Р Е Ш Е Н И Е
№....................
гр. София, 27.10.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІІ А въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и осми
септември през две хиляди и двадесета година, в състав:
Председател: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
СИМОНА
УГЛЯРОВА
при участието на секретаря Емилия Вукадинова, разгледа
докладваното от съдия Мариана Георгиева въззивно гражданско дело № 15479 по
описа за 2019г. по описа на СГС и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение от 28.05.2019г.,
постановено по гр.д. № 47017/2018г. на СРС, ГО, 47 състав, са отхвърлени поради
плащане в хода на процеса предявените по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК от „Т.С.”
ЕАД срещу И.Л.К. и М.Н.К. обективно кумулативно и пасивно субективно съединени искове,
както следва: иск с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 150 от ЗЕ за
установяване съществуването на вземането за сумата от общо 945, 22 лева - главница,
представляваща стойност на доставена топлинна енергия за периода от м.05.2014г. до м.04.2017г. за имот,
находящ се в гр. София, бул. “******, абонатен номер 091800, ведно със
законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на заявлението
по чл. 410 ГПК до окончателното й изплащане и иск
с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за установяване съществуването на
вземане в общ размер на сумата от 67, 75 лева – обезщетение за забава в размер
на законната мораторна лихва за периода от 16.09.2015г. до 08.02.2018г., за
които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 13090/2018г. по описа на СРС, ГО, 47 състав.
Срещу решението е подадена в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответниците И.Л.К.
и М.Н.К.. Жалбоподателите навеждат оплаквания за
неправилност на постановения съдебен акт поради съществени нарушения на
съдопроизводствените правила и нарушение на материалния закон. Поддържат, че
СРС не е обсъдил основното релевираното в производството оспорване за липсата
на пасивна материална легитимация на ответниците да отговарят по предявения
иск, тъй като не са собственици на топлоснабдявания имот за исковия период.
Видно било от представените писмени доказателства, че плащането на процесната
сума било извършено от трето за спора лице, а именно от действителния
потребител на топлинна енергия – Л.К.. Първоинстанционният съд обаче е
отхвърлил предявените искове поради постъпило плащане в хода на висящото исково
производство, а не поради липса на облигационна връзка между страните. По тези съображения счита, че обжалваното
решение е неправилно и следва да се отмени, а вместо него да се постанови
друго, с което предявените искове да се отхвърлят като неоснователни.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК насрещната страна – “Т.С.”
ЕАД, не е взела становище по въззивната жалба. В хода на висящото производство
е заявено оспорване на жалбата.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
На първо място,
следва да се посочи, че въззивната жалба е допустима, тъй като за ответниците е
налице правен интерес от обжалване на първоинстанционното решение поради
следните съображения
Както е прието в
решение № 141/14.07.2016г., постановено
по гр.д. № 7446/2014г. на ВКС, IV ГО, чиито мотиви съдът споделя изцяло, според
задължителните разяснения, дадени в т. 18 от ТР № 1/04.01.2001г. ВКС, ОСГК по гр.д. № 1/2000г.,
страната не може да обжалва само мотивите на решението, когато то я
удовлетворява като резултат. Това разрешение се основава на разбирането, че
мотивите на съдебното решение не се ползват със сила на пресъдено нещо, поради
което страната няма правен интерес да обжалва само мотивите на решението, при
положение че диспозитивът я удовлетворява като резултат. Съществуват обаче случаи,
при което е възможно диспозитивът на решението да удовлетворява страната като
резултат само формално. В това решение е посочено още, че за ответника по един осъдителен иск не е без
значение дали паричното му задължение ще бъде отречено поради това, че не е
възникнало, или поради плащането на същото в хода на висящото производство. Ако той е оспорил възникването на задължението и
евентуално е направил възражение за погасяването му по някои от
предвидените в закона способи /плащане, прихващане, давност и др./, той с основание няма да е доволен от
решението, в което съдът е подминал въпроса за възникването на задължението и е
разгледал само евентуалното възражение, като го е уважил. В този случай
очевидно диспозитивът на решението не удовлетворява ответника и той има право
да го обжалва. В цитираното решение на ВКС е направен извод, че правен
интерес от обжалване на съдебно решение е налице винаги, когато съдът не е разгледал възраженията на
ответника в поредността, която следва от правното им естество. Ответникът има
интерес да обжалва решението, когато съдът не е разгледал първо правните доводи
срещу основателността на иска, след това правоизключващите възражения и то в
поредност според тежестта на претендирания порок, след това правоунищожаващите
възражения, след това правоотлагащите и накрая правопогасяващите и то в
поредността, която следва от правното им естество. Страната има интерес да
обжалва също и когато съдът е разгледал възраженията в правилната поредност и е
уважил някое от тях, но тя не е доволна от разрешението по по-предно
възражение, което според нея неправилно е отхвърлено.
В разглеждания случай първоинстанционният съд е отхвърлил предявените
искове по съображения за основателност на евентуално наведеното възражение за
погасяване на задължението чрез плащане в хода на процеса. Не е разгледано
релевираното оспорване на пасивната материална легитимация на ответниците,
което е следвало да се разгледа първо предвид правното естество на същото,
представляващо оспорване възникването на задължението. Ето защо за ответниците
е налице правен интерес от обжалване на първоинстанционното решение и
въззивното производство е допустимо.
По същество на спора:
Според нормата на чл. 154, ал. 1 от ГПК в
доказателствена тежест на ищеца е да установи по реда на пълното и главно
доказване следните кумулативни предпоставки на предявената претенция: възникването,
съществуването, изискуемостта и размера на претендираните от него вземания,
т.е. наличието на договорно правоотношение между топлопреносното предприятие и
ответника като потребител за продажба на топлинна енергия през процесния
период; доставянето от ищеца и използването от ответника на претендираното
количество топлинна енергия; стойността на доставената и потребена топлинна
енергия и изискуемостта на вземането.
Между страните по делото и на етапа на въззивното
производство /с оглед изричното възражение на въззивника, обективирано във
въззивната жалба/ е налице спор относно обстоятелството, свързано с
установяване качеството клиент на топлинна енергия за битови нужди. Ето защо
въззивният съд е надлежно сезиран и дължи произнасяне по този спорен факт от
значение за решаване на делото /чл. 153 от ГПК/.
По така очертания правен спор настоящият съдебен
състав приема следното:
Според действащата от 05.03.2004г. и към настоящия
момент разпоредба на чл. 150, ал.1 от ЗЕ, продажбата на топлинна енергия от
топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди
се осъществява при публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР /писмена форма на договора не е
предвидена/. Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в
един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила
30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено
приемане от потребителите /чл.150, ал.2 от закона/.
Съгласно чл. 153,
ал. 1 ЗЕ "клиенти на топлинна
енергия"
са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение. Следователно, купувач /страна/ по сключения договор за доставка на топлинна енергия
до процесния имот е неговият собственик или лицето, на което е учредено
ограничено вещно право на ползване. Именно то е задължено да заплаща продажната
цена за доставената и потребена топлинна енергия, респ. то е встъпило в
облигационни правоотношения с ищцовото дружество. Разпоредбата на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ
императивно установява кой е страна по облигационното отношение с топлопреносното
предприятие, като меродавно е единствено притежанието на вещно право върху
имота – собственост или вещно право на ползване. Следователно, купувач /страна/ по сключения
договор за доставка на топлинна енергия до процесния имот е неговият собственик
или лицето, на което е учредено ограничено вещно право на ползване. Именно то е
задължено да заплаща продажната цена за доставената и потребена топлинна
енергия, респ. то е встъпило в облигационни правоотношения с ищцовото
дружество.
Изброяването в нормата на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ на
собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване като клиенти
/потребители/ на топлинна енергия за битови нужди и страна по продажбеното
правоотношение с топлопреносното предприятие обаче не е изчерпателно. При
постигнато съгласие между топлопреносното предприятие и правен субект, различен
от посочените в чл. 153, ал. 1 от ЗЕ за сключване на договор за продажба на
топлинна енергия за битови нужди за топлоснабден имот при спазване на
одобрените от КЕВР публично известни общи условия, този правен субект дължи
цената на доставената топлинна енергия за собствените му битови нужди.
Договорът между това трето ползващо лице и топлопреносното предприятие подлежи
на доказване по общия ред на ГПК, например с откриването на индивидуална
партида на ползвателя при топлопреносното дружество, но не се презумира с
установяване на факта на ползване на топлоснабдения имот /мотиви по т. 1 от
Тълкувателно решение №2 от 17.05.2018г. на ВКС по тълкувателно дело № 2/2017г.,
ОСГК/.
Договорът за доставка на топлинна енергия за даден
имот от етажна собственост може да бъде както изричен писмен /при постигане на
съгласие относно същественото съдържание на договора/, така и презюмиран
/сключен със самия факт на придобиване на собствеността или вещното право на
ползване/, като всеки нов договор за този имот, сключен по който и да е от
двата начина /изричен или презюмиран/, преустановява действието за в бъдеще на
предходно сключен договор за същия имот с друго лице. Следователно, за
преценката с кого дружеството – ищец е в облигационни отношения за доставка на
топлинна енергия за процесния имот през процесния период, е меродавно
обстоятелството с кое лице последно по време е бил сключен договор за доставка
на топлинна енергия /изричен или презюмиран/.
В разглеждания случай от представения договор за
покупко-продажба на недвижим имот от 22.06.2004г., обективиран в нотариален акт
№ 109, том I, рег. № 2627, нот. Дело № 96/2004г., се установява, че ответницата
М.Н.К. и Л.И.К. /трето за спора лице/ са придобили в съсобственост следния
недвижим имот – апартамент № 18, находящ се на шестия етаж над партера в
сградата на бул. “******приложение на презумпцията по чл. 30, ал. 2 от ЗС
частите на двамата съсобственици се считат равни, т.е. ответницата М.К. е
придобила ½ ид. част от имота, а Л.К. е станал собственик на другата
½ ид. част от имота. По делото не е спорно обстоятелството, че
ответниците М.К. и И.К. са съпрузи. С договор за дарение на недвижим имот от
21.12.2006г., обективиран в нотариален акт № 025, том II, рег. № 8665, нот. дело
№ 207 от 2006г., ответниците са дарили на сина си Л.И.К. своята придобита при
условията на съпружеска имуществена общност ½ ид. част от
топлоснабдявания имот, представляващ апартамент № 18, находящ се на шестия етаж
над партера в сградата на бул. “******. Чрез тези две прехвърлителни сделки Л.К.
е придобил изцяло собствеността върху описания недвижим имот. Със
заявление-декларация от 29.10.2004г. Л.И.К. е поискал от ищцовото дружество
откриване на партида за доставената в същия имот топлинна енергия. С този
документ се установява, че Л.К. е направил изрично искане пред ищцовото дружество да бъде открита партида на негово
име въз основа на копия от документи,
удостоверяващи правото на собственост на топлоснабдения имот, като това заявление
представлява по своето правно естество предложение за сключване на договор за доставка на топлинна
енергия - арг. чл. 13 ЗЗД. Като е приел това заявление, входирал го е при себе и е продължил да доставя
топлинна енергия до процесния апартамент, ищцовото дружество е приело
предложението на Л.К. за сключване на договор за доставка на топлинна
енергия. Чрез изразената от него воля е породено
облигационно правоотношение с ищцовото
дружество на основание чл. 149, ал. 1, т. 6 от ЗЕ. Постигнато е изрично съгласие с ищцовото дружество за
съществуването на облигационно правоотношение с предмет доставка на топлинна
енергия за процесния имот, тъй като Л.К. е поискал откриването на партида, а предприятието
е уважило искането му. От посочената дата – 29.10.2004г. между това лице и ищцовото дружество съществува правоотношение по договор за покупко-продажба /доставка/ на топлинна
енергия. Ето защо задължено лице да
заплаща стойността на потребената в имота топлинна енергия за процесния период
е именно Л.К. по силата на сключения изричен договор за доставка на топлинна
енергия. Ищцовото дружество, чиято е доказателствената тежест в процеса не
установи с допустимите доказателствени средства пасивната материална
легитимация на ответниците и качеството им на длъжници на посоченото в исковата
молба юридическо основание. Напротив, от ангажираните неоспорени писмени
доказателства е видно, че ответниците са прехвърлили с договор за дарение
правото на собственост върху притежаваната от тях ½ ид. част от
процесния имот преди началото на исковия период, и изключителният собственик на
апартамента е поискал на 29.10.2004г. откриване на партида за доставената в
обекта топлинна енергия.
По изложените съображения се налага извод, че
предявените искове – както за главница, така и за акцесорното вземане за
обезщетение за забава в размер на законната лихва, са неоснователни. Ответниците
не са носители на задължения за исковия период по отношение на топлоснабдявания
имот поради обстоятелството, че между страните не съществува договорно
правоотношение за доставка на топлинна енергия.
Както бе посочено по-горе, първоинстанционният съд е
отхвърлил предявените искове поради плащане в хода на процеса. С оглед
изложените от въззивния съд мотиви, претенцията е неоснователна поради
обстоятелството, че ответниците не са пасивно материално легитимирани да отговарят по предявения иск за реално
изпълнение на договорно задължение. Ето защо обжалваното решение следва да се
отмени и вместо него да се постанови друго, с което предявените искове да се
отхвърлят като неоснователни.
По отношение на разноските:
С оглед изхода на
спора и предвид изричното искане, в полза на въззивниците следва да се присъдят
сторените по делото разноски в общ размер на
25 лева за заплатена държавна такса във въззивното производство.
Ответницата М.К.
е направила искане за присъждане на разноските в първоинстанционното
производство, като предвид изхода на спора, такива се дължат. Същите възлизат
на сумата от 300 лева за заплатено адвокатско възнаграждение по представен договор за правна защита и съдействие
от 04.02.2019г.
На основание чл. 280, ал. 3 от ГПК и с оглед цената на всеки един от обективно кумулативно съединените искове настоящото решение не подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 128227 от 28.05.2019г.,
постановено по гр.д. № 47017/2018г. по описа на СРС, ГО, 47 състав и ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ като
неоснователни предявените
по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК от "Т.С." ЕАД, с ЕИК ******, седалище и адрес
на управление *** Б срещу И.Л.К., ЕГН **********
и М.Н.К., ЕГН **********,***, обективно кумулативно и пасивно субективно
съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 150 от ЗЕ и чл.
86, ал. 1 от ЗЗД, за установяване съществуването в условията на разделност – по
½ част от всеки от ответниците, на следните вземания: за сумата от общо 945, 22 /деветстотин
четиридесет и пет лева и 22 ст./ лева - главница, представляваща
стойност на доставена топлинна енергия за периода от м.05.2014г. до м.04.2017г. за имот,
находящ се в гр. София, бул. “******, абонатен номер 091800, ведно със
законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на заявлението
по чл. 410 ГПК до окончателното й изплащане и за сумата от общо 67, 75 /шестдесет и седем лева и 75 ст./
лева – обезщетение за забава в размер на законната мораторна лихва за периода
от 16.09.2015г. до 08.02.2018г., за които суми е издадена заповед за изпълнение
на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 13090/2018г. по описа на
СРС, ГО, 47 състав.
ОСЪЖДА "Т.С." ЕАД, с ЕИК ******, седалище и адрес
на управление *** Б да заплати на И.Л.К., ЕГН ********** и М.Н.К., ЕГН **********,***, на основание чл. 273,
вр. чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата от 25 /двадесет и пет/ лева – разноски във
въззивното производство.
ОСЪЖДА "Т.С." ЕАД, с ЕИК ******, седалище и адрес
на управление *** Б да заплати на М.Н.К., ЕГН **********, с адрес ***, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК
сумата от 300 /триста/ лева – разноски в първоинстанционното производство.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.