, ал.1 от ЗИНЗС държавата отговаря за вредите, причинени на
лишени от свобода от специализираните органи по изпълнение на наказанията. Според правилото на чл.205 АПК,
искът се предявява срещу юридическото лице,
представлявано от органа, от чийто незаконосъобразен акт, действие или
бездействие са причинени вредите. Ответникът Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, със седалище в гр. София, съгласно чл.12,
ал.2 от ЗИНЗС
е юридическо лице към Министъра на правосъдието и осъществява прякото
ръководство и контрола върху дейността на местата за лишаване от свобода и
пробационните служби. В случая се претендира
обезщетение за извършени нарушения на специализираната администрация по чл.3 от ЗИНЗС в място за лишаване от свобода, каквото е Затвора – Пловдив, като
съгласно чл.12, ал.3 от ЗИНЗС, затворите и областните служби „Изпълнение на
наказанията“ са териториални служби на ГДИН. Затова и за вреди, причинени от
незаконосъобразни актове, действия и/или бездействия на специализираната
администрация в затвора следва да отговаря именно юридическото лице Главна дирекция
„Изпълнение на наказанията“, което има,
както процесуална, така и материалноправна легитимация да отговаря по предявения иск.
По същество исковата молба е само
частично основателна.
От събраните по делото
доказателства се установява от фактическа страна, че спрямо ищеца С.Д.С. е било
приведено в изпълнение наказание „лишаване от свобода“, наложено му по НОХД №
125/2020 г. на ОС Пловдив, като същият е постъпил реално в Затвора Пловдив на
21.01.2020 г. Първоначално С. бил настанен в приемно отделение в стая РЦ, която
била с размери 27,04 кв.м. с два отваряеми прозореца с размери 0,49 х 1,20 м и
1 х 1,20 м със санитарен възел също с прозорец в него. Във въпросното помещение
ищецът престоял до 23.01.2020 г., като по времето на престоя му там бил
настанен най-много с още десет и най-малко с още осем лишени от свобода.
На
24.01.2020 г. ищецът бил настанен в помещение с № 76 на втори пост в
корпуса на Затвора Пловдив с площ от 26,10 кв.м.,
разполагащо със санитарен възел и с два отваряеми прозореца с размери 0,60 х 1,20
м и 1,20 м х 1,20 м, както и един отваряем прозорец в санитарното помещение,
където престоял до 14.12.2020 г.(вкл.). От 15.12.2020 г. до 06.07.2021 г.
(вкл.) С. бил настанен в помещение № 78, втори пост с площ от 10,30 кв.м.,
разполагащо със санитарен възел с отдушник и един отваряем прозорец с размери
0,95 х 1,20м. Максималният брой лица, с които ищецът бил настанен в помещение
№76 достигал понякога до още пет човека, а в помещение № 78 ищецът бил
настаняван най-много с още двама лишени от свобода. Считано от 07.07.2021 г. до
09.08.2021 г. ищецът бил настанен в помещение № 15 на шести пост с площ от 28,18
кв.м., с два отваряеми прозореца с размери 0,99х1,15м. и 0,45х1,15м., разполагащо
със санитарен възел с отваряем прозорец с размери 0,33х1,15м. Максималният брой
лица, с които ищецът бил настанен в това помещение достигал понякога до още седем
човека. На 10.08.2021г. ищецът С. е изведен от стая №15 на шести пост и бил
настанен в стая РЦ в Приемно отделение за един ден, откъдето на 11.08.2021 г.
лишеният от свобода е преместен в затвора в Пазарджик. На 26.10.2021 г. С. ***
и отново настанен в стаята в Приемно отделение, където пребивавал до 01.11.2021 г. заедно с най-много
още осем лишени от свобода. От 02.11.2021 г. до 17.01.2022 г. ищецът бил
настанен отново в стая № 15 на шести пост, където пребивавал заедно с най-много
още седмина лишени от свобода. Считано от 18.01.2022 г. ищецът С.
бил преместен в стая № 4 на шести пост, където пребивавал до края на исковия
период, а именно до 07.04.2022 г.
Конкретното помещение било с площ от 28,19 кв. с два отваряеми прозореца с
размери 0,50 х 1,00м. и 0,95 х 0,95м., разполагащо със санитарен възел с отваряем
прозорец с размери 0,30 х 1,10м. Максималният брой лица, с които ищецът бил
настанен в това помещение достигал понякога до още шест човека. Във всяко от
помещенията по задържането на ищеца в Затвора Пловдив било осигурено наличието
на постоянно течаща студена вода. Топла вода лишените от свобода можели да
ползват в банята при затвора, съгласно утвърдените графици за използването ѝ
по два пъти седмично, а за работещите била осигурена възможност да използват
баня всеки ден след приключване на работа. Всяко от спалните помещения било
оборудвано с легло за всеки лишен от свобода с размери 90 х 180 см, като
задържаните разполагали и със шкафове с размери 40 х 50 см. По време на изтърпяване на наказанието
лишаване от свобода на ищеца в Затвора Пловдив, същият бил устройван на работа,
но на практика имал отработен само един ден, поради системното му отсъствие. В рамките на описаните периоди на
престой на ищеца в Затвора Пловдив, които се съотнасят към заявения исков
период, били сключени и действали договори между ГДИН и съответно дружество за
осъществяване на периодични дейности по дезинсекция и дератизация на
помещенията на затвора, включително и спалните такива, за изпълнението на които
следвало да се съставят и съответни протоколи. Такива протоколи били съставени
за месеците януари, март, август и септември 2020 г., за шест обработки през
2021 г., както и за месеците февруари и март 2022 г. По възложена финансова
инспекция на ГДИН, извършена в периода от 15.09.2021 г. до 11.04.2022 г. бил
изготвен доклад № ДИД1-СФ-48/11.04.2022 г., в рамките на който като т.2 от
предметния обхват била включена проверка за законосъобразност при провеждане на
обществена поръчка с предмет „Извършване на дезинсекция и дератизация на
сградите на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ и териториалните
ѝ служби“ с УИН 02030-2020-0008, в това число и изпълнение на сключения
договор от 20.01.2021 г. Като констатации и заключения по доклада конкретно
досежно изпълнение на въпросния договор било отчетено несъответствие между
реално фактурираните и реално третираните площи, като конкретно били разгледани
и приемо - предавателните протоколи, част от които са били представени по
делото от страна на ответника за извършване на ДДД обработка на площи в Затвора
Пловдив от месеците февруари, март, май и юни на 2021 г. Отчетено било
недължимо плащане на суми по договора, предвид установени нарушения при
оформяне на отчетната документация, включваща и липса на контрол по отношение
изпълнението на договора от дружеството-изпълнител, липса на подробна
информация относно обработени площи, часови диапазон на обработката, приемане на
дейностите от неупълномощени лица и т.н., като в тази връзка и било прието, че
приемо - предавателните протоколи за извършена ДДД - обработка не удостоверяват
надлежно тяхното действително извършване и не дават основания за извършените
разходи по заплащане на дейностите, в която връзка се приело и че е налице
индикатор за измама.
Посоченото се установява от
приетите по делото писмени доказателства, както и отчасти от разпита на
свидетелите Т. и Ч., чиито показания съдът кредитира само отчасти и то само
доколкото са съответни на останалите кредитирани доказателства и доколкото имат
пряко отношение към конкретното помещение по престой на ищеца в Затвора
Пловдив.
На базата на установените факти, от правна страна, съдът намери следното:
На
първо място, ще следва да се отхвърли без да се разглеждат по същество
оплаквания като недоказана претенцията на ищеца за присъждане на обезщетение за
неимуществени вреди касателно част от исковия период, за който не се установява
изобщо същият да е бил настанен в затвора Пловдив, а именно за времето от
началото на исковия период, посочен в исковата молба - 01.01.2019 г. до датата
на реалното му постъпване в Затвора Пловдив 21.01.2020 г.
На
второ място, с оглед установеното обстоятелство, че ищецът, в рамките на
заявения исков период, е изтърпявал наказанието лишаване от свобода, както в
корпуса на Затвора Пловдив, така и в Затвора Пазарджик, където е бил временно
преведен, но в исковата молба има конкретно формулирани оплаквания само
касателно условия по пребиваване на ищеца в сградата на Затвора –Пловдив –
корпус, находяща се в гр. Пловдив, то според съда ще следва само на това
основание исковата претенция да се отхвърли отчасти и за периода, част от
исковия период, в който ищецът се е намирал в Затвора Пазарджик, а именно за
времето от 11.08.2021 г. до 25.10.2021 г. (вкл.), за който период не се доказва
изобщо престой на С. ***, за да се обсъждат изобщо оплаквания от условията на
задържане там. Това е така, като се има предвид характера на самата искова
претенция, а именно за неимуществени вреди, причинени от конкретни условия на
задържането и факта, че съдът е ограничен в рамките на конкретно посочените
фактически твърдения по исковата молба, в която, както се посочи, се съдържат
единствено оплаквания от нарушения на затворническата администрация в Затвора Пловдив.
Предвид посочено и с оглед събраните доказателства, ще следва да се разгледат
конкретните оплаквания на ищеца за нарушения по чл. 3 от ЗИНЗС, които се твърди
да са осъществени чрез бездействия на администрацията на Затвора Пловдив в
сградата на затвора – корпус само за част от заявения общ исков период, а
именно за времето от 21.01.2020 г. до 10.08.2021 г. и от 26.10.2021 г. до
07.04.2022 г., за които периоди съдът ще обсъди конкретно и всяко от
оплакванията на ищеца, формулирани в исковата молба, като с оглед установеното
по отношение наличието или липсата на всяко от тях, ще осъществи и преценката
си за кумулативното въздействие върху ищеца на условията, в които се е
изтърпявало наказанието лишаване от свобода, като вземе предвид и
продължителността на престоя му в конкретното място за лишаване от свобода,
както и други обстоятелства, които имат значение за правилното решаване на
спора, което пък е предвидено в чл.284, ал.2 от ЗИНЗС.
Според нормата на чл.43, ал.2 от ЗИНЗС всяко място за лишаване от
свобода трябва да разполага с необходимите жилищни, битови и други помещения за
осъществяване на поправително въздействие. Посочената
разпоредба е в съответствие и доразвива нормата на чл.3 от ЗИНЗС, съдържаща
изискване осъдените и задържаните под стража да не бъдат подлагани на
изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение, която
пък норма възпроизвежда дословно така визираното в чл.3 от КПЧОС основно
човешко право.
Според
нормата на чл.3, ал.2 от ЗИНЗСЗ, в редакцията
ѝ в сила от 07.02.2017 г., конкретно по отношение на лишените от свобода,
за нарушение на ал.1 се смята и поставянето в неблагоприятни
условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода, или задържането под стража,
изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление,
осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна
активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована
употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или
обстоятелства, които уронват човешкото
достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност.
Посочените неблагоприятни условия за изтърпяване на наказание лишаване от
свобода, респективно задържането под стража, причинени от действия, бездействия
или обстоятелства, са неизчерпателно изброени. С оглед на прякото приложение на
чл.3 от КПЧОС по силата на чл.5 от КРБ, държавата, чрез нейната администрация е
задължена да гарантира, че задържането в местата за лишаване от свобода ще е
при условия, които са съвместими с опазване на човешкото достойнство и че
начинът и методът на изпълнение на лишаването от свобода не подлагат на мъки
или изпитания, надхвърлящи неизбежното страдание, свързано със задържането.
Поради това и независимо от факта, дали в съответното законодателство са
въведени конкретни изисквания и дали са предвидени конкретни задължения за
специализираната администрация при изпълнение на лишаването от свобода, то при
установяване нарушение на тези основни принципи, свързани с основно човешко
право, ще са налице и основания за търсене отговорност от държавата.
Така по
отношение на оплакването относно
пренаселеност в Затвор Пловдив, претенцията на С. е отчасти доказана. За двата периода, които се намират в рамките
на исковия такъв и е установено, че ищецът действително е пребивавал в този
затвор, а именно от 21.01.2020 г. до 10.08.2021 г.(вкл.) и от 26.10.2021 до
07.04.2022 г., вкл., става ясно от
приложените справки за помещенията по настаняване на ищеца и техния капацитет,
както и броя настанени заедно с него лица, че е била налице действителна, макар
и не непрекъсната пренаселеност, като лишеният от свобода е бил поставен в
условия, които нарушават установения законов стандарт за разполагаема площ от 4
кв. метра на един лишен от свобода /чл.43, ал.4 от ЗИНЗС/. Това е установено
при първия период на престой в затвора Пловдив за трите дни на настаняване в
приемно отделение, за 199 от дните по престой в стая № 78 на втори пост, за 27
от дните престой в стая № 15, на шести пост и за един ден в приемно отделение
преди преместването му в Затвора Пазарджик. Що се отнася за втория период на
престой в Затвора Пловдив, след като лишеният от свобода е бил върнат от
Затвора Пазарджик, пренаселеност се установява за всичките 7 дни престой в
приемно отделение, и за още 12 дни, в които ищецът е бил отново настанен в стая
с № 15. За периода, в който ищецът е пребивавал в помещения с № 4 и с № 76 не
се установи същият да е бил поставен в условия на пренаселеност.
Според нормата на чл.3 от КПЧОС, никой не
може да бъде подложен на изтезания или нечовешко или унизително отнасяне или
наказание. В насока тълкуването на тази разпоредба, относима към изтърпяващите
наказание лишаване от свобода, респ. задържаните по мярка за неотклонение, е
налице разрешение, дадено в редица решения на ЕСПЧ, като напр. делото Ананиев
срещу България, както и Нешков и др. срещу България, за това, че независимо, че
желателният стандарт, а в България и вече нормативно установен такъв, е четири
квадратни метра жилищна площ на човек, то ако задържаните лица имат на
разположение по-малко от три квадратни метра жилищна площ, тогава
пренаселеността трябва да се счита за толкова тежка, че да доведе сама по себе
си, независимо от други фактори, до нарушение на чл.3 от Конвенцията, а
недостигът на пространството може да се утежни и от липсата на достатъчно
отделни места за спане и дори и пренаселеността да не е толкова сериозна, че да
представлява сама по себе си нарушение на чл.3 от Конвенцията, тя все пак може
да доведе до нарушение на тази разпоредба, ако се комбинира с други аспекти на
условията на задържане – като например липса на уединение при използване на
тоалетната, лоша вентилация, липса на достъп на естествена светлина и свеж
въздух, липса на подходящо отопление, или липса на основна хигиена, което води
до ниво на страдание, надвишаващо това, присъщо на задържането (дело
Torreggiani and Others). От това, според
ЕСПЧ, следва, че при оценката на това дали е налице нарушение на чл.3 от
Конвенцията по отношение на липсата на лично пространство, трябва да се вземат
предвид следните фактори: (а) всяко задържано лице трябва да има индивидуално
място за спане; (б) всяко задържано лице трябва да има най-малко три квадратни
метра жилищна площ; и (в) размера на килията трябва да дава възможност на
задържаните лица да се движат свободно между мебелите, като липсата на някои от
тези елементи сама по себе си поражда сериозно предположение, че условията на
задържане са в нарушение на този член.
Разпоредбата
на чл.43, ал.4 от ЗИНЗС сочи, че минималната жилищна площ в спалното помещение
за всеки лишен от свобода не може да е по-малка от 4 кв. м., като в конкретния
случай се установява, че този законово въведен стандарт не е бил спазен изцяло,
като за държавата в лицето на специализираната администрация в местата за
лишаване от свобода, съществува задължение за изпълнение на стандартите,
касаещи минималната жилищна площ и в тази насока, както се каза, пряко
приложима по силата на Конституцията е и самата КЗПЧОС. Затова и по отношение
на оплакването относно пренаселеност на местата, в които е бил настаняван,
претенцията на С., както се каза, е отчасти доказана, доколкото става ясно от
приложените справки за помещенията по настаняване на ищеца и техния капацитет,
както и броя настанени лица, че е била налице действителна пренаселеност за
част от времето на престоя му в Затвора Пловдив, за който са налице категорични
данни - от 21.01.2020 г.
до 10.08.2021 г. и от 26.10.2021 г. до 07.04.2022 г. за общо 250 дни, през коeто
разполагаемата площ на едно лице е била под 4 кв. метра. Същевременно по
отношение на три от дните, включени в рамките на общия брой такива с установена
пренаселеност, последната е била и особено съществена и това касае времето на
престояване на ищеца в приемно отделение на 22.01. и
23.01.2020 г. /2,45 кв.м/ и на 10.08.2021 г. /2,70 кв.м./, когато разполагаемата
площ на един лишен от свобода е била под 3 кв.м. Този извод за установено
нарушение по чл.3 от ЗИНЗС съдът приема, независимо от факта, че по отношение
на ищеца не се установява да не е било определено самостоятелно място за спане
– отделно легло, в каквато насока и липсват негови оплаквания. Съгласно чл.21,
ал.1 от ППЗИНЗС изискването спалните помещения да са снабдени със самостоятелни
легла, съдът приема за изпълнено през целия период на изтърпяване на
наказанието лишаване от свобода на ищеца, който се разглежда по настоящото
дело.
Според основните принципи, възведени в
практиката на ЕСПЧ по приложение разпоредбата на чл.3 от ЕКПЧОС /конкр.
пилотното Решение Нешков и др. срещу България/, при оценката на наличното
пространство в местата за лишаване от свобода трябва да се вземе предвид
пространството, заемано от мебели и обзавеждане в килията, като следва да се
има предвид, че жизнената площ за всяко от лицата е площта, която следва да
осигурява възможност те да сменят позата си и да извършват свободно движения за
задоволяване на битовите си нужди - спане, обличане, занимания в затворени
помещения, като гледане на телевизия, четене на книги и т.н. Следва да се има
предвид и че разполагаемото свободно жилищно пространство в помещенията, в
които е бил настаняван ищецът, съдът е преценя, без да приспада конкретно
заетото от мебели пространство, предвид липсата на пълни данни относно
разположението им и точният им брой. Поради това и според съда се установява
твърдяното бездействие по смисъла на чл.3 от ЗИНЗС от страна на
специализираната администрация по отношение на това конкретно оплакване на
ищеца за общо 250 дни в рамките на целия исковия период, като се установява и
за три дни и особено съществена такава. Недоказано обаче остава твърдението на
ищеца, че в целия разглеждан период същият е пребивавал в помещения, в които предоставената
му площ е била не повече от 3 кв. метра, доколкото се установява, че в
определена част от престоя му същият е имал на разположение площ и от над 4 кв.
метра.
Иначе, както от
писмените доказателства, така и гласните такива, се установява категорично, че
в стаите в Затвора Пловдив, през разглежданите периоди на задържане на ищеца,
са били изградени и са съществували санитарни
възли с осигурена течаща студена вода, като лишените от свобода са можели
да ползват по определен график за седмицата баня с осигурена топла вода, а
ищецът принципно като работещ и всеки ден след работа. Установено е според съда поради това и
пълно съобразяване с изискването, възведено в разпоредбата на чл.20, ал.3 от
ППЗИНЗС, съобразно с което на лишените от свобода се осигурява постоянен достъп
до санитарен възел и течаща вода,
като в заведенията от закрит тип и арестите
в затворите ползването на санитарен възел и течаща вода се осъществява в
спалните помещения. При това положение и недоказано е посоченото оплакване
на С..
Що се касае до
оплакването за заразеност на помещенията по престой на ищеца с гризачи, дървеници и хлебарки, то от
писмените и гласни доказателствата по делото се установява, че са създадени
условия за поддържане на елементарна хигиена в стаите, като отговорността за
това е и на самите лишени от свобода, които, както става ясно от показанията на
свидетеля Ч., съхраняват в спалните помещения храна и това е причина за наличие
на вредители. От страна на ответника са представени и доказателства за
осъществяване на дейности по дезинсекция и дератизация периодично почти във
всеки от месеците по престой на ищеца в затвора Пловдив, които дейности са
включвали и обработката на спалните помещения. Очевидно, с оглед и на
свидетелските показания за наличие на хлебарки и дървеници, а свидетелят Т. е
посочил и наличие на малки мишлета, то въпреки положените в тази насока усилия
паразитните насекоми и гризачи не са изчезнали напълно. Затова и въпреки че
принципно наличието на инсекти или гризачи в спалните помещения е от естество
да води до неприятни усещания, то същото не може да се приеме за пряка
последица от незаконосъобразно поведение на ответника, доколкото се установява
същият да е положил необходима и дължима грижа за справяне с този конкретен
проблем по адекватния начин, а именно осигуряване осъществяването на химическа
обработка, който се прилага и при наличие на подобно заразяване и в места,
различни от местата за лишаване от свобода. Поради това и наличното заразяване
с инсекти и гризачи не може да се счете, че се дължи на незаконосъобразно
бездействие на специализираната администрация в местата за лишаване от свобода,
като напротив, установява се, че за периода, предмет на разглеждане, са били
осъществявани и то много често съответните дейности по ДДД обработка, за което
са приложени и съответни протоколи. В тази насока и констатациите в приетия
доклад от АДФИ, който касае проверка на документация по извършваните ДДД
обработки и в Затвора Пловдив след 20.01.2021 г., не водят до различен извод,
доколкото същите се отнасят до установяване на непълноти на изготвяната
документация и участието на различни лица при извършването и приемането на
дейностите по химическа обработка, които не са били упълномощени, както и
установявания във връзка с действителната обработена площ в квадратни метри и в
тази връзка имат отношение към документалната обоснованост на извършените за
услугите разходи за сметка на ГДИН, част от които /но не всички/ е прието в
доклада да са били неоснователно направени.
Същевременно, видно от част от представените протоколи, независимо от
посоченото в доклада на АДФИ обстоятелство, че същите не удостоверявали
осъществяването на дейностите по договора конкретно от 2021 г., в тях е
отразена и друга, отделна от обсъжданата в доклада констатация, а именно за
липса на установени вредители. В тази насока и предвид наличието по делото и на свидетелски показания за действително
осъществяване на дейностите по химическа обработка на помещенията за
настаняване на лишени от свобода, както се каза, не се установява бездействие
на ответника, което да е в пряка причинно-следствена връзка с настъпването на
твърдените вреди, свързани с наличието на насекоми и гризачи в Затвора Пловдив.
При това, с оглед характера на изготвения доклад от АДФИ, същият се отнася
преди всичко до осъществените разходи от
ответника за обработката на пенитенциарните
заведения против вредители, част от които, както се посочи вече, са
счетени за необосновано направени, но не променя извода за действително
извършвана химическа обработка на спалните помещения конкретно в Затвора
Пловдив, независимо от това дали същата е била стриктно съобразена, или не, със
сключения договор по възложената обществена поръчка и дали е била извършена и
съответно проконтролирана от конкретно оторизирани за това лица, или не.
С оглед изложеното по-горе по отношение на
всяко едно от оплакванията на ищеца С., то съдът счита, че отговорността на
ответника ГДИН София следва да бъде ангажирана само по отношение на
установеното незаконосъобразно бездействие, свързано с поставяне на ищеца в
помещение за изтърпяване на наказание лишаване от свобода в Затвора Пловдив, което
не е отговаряло на възведените стандарти относно разполагаема площ на един
лишен от свобода за установения конкретен брой дни в рамките на разглежданите
периоди от време от 21.01.2020 г. до 10.08.2021 г. и от 26.10.2021 г. до
07.04.2022 г., за които е налице доказаност на бездействието за общо 250 дни. За
останалата част от времето, както и по отношение на останалите оплаквания,
съдът счете, че не следва да уважава исковата претенция, предвид нейната
неоснователност и недоказаност.
Отговорността на
държавата в лицето на специализираните органи по изпълнение на наказанията във
връзка с нарушение по чл.3 от ЗИНЗС е обективна. Предвид редакцията на чл.3 от ЗИНЗС, въведена
след 2017 г., която вече не съдържа изискване действията/бездействията по
поставяне в неблагоприятни условия на задържаните лица да са умишлени и това е
в съответствие и с практиката на ЕСПЧ, сочеща, че липсата на умишлено
поведение не пречи неблагоприятните условия на задържане да съставляват
нечовешко или унизително отношение в нарушение на член 3 от КПЧОС, то посочените като установени условия, свързани с
пренаселеност на едно от помещенията по настаняване на ищеца, съдът счита, че
съставлява нарушение по чл.3 от ЗИНЗС. При наличието на така установените
неблагоприятни условия, при които ищецът С. е следвало да търпи наказание
лишаване от свобода в Затвора Пловдив, при прилагане на подхода на оценка на
въздействието им върху психическото и физическото състояние на задържаното
лице, съобразно с тежестта на това нарушение, неговият интензитет, конкретния
брой дни в рамките на времето, за което се установява по категоричен начин
пренаселеност в килията, както и с оглед разпоредбата на чл.284, ал.5 от ЗИНЗС,
съдът намери, че в случая действително е налице доказано причиняване на
неимуществени вреди в резултат от незаконосъобразно бездействие на
администрацията на затвора по осигуряване на благоприятни условия за
изтърпяване на наказание лишаване от свобода, което осъществява нарушение по
чл.3 от ЗИНЗС, като е налице поставяне в неблагоприятни условия на ищеца над
нормално присъщите на лишаването от свобода, което само по себе си, дори да не
е доказано да е в кумулативна съвкупност с другите твърдени нарушения по
исковата молба, е от естество да причини описаните от ищеца чувства на обида и
възмущение, както и чувство за малоценност. Пренаселеността в помещенията по
престояване на ищеца е действително такова обстоятелство, което и обективно
води до извод за унизително към човека отношение, доколкото неминуемо се
отразява върху човешкото достойнство, което категорично води до описаните от
ищеца неблагоприятни психологични изживявания. В тази връзка и описания от
ищеца психологически дискомфорт според съда е реална последица от посочените
неблагоприятни условия. Съдът
взема предвид и факта, че съгласно пилотното решение на ЕСПЧ от 27.01.2015 г. по делото Нешков и др. срещу България, не е
необходимо доказването на настъпили вреди при наличието на нечовешки и/или
унизителни условия на живот в арест, като съгласно чл.284, ал.5
от ЗИНЗС, настъпването на неимуществените вреди се предполага до доказване на
противното. В тази насока от страна на ответника не са ангажирани
доказателства, които да водят до противен извод.
Що се касае до интензитета на търпените
неимуществени вреди, то съдът го определя като средно висок, като взема
предвид, продължителността на установеното време, за което доказано са били
налице вреди, на фона на целия престой на задържане на ищеца в Затвора Пловдив,
от една страна и от друга, обстоятелството, че за три от общо 250 преживени дни
в пренаселеност, същата е била и особено тежка. При това положение и съдът
намира, че справедливо и отговарящо на действителния интензитет на търпените от
страна на ищеца С. неимуществени вреди, като резултат от незаконосъобразното
бездействие, осъществило нарушение на чл.3 от ЗИНЗС от специализираната
администрация в местата за лишаване от свобода,
ще бъде обезщетение за неимуществени вреди в размер на 1500 лева. Затова
и съдът счете, че следва да уважи формулираната като такава за сумата от 25 000
лева искова претенция за обезщетение само до посочения размер от 1500 лева,
като я отхвърли до пълния предявен размер от 25 000 лева, като недоказана. В
тази насока и съдът се съобразява и с разрешението на ЕСПЧ касателно размерите
на присъжданото обезщетение, посочен в приложение към Решение Иванов и др.
срещу България, както и Йорданов и Джелебов срещу България, И. срещу България и
др. и взема предвид като основа за преценката си и присъдените по тях
обезщетения от ЕСПЧ, а също и съобразява обстоятелството, че по отношение на
лицата, за които са присъдени обезщетения от ЕСПЧ по тези дела, са установени и
значително по-голям брой и по-сериозни оплаквания по условията в местата за лишаване
от свобода, отколкото по настоящото дело. Затова и както взе предвид като
ориентир и размера на минималната пенсия и минималната работна заплата за
страната, както и размера на месечен размер на гарантирания минимален доход,
който служи като база за определяне на социалните помощи в страната за
въпросния период, за който е доказано оплакването, предвид посоченото и от ЕСПЧ
по дела с установено нарушение по чл.3 от ЕКПЧОС, че определянето на адекватен
размер на обезщетение се извършва като се съобразят и съответната правна
система и традиции и като се вземе предвид и жизненият стандарт в държавата,
дори ако това би довело до присъждане на суми, които са по-ниски от
определяните от ЕСПЧ в сходни случаи /Решение по дело Domjan v. Hungary/, съдът
намери, че размерът на обезщетението от 1500 лева, което ще присъди, ще
съответства на установения принцип за обезщетяване на неимуществените вреди по
справедливост. В тази връзка и се взе предвид и че в редица решения ЕСПЧ вече е
имал възможност последователно да затвърди становището си, че с оглед
различията в жизнения стандарт в различните държави, то присъждане на
обезщетение, съставляващо 30 процента от това, което този съд е определил, би
било достатъчно и справедливо / Решение Bizjak v. Slovenia; Решение Stella and
others v. Italy и др./.
Предвид
претендирането на законна лихва от ищеца, такава следва да се присъди върху
размера на присъжданото обезщетение, както е поискано, считано от датата на
депозиране на исковата молба в съда 07.04.2022 г. до окончателното изплащане на
сумата.
При този
изход от производството и съобразно разпоредбата на чл.286, ал.3 от ЗИНЗС,
ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 10 лева –
държавна такса за образуване на производството, което се претендира от страна
на ищеца. Последният не е направил искане за присъждане на адвокатско
възнаграждение.
Що се касае до искането на ответника за
присъждане юрисконсултско възнаграждение, то същото не може да бъде уважено,
доколкото, независимо от това, че е налице частично отхвърляне на исковата
претенция за част от периода и част от оплакванията, то нормите на чл.286, ал.2
и ал.3 от ЗИНЗС са специални и дерогират общото правило на чл.78, ал.3 от ГПК,
съгласно което ответникът също има право да иска заплащане на направените от
него разноски, съразмерно с отхвърлената част от иска. Ето защо, въпреки само
частичната основателност на исковата претенция, искането на ответника за
присъждане на юрисконсултско възнаграждение не може да бъде уважено, тъй като
законът не предвижда такава възможност.
С оглед
така изложените мотиви Съдът
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА Главна Дирекция „Изпълнение на
наказанията“ гр.
София, да заплати на ищеца С.Д.С. с ЕГН ********** ***, сумата от 1500 лв.
/хиляда и петстотин лева/, представляваща обезщетение
за
причинени неимуществени вреди, за времето на престой в Затвора Пловдив от 21.01.2020
г. до 10.08.2021 г. и от 26.10.2021 г. до 07.04.2022 г., в резултат от
нарушение по чл.3 от ЗИНЗС, изразило се
в бездействие на затворническата администрация по осигуряване на достатъчно жилищна площ за общо 250
дни в рамките на посочения престой, ведно със законната лихва върху сумата на
обезщетението, считано от 07.04.2022 г. до окончателното ѝ изплащане, като
ОТХВЪРЛЯ исковата
претенция на С.Д.С. по
отношение на част от заявения в исковата му молба исков период, а именно за
времето от 01.01.2019 г. до 20.01.2021 г., както и от 11.08.2021 г. до
25.10.2021 г., а така също и за разликата до пълния предявен размер на
търсеното обезщетение за неимуществени вреди от 25 000 лева, а също и по
останалите оплаквания в исковата молба,
като неоснователна и недоказана.
ОСЪЖДА Главна Дирекция „Изпълнение на
наказанията“ гр.
София да заплати на ищеца С.Д.С. с ЕГН ********** ***, сумата от 10 лв. /десет лева/, съставляваща
заплатената от ищеца държавна такса
за образуване на делото.
Решението подлежи на обжалване с касационна
жалба пред тричленен състав на Административен съд - Пловдив в 14-дневен срок
от съобщението за изготвянето му до страните по реда на АПК.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: